Линда Лаплант
Изкупление (21)

Глава 20

Нала и Лайл пътуваха разделени към Пасадена, но по време на полета до Лае Вегас се бяха уговорили какво ще говорят при евентуален арест. Лорийн още не беше пристигнала в полицията, когато техният адвокат нахлу в кабинета на Бикърстаф и възмутено възрази срещу ареста. Клиентите му били задържани по лъжливите показания на една алкохоличка, която ги издебнала в апартамента им в Сан Франциско единствено с намерението да ги изнудва. Тя била толкова пияна, че двамата се принудили да я оставят в жилището. Времето беше против Бикърстаф. Без ситни доказателства той не можеше да ги задържи повече от двайсет и четири часа. Нямаше и възможност да се обърне за помощ към местната полиция, защото арестът бе проведен изцяло от ФБР. Трябваше сам да понесе отговорността.

Джейк и Роузи продължаваха да я наливат с кафе и вода. Вече бе напълно изтрезняла, но бе загубила напълно своята самоувереност. Страхуваше се да застане пред Бикърстаф.

На вратата се позвъни и Лорийн скочи.

Той стоеше на прага с разхлабена вратовръзка и залепнала по гърдите му риза.

— Тъкмо тръгвах — плахо каза тя.

— Хайде, бързо! Задържахме ги за едно денонощие, но времето лети. Основанията ти за организиране на тази сцена трябва да са много силни, защото иначе лошо ни се пише и на двамата. Моят шеф и техният адвокат дойдоха в кабинета ми. Целият отдел е нащрек. Не знаят какво става.

Лорийн седна на задната седалка в патрулната кола. Той затвори вратата и седна зад волана.

— И двамата твърдят, че си била мъртвопияна.

— Те изляха в гърлото ми една бутилка водка, така че сигурно съм била.

— Сега добре ли си?

— Само малко ме тресе.

— Трябваше да ми кажеш какво възнамеряваш да предприемеш и най-вече защо. Опитай се да ми обясниш всичко, преди да влезем в полицията.

— Не бях сигурна — въздъхна Лорийн. — Предполагах, че Нала е замесена, но не й за Лайл.

— Пекох ги на бавен огън — Ед потегли, — но и двамата твърдо се придържаха към теорията си. Отишли в Лае Вегас, за да се оженят или най-малко да организират някаква церемония.

Били наели свещеник и прочие. Не знаели нищо за смъртта на Холи и Дейвид Бъроуз. Знаят, че Янклоу е признал за тези две убийства. Твърдят, че вече си била пияна, когато си отишла у тях. Предложили, ако се нуждаеш от тях, да се върнат след церемонията и да ти помогнат. Настъпи мълчание.

— Как смяташ да излезеш от това положение?

— Може би трябва да говоря първо с Лайл. — Лорийн копнееше за водка. Не смееше даже да запали цигара, защото ръцете й трепереха. — Искам да го пречупя. Мисля, че не е участвал в нито едно от убийствата, но Нала го държи изкъсо. Вероятно го е заплашвала с нещо. Затова искам да говоря първо с него.

Бикърстаф бе неспокоен. Умът му щракаше като часовник. Все още не разбираше какво иска да каже тя.

— Свързано е с бижутата на госпожа Торнбърн — добави Лорийн. — Искам отново да видя списъка със скъпоценностите на Янклоу и посмъртната снимка на Дейвид Бъроуз в моргата.

 

 

Докато вървяха към кабинета му, Бикърстаф нареди Лайл да бъде въведен в една от малките стаи за разпит с прозорец за еднопосочно виждане.

Лайл седеше като на тръни. Лицето му бе каменно, а устните — свити в тънка линия. Ръцете му лежаха върху масата с длани надолу. Той постоянно искаше да доведат адвоката му. Огледа страхливо малката стая без прозорци и едва тогава забеляза тъмното стъкло на една от стените.

— Искаш ли да влезеш при него? — попита Бикърстаф.

— Нека още малко да се поизпоти. — Тя усещаше как напрежението и страхът я напускат. — Искам чаша вода, някаква папка, която да прилича на досие, или нещо такова, фотоси на избитите жени, бележник и химикал. Задръж адвоката му колкото се може по-дълго.

Агентът погледна часовника си. Лорийн четеше списъка с бижутата на Янклоу. От време на време хвърляше един поглед към Лайл. Той нервно прокарваше пръсти под яката си, ту свиваше в юмруци, ту разпускаше ръцете си и нервно се оглеждаше. От време на време кръстосваше крака и токовете му потракваха по пода.

След десет минути й донесоха всичко, което бе поискала. Тя провери дали цигарите са в джоба й. Вече не трепереше. Беше почти готова.

— Някой да внесе чаша вода, но да не говори с Лайл, дори онзи да го провокира.

След малко един полицай влезе и остави на масата кана с вода. Лайл попита колко ще го държат тук, но полицаят дори не го погледна. Лорийн кимна на Бикърстаф.

— Готова съм.

— Късмет! — тихо каза той, но тя не се обърна.

Когато влезе, Лайл се обърна настрана, за да прикрие изненадата си. Тя не му обърна никакво внимание, а започна задълбочено да подрежда на масата цигарите, химикала и бележника. После отвори фалшивата папка и се престори, че уж чете нещо. Той се закашля и забарабани нервно с крак. Лорийн извади снимките на Холи и ги нареди на масата.

— Крейг, погледни тези снимки, ако обичаш.

Фотографът се извърна.

— Само на седемнадесет години. Красиво дете. Погледни! Някой я е удрял с чук, Крейг. Носът й е смачкан, а очите — избити. Кухините са пълни със съсирена кръв. Устата й зее с избити предни зъби. Що за лудост е това, Крейг?

Той не откъсваше очи от отсрещната стена.

— Постоянно им повтарям, че ти не си способен да направиш това, но те не вярват и знаеш ли защо? Защото…

— Аз не съм го направил. Невинен съм.

— Зная, че не си убивал. Единственото, за което могат да те обвинят, е изнудването…

— Убиецът е Янклоу. Той сам е признал това. Защо не ме оставиш на мира? Искам да извикат адвоката ми.

— Той ще дойде след малко. В момента урежда освобождаването на Нала. Надявам се, че сте се разбрали как да делите парите, защото тя…

— Не ти вярвам — глухо каза Лайл.

— Не вярваш в какво? Че я пускат? — Лорийн вдигна папката. Бикърстаф закри лицето си с ръце. Тя наистина прекаляваше. — Това са нейните показания. Можеш да ги прочетеш, ако искаш. Ти обаче няма да бъдеш освободен, Крейг. Нала твърди, че ти си убил момичето и Дейвид Бъроуз.

— Зная, че лъжеш! — изхили се той.

Тя му подаде снимката на Диди.

— Лъжа ли? Не бъди наивен. Знаеш, че Нала уби Диди, макар тя да твърди, че ти си го направил. Закарал си я до апартамента, пили сте чай, дори си й предложил бананов кейк. Тя само това ядеше, нали? Както и да е, тримата сте се скарали заради пръстена на госпожа Торнбърн, който Диди задържала за себе си. Смятали сте да се отървете от всички скъпоценности, защото те лесно могат да бъдат проследени и да доведат полицаите пред вратата ви. Диди обаче се заинатила и не искала да даде пръстена. Този пръстен, виж. Погледни снимката, Крейг. Това е пръстенът, нали? На средния пръст на дясната й ръка.

Бикърстаф нямаше представа за какво говори тя. Какъв пръстен? Никъде в докладите не се споменаваше такова нещо.

Той се обърна към лейтенанта, който стоеше зад него.

— Донеси досиетата по делото. Бързо!

Лайл бе стиснал юмруците си така, че кокалчетата бяха побелели. Лорийн постави пред него снимката на Диди от моргата. Мъртвото тяло бе снимано в цял ръст. Пръстенът на дясната ръка се виждаше добре.

