Линда Лаплант
Изкупление (3)

Глава 2

Новината за откритото в багажника тяло на Норман Хейстингс бе повторена в сутрешния телевизионен бюлетин, придружена този път с данните на тъмносиния седан. Повториха и апела на полицията към всички граждани, които могат да съобщят информация за случая. Разследването бе възложено на капитан Уилям (Бил) Руни от отдела за убийства на полицията в Пасадена.

Веднага след новините в отдела позвъни някой си Дон Самърс. Той мислеше, макар да не беше съвсем сигурен, че предишния следобед е видял същия седан в паркинга на един супермаркет. Руни не го разпита, защото не беше уверен в стойността на показанията му. Свидетелят не беше сигурен дали е видял точно тази кола, не беше записал регистрационния й номер, нито беше видял шофьора, а само някаква руса жена, която пътувала с него. Данните от аутопсията показваха, че по времето, когато семейство Самърс са видели автомобила, Норман Хейстингс вече е бил мъртъв. Знаеше се, че същия ден жертвата е изтеглила неколкостотин долара от банковата си сметка. Капитанът предположи, че вероятната цел на убийството е грабеж, тъй като в момента липсваха основания за друга хипотеза. Хейстингс се ползваше с добро име сред колегите си, нямаше врагове и съперници, а бракът му беше щастлив. Едва когато получи пълния протокол от аутопсията и съдебномедицинската експертиза, капитанът промени подхода си по случая. Въпреки че вътрешността на колата бе измита и полицаите не откриха никакви отпечатъци, даже тези на жертвата, съдебните медици бяха открили две петна от кръв — едното на мястото на шофьора, а другото в жабката. Но имаше още едно обстоятелство, което накара Руни веднага да извика Самърс на разпит — под седалката на шофьора бе намерена разкъсана женска обувка. Оказа се, че тя не е на госпожа Хейстингс.

Руни изслуша свидетелствата на семейство Самърс за това, кога и къде видели колата, как чули мъжа да крещи и господин Самърс надникнал да види какво става. Този път свидетелят беше сигурен, че на паркинга е видял колата от фотографията, която му показаха. Госпожа Самърс все пак направи уговорката, че ако не е същата, го поне е от същия модел и цвят.

— Добре, кажете ми нещо повече за жената, която твърдите, че сте видели в колата — подкани ги Руни.

Самърс я описа подробно. Висока и слаба, облечена в рокля на цветя, изцапана с кръв. Била ранена. От устата й течала кръв, а на него му се сторило, че и на — главата й има рана.

Здраво стискала портфейла. Казала, че шофьорът се опитал да я ограби. Госпожа Самърс добави, че според нея това било чиста лъжа, защото когато предложили да извикат полиция и Бърза помощ, жената категорично отказала. Руни ги помоли да опишат жената още веднъж. Самърс се колебаеше, но съпругата му бе категорична. Жената била много слаба, с лошо подстригана рядка руса коса, болнав вид и всъщност приличала на проститутка.

— Какво ви кара да мислите така? — попита полицаят.

— Не мога да кажа — прехапа долната си устна госпожа Самърс, — може би това, че беше доста загрубяла. Във вида й имаше нещо грубо. И, разбира се, това, че беше цялата в кръв.

— Това все още не означава, че е проститутка.

— Може би наистина не е. — Господин Самърс хвърли поглед към жена си. — Знам само, че тази жена беше ужасена, в шок. Беше много сериозно ранена. Цялата беше в кръв.

Показа им обувката. И двамата потвърдиха, че жената е била само с една обувка.

— Трябва непременно да открием тази Пепеляшка — пошегува се Руни, но семейство Самърс не оцениха шегата му, може би защото модерната сграда на полицията и многото компютри им вдъхваха страхопочитание.

Сградата наистина бе толкова просторна, че Руни дори я намираше неудобна. Не беше свикнал с толкова дълги коридори, просторни кабинети, секции и чиновници. Тъгуваше за старата сграда, където човек можеше да вкара арестанта в олющеното, мръсно помещение, да поговори с колеги, да изпуши цигара. Тук пушенето бе забранено в цялото здание и единствено той продължаваше да работи, обвит в цигарен дим. Честно казано, тази луксозна обстановка като че ли не беше за него, но до пенсионирането му оставаха броени месеци. Кой знае, може би случаят „Норман Хейстингс“ бе последното дело в кариерата му, помисли той, и дай Боже, да приключи бързо. Перспективата да напусне с прилична пенсия го притесни. Не знаеше нищо за света извън полицията. Целият му живот от осемнайсетгодишна възраст досега бе преминал зад стените на полицията.

