Робърт Б. Паркър
Версия „Торнадо“ (44)

44

След като се разделихме с Валоун и потеглих обратно към мотела, забелязах, че ми се е закачила опашка. Човекът зад волана не беше много вещ в тая работа. Току се залепяше за мен или пък изоставаше твърде далеч назад и това го принуждаваше да натисне газта и да задминава колите, за да не ме изпусне.

Паркирах на обичайното място зад мотела. Онзи спря зад мен, после отиде в другия край на паркинга и с надеждата, че не съм го забелязал до този момент, завъртя колата и паркира на заден на място, където можеше да ме последва по най-бързия начин, ако реша да офейкам. Жалка гледка. Останах в колата с включен мотор и климатик и отделих минута-две за размисъл. Сетне излязох, отидох до колата му и почуках на стъклото. Прозорецът се спусна безшумно, студеният въздух се втурна навън, а горещият нахлу вътре. Зад волана седеше слабичък младеж с къдрава руса коса и авиаторски слънчеви очила. Беше облечен в карирано лятно спортно сако. Изгледа ме с толкова старателно заучено безразличие, че неволно се усмихнах.

— Какво има?

— Къде ти е шефът? — попитах го.

— Моля?

— Делрой — уточних. — Къде е той?

— Не ви разбирам.

— Колата е регистрирана като собственост на „Секюрити Саут“ — казах аз уверено, сякаш бях проверил.

— Откъде знаете? — сепна се младежът.

— То затова колите ги оборудват с телефони. Лепна ми се още като тръгнах от „Падок“ и ме проследи дотук. По-нескопосано следене не бях виждал.

— По дяволите — ядоса се хлапакът — За пръв път ми е. Ще кажете ли на Делрой?

— Може и да си премълча. Казвам се Спенсър, а ти?

— Хърб рече младежът — Хърб Симънс.

С фамилията се позатрудни, което ме наведе на предположението, че това не е истинското му име.

— Защо ме следиш, Хърб?

— Делрой ми поръча. Да ви наблюдавам и да съобщя, ако се приближите до къщата или конюшните.

— Къщата ще рече имението на Клайв ли?

— Да, сър.

— Ами ако все пак успея да проникна?

— Инструкциите са да се обадя за подкрепление, за да ви попречим.

— Защо?

— Нахлуване в чужда собственост.

— Затова щеше да ви е нужно доста голямо подкрепление. Откога работиш за „Секюрити Саут“?

— От един месец.

— А преди това?

— Бях полицай в Атенс. Не ми се е налагало да следя някого.

— Добре звучи — окуражих го. — Та докато не сме сменили темата, къде е Делрой?

— В Саратога. Торнадо ще участва в състезанието на новите надежди.

— Значи и Пени е там.

— И мис Пени, и всички. През август всички отиват в Саратога… Да му се не види, аз пък никога не съм ходил там. Всъщност само веднъж, докато служих във Военновъздушните. Иначе не съм напускал Джорджия.

— Не е бог знае какво — успокоих го аз.

— Ще кажете ли на Делрой?

— Не — отвърнах. — Ами смяната ти кога изтича?

— Никой няма да ме сменя. Делрой каза, че не достигат хора, затова само аз отговарям за вас.

— Трудно е да следиш някого сам.

— Така си е — съгласи се Хърб.

— Защо той не задели някой от ония, дето пазят конюшните, да ти помага?

— Никой вече не пази конюшните. Решиха, че най-добре ще е просто някой да следи вас.

— А кого ще повикаш, ако имаш нужда от подкрепление?

— Онези, дето са в къщата. На тях трябва да се обадя.

— А защо пазят къщата?

— Не знам. Знам само, че никой не бива да влиза вътре.

— Виж какво, момче, сега се прибирам, ще хапна някакъв сандвич, ще гледам мача на „Брейвс“ и после ще си легна.

Хърб не знаеше как да реагира на това изявление, затова се постара да ме изгледа войнствено.

— Приятна вечер — рекох на сбогуване.

Заобиколих покрай моята кола и влязох във фоайето на мотела. Погледнах си часовника. Показваше шест и трийсет и пет. Прекосих фоайето, минах през страничната врата, сетне покрай съседната бензиностанция и стигнах до магистралата. От конюшните на „Трите кобилки“ ме деляха три-четири километра. Реших да се поразходя. Беше ранна привечер и все още беше много горещо, тъй че в седем, когато наближих района на конюшните, цялата ми риза беше мокра от пот. Първо се натъкнах на Мики Блеър, която обливаше един от конете с маркуч. Очевидно на животното му беше твърде приятно. Добре разбирах защо. То и на мен би ми харесало.

— Здрасти — рекох. — Ето че пак съм тук.

— О, здравейте — зарадва ми се Мики. — Вече си мислех…

— Да. Бяхме се разделили, но сега отново ме наеха. Има ли някой в офиса?

— Не. Заключено е.

— Имаш ли ключ?

— Разбира се.

— Трябва да вляза.

— Защо?

Водата обливаше дребната дореста кобила, която бе навела глава, за да може да ме наблюдава.

— Пени иска да проверя нещо в папките.

— На мен никой нищо не ми е казал — рече Мики.

— Нищо чудно. Всичко трябва да се свърши без много шум.

— А, не знам…

— Ясно е, че не знаеш и не би трябвало да те разпитвам. Никакви обяснения. Пени просто иска да проверя едно-друго за „Секюрити Саут“.

— За „Секюрити Саут“ ли?

— Да, по-точно за Джон Делрой.

— Иска да проверите нещо за мистър Делрой? — Тонът на Мики навеждаше на мисълта, че й харесва идеята да се проверят делата на Делрой.

— Подозира, че той я краде.

— По дяволите!

— Сега е най-подходящият момент да свърша тая работа. Докато всички са в Саратога.

Мики кимна, доводите ми й бяха прозвучали напълно достоверно.

— Затова реших да рискувам и да ти кажа как стоят нещата. — Усмихнах й се. — Ще го запазим в тайна, нали?

— Естествено — обеща Мики. — Ключът е на пирона, като отворите вратата на склада с амунициите, ще го видите.

— Благодаря.