— Не е нужно да казваш нищо. Само кимни, ако смяташ, че този е пръстенът. Опитвам се да ти помогна. Трябва да знаеш, че дори не предявявам обвинения към тебе за това, че заедно с Нала се опитахте да ме убиете.

— Ти каква си тук?

— Частен детектив. Не работя нито за полицията, нито за ФБР. Позволиха ми да разговарям с теб, защото бях у вас в Сан Франциско. Двамата се опитахте да ме убиете и почти успяхте, но не знаехте нещо много важно — че бях с микрофон, скрит в дрехите. Всичко, което казахте в апартамента, е записано и благодарение на това ви арестуваха в Лае Вегас.

Той слушаше, но все още не вярваше нито дума.

— Нала знае, че за да отърве кожата, трябва да натопи някой друг. Естествено, избрала е тебе. Още като ме видя заедно с агентите на ФБР, разбра, че играта свърши. Откакто я доведоха тук, не е спряла да говори. Погледни показанията й. Не ти ли се струва странно, че адвокатът ти още не идва?

Бикърстаф се изпоти. Слава Богу, че никой друг не можеше да чуе тази инсинуация. Тя лъжеше така нагло и хладнокръвно, че можеше да вкара и него в беля.

— Никого не съм убивал — каза най-после Лайл, но ръцете му трепереха.

— Зная, Крейг, но искам да ти прочета какво казва Нала. Тя прелисти папката и извади един лист. — „Всичко започна с кавга за пръстена. Диди не искаше да го даде, защото не можела да го извади от пръста си. Крейг каза, че ако трябва, ще й отреже пръста…“

— Това не е вярно — прекъсна я той.

Лорийн вдигна ръце, после си наля чаша вода и продължи.

— „… Крейг беше направо вбесен от нейния инат. От години вече продавахме бижутата на госпожа Торнбърн. Арт намираше купувачите. Сега обаче заради убийствата беше опасно да се показваме с нейните скъпоценности по улиците. Диди правеше тъкмо това. Пръстенът беше красив. Топаз, обиколен с брилянти. Струваше маса пари.“ — Лорийн съзнаваше, че играе опасна игра. Знаеше само, че бижуто е в списъка на Янклоу и че Диди е носила подобен пръстен. Тя го погледна. — Като казва Арт, Нала има предвид Арт Матюз, предполагам?

— Защо ми задаваш подобни въпроси?

— Едно време бях ченге. Сега работя на свободна практика. Занимавам, се най-често със застрахователни искове. Искам да си изясня фактите още преди да ти предявят обвиненията. Агентите не могат да разговарят с теб, преди адвокатът ти да дойде. Така че, докато го чакат, аз се възползвам от паузата. Няма нищо незаконно, Крейг. Сами сме, никой друг не ни слуша.

— Истина ли е, че Нала ще я освободят — По слепоочията му бе избила пот.

— Дала е вече показания — кимна Лорийн и почука с пръст върху папката — и си отива вкъщи. Аз искам само да изясня нейната роля заради своите клиенти, преди да е напуснала страната. Не ме интересува кой какво е направил, искам само да си свърша работата и да запазя клиентите си.

Лайл се чудеше как успява да седи пред него и спокойно да разговаря. Нали беше мъртвопияна? Кога бе успяла да дойде на себе си?

Бикърстаф поклати глава. Докато я слушаше, парчетата на пъзела взеха да се подреждат в картина. Откраднатите бижута, изнудването. Но фотографът все още не беше пречупен.

— Ти си правил снимките на Янклоу, нали?

— Арт го снимаше — въздъхна Лайл. — Поне едно време, когато имаше студио в Санта Моника. Янклоу още тогава страдаше от манията да изглежда като майка си. В началото Арт още не знаеше кой е той, защото идваше при нас под фалшиво име. Те всички използват измислени имена. Веднъж го срещнал на някакъв прием заедно с майка му. Тогава разбрал кои са и започна да го изнудва. Това е всичко, което знам. Кълна се в Бога, че нямам нищо общо с тази история. Дори не знаех, че изнудванията продължават… Не зная какво да правя.

— Защо не ми кажеш истината? После аз ще ти кажа като приятел какво според мен трябва да направиш. Искам обаче след това да ми кажеш къде са взетите от Янклоу бижута. Убийствата не ме интересуват.

— Объркан съм. Не зная на кого мога да се доверя. Не вярвам на нито една дума от всичко, което ми каза досега.

Лорийн затвори папката.

— Добре! Щом мислиш така, аз си тръгвам. Исках само да получа данни за застрахователните искове. Бижутата са застраховани, нали знаеш? Синът на госпожа Торнбърн, Брад, ме помоли да уредя изплащане на застрахователните премии. Става дума за три милиона долара, ако не и повече. Пуснаха ме да разговаряме, защото още не са готови с обвинението, срещу тебе.

Устата на Бикърстаф бе пресъхнала. Тя наистина щеше да го вкара в беля.

— В нищо не могат да ме обвинят — изпищя той.

— Не бъди глупак! — Лорийн удари папката с цяла длан така, че Лайл подскочи. — Нала те посочи като убиеца на Холи и Диди! Трябва да си луд, ако си въобразяваш, че пандизът ще ти се размине. Гарантирам ти, че ще полежиш на топло доста годинки. Арт Матюз е мъртъв и тя няма кого другиго да сложи на мушката освен тебе. Ако наистина не си участвал в убийствата, трябва да си приготвиш доста добро алиби. Нала е дала доказателства, че убиецът си ти. Ти си бил в апартамента им, нали? Ако ти не си я убил, значи е Нала.

— Не съм я докосвал — простена той.

— А кой тогава?

— Тя го направи. Нала.

Лорийн усети как стомахът й се сви. Бе очаквала да чуе името на Арт Матюз, не на Нала.

— Ти видя ли?

— Да. — Той захлупи лице в шепите си. — Каза, че блъснала Диди без да иска. Тя паднала и си ударила главата в ръба на масата. Опитала се да я свести, но не могла. Не усещала никакъв пулс. Изпаднала в паника. Е, имала е причини да се страхува.

— Заради бижуто, нали?

— Да. После аз се уплаших. Всичко беше толкова ужасно и объркано. Опитахме се да извадим пръстена, но не успяхме. Пръстът й беше огромен и подут.

— И решихте да направите така, че да прилича на серийните убийства. Удари с чук по лицето и прочие…

— Тя каза така. Каза, че никой няма да повярва, ако просто я оставим някъде както си е. — Започна да хълца. — Особено след Холи.

Лорийн докосна ръката му, за да го успокои.

— Крейг, какво искаш да кажеш? Какво значи „след Холи“?

— О, Господи! — извика Лайл и удари масата с юмрук. — Това е ужасно! Това не е честно!

— Хайде, кажи ми. Ще ти олекне.

— Холи бе подразбрала по някакъв начин за изнудването. — Направи пауза и продължи поуспокоен. — Един Бог знае как е научила. Хванала някакъв клиент, който я завел в дома си и…

— Знаеш ли кой е той?

— Мисля, че е бил… — прехапа устни — Брад Торнбърн.

— Какво? И той ли е замесен?

— Е, дотолкова, доколкото е взел Холи от улицата и е спал с нея в дома си. Не зная какво е станало, но малката бе разбрала с какво се занимаваме. Може би там се е видяла с Янклоу. Така или иначе, започна да иска пари от Нала и Диди. Те се уплашиха и разказаха всичко на Арт. По-нататък не зная нищо. Следващото, което чух, бе, че са я намерили убита. Не зная кой от тях го е направил, но са искали да изглежда като едно от серийните убийства. Мисля, че Арт е замесен. Кълна се в Бога, че не зная. Намесиха ме, защото бях правил снимки на онзи… Норман Хейстингс, а той пък бил приятел на Янклоу. Тогава не знаех, че са близки. Лорийн записваше.