Малко след разпита на Самърс в отдела се получи второ обаждане. Свидетелката отказа да съобщи името си, но даде най-подробно описание на човека, който според нея карал колата на убития — висок около метър и седемдесет, макар че не можеше да каже със сигурност, тегло около осемдесет килограма, сини очи, розови очила със златни рамки, правилен нос, дебели устни, облечен с ленено сако и риза. Имал и дълбока, прясна рана от ухапване около адамовата ябълка, която би трябвало да се вижда над яката на ризата. Раната трябвало, според нея, да се възпали, тъй като кожата била разкъсана и кървяла. Освен това мъжът държал чук в жабката на колата.

Капитанът погледна записките на дежурния офицер.

— И тя изпя всичко това по шибания телефон?!

— Да, господин капитан. Веднага след това затвори телефона.

— Проследи ли от кой телефон говори? Работа за две секунди при цялата тази модерна апаратура.

Разговорът не беше проследен, защото дежурният помислил, че някой си прави шеги с полицията, а когато се изяснило, че информацията е автентична, свидетелката вече била затворила. Руни се втурна към кабинета си и хвърли на своя помощник, лейтенант Джош Бийн, записа на разговора.

— Прочети го! Тази жена иска да хванем шофьора на всяка цена, тя даже е описала оръжието на убийството! Има обаче и нещо странно. Тя е категорична за всички подробности, с изключение на една — височината му. За всичко останало — облекло, коса, очила, уста, даже и теглото, е напълно сигурна. Защо не си е казала името? Нашите мухльовци не проследили телефона!

Бийн хвърли поглед на записа.

— Не е посочила и номера на колата — забеляза той.

— Според мен госпожа Самърс е права, че жената е била проститутка и затова не може да каже колко висок е бил шофьорът — поде Руни, докато се настаняваше в скъпия кожен стол зад бюрото си. — Вероятно той изобщо не е излизал от колата, а просто я е взел от улицата.

— Освен ако и семейство Самърс, и свидетелката не описват друг човек. В града има и други сини седани.

— Може би — Руни се облакъти на бюрото, — но чукът, чукът е доказателството. Ако си чел съдебномедицинската експертиза, сигурно си обърнал внимание на оръжието, с което е убит Хейстингс: „Тъп предмет, подобен на чук, широк пет сантиметра в диаметър, с дупка за вадене на гвоздеи, дълга три сантиметра.“ — Той прехвърли бумагите и извади снимките с трупа на убития. По тила, скулите и брадата ясно личаха следите от ударите. — Ако трябва да се вярва на анонимната свидетелка, ние търсим убиец с голяма рана от ухапване на врата. Е, при това положение не би трябвало да ни отнеме много време. Първо трябва да проследим всички познати на Хейстингс. Който не е хапан, отпада от списъка.

Лейтенант Бийн сбърчи вежди. Не разбираше дали шефът му се шегува, или говори сериозно.

— Какво чакаш, действай! — извика Руни.

— За Бога, не викай. Помислих, че се шегуваш.

— Майка му стара! Това обаждане е важно! Хайде, тръгвай! Между другото, обувката под седалката вероятно е на проститутката. Семейство Самърс казаха, че била с една обувка, но не бяха много сигурни.

— Ще я взема със себе си. Ще накарам всички жени в царството да я пробват. Кой знае, може и да открия собственичката.

Бийн се шегуваше, но на Руни, изглежда, никак не му беше до смях. Той отвори папката и продължи да работи по случая. Нещо в описанието го смущаваше. Бе пристигнало съвсем навреме. Дали не беше кьорфишек? Свидетелката обаче споменаваше за чук в жабката. При огледа на колата бяха открили следи от кръв точно там. Пълно съвпадение. Той предположи, че тази свидетелка е може би жената, която семейство Самърс са видели в колата. Госпожа Самърс бе права. Жената по всяка вероятност бе проститутка.

