Линда Лаплант
Изкупление (18)

Глава 17

Лорийн бе заровила глава във възглавницата. Брад отметна чаршафа и прокара ръка по гърба й.

— Откъде имаш тези белези? — Той се изправи на лакът и посегна към белега на лицето й.

Тя рязко дръпна чаршафа, за да се покрие.

— Трябва да се облека.

Брад я наблюдаваше как събира дрехите си из стаята, увита в чаршафа, който се влачеше след нея като шлейф. После стана, отвори гардероба и нахлузи дълъг бял халат.

— Къде са ми обувките?

— Останаха долу. Ще ги донеса. — Застана зад нея и обхвана гърдите й. Докато я целуваше по тила, нещо привлече вниманието му. Разроши късата коса. — Боже мой, кой е направил това?

Белегът, все още подут и яркорозов, лъкатушеше в основата на черепа й като змийче. Лорийн се опита да се освободи, но той я държеше здраво.

— Отговори ми! Кой направи това?

— Трябва да се облека — дръпна се тя.

— Ще те чакам долу. — Той тръгна към вратата.

— Не, почакай, трябва да говорим. Нали заради това дойдох?

— Искаш да говорим, но когато те попитам нещо, не ми отговаряш — въздъхна Брад и седна на леглото. Лицето му придоби сурово изражение. Мислеше, че бе дошла да го види, да бъде с него. Бе сгрешил. — Хайде, говори. Слушам.

Лорийн продължи мълчаливо да събира дрехите си.

— Виж какво, хайде да опростим нещата. Зная, че си курва. Ти сама ми го каза. За какво има да говорим? Пари ли искаш?

Реакцията й бе светкавична. Шамарът изплющя като камшик, преди да успее да се дръпне. Заболя го. Разтри бузата си и се засмя.

— Не дойдох тук заради това, което правихме току-що. — Лорийн сви юмруци и отстъпи назад, когато той протегна ръка към нея. Докато вървеше напред-назад из спалнята, спря за миг и с прелестно, момичешко движение затегна чаршафа около себе си. Изглеждаше изненадващо красива. — Белезите ги получих по времето, когато ходех по улиците. Бях постоянно пияна и не помня нито с какви типове съм лягала, нито какво са правили с мен. Не се гордея с всички тези следи от цигари и прочие, но повярвай ми, не съм усещала нищо. Бях забравила за себе си. Не ми пукаше коя съм, каква съм и прочие.

— А сега?

— Сега стой и слушай какво имам да ти кажа. Моля те, не ме прекъсвай!

— Добре. — Той се облегна на възглавниците. Не изпитваше отвращение към това, което току-що бе чул. То звучеше твърде несериозно.

— Белегът на лицето ми остана от бой за бутилка водка в един бар. Това е всичко, което мога да си спомня. Както виждаш, нищо романтично. Остана ми белег и аз си го нося примирено. Казаха ми, че съм извадила късмет. Можех да ослепея с едното око. Бях проститутка, но не помня и едно лице от всички мъже, с които съм била. Не бой се, нямам СПИН или венерически болести. Направих си основни прегледи. Място за паника няма. Накратко казано, в живота ми има един доста дълъг период, за който нищо не мога да кажа, защото нищо не помня. За белега на тила ми обаче зная някои неща. Точно заради него съм тук.

Тя замълча. Стоеше пред него права като статуя и очакваше израз на отвращение, на погнуса, който би й позволил да продължи по-нататък, но Брад не реагира. Точно обратното, потупа леглото до себе си, подканвайки я да легне до него, но Лорийн поклати отрицателно глава.

— Някога бях полицай. Лейтенант в отдел „Убийства“.

