Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Детектив Спенсър (27)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hugger Mugger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 13гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat(2009)

Издание:

Робърт Паркър. Версия „Торнадо“

Издателство „Обсидиан“, София, 2000

Редактор: Матуша Бенатова

Художник: Кръстьо Кръстев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954-8240-88-2

История

  1. —Добавяне

56

През целия ден не ме свърташе на едно място. Почистих и двата си пистолета с късата цев 38-и калибър и деветмилиметровия браунинг, който носех като един вид тежка артилерия. Презаредих и двата, взех и втори резервен пълнител за браунинга. Пробвах жилетката. Със Сап бяхме почти еднакъв размер, тъй че ми беше горе-долу по мярка. Направих няколко лицеви опори. Излязох пред мотела и вдигнах поглед към небето, което от обяд насетне бе започнало да се заоблачава. Пуснах телевизора и потърсих канала с прогнозата за времето. След петнайсетина минути досадна информация за областите на ниско налягане в Тексас най-сетне съобщиха за очаквани валежи в Джорджия. Направих още няколко лицеви опори. Обадих се на Сюзан и на безупречен южняшки диалект записах на секретаря й недвусмислено сексуално предложение. Поразходих се. След разходката влязох в кафенето на мотела и си поръчах сандвич с шунка и кашкавал и чаша мляко. Ето че заваля. Застанах на терасата пред стаята и се загледах във водната пелена. Приятен дъжд, обилен, но не потискащ. Вятър нямаше, тъй че струите падаха отвесно. Захладя. Реших да подремна.

Събудих се привечер и видях, че дъждът не е спирал да вали. Взех си душ, преоблякох се и отново проверих пистолетите. Срещата, определена да се състои на магистрала 20, може и да бе фалшива. Нищо чудно да бяха си наумили да ме гръмнат още като се качвам в колата на път за уговореното място. Но може и да се лъжех. Делрой не беше толкова умен. Все пак вероятността е едно, а сигурността съвсем друго. Ако намеренията им бяха такива, кога щяха да се появят? Вероятно към десет и половина. Запитах се дали да не хапна още един сандвич, но всъщност не бях гладен. Наместо сандвич си взех кафе. Не исках да ми се доспи в неподходящ момент. Върнах се в стаята си и си сложих кобурите с двата пистолета. Браунинга обикновено носех на гърба отдясно. Трийсет и осем милиметровия поставих с дулото напред на кръста отляво. Пъхнах резервния пълнител в задния джоб, а специалните патрони 38-и калибър — в джоба на панталона. Преметнах жилетката през ръка, отидох до колата и излязох от паркинга. Никой не ме последва. Беше около девет часът — твърде рано.

Поех по магистрала 20 към уговореното място. На около километър и половина преди мястото на срещата имаше отбивка, където бяха спрели няколко коли и тежкотоварни камиони. Ако аз бях съставил днешния план, щях да предвидя тук да чака кола с монтиран телефон, та когато се появях, колата, следваща ме от мотела, да даде сигнал на другата да поеме следенето по-отблизо, и двете щяха да спрат пред мен под прав ъгъл, за да ме блокират. Сега вече трябваше да си отварят очите на четири, тъй като тръгнах прекалено рано, което те очевидно изобщо не бяха очаквали. Може би пък това щеше да ги накара да се откажат. Не ми се искаше да стане така. На следващото отклонение направих обратен завой и се насочих към Ламар. Не можех да рискувам да ги объркам дотолкова, че да се откажат поне да опитат. Първата глупост, която допуснаха, бе изобщо да предложат тая среща. Следващия път можеха и да си изпипат нещата. Обадих се на Сюзан от телефона в колата.

— Спенсър, моторизирана единица Юг — произнесох веднага щом чух гласа й.

— Виж, така е по-добре. Днес следобед някакъв глас, дето твърди, че говори от името на определен твой орган, ми е оставил отвратително съобщение с нескопосен южняшки акцент, докато в същото време аз се опитвам да лекувам хората.

— Кой орган?

— Много добре знаеш за кой точно става въпрос.

— Неприятно ли ти стана, като изслуша съобщението?

— Не.

Говорихме си така, докато наближих мотела. Пърл се чувствала отлично. Споделих, че смятам скоро да се прибирам. Времето в Бостън било чудесно. А тук валеше. Сюзан ми липсваше. И аз й липсвах. Обичахме се. Казах „довиждане“ тъкмо когато гумите на колата изсвистяха по чакъла на паркинга. След като затворих телефона, се почувствах завършен човек, както ставаше винаги след разговорите ми със Сюзан, като позасъхнало цвете, което обилно е било полято с вода.

