Линда Лаплант
Изкупление (8)

Глава 7

Заслонила очи с ръка, тя се взираше към плажа, където играеха дъщерите й. Майк излезе на верандата с два албума и седна до нея. За един кратък миг раменете им се докоснаха.

— Ето ги моите момчета. Това е Чип. Истинското му име е Чарлз. А това е Майк младши.

Лорийн погледна разсеяно двете момченца, руси и красиви като майка си и започна да разлиства страниците назад, към началото. Синовете на Майк не я интересуваха. Тя задържа поглед на първата фотография. Помнеше деня, в който беше направена. Четиримата седяха около пианото, а усмихнатата Сали току — що бе извадила предния си млечен зъб.

Откъм плажа се чуха детски гласове и Майк вдигна поглед.

— Ето ги…

Тя стана и се надвеси над перилата. Сиси водеше за ръце двете момченца, зад нея вървеше стройна тъмнокоса девойка, а най-отпред бягаха Сали и Джулия и махаха с ръце.

— Боже мой! — промълви Лорийн.

С цепнати на коленете джинси и избелели тениски, загорели като Сиси, те изглеждаха толкова пораснали, толкова различни, че едва ли би ги познала, ако ги срещнеше на улицата.

— Да-а, бързо растат — усмихна се Майк.

Сали беше вече на десет години, а Джулия — на дванайсет, за кой ли път изчисли Лорийн. Шест години бяха голям период от време.

Още щом стъпиха на верандата, въодушевлението на двете момиченца изчезна и те се обърнаха назад да видят дали Сиси е с тях в този момент. Майк ги подкани да приближат. Джулия изглеждаше висока за възрастта си, също както Лорийн на нейните години.

— Здравей.

Лорийн се усмихна. Искаше й се да прегърне дъщеря си, но не посмя. Сали боязливо се криеше зад гърба на сестра си.

— Защо тримата не покажете на Лорийн албумите, а аз през това време ще приготвя обяда? — предложи Сиси и прегърна през рамо Джулия.

— Добре — тихо се съгласи детето.

Сали боязливо приближи и седна до Лорийн, но Майк тръгна след жена си към кухнята. На прага той се обърна да ги погледне, преди да затвори плътно вратата след себе си. Настъпи неловка тишина. Лорийн вече знаеше, че куклите са грешка, особено за Джулия, която бе пораснала и станала малка госпожица.

— Извинете, че не ви се обаждах — със заекване промълви тя.

— Няма нищо. Това съм аз, с първата награда по плуване в училище.

Лорийн се наведе да види снимката и напрежението започна постепенно да спада.

 

 

Обядът бе сервиран в къщата, за да избегнат все по-непоносимата жега. Джулия й показа банята, за да си измие ръцете, и Лорийн се възползва от тези няколко минути, за да разгледа етажа. Надникна в няколко от стаите, докато накрая намери стаята на дъщерите си. Цялата бе отрупана с плакати, сувенири, стари плюшени мечета. Полуотвореният гардероб бе претъпкан с дрехи, а леглата — неоправени, но беше стая, която всяко момиченце би искало да има. Последната врата, която открехна, водеше към кабинета на Майк. Голямото модерно бюро бе отрупано с папки и документи. Тъкмо затваряше вратата, когато съзря своя стара снимка с децата. Учудена, че той още я пази, пристъпи напред и се наведе над бюрото, за да я види по-добре, но без да иска събори на пода част от документите и изтръпнала, започна да ги събира. Едно от писмата задържа погледа й. Беше от фирма за реставриране на стари модели вносни автомобили и представляваше жалба срещу клиент, отказал да плати поръчаната от него кожена тапицерия на мерцедес, произведен през 1966 година. Не съдържанието на писмото обаче привлече вниманието й, а буквите С&А в символа на фирмата. Беше съвсем сигурна, че го е виждала някъде, може би не на бланка… „На бутонели!“ — сети се Лорийн, но в този момент чу гласа на Майк и побърза да излезе.

 

 

По време на обяда разговорът непринудено се завъртя около автомобилите.

— Каква кола караш? — попита тя.

— За тази челяд ми трябва най-малкото джип — изсумтя Майк и ощипа едно от момченцата. — Сиси обаче кара MG, спортна английска кола.

— Нямам представа какво е MG — отвърна Лорийн.