— Ти изнудвал ли си Хейстингс?

— Да, но той взе, че разказа всичко на Янклоу. Предполагам, че двамата са обмислили какво да правят. Казах ти всичко, което зная. Нямам нищо общо с никакви убийства. Малко, съвсем малко съм участвал в изнудването.

Бикърстаф погледна часовника си и нареди на един от своите помощници да доведат Брад Торнбърн. Каза, че не го интересува дали ще го доведат от Франция, от Бевърли Глен или от друго място. Беше доволен и нямаше търпение сам да подхване Лайл. Представяше си как ще направи изложение на случая пред шефа си и вече виждаше учудването, изписано на лицето му.

Лорийн продължаваше с разпита на Лайл, но почти не записваше. Знаеше, че след нея той ще бъде разпитан от Бикърстаф. Образът на Брад Торнбърн не излизаше от ума й. Победата й над Лайл не я радваше. А той продължаваше да разказва.

Диди гримирала и фризирала клиентите, които искали тайно да се снимат като жени. С Матюз се запознали в Санта Моника. Когато отново се срещнали в Лос Анджелес, продължили да работят заедно, а Арт дал апартамента си на Нала и Диди за порнографски сеанси. Самият той се изнесъл в друга квартира. Диди постоянно им изпращала клиенти, които впоследствие те изнудвали. В началото Янклоу плащал само на Арт, после започнал да плаща и на останалите трима, за да мълчат. Никой не подозирал обаче, че той е убиец. Винаги плащал без да се пазари й си получавал негативите един след друг. По едно време обаче започнал да се дърпа, казвал, че няма повече пари.

Лайл поиска вода. Зъбите му затракаха по стъклото на чашата.

— Хейстингс нямаше пари, но от време на време даваше по петдесетина долара. Когато Арт научи, побесня.

— Ти ли уби Хейстингс?

— Не. Нямам нищо общо с тези убийства.

— А Диди?

— Видях я — затвори очи и въздъхна, — когато беше вече мъртва. Нала ми се обади по телефона и каза веднага да отида у тях. Диди лежеше на пода. Не съм я докосвал. Двете имаха нещо общо с онова момиче, Холи, но не зная точно какво. Знаеха нещо, но не мога да кажа какво.

— Ами Матюз? Той замесен ли е в убийството на Холи? Нали за това намекваш? Че Нала и Диди имат нещо общо с убийството на Холи?

— Да. Не зная обаче дали и Арт е участвал — гласът му бе спаднал до хриплив шепот. Той се разплака и прехапа долната си устна. — Кълна се, че съм виновен само за това, че помогнах на Нала да… я пренесе до автомобила…

Лорийн го остави да поплаче, за да се успокои.

— Когато я пренасяхте, тя вече беше ли обезобразена с чука? — Подаде му снимка на трупа.

— Не! — Лайл се изопна на стола. — Когато отидох у тях, главата й беше покрита с найлонов плик. Не видях лицето й. След като я оставихме в багажника, аз се прибрах вкъщи.

Той спря да подсмърча. Изглеждаше успокоен и примирен. Лорийн започна да събира записките си. Той я погледна и тъжно се усмихна.

— Знаеш ли, аз наистина обичах Нала. Щяхме да се оженим в Лае Вегас. Затова исках да й помогна, само заради това. Нищо лошо не съм направил.

— Сега ще искат да подпишеш показанията, Крейг. — Тя тръгна към вратата. — Бъди разумен и кажи всичко, което знаеш, точно така, както го разказа на мен. Не й позволявай да се измъкне.

Бикърстаф не я поздрави. Грабна записките от ръцете й и тръгна с хората си към Крейг Лайл. Разпитът трябваше да започне веднага. Лорийн седна в неговия кабинет и подпря с ръце главата си. Беше изчерпана. Гадеше й се. Брад Торнбърн… Нима и той бе замесен в убийствата? Пулсираща болка разкъсваше мозъка й. Възможно ли беше да се е преструвал толкова умело, когато в същото време е знаел много повече?

— Какво ще правиш с Брад Торнбърн? — попита тя влезлия Бикърстаф.

— Ще го доведем от Франция. — Той се поколеба за миг и се наведе над нея. — Мислиш ли, че това лъскаво копеле също е замесено?

— Не зная.

— Искаш да кажеш, че в това дело има неща, които не знаеш? Не вярвам — усмихна се той.

— Мислех, че няма нищо общо.

— Скоро ще разберем и това.

 

 

Идваше ред на Нала. Бикърстаф беше в стихията си. Раздаваше нареждания наляво и надясно, говореше без да спре. Лорийн чакаше в кабинета му и мислеше за Брад.

Изведоха Нала от килията. Тя се дърпаше, плюеше, риташе и пищеше, че иска да доведат адвоката й. Трябваше да я влачат до стаята за разпити. Лорийн я наблюдаваше от съседното помещение през еднопосочното стъкло. Нала отказа да говори в отсъствието на адвоката си.

Той беше обаче зает с разпита на Лайл, който, вече под клетва, даваше показания в друга стая. Разказа за участието си в рекета и описа как Нала бе убила Диди. За убийството на Холи не знаеше нищо. Бикърстаф изчака Лайл да подпише показанията, преди да премине към разпита на Нала. По закон тя имаше право предварително да се консултира с адвоката си, който щеше да остане и по време на разпита. Агентът настоя Лорийн да присъства и да вземе участие в самия разпит. Цялата сграда бръмчеше като кошер заради новото развитие на делото. Всички се надпреварваха да помагат на Бикърстаф. Каквото и да поискаше, веднага му беше доставяно.

Нала беше готова. След като прочете предявените й обвинения, тя най-после утихна, може би защото разбра, че няма да излезе от ареста. Оправи грима и прическата си. Устните й грееха с тъмночервен оттенък.

Бикърстаф влезе с двама униформени полицаи и стенограф. След тях влезе Лорийн. Нала бавно се обърна и я измери с поглед.

— Подцених те! — засмя се тя с вид на човек, който е поласкан от вниманието на толкова много хора. Адвокатът й изчака, докато всички седнат. Касетофонът бе включен, стенографът чакаше с ръце върху листа.

Нала бе обвинена в две различни престъпления — изнудване и убийство. Заяви, че рожденото й име е Найджъл Симънс. Веднага след това адвокатът й се обърна към Бикърстаф:

— Моята клиентка категорично отрича каквото и да е свое участие в престъпленията, за които е обвинена, и ще се възползва от правото си да не говори. Тя е запозната с някои твърдения на Крейг Лайл, целящи да доложат, че тя е виновна, но отрича каквото и да е свое участие в престъпленията. Готова е да застане пред съда и да докаже, че извършителят на тези престъпления е споменатият Крейг Лайл, ако това е необходимо.

Настъпи кратка пауза, след която Бикърстаф направо попита дали е участвала в изнудването на Стивън Янклоу. Тя отговори с мълчание.

— Отрича ли, че по време на разпра е ударила Дейвид Бъроус (Диди) и след това с помощта на Крейг Лайл е скрила тялото му в багажника на откраднат автомобил?

Мълчание.

Бикърстаф продължи да задава подробни въпроси още около половин час и на всички Нала отвърна с мълчание. През цялото време оглеждаше маникюра си, оправяше полата си, от време на време поглеждаше въпросително към Лорийн с вдигната нагоре вежда, след което отегчено се прозяваше. Когато й показаха фотосите на Диди от моргата, извърна лице и се вторачи в стената. Помолиха я втори път да разгледа снимките. Тя хвърли един поглед и с тежка въздишка се обърна към адвоката си.