 

 

Лорийн умираше от главоболие. При всяко ставане от леглото й се завиваше свят, при всяко движение й се повръщаше. Благодарение на антибиотиците болката в очите започна да отшумява. Тя се възползва от отсъствието на Роузи, която отиде да купи лед от гастронома, и се обади в полицията. Говори кратко, за да не проследят номера на телефона.

Торбичката с лед, която държеше на главата си, поуспокои болките, но за събрание не искаше и да мисли. Бе доволна, че може да остане сама. Цялото тяло я болеше, но острите болки в очите бяха просто непоносими. Дори не й се пиеше. Искаше само едно — да не я боли.

 

 

Остана на легло около седмица. Беше толкова изтощена, че не можеше да отиде до тоалетната без помощта на Роузи. Всеки шум отекваше болезнено в главата й, дори радиото и телевизорът я дразнеха. Хранеше се добре, за радост на Роузи, която най-после се чувстваше нужна някому.

Изминаха две седмици. Джейк така и не се свърза със своя приятел, който можеше да даде работа на Лорийн. Той също се привърза към нея заради чувството й за хумор и стоицизма, с който понасяше страданията си. Предупреди Роузи, че ако състоянието на ранената не се подобри, ще трябва да я приемат в болницата.

На третата седмица главоболието започна да отшумява и тя успя дори да се изкъпе. Джейк извади конците от раната, но коафьорското му изпълнение даде печални резултати. На тила косата бе остригана почти нула номер, а отпред висеше на дълги кичури. Всички се смяха, когато Лорийн ги върза с панделки, за да не й падат в очите.

Доларите бяха скрити под дюшека. Понякога изпитваше угризения от това, че Роузи плаща всичко, но не знаеше как да й предложи пари, след като вече я беше убедила, че няма пукнат грош, а не можеше да измисли правдоподобно обяснение. Слава Богу, Джейк не спомена нито веднъж за тях.

Най-после измисли как да заговори за разходите. Когато една вечер Роузи се върна от работа, Лорийн й даде петдесет долара.

— Можеш да се гордееш с мен. Днес ходих у приятелката, за която ти споменах, и продадох всичките си вещи на една заложна къща. Тези пари са твои.

Роузи изобщо не се запита как тя е напуснала дома й, но реши да уреди въпроса със спането. Увери я, че не иска да я гони, но има нужда да си отспи в собственото си легло. Същия ден Лорийн се върна на дивана.

Вече месеци не бе пила никакъв алкохол. От покушението бяха минали шест седмици. Лежеше с часове на неудобния диван и мислеше за бъдещето. Хубавото беше, че не изпитва желание да пие. Дали щеше да бъде така издръжлива и след като оздравее напълно?

Макар че триста долара й се струваха цяло състояние, с тях нямаше да преживее дълго. Искаше да се премести, но нямаше представа къде би могла да живее. Какво би могла да работи? След два дни стана ясно, че не би могла да се крие в малкия апартамент още дълго време. Роузи няколко пъти намекна, че петдесетте долара са се стопили в гастронома.

Не мислеше за бъдещето. Интересуваше я единствено настоящето. Редовно гледаше телевизия и следеше хода на следствието. Често показваха рисуван портрет на жената от синия седан. Лорийн се забавляваше. Нямаше никаква прилика с нея. Не се чувстваше виновна, че не се обади повторно в полицията. Полицаите разпитваха всички таксиметрови шофьори дали жена, отговаряща на рисунката, не е наемала такси в деня на убийството. Провериха и във всички болници. В нито една нямаше регистрирана пациентка, отговаряща на описанието. Телефонните показания на Лорийн ставаха все по-важни за хода на следствието.

Джейк наблюдаваше с безпокойство апатията й. Един ден подметна, че негов познат може да се погрижи за зъбите й. Те имаха спешна нужда от стоматолог, а липсващият зъб никак не допринасяше за добрия й външен вид. За цялото лечение щяха да са нужни не повече от трийсет долара, каза той.

— И той ли е уволнен по познатите нам причини? — осведоми се тя.

Джейк се засмя. Действително неговият познат беше член на дружеството и след лечение от алкохолизъм се опитваше да възстанови лекарската си практика.