Сиси стрелна с поглед съпруга си и се усмихна.

— Беше по-скоро мой каприз. Постоянно е в сервиза, не защото катастрофирам често, а заради резервните части.

— Има ли добър сервиз наблизо? — невинно попита гостенката.

— Да, има — кимна Майк. — Специализиран в поддържане на старинни автомобили. Голям бизнес! Работят с марки като „Ролс-ройс“, „Бентли“, „Мерцедес бенц“…

— Самата компания голяма ли е? Колко служители имат? — прекъсна го Лорийн.

— Доста — озадачено я погледна Майк, — поне шейсет-седемдесет. Защо?

— Една приятелка си купи кола от Санта Моника — усмихна се тя. — Мисля, че фирмата се казваше С&А.

— Това е символът на компанията, за която говорим — кимна той. — Те са мои клиенти. А ти успя ли да получиш обратно шофьорската си книжка?

— Не още, но и без това не мога да си позволя кола — изчерви се тя.

— Не и кола от С&А — засмя се Майк.

— Вашата приятелка наблизо ли живее? — обади се Сиси.

— О, не. Знам само, че купи колата си от същата фирма.

В този момент Джулия стана и прошепна нещо на ухото на Сиси.

— Не, не може. Седни на масата — сви вежди тя. Детето се нацупи и демонстративно седна на стола си. Сиси вдигна съвършените си рамене. — Иска да играе тенис.

— Винаги играя тенис в неделя следобед — възрази Джулия.

— Не и тази неделя — предупреди я с пръст Майк. — А сега помогни на майка си да прибере масата и…

— Нека да излезе — Лорийн стана. — Иди да играеш тенис, Джулия. Аз и без това трябва да тръгвам.

— Както искаш, но след толкова път… — За да прикрие смущението си, Майк започна да събира чиниите.

— Ще дойда пак, ако нямате нищо против.

— Къде е Руфус? — попита Сали и всички започнаха да викат кучето, сякаш това беше най-удобният претекст да излязат от стаята.

Лорийн отвори сака си и извади едната кутия.

— Сали? — Тя излезе на верандата. — Донесох ти това. Може би е малко детинско за голямо момиче като тебе, но реших, че ще ти хареса.

Момичето отвори кутията.

— Говори ли? Моята приятелка Анджела има кукла, която говори, спи, плаче, пие вода и се напишква.

Лорийн гледаше с удивление тъжното лице на детето.

— Тази пие вода, а после, като й натиснеш стомахчето, изплюва водата в лицето ти.

Устните на Сали трепнаха.

— Това е шега — опита се да обясни Лорийн, но детето хукна към стаята, мина покрай Майк и се скри в кухнята. — Всичко е наред, Майк. Нали знаеш, че открай време трудно общувам с тях. Трябва да тръгвам.

— Съжалявам! — Той се облегна на парапета. — Може би им трябва повече време, за да свикнат с теб. Ако смяташ да се виждаш с тях редовно…

— Ти съгласен ли си?

— М-да, може би… Не зная, този път всички бяхме някак си неподготвени. Според мен те се уплашиха, че си дошла да ги вземеш. — Той я гледаше право в очите. — Ти… не си дошла за това, нали?

— Не бих направила нищо, което да ги разстрои. Освен това не ги познавам добре. Станали са толкова странни. Ти също си се променил. Сиси те е превърнала в „семеен“ мъж. Вариш кафе, слагаш масата…

Сиси се появи на верандата с поднос кафе, остави го на масата и отново влезе в стаята.

— Моля те, поръчай ми такси.

Лорийн въздъхна с облекчение, когато таксито спря пред къщата. Бе решила да задържи втората кукла. Не искаше Джулия да помисли, че майка й не знае колко е пораснала. Забеляза, че Сали дори не извади своята от кутията. Детето отказа да я целуне за довиждане и срамежливо се вкопчи в ръката на Сиси. Майк я целуна по бузата.

— Елате отново. — Сиси студено я изгледа и стисна ръката й. Докато наблюдаваше от прозореца на таксито как й махат, застанали един до друг, Лорийн разбра, че никога няма да дойде отново тук.