Бикърстаф сложи на масата снимките на Холи. Този път адвокатът сам я прикани да ги разгледа. Нала вдигна една от тях и отново я пусна върху масата.

— Не коментирам. — Забарабани с пръсти по масата.

— Не можете да я познаете или изобщо не я познавате? — нетърпеливо попита Бикърстаф.

— Клиентката ми не желае да отговори на въпроса ви, за да избегне евентуалното си явяване пред съда като свидетел на обвинението.

Бикърстаф кимна едва забележимо към Лорийн и поиска почивка. Двамата напуснаха стаята.

— Така можем да продължаваме с дни. — Той пъхна ръце в джобовете си. — Ако искаш опитай ти. Може да успеем да ускорим нещата.

— Добре. Законно ли е един и същ адвокат да представя и двамата?

— Лайл вече даде показания. Ако иска, може да си наеме друг адвокат. Ако бях на негово място, щях да постъпя точно така, но в момента той не е основната ми грижа.

Въведоха ги отново в стаята за разпити. Лорийн дръпна стол и седна пред тях.

— А-ха, сега идва твоят ред, така ли? — изкикоти се Нала.

Лорийн не обърна внимание на думите й.

— Тя беше само на седемнадесет години, Нала. Какво зло ти причини, та трябваше да я убиеш така брутално?

Нала пошушна нещо на адвоката си и се облегна на стола.

— Клиентката ми иска да знае защо госпожа Пейдж е допусната до този разпит. Ние знаем, че тя не работи нито за ФБР, нито за отдел „Убийства“ на градската полиция. Знаем също, че госпожа Пейдж е хронична алкохоличка. Депозирам свое възражение срещу присъствието на такава жена по време на разпита.

— Не коментирам — отвърна Бикърстаф и се облегна на стола си.

— Тя някаква свидетелка ли е?

— Нито един приличен съд не би я приел като свидетелка, без да стане смешен — подхвърли Нала. — Тя е алкохоличка, проститутка и нещо повече — Арт Матюз й плащаше да работи за него. Тя е затънала в рекета повече от който й да е друг. Той й плащаше, за да си мълчи. Питайте я! Някой задавал ли й е въпроса, колко пари е взела от Арт Матюз, за да си трае?

— Никога не бих посегнала на Холи или на най-добрата си приятелка. Решили са двамата с онзи перверзен тип Лайл да ме оклеветят. Дори и сега усещам миризмата на алкохол, която иде от нея. Изглежда, извира от порите й. Вижте само как й треперят ръцете!

Лорийн не прие предизвикателството и остана спокойна. В очите на Бикърстаф проблясваха стоманени искри. Тя се облегна и се застави да се усмихне.

— Аз съм напълно трезва, да речем колкото тебе. Това са лъжи, Нала. Никога не съм получавала нито цент от Матюз.

— Лъжлива курва!

— Присмял се хърбел на щърбел! Впрочем ти и да искаш, не можеш да станеш курва, защото ти липсва най-важният атрибут. Това ли е проблемът ти? Заради това ли уби Холи? Защото беше млада, красива, беше всичко, което ти никога няма да бъдеш?

Нала скочи и блъсна ръката на адвоката си, който направи опит да я спре:

— Тя беше невинна колкото моя задник!

— Отнемаше ти клиентите, нали?

Нала замахна през масата, но Лорийн скочи от стола.

— Хайде, покажи на какво си способна, мръсна кучко! Да, ти си мръсна! Само една мръсна кучка може така да обезобрази с чук лицето на Диди, след всичко, което е направила за теб.

Никой в стаята не помръдна. Всички гледаха с каменни лица как двете крещят през масата. Един полицай се надигна от стола си, но Бикърстаф го спря с поглед. Той искаше кавгата да продължава.

— Аз, аз правех всичко за нея. Какво, нима не знаеш?

— Без Диди ти си нищо. Тя ти осигуряваше и клиентите, защото ти и това не можеш да направиш!

Нала я напсува, сложила заплашително ръце на кръста си. Адвокатът й отново се опита да я успокои, но тя се дръпна.

— Диди ми е казвала какъв боклук си — продължи Лорийн и отново се отдръпна, за да избегне следващия шамар. — Когато си разбрала, че тя има красив пръстен, направо си издивяла от злоба, нали така?

— Разбирам какво се мъчиш да постигнеш. — Нала огледа всички присъстващи. — Повече няма да чуете от мен и една думичка.

Тя седна и придърпа полата си.

— Не е нужно, Нала. — Лорийн пристъпи встрани и се облегна на стената. — Ние знаем всичко. Знаем как си се опитала да издърпаш пръстена от пръста й, дори си я заплашила, че ще го отрежеш. Диди обаче не искала да се раздели с него. Пратила те е по дяволите и тогава ти си я ударила с всичката си мъжка сила. Защото ти си мъж, Нала. Никакво боядисване, никакви перуки и минижупи не могат да скрият факта, че си един як, космат мъж, господин Симънс. А Диди беше наистина красива. Беше женствена…

— Кажете й да спре! — Нала смушка с лакът адвоката си. — Това е незаконно. Искам да си тръгна.

— Обяснете на клиентката си — Бикърстаф го погледна спокойно, но категорично, — че няма да излезе скоро оттук.

— Всички сте мижитурки! В нищо не можете да ме обвините. В нищо, освен приказките на онзи сводник Лайл, а те са пълни лайна и нищо повече.

— Тогава защо ти не ни обясниш какво всъщност е станало? — тихо попита агентът.

— А не искаш ли нещо друго, смотан задник такъв! Няма да ви кажа и думичка. Зная си правата. Не съм длъжна да говоря, защото всичко, с което разполагате, са приказките на онзи тъпак. Неговите показания срещу моите! Ха! Докато не сключим споразумение и не гарантирате, че ще ме призовете като свидетелка на обвинението, няма да ви кажа нищо!

Лорийн слушаше изправена до стената.

— Кажи защо уби Холи?

— Не съм я докосвала! — изкрещя Нала. — Не съм докосвала и Диди! Вие нямате никакви улики срещу мен! Янклоу ги е убил, както и останалите. Всички вестници пишат за това. Янклоу ги е убил. Аз нямам нищо общо с никакви убийства!

— Той не е убил нито Холи, нито Диди!

— Той ги е убил! Той е куку, всички знаят! Толкова е смахнат, че даже няма да го съдят! Нима не си в течение на тъй нареченото си разследване? Зная какво сте направили. Затворили сте бедният Арт в килията и сте го убили. После дадохте голяма пресконференция. Ние, видите ли, хванахме убиеца! Трънки! Лъжа! Мога ли да запитам кой носи отговорност за смъртта му? Кой ще отговаря пред съда? Арт бе невинен! Аз съм невинна! — Отново огледа присъстващите, но тъй като никой не реагираше, се обърна към Лорийн със заканително насочен пръст. — Ще раздухам във вестниците коя е вашата госпожа Пейдж и какво сте правили с мен в тази стая. Янклоу е признал всичко. Той е луд, извратен маниак…

— Като тебе — тихо подметна Лорийн.

— Махнете я оттук или ще…

— Какво, Нала? Ще ме убиеш, както уби Холи?

— Това не е честно. Защо й позволяват да ме предизвиква? Тя ме предизвиква, за да си изпусна нервите. Повече няма да кажа нищо! Ако имате улики срещу мен, предявете ги, обвинете ме и ме арестувайте! Хайде, започвайте!

Бикърстаф погледна часовника си. Наближаваше девет и половина. Той предложи да прекъснат разпита и да продължат на следващата сутрин.

— Значи мога да си отида?

— Ще останете в ареста за по-нататъшното разследване.

— Но вие не сте предявили никакво обвинение срещу мен! Могат ли да ме задържат? — обърна се тя към адвоката си.

— Да.

