Робърт Б. Паркър
Версия „Торнадо“ (27)

27

Измина около месец след голямото разочарование, което бях причинил на Валъри Хач. Седях си в кантората, четях книга от Джонатан Лиър за Фройд и за разни други неща, когато при мен влетя Доли Хартман като мотив от любима стара песен. Седна на стола, определен за клиенти, и кръстоса невероятните си крака.

— Помниш ли ме? — попита тя.

— Да, разбира се. Как сте, мис Хартман?

— Моля те, наричай ме Доли.

Беше облякла пъстра лятна рокля и носеше на бос крак бели обувки с висок ток. Краката й имаха приятния загар, задължителен за състоятелните собственици на скъпи коне. Излъчваше страхотен сексапил, който едва не ме накара да се втурна покрай бюрото и да се примоля да умра в обятията й.

— Добре изглеждаш — отбелязах аз. Думите бяха слабо отражение на чувствата ми, но пък запазваха достойнството ми ненакърнено.

— Благодаря, Книгата интересна ли е?

— Не знам. Не я разбирам.

— Обзалагам се, че всичко разбираш.

— Само най-лесните пасажи.

Усмихнахме се един на друг.

— Какво те води в Бостън? — попитах, заслушан в гласа си от страх да не звучи прегракнало.

— Исках да те видя.

Доли се понамести в стола и прекръстоса крака. При което разкри немалка част от бедрата. Наблюдавах най-старателно. Човек никога не знае кога ще се натъкне на следа.

Усмихна ми се. Аз се прокашлях.

— Как вървят нещата в Ламар? — попитах.

Спенсър, най-изкусният събеседник.

— Точно затова исках да те видя. В Ламар нещата са ужасни.

Изпуснах малко въздух. Значи не беше дошла да ме заслепява с бедрата си. Не че не обичам хубави бедра. Ако целта й беше такава, щях да я приема на драго сърце. Тя обаче бе дошла заради някакъв проблем, тъй че можех да започна да се държа делово, което щеше да поохлади подтика ми да надам призивния зов на самеца.

— Разкажи ми — предложих й аз.

— В „Трите кобилки“ нещо не е наред.

— В какъв смисъл?

— Е, нито аз, нито синът ми получаваме достъп.

— Достъп ли?

— Не ни допускат да влезем. Нито в конюшните. Нито в къщата. Никъде.

— И какво става, когато настоявате?

— Охраната ни препречва пътя.

— И в къщата ли?

— Да.

— За „Секюрити Саут“ ли говорим?

— Да.

— Някакво обяснение?

— Никакво. Просто заявяват, че изпълняват заповеди.

— Обади ли се на Пени?

— Отказва да говори с мен.

— А Стоуни? И Сю?

— Не ми отговарят, нито се обаждат, когато оставя съобщение.

— Някакъв напредък в разследването на убийството на Уолтър?

— Никакъв.

— Пострадал ли е някой друг кон?

— Не.

— Говори ли с Бекър по въпроса?

— Помощник-шерифът ли?

— Аха.

Не мога да обсъждам подобни неща с някакъв си полицай.

— Ооо.

— Искам да наема теб.

— За какво?

— Да откриеш какво се случи с Уолтър Клайв.

— Какво мога аз, което да не е по силите на полицията?

— Можеш да докладваш само на мен. И може би няма да се подмазваш на другите от семейството, както правят местните полицаи.

— И така да е, но ако не пожелаят да говорят с мен, няма кой да ги принуди.

— Затворили са се като в крепост след смъртта на Уолтър. А мен ме изолираха.

— Ти присъстваш ли в завещанието на Уолтър Клайв? — попитах я аз.

Тя замълча за миг. Изчаках. После отново прекръстоса крака. Което ми помогна да запълня времето.

— Защо питаш? — поиска да знае Доли.

— От малък съм си любопитен.

Тя отново се умълча. Изчаках още малко.

— Предполагах, че ме е вписал — промълви тя най-сетне.

— И?

Адвокатите твърдят, че не е така.

— Колко време бяхте заедно?

— Осем години.

— Казвал ли ти е, че ще се погрижи да те осигури?

— Разбира се.

— Смяташ ли, че има някаква измама?

— Ама че смешно се изразяваш.

— Вината не е моя — отвърнах. — Вече доста време спя с доктор по хуманитарни науки от Харвард.

Доли се усмихна. Зъбите й бяха идеално подредени и безупречно бели. Ефектът бе поразителен, макар да подозирах намесата на ортодонт.

— И аз съм го правила — отбеляза.

— Надявам се, че не говорим за един и същ човек.