Помоли шофьора да мине край С&А. Магазинът беше затворен. Двете огромни зали бяха пълни с ретро автомобили, щандовете бяха отрупани със сувенири, коли — играчки, но колкото и да се взираше през витрините, Лорийн не забеляза копчета и бутонели. Наближаваше три следобед и жегата ставаше непоносима. Тя помоли шофьора да спре пред най-близкия супермаркет с намерение да се разхлади с чаша кока-кола.

 

 

В десет часа Роузи разтревожена позвъни на Джейк и му съобщи, че Лорийн още не се е прибрала. Той я успокои с предположението, че е останала да спи в Санта Моника.

— Защо не се обадиш, нали знаеш номера на телефона? — предложи с леко раздразнение. Беше капнал от умора и искаше да се наспи. Двамата бяха работили през целия ден, докато пребоядисат спалнята и кухнята.

В единадесет Роузи позвъни на Майк Пейдж. Отговориха, че Лорийн е тръгнала в три следобед. Тя отново се обади на Джейк.

— Какво очакваш да направя? Не съм й бавачка. Не нося отговорност за това, което Лорийн прави или не прави. Сега ме остави на мира — бе категоричният му отговор.

В полунощ жената си легна, но миризмата на прясна боя не й позволи да заспи. Направи си чай с лед, погледа телевизия, после постоя на прозореца и около два и половина заспа.

В понеделник сутринта отново набра номера на Джейк, но той бе на работа. Когато Лорийн не се появи до четири следобед, тя отиде до галерията. Беше заключена. Погледна през витрината и забеляза, че всички картини са свалени. Помещението изглеждаше изоставено.

На свечеряване, за да разсее тревогата си, тя се залови да оправя спалнята. Извади вещите на Лорийн от своя гардероб и започна да ги нарежда в купения два дни преди това шкаф. Докато преместваше обувките й, забеляза, че едната изглежда някак си пълна и откри скътаните в нея пари. Преброи ги, учудена откъде приятелката й е припечелила такава сериозна сума, после отново ги върна в обувката, засрамена, че рови в нещата й. И друг път го беше правила, разбира се, но съвсем добронамерено.

Джейк дойде към седем. От Лорийн все още нямаше ни вест, ни кост. Той отказа да излезе с колата на своя приятел да я търси и за разтуха заведе Роузи на събрание, сигурен, че Лорийн ще се появи всеки момент.

Върнаха се в десет. Около полунощ, когато привършваха вечерята си, отвън се разнесе дрезгав вик и двамата скочиха. Джейк даде знак на Роузи да остане на стола и надникна през прозореца.

— Върна се — въздъхна той, — но едва стои на краката си. Ще й помогна да се качи.

Лорийн залиташе по средата на улицата и размахваше някаква кукла. Блузата й беше разкъсана, полата й изхлузена и мръсна.

— Майната ти! — изкрещя на Джейк тя. — Пусни ме, лайно такова! И сама мога да вървя.

Той отскочи встрани с вдигнати ръце и Лорийн безуспешно се опита да го ритне. Докато го псуваше, забеляза, че минаващата край тях жена забави крачка, за да види какво се е случило.

— Какво си ме зяпнала, курветино? Върви си по пътя, че като те настигна…

Джейк с мъка я придума да се успокои, накрая успя да я хване и довлече до входа, но изкачването на стълбищата му отне четвърт час. Тя се заливаше в пиянски кикот, постоянно падаше и се свличаше надолу, после решаваше да се върне, защото изпуснала куклата. Накрая двамата се добраха до вратата.

— Здрасти, Роузи. Тоя още ли не те е чукал?

Докато мъжът я влачеше към дивана, Лорийн раздра напълно блузата си и я захвърли, после взе да опипва панталона му. Той блъсна ръката й и след кратко боричкане я пусна на дивана, но тя се прекатури и падна на пода.

— Пусни душа, Роузи! — извика той.

От Лорийн се разнасяше воня на повръщано, на урина и алкохол. Отказваше да пусне куклата дори и след като я понесоха към банята. Роузи я доразсъблече, докато Джейк я държеше под ледената струя, без да обръща внимание на голотата й. Само когато забеляза пресните синини и старите белези, хвърли многозначителен поглед към готовата да се разплаче Роузи. Лорийн постепенно утихна, остави се да я изсушат с кърпи, но отказваше да пусне куклата. Сложиха я в леглото заедно с нея.

