Робърт Б. Паркър
Версия „Торнадо“ (6)

6

Седях в една от стаите на областния полицейския участък в Ламар с човек на име Долтън Бекър. Едър, солиден, спокоен чернокож мъж. С ниско подстригана прошарена коса. Сакото си бе метнал на полуотворената врата. Тирантите на червени и сини Райста се открояваха на фона на бялата му риза Носеше пистолета си затъкнат в колана.

— Искаш ли кока-кола? — предложи той.

— С удоволствие — отвърнах.

— Вони — провикна се Долтън, — две кока-коли.

Скоро вратата се отвори и тържествено се появи силно изрусена млада негърка, която дъвчеше дъвка, Тя остави двете коли на бюрото пред Бекър.

— Благодаря ти, Вони — рече той.

Жената излезе и ни остави сами. Моят домакин ми подаде едната кутийка, отвори своята и отпи.

— Ще ти кажа какво знам. Първо, бяха нападнати три коня. Без да броим онази история, дето уж някой бил стрелял по Торнадо. Един кон умря. И трите нападения бяха извършени, на територията на „Трите кобилки“. Доколкото знам, нападения върху други коне не е имало.

— А и за тези само се приказва.

— Тъй де. Разполагаме единствено с твърденията на коняря.

— Ти вярваш ли му?

Не съм отскоро в тоя занаят. Нито вярвам, нито не вярвам. Търся доказателства.

— С коняря всичко наред ли е?

— Да.

— Просто вроден скептицизъм — казах аз.

— У теб ли?

— Струва ми се, да.

Бекър се усмихна. Чаках търпеливо.

— Първия път беше преди около месец тук, в Ламар, на тренировъчния плац. Едно пони беше ударено с куршум двайсет и втори калибър. Влязъл през окото и заседнал в мозъка. Кончето умря. Знаеш ли какво представляват понитата?

— Знам, че не стават за състезания.

— Това ти е достатъчно — каза Бекър. — И аз нищо не разбирам от конни състезания.

— Другите два са били чистокръвни, по единия е стреляно от разстояние, най-вероятно с пушка с оптически мерник, докато конят е обикалял площадката. Ударил го е в шията. Доколкото разбрах, ще се оправи. Другият е прострелян в хълбока, няма да умре, но едва ли ще може да се състезава повече. И двата куршума са двайсет и втори калибър.

Докато разговаряхме, Бекър току отпиваше от колата. Иначе оставаше невъзмутим. Не беше инертен, а непоклатим, сякаш щеше да се помръдне, когато сам реши, и нищо не беше в състояние да го раздвижи преди това.

— Едно и също ли е оръжието?

— Засега такова е впечатлението — отвърна Бекър.

— И всеки път е изстрелван по един куршум?

— Да.

— Съставено ли е досие? — попитах.

— Да. Защо?

— Просто се чудех дали си си направил труда.

— Открай време имам добра памет. Но ако искаш, можеш да погледнеш какво има в папката.

— Заподозрени?

— Е, засега поне съм сигурен, че не съм аз.

— Мислиш ли, че става дума за един и същ човек?

— Вероятно. А може някой да е гръмнал първия, който е стрелял, след което е копирал подхода. Не са малко хората там. Може да е някой, който има зъб на Клайв.

— Някакви доказателства за тия предположения?

— Никакви — отвърна Бекър. Абсолютно никакви.

— Все едно да тръгнеш срещу течението на Суони без гребло.

— Виж, откакто се появи ти, нещата се промениха. Нас, тъпите южняци, нищо не ни радва повече от появата на някой умен янки, който ни се е притекъл на помощ.

— Скоро ли ще избухнеш в призиви към бунт?

— Е, случва се да се поразгорещя — провлече Бекър.

— Бих предположил, че кръвта ти кипва само когато стане дума за робството и подобни неща.

— Никога не съм бил роб. А и не познавам човек, който е имал роби.

— Нещо общо в нанесените рани? — продължих аз.

— Докладът на ветеринарния лекар е приложен в папката. Мен ако питаш, стреляно е напосоки.

— Е, защо ще тръгне някой да стреля по конете както му падне?

— Не знам.

— Изстрелите са били случайни, но не и конете. Всичките са от „Трите кобилки“.

— Така е.

— Опитай се да поразнообразиш отговорите си, че взе да ми се вие свят.

Бекър се засмя.

— Ако искаш някой кон да умре, няма ли да продължиш да стреляш? Особено ако не си го уцелил? — настоях аз.

— Ако имам време. И ако искам конят да умре. Може би щях да използвам и по-мощно оръжие.

— Онзи разполагал ли е с време?

— Доколкото знаем, никой не го е притеснявал.

— А сигурно ще се намери и по-голямо оръжие.

— Сигурно.

— Тъй че може би целта не е била конят да умре.

— Може би.

— И може би просто целта е била да се стреля по коня.

— Може би.

— Ако по някаква причина е искал да попречи да се състезават, защо е стрелял по понито?

— Добър въпрос — отсъди Бекър.

— Та защо му е било да стреля?

— Може просто да е бил някой откачен — предположи Бекър.

— Може би — рекох на свой ред. — Познаваш ли ония от „Секюрити Саут“?

— О, да — отвърна Бекър. — Бивши агенти от ФБР. Често се занимават с охрана на коне.

— Познаваш ли един тип на име Делрой?

— Джон Делрой — уточни Бекър.

— Рязък, суров, стегнат, винаги нащрек.

Точно така — рече Бекър. Макар че е адски тъп.