Лорийн прекара мъчителни дни на зъболекарския стол, но търпението й бе възнаградено. Два предни зъба бяха облечени, а всички развалени — пломбирани. Венците й бяха излекувани, а зъбите — почистени. Устата й беше подута, но упражнението си заслужаваше усилията. Тя отново прибягна до приказката: за продадените вещи и плати трийсет долара, а на Роузи даде двайсет, като не пропусна да спомене, че вече не й е останало нищо за продан. Роузи повярва. Лорийн беше добра актриса. Скоро след това се отби във фризьорския салон и се подстрига. Боядисаха кичурите й на светло и тъмноруси ивици. Пагубният ефект от коафьорските упражнения на Джейк не позволяваше подходяща прическа. Тилът й бе остриган толкова късо, че белегът от раната се виждаше. Фризьорката обаче подстрига предните и страничните кичури още по-късо, оформи и бретон, подчертаващ красивите й скули. Лорийн заприлича на младо момиче. В никакъв случай не можеше да мине за красива с посплеснатия от счупване нос и дълбокия белег на лицето, но видът й вдъхваше доверие.

Роузи започна да сипе комплименти още щом я видя. Джейк също не остана назад.

— Малката, ти трябва да си била страхотно маце — подсвирна той.

Роузи дори изпита завист. Каквото и да направеше със своята ситно накъдрена коса, никога нямаше да заприлича на Лорийн. Освен това Лорийн очевидно имаше пари за скъпи фризури, а не даваше и цент за домакинството. Доходите на Роузи едва стигаха да издържа себе си, а какво остава за още един човек. Дразнеше я и това, че приятелката й не идваше на събранията. Предпочиташе да чете вкъщи. Трябваше да й покаже, че апартаментът й все още не се е превърнал в благотворително заведение и е време да си вдига чукалата.

Лорийн се боеше да напусне сигурността на този дом. Дори присъствието на Джейк й действаше успокоително. Все още пазеше в тайна скритото си „съкровище“. Парите й даваха сигурност, дори можеше да си устрои един хубав запой. Мисълта за пиенето все още не бе я напуснала, напротив, оставаше в съзнанието й като път за бягство. От доста време обаче се събуждаше без да мисли за чаша водка, макар че все още се страхуваше да остане сама, без контрол.

Роузи и Джейк й вярваха. Беше изключително чиста, къпеше се всеки ден, а понякога и по-често. Дълго изучаваше лицето си в огледалото, разглеждаше зъбите и белега и се опитваше да разбере коя е всъщност и къде е била през последните шест години. Хранеше се добре и изпиваше поне една бутилка вода на ден. Кожата й възвърна своята свежест и ноктите й започнаха да растат. Тя с часове ги пилеше и лакираше, изцяло заета със себе си. Никога не се занимаваше с домакинска работа. Не изпра нито веднъж. Ядеше каквото Роузи е сготвила и се преструваше, че не разбира намеците на приятелката си, че злоупотребява с нейното гостоприемство.

Накрая Роузи помоли Джейк да обясни на Лорийн, че трябва да напусне.

— Мислех, че я харесваш — учуди се той.

— Вярно е, но тя просто ми тежи. Не говоря само за парите. Тя използва цялата топла вода, използва вещите ми. От известно време даже не казва едно „благодаря“. По цял ден стои пред огледалото и се гласи. Понякога даже има претенции за котката ми. Трябва да се махне, защото ми лази по нервите.

Един ден той се появи, докато Роузи беше на работа. Лорийн четеше до прозореца. Тя го поздрави и отново се зачете.

— Трябва да поговорим — започна мъжът. Лорийн дори не го погледна. Той седна на дивана и кръстоса късите си крака. Разбирам, че се страхуваш да напуснеш това жилище. Тук се чувстваш на сигурно място, връщаш се към нормалния живот. Но това е домът на Роузи, а тя няма пари да издържа себе си, камо ли още един човек.

— Добре, ще се махна. — Тя рязко затвори книгата.

— Не е нужно да се махаш, но трябва да си намериш работа, да даваш пари за поддържането на домакинството, да помагаш в домашната работа. Когато стъпиш на крака, ще можеш да помислиш и за самостоятелна квартира.

— Не зная… — Погледна лакираните си нокти и се обърна към Джейк. Светлите й очи бяха широко отворени, безизразни, непроницаеми. — Отдавна не съм работила сред нормални хора. Джейк. Може би вече не съм способна да нося отговорност. Живея ден за ден. Въпреки това разбирам проблема и ще напусна.

— Къде смяташ да отидеш?

— Не зная — сви рамене. — Какво те засяга?