— Остави я, като поспи, ще дойде на себе си — каза Джейк. Изхвърлиха дрехите й в кофата за смет. Той си тръгна угнетен, макар че случилото се не беше съвсем неочаквано, а и имаше горчив опит с Роузи. Лорийн поне беше по-лека, а това имаше значение, особено при изкачването на стълбищата. Роузи не заспа цялата нощ, уплашена, че приятелката й може да повърне както спи и да се задуши.

На сутринта тя стана и се опита да върви, но непоносимото главоболие я накара отново да легне.

— Кафе — бе единственото, което успя да изрече. Лицето й беше пребледняло, моравосини кръгове обрамчваха очите й. Роузи приготви торбички с лед и нежно ги постави на челото й.

Лорийн спа почти целия ден. Вечерта се събуди отново и взе душ.

— Какъв ден е днес?

— Сряда — отвърна плахо Роузи.

— Събуди ме в петък — изхриптя със слаба усмивка тя, преди отново да легне.

Последните два дни Роузи, останала без пари, трябваше да пазарува със скритите спестявания на Лорийн. Всеки път, когато вадеше обувката, тя си повтаряше, че ще обясни всичко на приятелката си веднага щом изтрезнее, и как един ден ще й върне взетото на заем.

В петък Лорийн стана. Притихнала, тя седеше с часове на дивана, взряна в някаква въображаема точка. Няколко пъти се опита да проговори, но гласът й секваше по средата на изречението.

— Мило, моля те, успокой се. Не е нужно да обясняваш нищо. Нали и аз съм била в същото състояние — каза й веднъж Роузи и я погали по челото. — Като се оправиш напълно, ще говорим.

— Благодаря — промълви едва чуто тя.

Приятелката й се усмихна, после отиде в спалнята, измъкна няколко банкноти от обувката и излезе. Бе решила да приготви пържоли на скара. Лорийн имаше нужда от силна храна. Вече беше платила със спестяванията й телефонната сметка и електричеството. „Не е кражба, а необходимост — успокояваше се тя. — Какво да се прави, като самата аз нямам пукната пара. Като се оправи съвсем, ще й обясня и ще й ги върна.“

В събота Джейк дойде да я види.

— Е, значи се върнахме в света на живите?

— И ти ли беше тук? — Тя се изчерви и го погледна със своя кос, почти кривоглед поглед.

— Кой, мислиш, те качи по стълбите? Къде се подреди така?

— Един Господ знае. Задникът ме боли, сякаш съм седяла на въглени.

Той извърна лице. Никога нямаше да я разбере. Беше способна да бълва мръсотии като уличница и в следващия момент да проговори като истинска дама.

— На твое място бих отишъл да се прегледам в поликлиниката. Не зная къде си ходила и какво си правила, но от тебе се разнасяше миризма на обор.

Тя наведе глава. „Добре е, че поне не е загубила чувство за срам“ — помисли той.

— Роузи не се отдели от леглото ти. Като се пооправиш, не забравяй да й кажеш едно „благодаря“.

— Не е нужно да ме учиш какво да правя. — Гласът й беше толкова прегракнал, че думите й бяха почти неразбираеми.

— Моля?

— Казах, че ще отида на лекар. Сега чу ли?

— Добре. Предлагам да дойдеш и на няколко събрания, освен ако не смяташ отново да тръгнеш на работа. Мислиш ли, че ще можеш да продължиш в галерията? Преди няколко дни минах оттам. Затворена е, а вътре няма нищо. Изглежда, са се изнесли.

Лорийн тръгна към спалнята.

— Щом се оправя, ще си потърся друга работа. Роузи влезе, натоварена с покупки.

— Доста разточително пазаруваш напоследък — отбеляза Джейк и пое от ръцете й част от товара.

— Да речем, че напоследък ми е провървяло. Защо не останеш на вечеря? Ще хапнем пържоли с картофи и салата.

— Добре — засмя се той и шепнешком добави: — Тя трябва да отиде на лекар.

— Но това е само махмурлук, Джейк.

— Кой знае дали не е пипнала СПИН, венерически болести и Бог знае какво още. Накарай я да се прегледа.

Роузи погледна боязливо към спалнята, за да провери дали Лорийн е чула думите му.