На лицето му се появи лека усмивка и той вдигна извинително ръце. Тя продължи с това, че капитан Руни я наел като информатор, който познава момичетата по улиците, със задачата да събира сведения за убийствата с чука. Докато говореше, не откъсваше очи от неговите. Брад вече не се усмихваше. Без следа от емоции Лорийн описа как е била нападната в синия седан и как след това се обадила в полицията, без да разкрива самоличността си. Докато описваше своя нападател, очакваше той да познае или поне да се усъмни в брат си. На лицето му обаче не се появи и най-малкият признак на смущение. После му призна, че е взела портфейла на Хейстингс. Брад слушаше внимателно. Тя стигна до Арт Матюз, Диди и Нала. Докато изреждаше имената им, на лицето му не трепна и мускулче. Единственото, което го притесни, бе споменаването на бутонелите и емблемата на неговата фирма върху тях. Той стана, извади от едно чекмедже малка кожена кутия и я хвърли на леглото.

— Като тези ли бяха?

Лорийн извади бутонелите и кимна. Той я гледа няколко секунди с ръце на кръста, после й даде знак да продължи. Тя подробно описа посещенията си в сервиза му и разговорите си с неговите служители, благодарение на които открила, че колата на Норман Хейстингс е била там един ден преди убийството му. Никой от работниците не помнел кога и кой я взел оттам. Това давало основание да се предположи, че някой от работещите е изкарал автомобила.

Брад се върна на леглото. По трепването на един мускул на шията му разбра, че търпението му е на изчерпване. Очите му бяха студени и безучастни. Вече бе сигурен, че Лорийн Пейдж не бе дошла при него от любов или желание, а за да събере информация. Той я бе подценил. Бе надценил и собствената си храброст. Тази жена го плашеше.

Часовникът на спалнята показваше пет и половина. Не й оставаше много време. Тя набързо разказа как с Роузи направили снимки, за да елиминират възможните заподозрени, и така стигнали до неговия дом.

— Имаш предвид мен?

— Да. Направихме и няколко снимки на брат ти, но те не излязоха ясни. Върнах се в дома на Хейстингс и от жена му разбрах, че е ползвал услугите на някой си Крейг Лайл. — Направи пауза в очакване на някаква реакция, но той отново не показа с нищо, че познава този човек. — Норман Хейстингс е бил травестит.

Брад вдигна вежди — нормалната реакция, без следа от вина или страх.

— Мисля, че убиецът е бил изнудван, и то в продължение на години — продължи тя. — Вероятно и Хейстингс е бил изнудван, но не е могъл да плаща големи суми, за да не събуди подозренията на жена си. Бил е силно привързан към семейството си. Мисълта, че интимните му слабости могат да излязат на бял свят, го ужасявала. Предполагам, че изнудвачите са били Арт Матюз и Диди, една от жертвите, също транссексуална. Тя е гримирала травеститите, които са се снимали при Крейг Лайл. След това вероятно е съобщавала на Матюз имената им и той ги е изнудвал.

Лорийн видя добре онази секундна искрица в очите му при споменаването на думата „изнудване“, макар че Брад веднага я прикри с едно кимване, сякаш я подканяше да продължи. Бе седнала пред тоалетката и докато сресваше косата си, го наблюдаваше в огледалото.

— Бих изпила едно кафе — усмихна се тя. — Къде ли са се дянали обувките ми?

— Ще приготвя ей сега. — Той скочи от леглото, но спря веднага щом отвори, вратата. Обувките й стояха една до друга пред самия праг. Подхвърли ги към нея и тръгна към кухнята. Докато ги нахлузваше, Лорийн си спомни, че бяха паднали една след друга на стълбите. Кой ги бе оставил пред вратата на спалнята? Прислужницата или някой друг?

Брад влезе в кухнята и се огледа. Някой бе идвал тук, докато той беше горе с нея. Обля го студена пот. Кой бе оставил обувките й пред вратата? Стивън? Опита се да си спомни дали алармената инсталация е била изключвана, докато двамата с Лорийн се любеха, после надникна през прозореца, но мерцедесът не беше на алеята. Беше сигурен, че не е чувал брат си да отваря външната врата. Може би още не се беше прибрал? Но ако е така, кой е видял обувките й на стълбите и е решил да ги остави пред вратата на спалнята?

Той се стресна, когато дочу стъпките й зад гърба му. Тя влезе във всекидневната, взе чантата си и тръгна към кухнята.

— В четири ли си тръгва прислугата? — попита го, докато се мъчеше да си спомни в колко часа двамата тръгнаха към спалнята. — Чудя се кой ли е оставил обувките ми пред вратата.