— Засяга ме, и то много, особено след стоматологичните инвестиции, които вложих в тебе. Не искам да напуснеш, само за да се върнеш в тинята. Защото, ако излезеш оттук без предварително избрана цел, скоро пак ще обикаляш бардаците.

— Бардаците… — Тя прокара пръсти по белега на тила си. — Там, където се запознахме? Шегувам се, Джейк, не се засягай. Уморена съм. Ако нямаш нищо против, бих искала да си ходиш…

— Ще сваря кафе. — Той стана и тръгна към кухнята. Виждаше, че иска да я остави сама, но още не беше казал всичко. — Ще си тръгна, но нека първо да поговорим. Както казах, трябва да си избереш цел. — Лорийн хвана книгата, но той я грабна от ръката й. — Номера можеш да пробутваш на Роузи. Тя е отчаяна, слаба и има нужда от близък човек, за да не мисли за собствените си проблеми. Сега обаче ще трябва да смениш курса, разбра ли?

— Ти си смени курса, Джейк! Щом си толкова загрижен за нея, защо не вземеш да я изчукаш поне веднъж? Не виждаш ли, че това й е проблемът. Не е лягала с мъж от пет години.

Прииска му се да я зашлеви, но се сдържа.

— Тебе май неотдавна те чукаха, помниш ли? — попита, без да отмества поглед от бледосините й очи.

— Достатъчно, за да ми стигне за цял живот.

— В това поне съм сигурен. Има достатъчно пияници, които ходят по курви срещу едно питие.

Лорийн го напсува.

— Нуждаеш се от Роузи, от нейния дом, защото тя е всичко, което имаш. — Джейк сграбчи кокалестата й китка. — Но ти я използваш. Аз искам само да помогна. Ти вече започваш да мислиш за себе си, а това е добър признак.

— Така ли?

— Да. Изглеждаш десет пъти по-добре от времето, когато дойде. Но трябва да помислиш и за бъдещето си.

Тя не показваше и най-малкия признак, че разбира нещо, но все пак изпи кафето си и го слушаше с поглед, закован в стената. Той остави лист с няколко телефона, където можеха да й предложат работа, и си тръгна, потиснат и разочарован. Лорийн даже не му благодари за пакета цигари, който й остави.

Когато приятелката й се върна, апартаментът беше изчистен, леглото й беше оправено, банята светеше и дори котката беше нахранена. Роузи измънка една благодарност под носа си и сложи на масата пазарската чанта. Беше купила пържени картофи, печено пиле и няколко коли. После се зае с вечерята, докато Лорийн продължаваше да гледа телевизия и отговаряше със свиване на рамене на всеки неин въпрос. Вечеряха в мълчание. Лорийн оглозгваше всеки кокал, накрая почисти чинията с парче хляб. Роузи се премести пред телевизора, докато тя вдигне масата и измие чиниите.

— Джейк беше тук — подхвърли, след като оправи кухнята.

— Зная.

— Утре ще започна да си търся работа. Ще плащам част от наема.

— Чудесно — кимна Роузи. — Идваш ли на събранието тази вечер?

— Добре — с колебание отвърна тя.

Както и преди, Лорийн седна на последния ред и извади списъка с обявите, без да обръща внимание на това, което говореха. По едно време усети, че се облива в пот, и излезе в коридора. Изпи около литър преди усещането за пясък в устата й да изчезне. Чешмата се намираше до голямо табло за обяви и тя записа един магазин за дрехи втора употреба.

Роузи надникна през вратата обезпокоена от отсъствието й, но щом я видя да си записва обяви, въздъхна с облекчение.

— Ще трябва да си купя някакви дрехи, за да ходя на работа. Тук някакъв магазин обявява разпродажба на дрехи втора ръка.

Искаш ли да дойдеш с мене?

Едва в магазина, докато Лорийн опаковаше костюми, блузи, обувки, Роузи се запита колко ли струва всичко това? Тя й каза, че е платила петнайсет долара, тъй като магазинът щял да се мести и съдържателката искала по-скоро да се отърве от стоката. Всъщност беше платила над сто и петдесет и сега разполагаше с по-малко от сто долара. Не си даваше сметка, че използвайки парите за нещо различно от алкохол, бе направила още една стъпка напред.

Приятелката й седна с кутия кока-кола, докато Лорийн пробваше дрехите.