Лорийн чу всичко и се отпусна на леглото. Бе съвсем трезва. Не помнеше почти нищо, освен че се отби да купи кока-кола, а излезе от магазина с две бутилки водка. Смътно помнеше как шофьорът я изхвърли от таксито, как след това бе спряла на автостоп някакъв камион, а после всичко й се губеше.

Може би така беше по-добре. Защо да се връща към живота, след като вече знаеше, че няма за кого да живее? Затвори очи и се закле, че щом Джейк и Роузи излязат, ще си вземе парите, вещите и ще се махне оттук. Ще влезе в първия бар и ще се напие така, че никога да не изтрезнее. Изпитваше само едно желание — да прати по дяволите всичко, а най-вече себе си. Решението сякаш я облекчи. Загърна се с пеньоара си и усмихната, влезе в кухнята.

— Колко хубаво мирише! Празненство ли ще имаме?

 

 

Руни огледа подредената с вкус стая, картините по стените и библиотеката. По рафтовете се виждаха снимки на Норман Хейстингс — ту с дъщерите си, ту с кучето, или сам в колата. Норман Хейстингс, порядъчният съпруг и баща. От двора долитаха радостните подвиквания на момиченцата, които си играеха с кучето, и тези обикновени човешки звуци се смесваха с аромата на печен сладкиш от кухнята, за да допълнят атмосферата на спокоен семеен уют в дома. Нямаше го само стопанинът.

Госпожа Хейстингс внесе поднос с кафе и домашни бисквити. Бе хубава жена, с гъста коса и миловидно, кукленско лице. Тя сервира кафето и се разположи на креслото срещу Руни.

Седеше сякаш на тръни, с ръце на коленете и той забеляза поддържаните й, ниско изрязани нокти.

— Съжалявам, че идвам при вас без новини — започна той. — Госпожо Хейстингс, моля да ме извините, ако този разговор засегне стари рани, но се налага да ви задам още няколко въпроса.

Тя прехапа устни, готова всеки момент да заплаче. Руни мразеше тази част от своите задължения, но бе твърдо решил да проведе разговора, а и тя очевидно разбираше, че е дошъл да иска нещо конкретно.

— Разкажете ми как преминаваше една обикновена седмица във вашето семейство.

Госпожа Хейстингс взе бисквита и внимателно отхапа крайчето й преди да започне своя разказ. Норман ставал сутрин по едно и също време, дори и в почивните дни. Водел децата на училище, после отивал на работа. След работа се връщал вкъщи и вечерял със семейството си. Два пъти седмично ходел на боулинг, или играел покер с приятели. Уикендите му били запазени за семейството.

— Имаше ли друго хоби?

— Обичаше да работи в градината, да дърводелства. Той направи гардероба в стаята на децата и кухненските шкафове.

— И нищо друго?

Тя поклати глава, но за миг се поколеба.

— Преди три години се записахме в един клуб за кънтри и уестърн. Ходихме няколко пъти, но той не прояви интерес. На мен ми беше много интересно, но Норман казваше, че хората от клуба не са неговият тип.

— Продължихте ли да го посещавате?

— Не, защото за тези танци трябва партньор… Май няма да мога да ви помогна много…

— Имал ли е приятел, който вие не одобрявате? Тя поклати отрицателно глава.

— Бихте ли ми показали къщата?

Вдовицата се изненада, но стана и го — подкани с ръка да я придружи. Докато го развеждаше из стаите, госпожа Хейстингс не пропускаше да посочи какво е измайсторил съпругът й — телефоните деривати, шкафовете, бюфета. Руни я следваше със зле прикрито отегчение. Накрая го въведе в работилницата. И тук, както в цялото жилище, рафтовете бяха отрупани със семейни снимки. Норман със съпругата и децата си, Норман с партньорите си на покер, Норман с компанията си за боулинг. Той се вгледа в лицата им с надеждата да открие сред тях някой с дебели, влажни устни, очила и белег от ухапване на врата, но остана разочарован. От фотографията го гледаха четирима дебеланковци с ръце в джобовете и едва забележими усмивки на хора, които знаят как да се забавляват; Капитанът се накани да тръгва и в този момент забеляза на стената светло правоъгълно петно.

— Тук е имало друга снимка, нали?

— Не си спомням. Норман я е махнал.

— Бихте ли я потърсили? — Руни разбираше, че вдовицата лъже и реши да атакува по фланга.