— Копелета! — просъска през зъби Нала.

— Много копелета ще срещнеш. Найджъл! — тихо каза Лорийн. — Колко души ще има в килията й? Трима или четирима? — обърна се тя към агента, но не получи отговор.

— Искам да бъда в женска килия!

— Невъзможно — категорично заяви Бикърстаф и се обърна към адвоката й. — Моля, обяснете на клиентката си, че след като в акта й за раждане е казано, че е от мъжки пол, не можем да я сложим в женското крило.

За пръв път от началото на разпита Нала се изплаши.

— Но… аз съм жена! — Хвана ръката на адвоката. — Не им позволявайте да постъпят така с мен.

Той й прошепна нещо. Тя погледна Бикърстаф, после Лорийн и силно удари с юмрук по масата.

— Кучка! Ти си причината! Знаеш какво ще направят с мен онези животни!

— Тогава говори, Нала — намеси се един от присъстващите полицаи. — Кажи ни истината за Холи.

— Млъкни, задник!

— Кажи истината, Нала. Стана случайно, нали? Никога не си искала да убиеш Диди. Беше най-близката ти приятелка. Зная колко близки бяхте. — Лорийн видя как думите й промениха позата и изражението на Нала. В този момент тя загуби битката.

— Да, наистина бяхме близки — въздъхна тя и извърна глава. В стаята беше тихо, сякаш всички усещаха, че развръзката приближава. Нала погледна към тавана. Очите й плуваха в сълзи. Издуха носа си и започна да си играе с кърпичката. Лорийн тихо приседна на стола си.

— Добре. Няма смисъл. Все едно ще разберете всичко. Тя падна и си удари главата на ръба на стъклената масичка. Крейг изпадна в паника, защото пулсът й не се напипваше. Мислехме, че е умряла, и не знаехме какво ще стане с.

— С рекета ли? За това се разтревожихте, нали?

— Всичко отиваше по дяволите. Подозирахме, че Янклоу върши всички тези убийства, защото беше наистина един побъркан ебач. Винаги плащаше, сякаш на майтап. Никога не се пазареше. Плащаше си най-редовно всеки месец, като часовник. Арт обаче взе да става алчен. Постоянно го натискаше за още. Най-гадното беше, че ние го изнудвахме заради онези снимки в женските дрехи, а той постоянно искаше да се снима още и още. Всички подозирахме, че един ден ще полудее окончателно. Може би затова Арт искаше все повече и повече. Знаел е, че един ден Янклоу съвсем ще откачи и кранчето ще спре.

— Защо мислехте, че той върши онези убийства?

— Арт разбра. Не зная как. — Нала беше уморена и се облегна на лакътя си. — Той имаше силна интуиция. Вместо обаче да се оттегли постепенно, той, напротив, започна да иска все повече. Ние бяхме против. Имахме пари, оправяхме се. Точно тогава той отвори галерията. Не зная защо беше станал толкова алчен. Освен Янклоу вземахме пари и от другия бизнес — фотосеансите. Парите не бяха проблем.

— Как ставаше предаването на парите?

— Една от нас отиваше в сервиза в Санта Моника. Преструвахме се, че избираме коли. Арт караше едно старо бентли, купено от С&А и това ни даваше основание да ползваме сервиза. Когато ходехме там, не се гримирахме или издокарвахме, нищо такова… Отивахме облечени като мъже.

— Как беше въвлечен Хейстингс? — попита Лорийн.

— Един ден Арт и Диди го видели в гаража. Тя веднага го познала, защото го е гримирала. Арт много се уплаши. После се оказа, че Крейг снима Хейстингс. Един вид, беше ни взел бизнеса, но работел само с Хейстингс. Крейг е такъв простак. Не може да си намери един богат клиент. Арт беше бесен, защото имаше опасност всичко да излезе на бял свят. Най-много го плашеше това, че Янклоу и Хейстингс се познаваха и можеха да съберат две и две.

— Но Янклоу ви е разпознал и в мъжки дрехи, нали?

— Може би — сви рамене тя. — Така или иначе, не ни издаде на полицията. Както казах, изглежда се беше примирил и приемаше рекета като наказание. Както и да е, двете с Диди решихме да се оттеглим. Арт вече беше натрупал цяло състояние.

— Доколкото разбирам, Янклоу и Хейстингс са разговаряли за това, че и двамата са жертва на едни и същи изнудвачи?

— Не зная — въздъхна Нала, — но когато намериха Хейстингс в багажника, ние двете щяхме да се побъркаме. Уплашихме се не на шега. Точно тогава Янклоу дойде и каза, че иска Арт да го „покрие“, да излъже, че в определен ден двамата са били някъде заедно. Стана ясно, че е сгазил лука, и това още повече ни изплаши.

— Помниш ли за кой ден ставаше дума?

— Май беше петнайсети. Не съм сигурна. — Отново се разплака и изтри бузата си с опакото на ръката. — Каза, че щял да плати добре на Арт, ако го „покрие“. Не можел да плати с пари и му даде кутийка с бижута. Каза, че само това му е останало вече.

— Продадохте ли ги?

— Преди използвахме Къртис. Той не знаеше откъде ги получаваме и никога не питаше. — Нала се изсекна и продължи: — Дал обаче един от пръстените на Холи. Тя беше толкова горда с него. Носеше го постоянно и го показваше на всички. Къртис й казал, че й го дава като годежен пръстен. Пръстенът имаше голям топаз, обрамчен с брилянти. Една нощ някакъв клиент я качил в колата си и я откарал вкъщи. Попитал я откъде има този пръстен, защото майка му имала същия.

— Как се е казвал?

— Оказал се братът на Янклоу, Брад Торнбърн. Както и да е, Холи веднага съобразила каква е работата. Започна да ни разпитва откъде вземаме бижутата, които Къртис пласира. Една вечер ни разказа случката с пръстена, ние казахме на Арт и той се побърка. Страхуваше се, че ако Къртис надуши, ще иска да дели с него. Можеше да се заяде и да ни вкара в беля.

Лорийн запали две цигари и подаде едната на Нала.

— Трябваше да предприемем нещо. Този пръстен можеше да ни натика всичките в затвора. Холи се хвалеше с него на път и под път. Къртис, разбира се, никога нямаше да се ожени за нея. Той си имаше жена и деца. — Тя дръпна няколко пъти от цигарата. — Налагаше се да се отървем от Холи. Подразбрахме, че не е казала на Къртис за Брад Торнбърн. Една нощ, докато работехме в галерията с Арт, решихме как да го направим. Диди се преоблече като мъж. Наехме кола и Диди излезе с нея, а аз застанах на обичайното си място. — Тя отново захлипа. Подадоха й чиста носна кърпа. — Ами… Холи си беше такава… Като види прилична кола, и веднага хуква пред другите. Когато Диди спря от другата страна и се престори, че уж й маха с ръка, тя така се втурна, че аз едвам я настигнах. Влязох и седнах на задната седалка. Разбира се, Холи ни позна и се развика още щом потеглихме. Искахме само да вземем пръстена. Предупредихме я, че трябва да го свали, но тя се държеше като подивяла котка. Дори не се отдалечихме кой знае колко. Впрочем беше невъзможно, защото тя пищеше с цяло гърло и се мяташе из колата. Мисля, че първо Диди я удари, след това аз. Никога не сме искали да… Не искахме да й причиним никакво зло, а само… Тя изведнъж се отпусна като парцалена кукла. Уплашихме се. Скрихме я в багажника. Диди трябваше да остави някъде колата и да се върне при мен на улицата. Аз се върнах в моя район, за да си осигуря алиби. Казах, че Диди е със свой редовен клиент, а аз търся Къртис.

— Не разбирам каква е била ролята на Арт?