— М-м добре… не е лошо. Това ми харесва — мърмореше тя и от време на време прокарваше пръсти през косата си. Изпитваше завист към крачещата напред-назад като манекен Лорийн. Дрехите бяха качествени, особено една блуза от кремава коприна и онзи чифт кафяви велурени обувки, които изобщо не бяха носени.

— За какво са ти всички тези парцали? Като гледам списъка на Джейк, едва ли ще можеш да ги носиш като миячка или келнерка.

— Може пък да си намеря истинска работа — отвърна й, докато се въртеше пред огледалото.

— Каква например?

— Администратор. За нея трябва да изглеждам добре. Посрещам посетители, въвеждам ги и прочие. Кой знае, може да извадя и такъв късмет.

— Може и да не го извадиш — подсмръкна другата жена. Лорийн не можеше да спи. Че диванът беше твърд и неравен, бе само най-малката причина. Мисълта за следващия ден не й даваше миг спокойствие. Четири пъти ходи до тоалетната, като внимаваше да не събуди Роузи, която хъркаше като кит. Беше жадна и изпи колата и минералната вода. Обливаше я студена пот. Към полунощ се започна. Реши, че една бира ще й помогне да заспи, навлече старата рокля на Роузи и открехна външната врата. Нуждата от глътка алкохол погълна цялото й същество. Не можеше да мисли за нищо друго.

Тъкмо излизаше навън, когато видя патрулната кола и двамата полицаи, които оглеждаха прозорците на сградите. Тя остана няколко минути неподвижна и се върна. Проследи ги от прозореца и когато изчезнаха от погледа й, без да се съблича, легна на дивана. Очакваше, че един ден ще я намерят. Значи бяха открили шофьора, който я доведе дотук. Погълната от собствената си метаморфоза и благодарение на привидната незаинтересованост от страна на полицията, бе престанала да мисли за това. Сега си спомни…

Вместо да обмисли настоящето обаче, Лорийн се върна към далечното време, когато сама бе полицай, при това единствената жена в участъка. Не можеше да отиде даже в тоалетната, без всички останали да разберат. Наложи се заради нея да направят женска тоалетна. Партньорът й от патрулната двойка побесняваше, когато постоянно го караше да отбива до обществените тоалетни. Стигна дотам, че не пиеше вода през целия ден, за да не ходи в тоалетната. Измислиха й прякор Златната Камила, защото дори и в най-голямата жега не приемаше никакви напитки. По-късно не само започна да пие, но можеше да засрами своите колеги. Всичко започна като излишно перчене, за да покаже, че е не по-лоша от всеки друг мъж в участъка, независимо дали е дежурен или не.

Полузаспала, Лорийн извика в паметта си времена, за които не се беше сещала от години. Виждаше се винаги в униформа, а най-много я порази постоянното унижение, което е трябвало да понася. Жена в един мъжки свят, който нито за миг не я допусна в своя кръг. Тя се беше борила за всеки сантиметър от изкачването си в йерархията. Трябваше постоянно да доказва, че е по-способна от мъжете. Не беше по-образована и ако баща й не беше полицай, едва ли някога би помислила за такава работа. Желанието й да стане полицай не беше нищо друго освен акт на протест. Лорийн мразеше баща си заради студенината му. Негов любимец беше братчето й Кит. Каквото и да поискаше малкият, той правеше всичко възможно да задоволи капризите му. Кит беше гордостта на семейството.