Тя се поколеба за миг, после отвори чекмеджето, но в този момент откъм двора долетя детски плач.

— Ей сега ще се върна. Дъщеря ми сигурно пак е паднала от люлката.

— Мога ли да видя какво има в бюрото?

— Предпочитам да не го правите.

— Добре, ще ви изчакам. — Капитанът вдигна ръце в знак на извинение и седна на стола.

Останал сам, той набързо прерови чекмеджетата, но освен данъчни разписки, медицински такси и застрахователни полици не видя нищо друго. На бюрото бе поставена още една семейна снимка — госпожа Хейстингс с децата. Руни я взе и я обърна. На рамката имаше кукичка. Без да се колебае, той я наложи върху петното на стената, после веднага я върна на бюрото и надникна през прозореца. Жената още разглеждаше коляното на детето. Руни отвори рамката и извади снимката, но под нея нямаше нищо. Капитанът изруга. Рамката напълно съвпадаше с очертанията на петното, но от това едва ли можеха да се направят някакви заключения.

Все още държеше в ръка фотографията, когато госпожа Хейстингс се върна.

— Нищо особено, одраскала си е коляното. — Тя втренчено изгледа Руни, после фотографията.

— Хубави снимки!

— Да, правени са от професионален фотограф.

— Веднага си личи. Тази рамка е била окачена на стената, вероятно със снимка на някой друг, заради когото вие сте я махнали оттам и сте сменили снимката. Прав ли съм?

Жената скръсти ръце. Вече не изглеждаше миловидна. В погледа й просветваха стоманени отблясъци.

— Точно така. Сега си спомних. Ако обичате, напуснете. Моля.

Той не мръдна.

— Госпожо Хейстингс, съпругът ви бе брутално убит. Все още не мога да намеря мотив за подобно деяние. Защо е бил убит?

— Грабеж. Още не сте намерили портфейла му, нали? Убит е заради парите. Така поне писаха във вестниците.

— Не можете да се сетите за друг възможен мотив, така ли?

— Не. Все едно, той вече е в земята. Всичко свърши. Искам веднага да си тръгнете.

Тя отвори вратата и Руни излезе, но щом стигна до входната врата, отново спря.

— Ах, да, фотографът. Знаете ли името и адреса му?

— Не. Норман го викаше да ни снима, не аз.

— От нашия град ли е? — Руни се почеса по главата.

— Не си спомням — изчерви се тя.

— Но вие сте го канили доста често. Сигурно можете да си спомните.

— Не мога.

— Защо лъжете? — тихо попита той, наведен към нея.

— Тръгвайте си. Оставете ме сама.

Руни затвори вратата. Тя го блъсна, но веднага след това отстъпи назад в коридора.

— Не искам да говоря за това! — Разтреперана и с пламнало лице, тя отстъпи още няколко крачки.

— За какво, госпожо Хейстингс? — Той тръгна към нея. — Хайде да седнем и да поговорим още няколко минути?

— Не!

Руни огледа прясно пребоядисаните стени.

— Не ме карайте да взема един взвод полицаи и да обискирам всички фотографи из града, госпожо, не ми губете времето. — Гласът му беше тих, спокоен, безизразен. — Седем жени са убити по същия начин като вашия съпруг — с чук. Ако имате и най-малкото съмнение, което би ни помогнало да намерим убиеца, съветвам ви веднага да ми го кажете!

— Казах му, че ако още веднъж го хвана да… ще се разведа, ще кажа на родителите му, на шефа и колегите му… — Все още разтреперана, тя се обърна и го погледна в очите. Лицето й беше пепеляво.

— Какво правеше той?

— Обличаше се в женски дрехи.

Руни не показа и следа от учудване или отвращение. Една вечер госпожа Хейстингс отишла в клуба по кънтри и уестърн сама, защото Норман не го харесвал.