— Бяхме се уговорили да се срещнем в едно от барчетата, но Диди не дойде. Глупавата кучка! Уплашила се и отишла в галерията, защото докато търсела къде да зареже колата, Холи дошла на себе си и взела да вика и да удря по багажника. — Нала угаси цигарата и подпря главата си с ръце. — Арт побеснял, като видял Диди да слиза от колата с подпухнало и издрано от борбата лице. Холи беше опасно хлапе. Биеше се с когото поиска, без да се замисля. Ако си беше седяла кротко, нямаше да…

— Какво стана в галерията?

— Не съм сигурна. Арт каза, че ще отиде да види в какво състояние е Холи. Като се върна, поиска чук. Веднага разбрахме какво е намислил. Диди искаше да го спре и започна да дърпа чука от ръцете му. Докато се боричкаха, той го изтърва върху крака й. Както и да е… След малко той се върна и подаде пръстена на Диди. Беше го свалил от пръста на Холи.

— Така. Диди се е качила в колата, съзнавайки прекрасно, че в багажника е скрит трупът на току-що убитата Холи. Какво стана след това?

— От нея се искаше само да зареже някъде колата. Тя обаче изпаднала в истерия. Глезенът й отекъл така, че едва пристъпвала. Страхувала се да се върне пеша, защото някой можел да я проследи. Наложи се аз да откарам колата някъде. Заличих следите. Не беше чак толкова ужасно, защото вътре в купето нямаше кръв. Едва когато си тръгвах, забелязах, че единият край на роклята й се подава от багажника… Бягах до нас като луда…

— Трябва да е било наистина ужасно — състрадателно забеляза Лорийн.

— О, да! След това обаче се случи нещо невероятно. Диди сложи проклетия пръстен и взе да го носи навсякъде, също като Холи. Сякаш наистина искаше да я заловят. Постоянно плачеше, не можеше да спи. Как ли не я убеждавах, но тя си знаеше своето. Една вечер се скарахме много лошо. Аз се опитах да го измъкна насила от ръката й. Тя крещеше, че пръстенът си е неин и няма да го даде за нищо на света. Блъсна ме, после аз я блъснах. Падна и си удари тила в ръба на масичката. Помислих, че е умряла, но се оказа, че… също като Холи…

Раменете й се затресоха. Лорийн протегна ръка през масата и хвана нейната. Нала избухна в неудържим плач. Гримът се стичаше по лицето й на черни вади, червилото й беше размазано.

— Повиках Арт… Той каза, че трябва да го направим така, че да изглежда като едно от серийните убийства… Както той бил направил с Холи, така и аз трябвало да направя с Диди… После каза да се оправям сама, той не искал да има нищо общо с това. Отиде си… Когато нанесох първия удар с чука, тя изохка… Беше все още жива, като Холи… Молеше ме да не постъпвам с нея както направихме с малката… Удрях, докато най-после притихна… — Нала запали друга цигара и отпи от водата. — Не знаех какво да правя после… Тя беше толкова тежка, че не можех даже да я повдигна. Повиках Крейг. Той ми помогна да я пренеса в колата. Само това. Нищо друго не е правил.

Настъпи мълчание. Лорийн взе недопушената цигара от ръката й, смачка я в пепелника и стана.

— Къде отиваш?

— Вече могат да ти предявят обвиненията.

С разширени от ужас очи Нала проследи как Лорийн напусна стаята без дори да се обърне.

 

 

Минаваше полунощ. Ед Бикърстаф тържествуваше. И двамата подписаха показанията си и бяха отведени в килиите. Той подаде на Лорийн малък плик.

— Пет хиляди, в използвани банкноти. Ти беше много добра. Не вярвах, че ще успееш да я пречупиш.

— Нали няма да ви трябвам на процеса?

— Не, освен ако тя не пожелае ти да свидетелстваш. Но не мисля, че ще го направи…

— Ами Брад Торнбърн?

— Изглежда, единственото, за което можем да го обвиним, е, че е спал с проститутка! Все пак ще трябва да го разпитаме. Вече наредих да го извикат от Франция.

Бикърстаф я изпрати и пред вратата спря.

— Ако един ден имам нужда от тебе…

— Ще ти изпратя визитката си веднага щом регистрирам агенцията — усмихна се Лорийн.

— Искам да ти задам и още един въпрос. Ти демонстрира много приятелско отношение към Нала.

— Просто си вършех работата, Ед. Тя е измет, почти не ме уби.

— Няма ли да подадеш иск?

— Не — засмя се тя.

 

 

Роузи гледаше телевизия, когато Лорийн се върна.

— Леглото ти е приготвено. Аз ще спя на дивана.

— Ти си добра приятелка, Роузи! — усмихна се тя. Докато влизаше в банята, телефонът иззвъня. — Ако е за мен, кажи, че още не съм се върнала.

— Брад Торнбърн беше — извика Роузи, за да надвика шума от душа. — Каза, че утре сутринта ще се обади пак.

— Върнал ли се е вече?

— Тръгва насам. — Роузи открехна банята и провря глава. — Обажда се от аерогарата в Париж. Искаш ли да говориш с него утре?

Лорийн се загърна в кърпата и спря душа. Брад бе спал с Холи. В същото легло, където се беше любил и с нея, беше спал и с това седемнадесетгодишно дете. Брад, изглежда, винаги щеше да спи с онзи тип жени, които не му подхождаха. Искаше да го види, но се сети, че той вероятно иска да разбере от нея защо го викат в полицията.

— Ако отново се обади, кажи, че ме няма и не знаеш кога ще се прибера — намръщи се тя. — Няма смисъл да говорим.

— Както решиш. Искаш ли чаша чай?

— Да, благодаря.

Лорийн се зави с чаршафите и се отпусна. Утре щеше да отвори своята агенция, да поръча визитки и да купи компютър. Когато Роузи влезе с чая, тя вече спеше дълбоко. Не беше успяла да изпълни само едно от нещата, които бе планирала. То беше първото в плана й за следващия ден.

Роузи се надигна сънена от дивана.

— Моля? Повтори какво каза.

— Хайде, ставай. Трябва да тръгваме за събрание.

 

 

Брад Торнбърн огледа празния дом. Чаршафите, покриващи мебелите, и огледалата, бяха прашни. Той затръшна вратата след себе си и потегли към полицията.

Представиха го на Ед Бикърстаф. Разпитът беше просто една формалност. Той описа в подробности нощта, когато бе завел в дома си млада руса проститутка. Не можа да си спомни името й — толкова много други бе водил вкъщи, че беше безсмислено да се опитва. Бикърстаф записа приблизително часа, в който тя се е качила в колата му, колко време е била при него.

— Не забелязахте ли нещо особено? Нещо, което ви е направило впечатление?

Брад сви рамене. Не си спомняше почти нищо.

— Не забелязахте ли някакво бижу?

— Да, носеше голям пръстен. Помня го, защото приличаше на един от пръстените на майка ми. Малката веднага го свали от ръката си и го пусна в чантата си.

— Този ли беше? — Бикърстаф му подаде една снимка.

— Да. Може би подобен.

— Сигурен ли сте, че това не е пръстенът на майка ви?

— Възможно е. Прилича на нейния. Не мога да кажа дали е същият. Майка ми имаше много скъпоценности. Всъщност тя беше колекционер на бижута. Някои от тях струваха хиляди, други бяха евтини копия. Постоянно се боеше, че могат да я ограбят. Съжалявам, че не мога да ви бъда полезен с повече информация.

Агентът не му каза каква съдбоносна роля е изиграл този пръстен в живота и смъртта на няколко души.