Майка й, плашлива, емоционална женица, пиеше тайно, за да си вдъхне повече самоувереност, докато стигна до тежък алкохолизъм. Почти никога не излизаше без да е изпила поредната дажба от бутилката. Най-неловко беше положението, когато колегите на мъжа й я връщаха вкъщи с патрулната кола. Каквото и да направеше в пияно състояние, бащата на Лорийн никога не я обвиняваше за нищо. Когато крадеше пари или обиждаше, внимателно я отвеждаха в стаята й, заключваха я вътре, а неудобният момент биваше замазван с обяснения, на които никой не вярваше. Лорийн често си запушваше ушите с възглавницата, за да не слуша сърцераздирателните хлипания на изтрезнялата и разкайваща се жена. В дома настъпваха мир и ред само до следващото напиване. Когато израсна, рядко мислеше за майка си. Сега виждаше бледото й лице, провисналата руса коса, белите й пръсти, нервно въртящи брачната халка, и зачервените очи. Лорийн бе копие на майка си, може би затова баща й не проявяваше особено внимание към нея. Не знаеше кога и защо майка й бе започнала да пие. Баща й я караше да намира скритите из дома им бутилки и да ги излива в мивката. В началото винаги му казваше колко бутилки е намерила и къде. Следваха побоища и скандали, за които се чувстваше виновна. По-късно започна да защитава майка си. Изливаше бутилките, без да информира баща си. Елън Пейдж умря тихо, както спеше, само на четиридесет и две години. На тринайсет години Лорийн стана домакинята вкъщи. Готвеше, чистеше, чакаше баща си и брат си. Често наблюдаваше през прозореца как отиват на мач. Винаги заедно, като приятели, а не като баща и син. После дойде катастрофата. Две деца бяха блъснали брат й с открадната кола. Не се беше сещала за брат си от доста време. Сега го виждаше пред себе си, чуваше гласа му: „Здрасти, върнах се. Има ли нещо за ядене?“ Той никога не спомена за „проблема“ на майка им. Когато майка й повръщаше, караха Лорийн да изчисти и да я измие, както се мият малки деца, а той се заключваше в стаята си и надуваше касетофона.

В онази вечер Кит не се върна вкъщи за вечеря. Баща й реши да телефонира. И сега усещаше мириса на пържолата и пържените картофки, които сервираше на масата, когато видя ужасеното му лице. Слушалката падна от ръката му и той облегна глава на стената. После удари с юмрук стената и изскочи в коридора.

— Катастрофа с Кит — докато обличаше сакото си, успя да извика той и се втурна навън.

Така двамата останаха сами. До края на живота си баща й не можа да се примири със загубата на сина си. Скръбта го направи още по-студен и безразличен към нея. Дори и да бе изпитвал гордост от това, че я приеха в полицейската академия, никога не го показа. Почина три седмици преди нейното дипломиране.

Лорийн продаде къщата и се премести в апартамент. Докато събираше вещите си, попадна на снимки на майка си и откри, че на младини Елън Пейдж е била крехка плаха хубавица. Намери и няколко албума, в които всеки успех на брат й бе документиран за потомците, а само една-две нейни снимки бяха прибрани в един плик.

Изгори повечето от семейните спомени и продаде мебелите. Запази само една снимка на брат си и сватбената фотография на родителите си. Чувстваше, че би могла да ги обикне като семейство, но не можа, защото всъщност не бяха семейство. И ето, сега нямаше нищо, дори снимка на Майк и децата. Извика ги в паметта си и те дойдоха — малката Джулия, сладкото личице на Сали и… Майк. Мисълта, че ги е загубила безвъзвратно, я натъжи. За да се освободи от тягостното чувство, започна да брои мръсните петна по тавана.

Събудиха я тежките стъпки на Роузи в кухнята. Беше се схванала от неудобната поза, в която беше заспала.

— Закъснявам — както винаги кисела по това време, Роузи нагъваше овесени ядки с мляко. — Ще нахраниш ли котката?

— Мислиш ли, че алкохолизмът е наследствен? — Лорийн се протегна и седна на масата.

— Ако идваш редовно на нашите събрания, ще разбереш и това. — Остави празната купа в мивката. — Казват, че уж бил. Защо не прочетеш брошурите, които ти оставих?

Докато приятелката й се миеше в банята, мълчешком благодари на Бога, че не беше изпила онази бира. Бе извоювала от пагубната си слабост още един трезвен ден.

 

 

На ъгъла на улицата Роузи се размина с патрулната кола. Двамата офицери провериха адреса и надникнаха по разнебитеното стълбище. Шофьорът на таксито не беше сигурен дали това е адресът, на който беше оставил жената, но знаеше улицата и датата. Описанието, което даде за клиентката, съвпадаше с това на другите двама свидетели. Спомняше си, че я е взел близо до паркинга на супермаркета и че един от предните зъби на клиентката му бил изваден.

 

 

Лорийн се изучаваше пред огледалото. Костюмът й беше един номер по-голям, но пъхна сакото в полата, за да изглежда като блуза. Резултатът беше повече от задоволителен. Сложи си перлените обеци на Роузи, гримира се с нейните сенки и руж и тъй като всички червила на приятелката й бяха крещящо оранжеви, сложи на устните си малко балсам. Когато на вратата се позвъни, за миг се поколеба — трябваше първо да поиска разрешение от Роузи да използва обеците й. Ако се е върнала, отново щеше да се нацупи. Последва втори звън. Вече знаеше, че не е Роузи. Тя би си отворила сама, затова реши, че може би е Джейк.

