Робърт Б. Паркър
Версия „Торнадо“ (2)

2

— Ламар, Джорджия? — подвикна Сюзан.

Лежеше върху мен в собственото си легло, гола, скръстила ръце върху гърдите ми, а лицето й бе на петнайсетина сантиметра от моето. Пърл, кучето чудо, изместено, макар и временно, от моята особа, някак сърдито бе полегнало на килимчето пред леглото.

— Много мила стара песен — проточих вместо отговор.

— Не, не пей. Да имаш някакво понятие от състезателни коне?

— Шампион веднъж ми пусна език.

— Нещо друго не толкова лично?

— Май това е всичко.

— И те карат да идеш там и да дишаш във врата на човек, който до момента е командвал парада?

— Така излиза.

— Значи заминаваш за Джорджия без Пърл и без мен, няма да те има кой знае колко време, не знаеш с какво точно се захващаш, а хората, с които ще работиш, ще те намразят.

— Точно така.

— Остава да чуя, че го правиш от любов към конете.

— По-скоро мразя да гладувам — отвърнах. — Толкова дълго се бъхтам за теб и Хок за едната добра дума, че не мога и ново джобно ножче да си позволя.

— Не си въобразявай, че поквариш ли се, ще бъдеш възнаграден — отсъди Сюзан.

— Поне пари може да паднат.

— Е, тогава може и да ти дойдем на гости.

— Ти и Пърл наистина бихте могли да ме навестите.

— Повече от очевидно е, че Пърл не би летяла в щайга, сместена в багажното на някой скапан самолет.

— Полетът не е неприятен — защитих се. — Само едно междинно кацане с нощувка.

Сюзан се вторачи в мен. Беше толкова близо, че когато отвърнах на погледа й, очите й сякаш бяха разфокусирани. Изглеждаха невероятно големи, а и бездънни, като вечността.

— Не понасям да шофирам на дълги разстояния.

— Естествено — съгласих се аз. — Може Пол да дойде от Ню Йорк за уикенда и да се грижи за Пърл.

— Така може — рече Сюзан. — Същото важи за Лий Фаръл и Хок.

— И тогава ти би могла да долетиш до Ламар и да ме любиш до забрава.

— Нима не го направих току-що? — възкликна Сюзан. — С изключение на полета.

— О, да — отвърнах, — беше неотразима.

— Знам си.

— И все пак — добавих — никога не сме го правили в Джорджия.

— Е, ако си си наумил да отидеш, какво му остава на едно нещастно момиче.

— Да прави онова, което умее най-добре.

— В такъв случай никога няма да можем отново да обядваме в Ламар — заключи Сюзан.