Брад се отби в агенцията за недвижими имоти, подписа пълномощно за продажба на мебелировката и всички останали вещи заедно с къщата и се отправи към Бевърли Глен. Табелите „Продава се“ вече висяха по оградата. Той събра нещата, които щеше да вземе и започна да поставя червени лепенки на вещите, които трябваше да останат в къщата. Така носачите щяха да знаят какво да изнесат и какво да оставят. Колко малко неща искаше да запази за себе си. Бродеше от стая в стая из пустата, смълчана къща. Стаята на Стивън отвори повече работа, отколкото бе очаквал. Многобройните колекции от раковини, кутийки за емфие и всевъзможни други антикварни предмети, безкрайните редици от снимки на майка му го потискаха. Все пак залепи червени лепенки на всички сребърни рамки. Беше трудно да гледа лицата на брат си и майка си и когато накрая затвори вратата след себе си, въздъхна с облекчение. Не биваше да мисли за Стивън. Едва когато се озова в стаята си, действително се успокои. Приготви за изнасяне спортните си екипи, книгите и компактдисковете. С малко неща от този дом го свързваха емоционални връзки. Всичко можеше да се купи отново. Знаеше, че никога вече няма да се върне в този дом и спомените, които го изпълваха.

Едва късно следобед стигна до санаториума. Звъня четири пъти на Лорийн, но телефонът не отговаряше. Реши да опита още веднъж, преди да замине. Не знаеше защо толкова иска да я види. Не беше влюбен в нея, но някак си не можеше да забрави как я беше притискал в обятията си, когато тя заплака, и нежността, която изпълваше сърцето му.

Госпожа Торнбърн седеше до прозореца с изглед към градината. Санаториумът беше неоправдано скъп. За всеки от обитателите се грижеше отделен екип от лекар и медицински сестри. Тя разглеждаше „Вог“ и схванатите от артрит костеливи ръце с идеално поддържан маникюр с нежност гладеха лъскавите страници. От време на време издърпваше от една ролка малки жълти лепенки и ги поставяше върху моделите, които искаше да поръча. Все още купуваше облекла от най-скъпите модни къщи. Понякога й носеха цели колекции и ги складираха в някой от многобройните гардероби в апартамента й.

Известно време Брад я наблюдава отдалеч. Всичко по нея и около нея бе изискано и скъпо — перуката, изкуствените мигли, бледата напудрена кожа, силно опъната върху скулите й.

Вследствие на многобройните пластични операции чертите й изглеждаха сюрреалистични. От разстояние приличаше на трийсетгодишна и само от непосредствена близост човек можеше да забележи опънатата застаряваща кожа. Той тихо я повика, наведе се към нея, но както винаги тя се извърна, за да избегне целувката.

— Внимавай да не ми разрошиш косата, скъпи! Притегли един стол и седна. Госпожа Торнбърн затвори списанието и го подаде на Брад с жест, който го накара да се почувства като лакей.

— Как си?

— Ужасно! Как очакваш да бъда? — Плътно начервените й устни се разтегнаха в неискрена усмивка, разкривайки големите, неестествено бели зъби. — Чух, че си обявил къщата за продан. Винаги съм я ненавиждала. Дали ще вземем добри пари за нея?

— Надявам се.

— Къде ще живееш?

— В Южна Франция.

— Обожавам Кан! Вече не е това, което беше едно време. Баща ти често ме водеше там, но при всяко посещение имахме проблеми с прислужниците, вероятно защото той ги чукаше безразборно.

Брад се усмихна на изражението, с което тя произнесе „чукаше“. Явно искаше да го шокира, без да знае, че той беше свикнал с тази дума. Майка му можеше да псува така, че да засрами всеки моряк. Той усети нещо, подобно на прилив на нежност към нея и това го учуди. Тя посочи градините под прозореца.

— Ще слагат нов бордюр и фонтан. Надявам се да не е във формата на пикаещо момченце. Мразя тези статуи с жалките каменни пенисчета, от които тече вода. Чудя се защо толкова хора ги търпят. Пенис, изпускащ вода! Отвратително! Особено ако не е обрязан. Навремето взех всички мерки да те обрежа. Това прави мъжа много по-привлекателен и удоволствието е по-голямо, особено при орална любов.

Тя се изсмя и постави ръка на устата си като палава ученичка. Брилянтите на пръстените й проблеснаха на слънцето.

— Помниш ли онзи пръстен с топаз? Голям, с диаманти и платинена халка — попита тихо той.

— Трудно ще го забравя. Баща ти винаги ми подаряваше нещо екстравагантно, когато съгрешеше. Колкото по-скъпо беше бижуто, толкова по-голяма беше вероятността тази, която е чукал, да е моя близка приятелка. Топазът беше качествен, а диамантите, да, леко розовееха. Висок карат! Защо питаш за него?

— Ей така, без причина.

— О, мили мой, винаги има причина. Предполагам, че е едно от нещата, които Стивън е продал, откраднал или както там наричат това, което е направил. Да, пръстенът наистина беше много красив, но прекалено пищен за моя вкус.

— Защо е ходел с толкова много жени? Баща ми… Винаги ми е било странно. Двамата навярно сте се обичали едно време.

— Любовта никога не дойде при нас, скъпи. — Тя се извърна и го погледна. Дори и на осемдесет години, очите й бяха все така лазурносини. Брад понечи да я хване за ръката, но тя я вдигна и махна на един от обитателите с величието на кралица. — Баща ти ме мразеше и постоянно се опитваше да ме оскърби, защото го намирах твърде непривлекателен. Омъжих се за парите му. Впрочем аз му казах това, но той, изглежда, не ми повярва.

— Наистина ли се омъжи заради парите му?

— А ти как мислиш? — Очите й проблеснаха със синята студенина на лед.

— Не зная, пък и трябва да тръгвам. — Той стана. Майка му отново махна на някого и измърмори, че наближава време за чай. — Ще пишеш ли на Стивън?

— За мен той е мъртъв. Нямам сили да му пиша или да говоря с него. Ах, да, промених завещанието си. Оставям всичко на теб.

— Ще ти пиша веднага щом се установя. Можеш да ми дойдеш на гости. — Той леко докосна рамото й.

— Ще бъде прекрасно, мили!

И двамата знаеха, че другият лъже и че никога вече няма да се видят. В ясните й очи нямаше неприязън. Тя протегна ръка и Брад я целуна. Нежният парфюм с аромат на цветя за миг го върна в детството, когато копнееше тази жена да го прегърне и да го целуне. Това чувство отново се пробуди в него. Стоеше и сякаш очакваше някакъв знак, който да му покаже, че го обича, че мисли за него. Но тя оттегли ръката си. Посещението завърши.

Преди да излезе, Брад се обърна да я погледне още веднъж, надявайки се, че тя все още го следи с поглед. Госпожа Торнбърн обаче вече беше потънала в журнала си и тъкмо слагаше жълта лепенка на някаква нощница от кремава коприна, облечена от тъмноока манекенка.

Боже мой, сигурно от трийсет години не беше обличала нощница. И може би от толкова не беше плакала. Сълзите разваляха грима, подуваха очите и носа. Бяха потребни години тренировки, за да се отучи да плаче. Спомни си последния път, когато бе плакала до пълно изтощение. Бе заварила мъжа си в леглото с най-добрата си приятелка. Голи, впити един в друг, те издаваха сладострастни стонове. Тя никога не бе изпитвала оргазъм и не знаеше какво е това. Бе фригидна. Мъжът й не случайно я наричаше „ледената лейди“. Само малкият Стивън бе успял да докосне сърцето й. Само той знаеше как да я обича, сякаш интуитивно усещаше страха й от правенето на любов. Знаеше как да я целува, без да я потупва или опипва. Само Стивън разбираше колко е нежна и деликатна. А сега и той я беше предал. Оказа се брутален като всеки мъж, когото бе виждала в живота си. Седнала в инвалидната количка като в капан, тя си спомни слабото му, почти розово тяло, сладките му целувки, идеално обрязания му пенис. Тя обичаше да го целува и после да разтрива спермата по кожата си. Далеч по-ефикасно от всички скъпи кремове! Колко пъти бяха обсъждали лечебните й свойства, легнали голи един до друг в горещия въздух на спалнята й. Никога не бе вярвала, че в това има нещо греховно, напротив! Беше съвсем естествено. Не носеше никаква вина за това, което той бе направил години по-късно. Жените са били уличници като онези, които мъжът й влачеше вкъщи. В ума й изплува някаква стара песничка, която някога бе пяла заедно с останалите момичета в хора на кабарето:

Ако ти кажа, че те обичам, ще ми се разсърдиш ли?

