Робърт Б. Паркър
Версия „Торнадо“ (49)

49

Лошото бе, че Саратога се намира на повече от хиляда и петстотин километра от Атланта, а аз тръгнах с колата. Хубаво беше, че Саратога не е много далеч от Масачусетс, тъй че с едно отклонение от около осемдесет километра можех да се отбия в Бостън и да взема Сюзан. Възможността да практикуваш психотерапия в Кеймбридж си е все едно да имаш разрешително да крадеш. Тъй че след една добра година Сюзан си бе купила малък сребрист спортен мерцедес с кожен салон в червено и черно и подвижен покрив, който се задействаше само с натискането на малко копче.

— Ще стигнем до Саратога — рече Сюзан.

— Тая кола сякаш е създадена за мен.

— Аз ще карам — заяви Сюзан.

— Не съм сигурен дали искам да стигнем чак толкова бързо.

— Ще бъде забавно. Тъкмо ще си купя капела.

— Точно затова отиваме там. Какво ще правиш с Пърл?

— Вече се обадих на Лий Фаръл. Той ще остане да се грижи за нея.

Ето как се понесохме по Мас Пайк със скорост, далеч надвишаваща позволената, към щата Ню Йорк, със свален покрив, и голямата капела на Сюзан, положена отзад в малкото останало незаето пространство. Периодично сменяхме лентите, според мен без видима причина.

— Искам всичко да ми разкажеш — рече Сюзан. — След Сан Франциско и ужасната Шери Ларк.

Тъмната й гъста коса се развяваше на вятъра, тъй че от време на време се налагаше да отмахва кичури от лицето си. Беше със слънчеви очила „Оукли“, които се закопчаваха с лента на тила, и профилът й се очертаваше пленително красив.

— Все едно, че сме герои от роман на Дашиъл Хамет.

— Но това е чудесно, скъпи. Искаш ли да спрем някъде и да изпием по едно мартини?

— Не и без Аста.

— Тя обожава Лий Фаръл — успокои ме Сюзан. — Нищо няма да й липсва.

Разказах й как се развиват нещата. Сюзан бе професионален слушател, не ме прекъсна нито веднъж.

— Та какво се надяваш да постигнеш в Саратога? — попита, когато свърших.

— Ще правя, каквото правя винаги. Ще се помотая, ще задам някой и друг въпрос, ще подосаждам на някои хора.

— И ще се любиш с момичето на мечтите си?

— Без съмнение. Там са всички основни действащи лица: Доли, Джейсън, Пени и Делрой.

— Ще ми се Шери Ларк да го е извършила.

— Защото не я харесваш ли?

— Браво, как се сети? Ами че тя е егоистка, глупава и нечестна дори към себе си.

— Това не е ли малко субективно?

— В момента не съм психиатър, а твоята любима и мога да бъда субективна колкото си искам. Ти кого предпочиташ?

Твърде много се бяхме доближили до кадилака пред нас, който пълзеше в рамките на позволената скорост, Сюзан сякаш не го забелязваше, но все пак любовта е преди всичко доверие, тъй че можех единствено леко да се понапрегна.

Шери би била добро попадение — отвърнах. — Но не виждам какъв би бил нейният мотив.

— Много лошо — отсече Сюзан.

Внезапно отклони вляво, задмина кадилака и отново се върна в същата лента. Клаксонът на кадилака прониза тишината.

— О, майната ти — сладко изрече Сюзан.

— Добре казано отбелязах аз.

— Кажи де, кой е според теб?

— Засега всичко води към Пени или Делрой, а може би и към двамата. Надявам се да е Делрой. Той поне си има полицейско досие. И което е още по-добре, в досието му пише, че е изнудвал жени. И все пак не виждам как всичко това е могло да стане без участието на Пени.

— Може пък той да я държи с нещо? — предположи Сюзан.

— Или пък тя него?

— Мислех, че я харесваш.

— Харесвам я. Тя е красива, чаровна, млада и ухае на скъп сапун и слънце. И все пак сигурно помниш думите на един мъдър и свадлив психиатър — нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

Отминахме Уест Стокбридж и прекосихме границата на щата с бясна скорост.

— Е, аз не съм толкова мъдра — усмихна ми се Сюзан.