— Всички ми изглеждаха някак си глупаво с тези каубойски ботуши и дънкови костюми с ресни. Помислих си, че Норман е прав, и след няколко минути си тръгнах. — Тя се разхълца, но продължи: — Той не чу, че се прибирам. Знаех, че е в спалнята, защото от улицата видях, че свети. Исках да го стресна на шега и тихо открехнах вратата. Не зная кой от двама ни беше по-стреснат. Той стоеше пред огледалото, гримиран с червило и сенки, с руса перука и някаква отвратителна рокля с къдри около деколтето. Аз… не повярвах на очите си. — Тя избухна в ридания. Руни я изчака търпеливо да се овладее. — Както и да е… По-късно, защото аз избягах в банята и се заключих, той падна на колене пред вратата и… плачеше и ме молеше… Отворих, защото се страхувах, че децата ще се събудят и ще го видят. Беше съблякъл дрехите, но по лицето си още имаше следи от…

Норман Хейстингс се заклел на колене и с ръка върху Библията, че освен жена му никой друг не го е виждал така, че никога преди не го е правил и че няма да го прави. Разбира се, не удържал клетвата си. Жена му намирала рокли, перуки, изкуствени маникюри, скрити в гаража, в работилницата му. След погребението изгорила всичко.

— Онзи фотограф — поде Руни и извади бележника си — да не е имал същите наклонности?

— Беше хомосексуалист. След като сварих Норман, му забраних да го кани вкъщи.

— Как се казваше?

— Моля ви, нали това няма да се появи в пресата? Родителите на Норман са възрастни хора, той имаше и много приятели. Ами дъщерите ми? — кършеше ръце жената.

Капитанът я успокои, че нищо от това, което чуе от нея, няма да се появи във вестниците. Лъжеше. Името на фотографа бе Крейг Лайл. Тя си спомни домашния му адрес и дори адреса на студиото му.

Руни излезе по чистата алея и преди да отвори колата си, погледна още веднъж малката, спретната къща. Голямоухият гений се оказа прав. Сега вече имаха на какво да стъпят, за да продължат следствието. Той си спомни случая „Лора Брадли“. Лорийн Пейдж бе разстроена от спокойната, нормална атмосфера в дома на брутално умъртвеното дете. Изведнъж къщата на семейство Хейстингс престана да му изглежда спретната и уютна. Обзе го жал за мъжа, принуден да живее в този малък чистичък затвор. Кой знае защо, за първи път изпита съчувствие към Лорийн. Тя беше чудесен полицай преди много години. Жалко!

 

 

— Лорийн, Лорийн, ние тръгваме. Чуваш ли?

— Добре. Ще се видим довечера.

С нетърпение чакаше да заминат, за да си вземе багажа и да се махне завинаги оттук. Отвори шкафчето си веднага след като чу затварянето на вратата и извади обувката, но щом я погледна, падна на колене като покосена. Няколко мига съзерцава в недоумение жалката сума, после започна трескаво да рови из вещите, но други пари в шкафа нямаше.

— Роузи! — неистово изкрещя тя и хукна по стълбите. Роузи и Джейк тъкмо излизаха от блока, когато по стълбите към тях се втурна Лорийн. Тя сграбчи приятелката си за шията и с истерични викове започна да я души.

— Къде са? Къде са? Къде са?

Джейк се опита да ги раздели, но Лорийн го блъсна с такава сила, че той загуби равновесие и падна върху кофите за смет. Роузи се опитваше да се освободи от желязната хватка с пронизителни писъци, но се подхлъзна и падна.

— Парите ми! Къде са парите ми? Ти си ги откраднала, шибана кучко! — Бе паднала върху нещастната си жертва и блъскаше главата й в паважа. — Двулично лайно! Мръсница! Къде са ми парите?

Минувачите се спираха да погледат как Джейк се опитва да я вдигне и как Лорийн го дере с нокти и плюе, докато с другата ръка стиска косата на стенещата под нея дебелана. Задъхана и прегракнала, най-после се търкулна встрани и започна да бие паважа с юмруци.

Разтреперана от ужас, Роузи внимателно се изправи и започна да бърше кръвта от носа си. Джейк направи последен опит да укроти Лорийн и успя да я изправи на крака. Беше виждал пиянски истерии, с много от тях бе успявал да се справи, но силата на тази жена, при това в трезво състояние, го изумяваше. Току-що едва не бе счупила долната му челюст. Докато я влачеше към входа, той се обърна към насъбралите се зяпачи.

— Шоуто свърши. Довиждане.

Тя, изглежда, бе достигнала границата на изтощението, защото вече не се мяташе, а само скимтеше и той я повлече нагоре по стълбите. На безопасно разстояние зад тях с разпрана рокля и все още кървящ нос пристъпваше Роузи.