Ако те целувам до забрава, ще ме обикнеш ли и ти?

Стивън Янклоу стана от леглото и тръгна със санитаря към банята. Обичаше нощта, защото когато минаваше по коридора, виждаше отражението си в един прозорец. Той винаги спираше пред него, оглеждаше облеченото в дълга бяла нощница същество, което го гледаше от тъмното стъкло.

— О, здравей, скъпа! — тихо й махваше и продължаваше след санитаря.

С никого не разговаряше и затова с нетърпение чакаше срещата с бялото създание от прозореца. Затова пък винаги се усмихваше. Изглеждаше щастлив и спокоен. От време на време си тананикаше някаква стара популярна песничка:

Ако ти кажа, че те обичам, ще ми се разсърдиш ли?

Ако те целувам до забрава, ще ме обикнеш ли и ти?

Брад Торнбърн се върна във Франция. Преди да отлети, направи последен опит да се свърже с Лорийн, но никой не отговори.

Ако ти кажа, че те обичам…

Роузи и Лорийн работиха цяла седмица от сутрин до вечер. Купиха евтини мебели, библиотечен шкаф и бюра. Уредиха прокарването на телефон, инсталираха и компютър. Лорийн се отби при Хектор и се похвали, че е наела офис в съседната сграда. Близостта със салона беше едно от големите му предимства.

Не си поръчаха рекламна табела, защото решиха, че една уважаваща себе си детективска агенция не бива да афишира името и дейността си. Реклами щяха да поместват само в някои подбрани вестници. Лорийн смяташе да изчака няколко седмици, преди да помоли Бикърстаф за разрешително за оръжие. Бе оставила адреса и телефона си, но той все още не я беше търсил.

Двете тъкмо почистваха офиса, когато на вратата се позвъни и Руни влезе, без да чака покана.

— Мислех, че вече си някъде в Европа — подхвърли усмихната Лорийн.

— Жената е там. — Той свали шапката си и взе да я мачка. — Отбих се във връзка с оня, Крейг Лайл.

Тя го погледна дяволито и се засмя.

— Е, добре. Излъгах — каза Руни и се засмя. — Минах през полицията да се видя с Джош и да попитам дали нямат нужда от помощ. Мисля, че ако им липсват хора, аз може и да се върна.

— Наистина ли не им достигат хора? — Искаше й се да го прегърне, но не го направи. Руни беше сдържан човек, който мразеше сантименталностите.

— Те са в някаква еуфория. Много се гордеят със себе си. Никой не им търси сметка за Арт Матюз. — Той огледа офиса, после върховете на обувките си. — Нали знаеш, че никога няма да ти издадат лиценз?

— Много важно! — сви рамене тя. — Много други детективски бюра работят без такъв лиценз.

— Да, но без него няма да привлечеш добри клиенти. Дори разрешително за оръжие няма да ти издадат.

— Ще се оправям постепенно.

— Имаш ли домашния ми телефон? — Продължаваше да се оглежда разсеяно и да усуква шапката си. Искаше да каже нещо, но се чувстваше неловко. — Аз… може да изям едно къри отсреща. Предполагам, че в момента не ти е до ядене?

— Не. Все пак благодаря за поканата.

Лорийн го остави нарочно да стигне до вратата. Едва когато я отвори, тя го извика и тръгна бавно към него със скръстени ръце.

— Зная, че имаш нужда от заслужен отдих, но все пак исках да те попитам… — Лицето му грейна.

— Ти си прав, че много трудно ще получа разрешително за дейността си, а даже и за носене на оръжие. Благодарение на тебе успях да получа шофьорска книжка… Дали не би могъл да ми помагаш? Не мога да искам от тебе работа на пълен работен ден, но поне по два дни в седмицата?

Позволи му да изиграе ролята на колебаещия се. Той се понамръщи, поусука още няколко пъти шапката си и накрая се усмихна.

— Още днес ще подам молба за лиценз. Имам връзки. Ще стане и още как! — Пое протегнатата й ръка, после внезапно я притегли и сърдечно я прегърна. Гласът му трепереше от вълнение: — Винаги съм твърдял, че си една от най-добрите в цялата полиция. Възхищавам се, че успя да се оттласнеш от дъното и да се върнеш към живота. Гордея се с тебе, Лорийн!

Роузи го изчака да излезе и се приближи до Лорийн.

— Мислех, че аз съм твоят съдружник.

— Така е, но ние имаме нужда от него, Роузи. Той има доста пари от премията, която получи при пенсионирането си, има много контакти. Ще бъде визитната картичка на агенцията ни. — Прегърна масивното рамо на приятелката си. — Вече съм спокойна, Роузи. Вярвам, че ще успеем. А ти?

Тя не можа да отговори веднага, защото се боеше, че и нейният глас ще затрепери като на Руни. Лорийн имаше това невероятно качество да привлича хората към себе си. Караше човек да я наблюдава, да иска да й угоди, понякога — да я убие, но не от омраза, а от обич и да се чувства щастлив, когато тя е щастлива.

Двете тръгнаха към събранието на Асоциацията на алкохолиците. Напоследък посещаваха клуба два пъти в седмицата. Джейк вече ги чакаше. Тримата седнаха на първия ред пред малкия импровизиран подиум. Това събрание беше особено важно, защото Лорийн щеше да разказва своята история. Роузи сияеше от гордост. Тя самата още не се чувстваше готова за това, но скоро щеше да застане пред всички, благодарение на Лорийн. Знаеше, че има бъдеще, и то е добро. Е, нямаше да бъде лесно, но какво от това? Нали днешният й ден бе по-добър, отколкото бе могла да мечтае преди една година? С благодарност си спомни онзи далечен ден, когато, изпълнена със страх и съмнения, покани в дома си хилавата, запусната жена с липсващ преден зъб. Да вижда Лорийн силна, елегантна и жизнена, застанала пред всички с увереност и вяра в живота бе голямата награда, заради която си струваше да измине този дълъг и криволичещ път.

 

 

Джейк извади кърпата си и се изсекна. Не можеше да спре сълзите си, но искаше поне да ги поприкрие. Нима някогашното жалко, смачкано от съдбата същество бе тази Лорийн, която стоеше пред всички, готова да се изправи лице в лице с демоните на миналото?

— Казвам се Лорийн и съм алкохолик. Преди осем години бях лейтенант в полицията. По това време пиех и веднъж извърших нещо ужасно, защото бях пияна. Застрелях без да искам едно момче. Нямам извинение. Нищо не може да заличи вината, която нося от тогава и която винаги ще нося със себе си. — Разказа как бе загубила съпруга и децата си, как бе паднала дотам, че да проституира, за да си купи алкохол и да се напие до самозабрава, и как един ден срещнала Роузи и Джейк и започнала да посещава събранията. Накрая с усмивка спомена, че наскоро е открила детективско бюро и се надява, че бизнесът й ще бъде успешен. — Вече не желая и не търся забрава. Искам единствено пълноценен живот, без пиянски изстъпления. Винаги ще бъда признателна на Асоциацията на алкохолиците и на своите приятели, които ми помогнаха отново да стъпя на крака. Благодарение на тях днес съм спокойна и щастлива, в мир със себе си и с Бога.