— Сигурно Мария. Тя е маниак на тема ред и чистота. Аз ли съм последният от твоите заподозрени? — усмихна се насила.

— Не, разбира се.

— Искаш ли да ти поръчам такси?

— Не, с кола съм. — Лорийн докосна нежно лицето му. — Хайде да престанем с тази игра. Кажи ми за брат си.

— Какво за брат ми? О, искаш да го видиш, така ли? Той не е вкъщи, но като се върне, ще му кажа да ти се обади.

— Не го защитавай. Брад. Бъди откровен с мен. Това имах предвид, като казах да спрем игрите. Искам да го видя, за да го изключа от списъка на заподозрените. Искам да се видя лице в лице с брат ти.

— Защо ти не спреш, а? Ти ще го елиминираш? Ти? В момента полицията те издирва из целия град. Има заповед за арестуването ти. — Той се усмихна и наля кафето в чашите. — Очарован съм от дългия ти монолог. „Блудното ченге.“ Така ли се виждаш в мислите си? Сигурно алкохолът е увредил мозъка ти, Лорийн. Аз зная коя си.

Тя стана от масата и се наведе към него.

— Кой ти каза, че има заповед за арестуването ми? Руни ли? Той видя ли се с брат ти?

Брад остави чашата. Мислеше, че се е изплашила, но отново бе сгрешил.

— Кажи ми, Брад — продължи спокойно тя. — Този човек е убил девет души. Знае, че съм жива и ме търси. Аз ще бъда следващата. Кой е идвал тук? Капитан Руни?

— Не е идвал никакъв капитан.

— Тогава кой? — Лорийн го блъсна с ръка. — Кажи ми, чуваш ли! Кой ти каза, че полицията ме търси? Говорил ли е със Стивън?

— Това е без значение. — Той стисна китката й. — Достатъчно е да ти кажа, че този разговор трябва веднага да спре. Не ме интересува какво си изровила срещу Стивън, каква помия готвиш за него и за това семейство.

— Какво искаш да кажеш? — Отскубна ръката си и отстъпи.

— Колко искаш, по дяволите? Много добре си вършиш работата! И преди ми се е случвало. Сега обаче се заблудих. Не вярвах, че мога толкова много да се излъжа в една жена. И тъй, какво си приготвила срещу Стивън и колко искаш? Предполагам не случайно ми разказа така подробно за рекета на ония двете.

— Мислиш, че искам да те изнудя?

— Нали за това дойде днес? Това семейство неведнъж е било обект на рекетьорски набези. Хайде, казвай колко!

— Грешиш, господин Торнбърн. — Лорийн грабна чантата си и тръгна. — Не съм дошла за пари. Мисля, че убиецът е твоят брат. Няма да го прикриеш или откупиш с никакви суми. И знаеш ли защо? Защото аз ще го докажа!

— Да не мислиш, че вярвам и една дума от всичко, което избълва преди малко? — саркастично се изсмя той. — Заплашвали са ме хора, много по-опасни от теб, мила!

— А брат ти? Той бил ли е заплашван?

— Това не е твоя работа! Махай се оттук! Веднага! Вън!

Брад изчака, докато стъпките й заглъхнаха по мраморния под, чу как външната врата се затвори с трясък и едва тогава набра телефона на адвоката си с молба незабавно да дойде в Бевърли Глен.

Лорийн видя синята светлина на патрулната кола още преди да стигне до оградата и тутакси скочи в храстите. Почти веднага след това до вратата застана Руни.

Брад наблюдаваше фигурата, която настоятелно звънеше на външната врата. За миг му хрумна, че може би Лорийн е решила да се върне. Той излезе на верандата и капитанът се представи на висок глас.

— Вкъщи ли е Стивън Янклоу? — попита Руни, като приближи по алеята.

Брад поклати отрицателно глава и го покани. Мъжът показа полицейската си карта и още веднъж повтори името си.

Лорийн наблюдаваше сцената от храсталака. Присъствието на Руни я поуспокои. Спомни си, че отзад имаше друг вход, който водеше право към спалнята на Брад. Искаше непременно да чуе разговора между двамата. Тя се прекръсти и се помоли алармената инсталация да е изключена.