Часовникът показваше десет и половина. На паркинга забелязах кола, която не бях видял на тръгване. Тъмночервен додж със сигнална лампа откъм мястото на шофьора. Това все още нищо не означаваше. Паркингът зад мотела непрестанно посрещаше и изпращаше всякакви коли. И все пак странно. Останах в колата, без да гася мотора, с включени чистачки, та да мога да виждам. Изместих се встрани от другите коли по посока на магистралата, така че да не ме затиснат отстрани и да ме застрелят в колата. Реших, че този вариант е за предпочитане пред безцелното шофиране напред-назад по магистрала 20. Извадих деветмилиметровия пищов, дръпнах предпазителя, заредих внимателно и оставих оръжието на коленете си. Нищо не се случи. В единайсет вече мислех, че вариантът с шофирането по магистрала 20 е по-приемлив. В единайсет и трийсет облякох жилетката, пристегнах ремъците, сложих върху нея тънко яке, бавно се измъкнах от паркинга и се насочих към входа на магистралата. Пистолетът все така си лежеше в скута ми. Като изкачих склона, забелязах, че доджът също напуска паркинга и поема в същата посока. Край на безцелното шофиране. Играта бе започнала.

Мократа настилка блестеше на светлината на фаровете. Луната не се виждаше. Уличните лампи, ако изобщо ги имаше, също не светеха. Времето с нищо не ми помагаше. Бих предпочел да е ясна нощ. От друга страна, в моя бизнес рядко имах възможност за избор.

В дванайсет без седем минути спрях в отбивката близо до мястото на срещата. Гумата, предназначена да упъти Теди, си беше там, където я бях оставил, лъщяща от обилния дъжд. Докато паркирах, една кола ме задмина и спря под ъгъл отпред. Доджът, който ме следваше, спря отзад. Ето че мислехме в унисон. Незначителното прикритие, което осигуряваше колата, се неутрализираше от невъзможността да се движа накъдето и да било. Изключих фаровете, също и двигателя. Взех пистолета и отпуснах ръка плътно до крака си. Излязох от колата, затворих вратата и застанах под дъжда.

Фаровете на доджа ме осветяваха. Предната кола беше със загасени фарове. Никой не се появи. Чуваше се шумът от дъжда и от чистачките на доджа. Скоро откъм гората настъпи раздвижване. В следващия момент от тъмнината се появи Джон Делрой с още двама и застана в обсега на фаровете, така че да го виждам. Придружителите му застанаха от двете му страни. И двамата имаха пушки. Единият бе облечен в жълто яке, другият май не беше предвидил дъжда, пазеше го само шапка с емблемата на „Атланта Брейвс“, нахлупена ниско над ушите му. Униформи на „Секюрити Саут“ не се виждаха.

— Спенсър — рече Делрой.

— Делрой — отвърнах аз.

Шофьорът на доджа застана от дясната ми страна, а онзи от предната кола — отляво. С периферното си зрение ги огледах и се зарадвах, че не носеха пушки.

— Не се отказваш и това си е — рече Делрой.

— Нали затова получавам големите пари.

— Ти ли разби офиса в Атланта?

Усмихнах му се. Опитах се да се правя на загадъчен, но при тоя силен дъжд и в присъствието на петима въоръжени мъже май не ми се удаде.

Делрой сви рамене.

— Няма значение. Ела насам.

— За да ми кажеш кой уби Уолтър Клайв?

— Много добре знаеш кой го уби — отбеляза Делрой. — Ела насам.

— Няма да стане.

Той отново сви рамене. Изглеждаше напълно спокоен. Беше роден командир.

— Умри където пожелаеш.

Посочи с показалците на двете си ръце към мъжете, застанали от двете ми страни, и кимна веднъж. В този миг откъм гората зад Делрой изтрещя изстрел. Мъжът от дясната ми страна направи полукръг и пистолетът му издрънча върху настилката. Приклекнах до моята кола, опрях се удобно и стрелях в онзи отляво, целейки се някъде в средата на силуета. Човекът се преви на две и падна на земята, виещ от болка. Чух пистолетът му да се плъзва по скоростната лента. Поизправих се и опрях ръката си с пистолета на покрива на колата. Двамата с пушките тъкмо се извръщаха по посока на изстрела, когато откъм гората отново проехтя изстрел, който улучи единия и той политна към доджа. Другият, онзи с шапката, захвърли пушката и побягна на запад по банкета на магистралата. Делрой стоеше като закован. Дори не бе вдигнал пистолета си. Заобиколих колата и го издърпах от скованата му ръка. Той не оказа съпротива. Зад мен мъжът, когото бях прострелял, продължаваше да вика от болка. Ужасно неприятен звук. Но не можех да направя нито, пък и предпочитах да не съм аз пострадалият. Теди Сап се появи откъм гората в дълъг черен дъждобран и черна каубойска шапка и с пушка М1 в ръце.

— Нищо по-хубаво от доброто старо оръжие — отбелязах аз.

— Няма да се излагаме я — чух в отговор.