Робърт Б. Паркър
Версия „Торнадо“ (16)

16

Къщата бе разположена сред тучна морава зад бяла ограда на широка улица с три платна, където имаше и други подобни къщи сред морави зад бели огради. Всичките трябва да бяха строени отпреди Гражданската война, а ако бяха малко по-пищни, щяха да получат статут на имения отпреди войната. Паркирах на алеята, прекосих разстоянието до входната врата и позвъних. Наоколо се носеше уханието на безброй цветя. След не повече от минута вратата отвори дребна женица по джинси и бяла риза. Лакираните нокти на босите й крака лъщяха в карминено. Пепеляво русата й коса бе сплетена на една плитка, която стигаше почти до кръста й.

— По ли Браун? — попитах аз.

— Аз съм.

— Казвам се Спенсър. Праща ме Теди Сап.

— Теди ми се обади — рече жената.

След което затвори вратата зад гърба си и пристъпи отвън на верандата.

— Можем да поседнем тук — предложи тя. — Толкова приятно е тази вечер.

Настанихме се в два люлеещи се стола и зареяхме погледи отвъд тъмната морава към притихналата улица. Духаше лек ветрец, който трябва да бе прогонил мушиците, защото не ни досаждаха.

— Това не е публичен дом — рече Поли Браун. — Фирмата ми предлага компаньонки. Момичетата ми сами отиват при клиента.

— Идвам за нещо съвсем друго — уточних аз.

— Зная защо си тук, просто исках да изясня нещата.

— Естествено. Като те слушам, май не си южнячка.

— От Синсинати съм. Учила съм в колеж и всичко останало.

— И как се озова тук?

— Представа нямам.

Помълчахме отново, люлеейки се в полумрака.

— Та какво искаш да научиш за Пъд Потър? — попита Поли.

— Доколкото разбрах, той е използвал услугите на фирмата.

— При това често.

— Но не тук.

— Казах ти вече.

— Тогава къде?

— Къде бих изпратила някое от моите момичета?

— Ясно. Предполагам, че не е било в дома му.

— Е това би било върхът! „Здрасти, мисис Потър, идвам да изчукам мъжа ти.“

— Е, тогава къде?

— Той държи стая с баня в града. Досами площада.

— Приятно ми е да чуя, че има и баня.

— Тогава какъв е проблемът?

— Същото се питам и аз. Някога да е създавал неприятности?

— Кой, Пъд ли? Не, разбира се, той е сладурче. Повечето от момичетата го харесват, защото много често е толкова пиян, че хем нищо не може да свърши, хем им плаща.

— А полицията? Имал ли е неприятности с нея?

— Не се е забърквал в никакви истории. Моят бизнес е чист, плащам си каквото трябва и не ме закачат.

И Бекър ли?

— Това чернокожият помощник-шериф ли беше?

— Аха.

— С него нямам никакви проблеми.

— Плащаш ли му?

— Не.

— При бизнес като твоя все плащаш на някого.

Поли мълчаливо се залюля в стола си. Беше толкова дребничка, че приведеше ли се напред, крачетата й едва-едва докосваха настилката.

— И да плащам, не е на Бекър — рече тя след малко.

— Да познаваш някой си Делрой?

— Може би. С какво се занимава?

— Частна охрана. Работи за тъста на Пъд.

— Да, познавам го.

Сребрист пикап волво бавно отмина по пустата улица, осветявайки я с включените си фарове.

— Ще ми разкажеш ли за него? — попитах аз.

— Едно от момичетата си наумило да изкара нещо допълнително. И взело, че притиснало Пъд.

— Заплашила го, че ще изпее на жена му?

— По-лошо дори. Докопала някакъв полароид и документирала веселбата.

— След което го заплашила, че ще покаже снимките на жена му.

— И на всички останали, предполагам.

— А после?

— Делрой дойде, за да й обясни някои неща от живота.

— По-точно?

— Не съм я питала.

— Може ли да поговоря с нея?

Поли сви рамене.

— Стига да успееш да я откриеш. Казва се Джейн Мънроу.

— Да знаеш къде бих могъл да я потърся?

— Не.

— Не работи ли вече за теб?

— Не, уволних я още преди да се появи Делрой.

— Той с теб ли говори най-напред?

— Предложи да я уволня, което и бездруго щях да направя. Нищо не унищожава добрата клиентела по-бързо от заплахите на някоя кучка, че ще се раздрънка.

— Джейн все още ли е в града?

— Не съм им майка — сряза ме Поли. — Грижа се единствено за професионалната страна на живота им. Нямам представа къде е Джейн Мънроу, нито дали все още се подвизава с това име.

