Робърт Б. Паркър
Версия „Торнадо“ (17)

17

— Хайде, кажи какво мислиш.

Лежах си по гащета в леглото в хотела в Ламар, щата Джорджия, и говорех по телефона със Сюзан, която беше в Кеймбридж, щата Масачузетс. И тя бе в леглото. Което означаваше, че си е вдигнала косата и е наплескала лицето си с някакъв скъп крем. Телевизорът сигурно работеше, макар да му бе отнела звука, щом е чула телефона. Пърл почти сигурно спеше в леглото до нея.

— Според мен си попаднал в първата чернова на някоя пиеса на Тенеси Уилямс.

— И то без теб — добавих аз.

— Знам.

— В леглото ли си? — попитах я аз.

— Позна.

— И си гола?

— Не съвсем.

— Бели чорапки, сив анцуг, бяла тениска с образа на Айнщайн отпред?

— Имаш добра памет.

— Телефонният секс щеше да върви по-добре на голо — казах аз.

— Илюзията е хлъзгава територия — отвърна тя.

Гласът на Сюзан бе тъничък, не особено силен, но когато й хрумнеше нещо забавно, добиваше контраалтов оттенък, който придаваше по-дълбок смисъл на думите й.

— Вие, психоаналитиците, никога ли не разпускате?

— Толкова много са смахнатите, че времето не стига.

— Колко вярно наблюдение — отбелязах аз. — Какво ще ми кажеш за хипотезата на Поли Браун, че Стоуни е проституирала по магистралите, за да отмъсти на съпруга си?

— По-добре щеше да е, ако можех да поговоря с нея — отбеляза Сюзан.

— Аз ще бъда твоите очи и уши — предложих й.

— Разговарял ли си с нея?

— Веднъж, на един коктейл, за не повече от минута.

— О, това надминава очакванията. Какво повече може да иска един психотерапевт.

— Дай ми някаква идея?

— Съпругът й е активен хомосексуалист с особени предпочитания към по-млади мъже — каза Сюзан.

— Така е.

— Смяташ ли, че в някакъв смисъл е имитирала неговото поведение да прави секс по възможно най-неприемливия начин?

— О, да.

— Това ли прави тя?

— Така изглежда. Значи е отмъщение?

— Нищо чудно. Око за око. При патологичните случаи се наблюдава невероятен примитивизъм.

— И аз съм същият. Все си въобразявам, че си гола в леглото.

— От друга страна, може би не е толкова елементарно. Възможно е тя да възпроизвежда собственото си състояние.

— И състоянието й е да лъска бастуните на шофьорите.

— Приятно ми е да чуя, че не си загубил изискания си стил. Има вероятност онова, което прави по паркингите, поне символично да отразява представата й за самата себе си.

— Заради мъжа й ли?

— Не само — продължи Сюзан мисълта си. — Нали баща й на няколко пъти го е измъквал от любовните истории с момчета.

— Аха.

— Защо?

— Заради репутацията. За да спаси семейството от скандала.

— Следователно той знае, че бракът й съществува само на книга. Прави ли за дъщеря си нещо друго, освен да прикрива похожденията на съпруга й?

— Нямам такива наблюдения.

— В такъв случай можем да направим предположението, че бащата и съпругът я ценят само като външно присъствие, доколкото може да допълни имиджа им.

— Разбирам.

— Знаех си, че ще схванеш — похвали ме Сюзан.

— Има и още нещо, което ме смущава. Стрелбата по онзи кон в Олтън.

— И защо те смущава?

— С Бекър смятаме, че може би целта е да ми отвлекат вниманието. И това е напълно основателно опасение.

— Е, и?

— Ами ако всичко това, както в момента изглежда, е работа на някой циклофреник, то желанието да ми отвлече вниманието съдържа твърде много разумна мотивация.

— Възможно е.

— Искам да кажа, че не аз съм обектът на обзелата го параноя.

— Едва ти, ти може просто да си го предизвикал — каза Сюзан.

— Или може би изобщо не става дума за параноя.

— На сляпо ли налучкваш, или имаш допълнително основание да смяташ, че трябва да се търси нещо друго?

— Че що за мания е това? Да стреляш по разни коне, без да те е грижа за последствията?

— Няма как да узнаем — отвърна Сюзан. Натрапчивите идеи следват своя собствена логика.

— Е, аз съм все още скептично настроен.

— Така и трябва да бъде.

— Благодаря, докторе.

С каква кредитна карта ще платите?

— Ще платя наведнъж… като се върна.

— Скоро ли ще стане това?

— Нямам представа.

— Не е ли досадно животът ни да се направлява от някакъв психопат, когото дори не можем да открием?

— Ти ги разбираш тия неща — отвърнах аз.

— Така е — отвърна Сюзан. — И все пак понякога ми се струва, че вършим едно и също.

— Смяташ ли, че раздялата кара сърцето да обича по-силно?

— Не, не смятам. Едва ли бих могла да обичам по-силно. Сега обаче ми липсваш.

— И ти на мен.

Това е добре — заключи Сюзан. — И гледай да стоиш по-далеч от магистралите.