Йордан Русков
Моята сянка

Сутрин тя става и тръгва със мене,

гушва се в едрата сянка на татко.

После по улици неосветени

вечер вървейки доспива си сладко…

Стигнем ли в нашата детска градина,

смесва се с другите сенки веднага.

И й се чудя: цяла година

как хем лежи, хем играе и бяга.

Нито главата си в камък ранява,

нито боде се, щом в храстите скоква.

Най й завиждам, че суха остава,

даже когато се просне във локва.