В шока си отстъпи крачка назад, докато единият от полицаите мина покрай нея и влезе в жилището. Искал само да й зададе няколко въпроса. Другият остана пред вратата. Лорийн запали цигара и приседна на края на дивана, доволна, че поне беше успяла да оправи леглата.

— Тук ли живеете?

— Да.

— Как се казвате?

— Лора Брадли. Всъщност тук съм на гости, този апартамент не е мой.

— Чий е?

Лорийн каза името на Роузи. Описа я като жена наближаваща четиридесетте, с тъмна коса.

— Дебела ли е?

— Не, защо? — полуусмихната отвърна. — Да не се е случило нещо лошо с нея?

— Тук ли бяхте вечерта на седемнайсети миналия месец? Лорийн кимна.

— Идвал ли е някой друг по това време? Някой, дошъл дотук с такси?

— Не. Сега си спомням…

Полицаят стана и отвори вратата на банята.

— Само двете ли живеете тук? Никой друг? Един нисък мъж с тъмна коса?

— Жилището е прекалено малко — засмя се тя. — Защо питате?

Снимката беше много по-голяма от онази в портфейла, но Лорийн веднага позна собственика на колата. Собственика на портфейла.

— Познавате ли този мъж?

— Не, за съжаление. Какво е направил?

— Бил е убит, госпожо. Не четете ли вестници?

Тя се постара да изглежда умерено шокирана и стана. — Може да е живял тук, преди аз да дойда. Ще попитам приятелката си.

— Благодаря. — Полицаят прибра снимката в джоба си. — В интерес на истината ние се интересуваме само от жената. Шофьорът на таксито си спомня, че я оставил в този квартал.

— Той се усмихна. — Но вие не отговаряте на описанието й. Очевидно сме попаднали в друго жилище. Благодаря ви за съдействието.

— И жената ли е била убита? — попита невинно, докато го изпращаше.

— Не. Предполагаме, че е познавала мъжа, който е шофирал колата на убития. Имаме двама свидетели.

— И те са видели, че тази жена идва насам?

— Не. Видели са я на паркинга на местния супермаркет. Освен това разбрахме, че е дошла дотук с такси. Разпитваме всички, които живеят на тази улица. Сигурно е била забелязана, защото е била цялата в кръв.

— Ще попитам Роузи, като се върне, дали не е видяла нещо — отвори външната врата. — Бихте ли ми оставили телефон, на който да позвъня?

Полицаят я посъветва да позвъни в местното полицейско управление или на шерифа, които щели да предадат информацията в отдела за убийства. Лорийн затвори вратата и се облегна. Сърцето й биеше до пръсване. Укоряваше се за проявената глупост. В края на краищата не беше замесена в никакво убийство. Единственото, което беше направила, бе да съобщи в полицията описанието на мъжа в колата. Нямаше от какво да се страхува, с изключение на това, че беше прибрала портфейла. Слава Богу, беше го изхвърлила веднага след това, а парите бяха почти изхарчени. Банкнотите не бяха нови и едва ли можеха да бъдат проследени. Защо трябваше да се тревожи, след като полицаите дори не можаха да я познаят. Тя облиза коронките на предните си зъби. Бе изминала дълъг път за кратко време. Беше се променила не само физически, а и психически. Поздрави се за умението, с което бе заблудила полицая, дори се учуди, че толкова късно са открили шофьора на таксито. Ако случаят бе възложен на нея, таксито щеше да бъде първата следа, с която би започнала разследването.

Доволна от себе си, тя излезе и с бързи крачки тръгна към спирката. Нищо у нея не напомняше жената, която полицията издирваше. Косата й беше подстригана по момчешки. Изглеждаше елегантна, въпреки че обувките малко й стискаха и нямаше дамска чанта. Чувстваше се по-уверена от когато и да било през последните години. Хвърли поглед към витрината на супермаркета и загледана в собственото си отражение, за първи път не забеляза бутилките, наредени във формата на пирамида. Отиваше си още един ден от нейното прераждане.