Джейк сложи Лорийн на дивана.

— Какво означава всичко това?

— Кажи му ти! — изкрещя към разплаканата Роузи, после скочи от дивана и я удари с юмрук. Хълцанията на Роузи преминаха в сърцераздирателен вой. За да ги разтърве, Джейк блъсна Лорийн на дивана.

— Добре, щом тя не иска да си признае, аз ще ти кажа. Откраднала е всичките ми спестявания, заради които си разпрах задника от работа. Останали са ми двайсетина долара от хиляда и нещо!

— Откъде имаш хиляда долара? — намръщи се той. — Да не си обрала банка?

— Не е твоя работа! Разпит ли ще ми провеждаш? Това си бяха мои пари. Толкоз!

Той стана и прокара пръсти през косата си.

— Колко са останали?

— Няма да стигнат и за лимонада, камо ли за къркане. Исках да се напия до смърт и най-после да сложа край!

— А-ха, искала да умре! Майната ти! Всеки, който може да изкара хиляда долара за една седмица, обикновено бяга от някого. Освен ако все пак не си обрала банка, но се съмнявам.

— Ще ти кажа — с изнудване. Изнудих едно копеле…

— Кое е то? — усмихна се Джейк. — Я кажи, та и ние с Роузи да го поизнудим малко.

— Арт, от галерията. Той е в порнографския бизнес. Никакви картини, никакво изкуство — порно с деца!

Руни влезе сияещ и се наведе над Бийн.

— Ха, познай! Норман Хейстингс бил обратен!

Той му подаде снимките от студиото на Крейг Лайл.

— Господи! Невероятно! — Лейтенантът ги гледаше в недоумение. С дълга руса перука, дебел слой червило и сенки на клепачите, Хейстингс сладко се усмихваше срещу обектива.

— Възможно е Учителят да го е взел за проститутка и да го е качил — предположи капитанът, но Бийн охлади ентусиазма му. Трупът на Хейстингс бе в мъжки дрехи, напомни му той. — Може да са се познавали. Може двамата заедно да са се преобличали от време на време — настояваше Руни.

Макар да съзнаваха, че тази диря може да ги отведе до погрешни резултати, те се радваха, че вече имат поне диря. Всички приятели и колеги на убития трябваше отново да бъдат разпитани.

— Как изглежда самият фотограф?

— Ексцентричен, суетен. И той вероятно е обратен. Трябва да се срещнеш с него, защото като видях фотографиите, от радост може и да съм пропуснал нещо.

— Фелоуз излезе прав — забеляза Бийн, докато излизаха. После спря, озарен от нова идея. — Бил, Хелън Мърфи може би наистина не е жената, която Учителят е нападнал на паркинга. Може би наистина трябва да разпитаме още веднъж Лора Брадли.

— Какво?! Повтори пак. Да разпитаме кого?

— Лора Брадли.

Бийн преразказа доклада на двамата полицаи за срещата им с жената на посочения от таксиметровия шофьор адрес.

— И тя се е казвала Лора Брадли? — Руни стоеше като закован. В паметта му изплува Лорийн Пейдж, надвесена над тялото на малкото момиченце. — Проверете я!

Лорийн привърши разказа си за Арт, Нала и Диди, за срещата си със семейството на Майк. Бе напълно изтощена и изчерпана. Имаше нужда от дълбок, безпаметен сън.

— Сигурно ще си спомниш и онази вечер, когато се прибра с разбита глава. — Джейк нежно докосна главата й. — И тогава имаше доста пари.

— Вие, изглежда, сте решили да ме печете на бавен огън.

— Ни най-малко. Зная само, че когато разказва за себе си, на човек му олеква. Все още ли искаш да си прережеш вените?

— Вече не чак толкова — усмихна се тя.

— Браво. Та как си разби главата?

— Нали знаете гастронома в края на улицата — прозя се Лорийн. — Точно там, като пресичах при светофарите… нали ги знаете?

— Знаем ги — отвърна Роузи.

— Като пресичах, се подхлъзнах и паднах.

Двамата избухнаха в смях. Лорийн гледаше ту единия, ту другия и накрая също се разсмя. В този момент дървените стълби заскърцаха под нечии тежки стъпки и Роузи надникна през прозореца.

— Полицията.

Джейк погледна Лорийн. Бе побеляла като платно.