— И аз се надявам.

— Мислиш ли, че някой е подправил завещанието, за да заличи името ти? — попитах аз.

— Не зная какво да мисля. Не искам да останеш с впечатлението, че съм алчна, но…

Последва ново наместване в стола и поредното прекръстосване на краката. Имах усещането, че се поизправи.

— В едно по-изтънчено общество биха ме нарекли куртизанка. Била съм не само сексуален партньор, но и приятел и поддръжник на неколцина разполагащи с власт мъже. Последният беше Клайв.

— Някой от останалите да те е измамил?

— Никой от тях не е мъртъв. Признавам, че всеки ме осигури, когато връзката ни приключи. Не се съмнявам, че и Уолтър би направил същото, ако се бяхме разделили преди смъртта му. Нито една от тези връзки не се основаваше на любов. И в същото време с всеки от тези мъже сме изпитвали взаимна симпатия, а и бяхме наясно какво вършим.

— Разполагаш ли с нужните средства?

— Да. Добре съм осигурена, а и не се съмнявам, че след време ще установя… как да кажа, подобна връзка с някой друг състоятелен и влиятелен мъж.

— Следователно искаш да ме наемеш от жажда за справедливост.

— Искам синът ми да получи наследството си.

— Според теб Уолтър Клайв е трябвало да остави пари на сина ти?

— Той е наш син.

— На теб и Уолтър?

— Да.

— Той знае ли?

— Още не.

— А Уолтър знаеше ли?

— Казах му. Разбрахме се Уолтър да си направи изследване за ДНК.

— Направил ли го е?

— Не зная.

— Умря, преди да ти каже?

— Да.

— Доколкото разбрах, с Уолтър сте били заедно от осем години. И Джейсън е ваш син?

— Да.

— Джейсън трябва да е над двайсет.

Тя отново се усмихна.

— През последните осем години имахме явна официална връзка. А другото започна доста преди това, докато Уолтър все още беше женен за онази битничка.

— Шери Ларк ли?

— Забременях с Джейсън горе-долу по същото време, когато тя беше бременна със Стоуни. Нищо не казах. Бях достатъчно прозорлива да проумея, че не е времето да предявявам претенции. Преустанових връзката си с Уолтър, заминах, родих Джейсън и го отгледах. По-късно, когато битничката си отиде, отново се върнах при него. Никога не му обясних присъствието на Джейсън, пък и Уолтър не ме е разпитвал.

— Имали ли са изобщо развод?

— Уолтър и битничката?

— За тях питам.

— Не, не са се развеждали.

— А защо?

— Според мен всеки от тях твърде много мразеше другия, за да отстъпи.

— Защо не си казала на Клайв за Джейсън още щом си се върнала при него?

— Раздялата беше ужасна. Онази битничка може и да беше се увлякла по цветята и мира, но правеше всичко възможно да му измъкне всичките пари. Ако беше научила за Джейсън, щеше да успее.

— А това би означавало да получиш много по-малко.

— Също и Джейсън.

— Какво те накара да промениш решението си?

— Уолтър се канеше да напише ново завещание. Исках Джейсън да получи онова, което му се полага. Никой нищо нямаше да узнае до смъртта на Уолтър, а впоследствие мис Хипи нямаше да може нищо да направи.

— И Уолтър поиска доказателство, че Джейсън действително е негов син? Затова ли беше нужно изследването на ДНК?

— Да.

— Къде си е направил изследването?

— Не знам.

— Джейсън изследва ли се?

— Даде кръв, за да се установи със сигурност. Предварително бях говорила с лекаря ни Лари Клайн. Приятен мъж. И много умен. Джейсън остана с впечатлението, че това е част от обичайния годишен преглед.

— Някой друг от семейството знае ли?

— Доколкото ми е известно, знаем само аз и ти… и доктор Клайн, естествено.

Знаеш ли със сигурност дали Уолтър е ходил при доктор Клайн?

— Не. Каза ми, че е ходил. И че чака резултатите.

— Сигурна ти си, че Клайв е бащата на Джейсън?

— Казах ти, че съм куртизанка. Не съм уличница.

Поседяхме мълчаливо. Обмислях предложението.

Случаят имаше и добри страни, пък и ми даваше възможност отново да се върна там, където бе започнало всичко. Много лошо се отразява на бизнеса, когато някой убие клиента ти. Отдаваше ми се възможност отново да видя Пени, която харесвах. И щях почти сигурно отново да се порадвам на коленете на Доли, която също ми допадаше.

— В Джорджия през август! — изпъшках аз. — Същински хотдог!