— Делрой любезно ли се държа?

— Много делово.

— Заплаши ли те?

— Не се наложи. Щом научих за издънката, му казах, че ще я уволня.

Огромен жълт котарак се появи в тъмното и се отърка в крака ми. Протегнах ръка и го почесах зад ухото. Той застина за миг, сетне ми обърна гръб, скочи върху перилата на верандата и замря, загледан в притъмнялата морава.

— Нещо друго? — продължих с въпросите.

— Какво например?

— Ами нещо за семейство Клайв, което бих искал да узная, но от глупост не се сещам да попитам.

— Според Теди мога да ти вярвам.

— Прав е — отвърнах аз.

— Ти откъде го познаваш? Да не си гей?

— Редовен съм. Запознахме се днес следобед, както с теб се запознахме сега.

— Не съм имала много основания да вярвам на редовните.

— Погаждала си им номера ли?

— Че как иначе. Да не мислиш, че си купувам привилегии?

— Просто проявяваш любезност.

— Случвало се е разни космати дебелаци, като се напият, да тръгнат да ми повтарят, че ме обичат. А и че ще прекарам с тях най-незабравимата нощ в живота си.

Поли прихна да се смее. Смехът й прозвуча някак неприятно в топлата тиха вечер. Жълтият котарак обърна глава и я изгледа равнодушно.

Изчаках.

— Ама че нахалник! — каза тя.

— Ти си лесбийка — рекох.

— Как разбра?

— Професионален детектив съм все пак.

— Сап ти е казал.

— Да, но аз го притиснах с въпросите.

— Много от момичетата са лесбийки.

— Какво общо има тук любовта… — заявих аз.

— Именно.

Жълтият котарак отново извърна глава към тъмната морава, после, както си седеше на перилото, безшумно изчезна. Храстите прошумоляха, чу се писукане, сетне отново тишина. Изчаках още малко.

— Сап е симпатяга — рече Поли.

— И на мен така ми се стори — съгласих се аз.

— А ти ако беше по-умен, щеше да ме попиташ за Стоуни Клайв.

— Жената на Корд Уайът ли?

— Да.

— Кажи ми за нея — помолих.

— По едно време работеше при мен.

— Кога?

— Преди две години.

— Ти знаеше ли коя е?

— В началото не.

— Как я нае?

— Сама дойде. Чула за мен, така каза. Отдавна искала да работи тъкмо това, просто попита дали ще я взема. Хубаво момиче беше. Виждаше се, че е от висшето общество= Реших, че добре ще се справи.

— Значи наистина е почнала работа.

— Да, но сега идва интересното. Осигурявам услуги и за една от обичайните спирки на шофьорите на камиони по междущатската магистрала при Крофърдвил. Обикновено там пращам най-нескопосните момичета. Не ги търсят за друго освен да пъхнат глави в кабината на някой огромен камион срещу двайсет долара на сеанс. Стоуни искаше тъкмо това.

— Да прави орален секс по спирките?

— Ако не се губи много време в приказки, за една вечер могат да се изкарат добри пари.

— А защо изобщо са й били нужни пари? — недоумявах аз.

На оскъдната светлина, която проникваше през мрежата на вратата, успях да видя как Поли сви рамене.

— Значи вече не е при теб?

— Не. Напусна преди седем-осем месеца.

— Без да те уведоми?

Поли разтегна устни в полуусмивка.

— Просто престана да идва — отвърна. Много момичета правят така.

— Как разбра коя е?

— Видях снимката й във вестника, от някакво голямо конно надбягване.

— Сигурна ли си, че е била Стоуни?

— Ей, аз си познавам момичетата.

— Да ти е споменавала защо го прави?

— А, не.

— Някакви предположения?

Поли се залюля в стола си.

— При повечето момичета обяснението е много просто. Нямат образование, нищо не умеят, а имат нужда от пари. И така попадат при мен. За някои това е начин да се възползват от мъжете.

— Според всеобщото мнение мъжете са тези, които се възползват от жените.

— И така да е.

Схванах, че Поли има свое мнение по въпроса.

— На някои от момичетата просто им харесва — каза тя.

— Да се мотаят по магистралите за двайсет долара на сеанс?

— Не казвам, че всички са такива. И все пак хората са различни.

— Според теб на Стоуни харесваше ли й?

— Не.

— Не го е правила значи заради парите.

— И аз така мисля.

— А дали се е възползвала от мъжете?

— В известен смисъл, да… И все пак…

Полюля се още малко, размишлявайки.

— Знаеш ли, че мъжът й гони невръстни петлета?

— Известно ми е.

— Според мен така е искала да си му го върне.