 

 

Руни огледа красивата всекидневна и отказа питието, което Брад му предложи.

— Къде е брат ви, господин Торнбърн?

— Нямам представа. Защо питате?

— Мислех, че знаете. Ендрю Фелоуз се е отбил при вас днес преди обяд, нали? Хайде да сложим край на тези хитрости. Лорийн Пейдж тук ли е?

— Беше, но си тръгна.

— Знаете ли накъде замина?

— Не. Учуден съм, че не сте се срещнали. Тя излезе преди около десетина минути.

— Господин Торнбърн, няма да ви отнема много време. Нужна ми е само една снимка на брат ви. — Руни пристъпи към рояла и вдигна една от наредените върху капака му снимки. — Това ли е той?

— Не, това е баща ми. Ще му кажа утре да ви изпрати снимката си.

— Бих искал сега да видя една.

— Необходимо ли е?

— Да, сър. Разследваме серия убийства.

Брад излезе. Полицаят остана прав, загледан в пода. Знаеше, че стъпва по несигурна почва. Намираше се в дома на почтени и уважавани граждани без всякакво разрешително или заповед и изискваше снимки на член от семейството. Бе въоръжен единствено с хипотезата на Лорийн. Той отиде до телефона и набра номера й.

— Още я няма — отвърна му Роузи.

— Нека да ми се обади веднага щом се прибере.

Пред къщата спря автомобил. Дали Янклоу не се прибираше? Сърцето му се сви, когато чу Брад да обяснява, че е дошъл полицай. Последва дълъг полугласен разговор. След малко вратата се отвори и Брад въведе нисичък, плешивеещ мъж с очила и дипломатическо куфарче.

— Запознайте се с Алфред Кофк.

Двамата си стиснаха ръце. Руни веднага позна един от най-известните криминални адвокати в Лос Анджелес.

— Искали сте снимка на моя клиент Стивън Янклоу, ако правилно съм разбрал? — Кофк седна и отвори куфарчето си. — Имате ли прокурорско решение за достъп до този дом?

Руни обясни, че на този етап от разследването не е изискал заповед. Дошъл неофициално, а Брад Торнбърн доброволно го поканил да влезе.

— Защо ви е снимката на моя клиент?

— За да го изключа като заподозрян. — Руни се изчерви до корените на косата си.

— Искам да зная защо досега никой не се е свързал с господин Янклоу по този повод и защо ви е притрябвало неофициално посещение в шест часа следобед?

Капитанът приседна на дивана. Усети, че се изпотява, но не от напрежение, а от усилието да сдържи гнева си. Разпитваха го, сякаш той бе виновната страна. Извади от джоба си сгънат на две лист.

— Искам да зная, отново неофициално, къде е бил Стивън Янклоу на тези дати. Тъй като в момента отсъства, моля доведете го утре сутринта в полицията. Нека да носи и снимката си.

— Защо ви е снимка, след като той ще дойде лично при вас?

— Една жена е била нападната неотдавна в многоетажен гараж. Смятаме, че нападателят, който се е нахвърлил върху тази жена, наша свидетелка, е замесен и в серията убийства.

— Искате да кажете — въздъхна с раздразнение Кофк, — че господин Янклоу е под подозрение за това нападение?

— Възможно е.

— И как се казва тази свидетелка?

— Лорийн Пейдж — намеси се Брад. — Проститутка, която полицията в момента издирва. Има заповед за арестуването й. Замесена е и в дело за изнудване.

— Вярно ли е? — вдигна вежди Кофк.

— Не мога да разкрия самоличността на свидетелката — размърда се неспокойно Руни.

— Изнудване ли? Работата става много сериозна, капитане. Щом изготвите обвинението срещу моя клиент, позвънете в моята кантора. Дотогава нямате право да пристъпвате прага на този дом. А сега незабавно напуснете. Утре ще отправя писмено оплакване до вашия шеф по повод посещението ви.

— Чудесно! — Руни бавно се изправи. — Опитвам се само да проследя един убиец.

— А аз — да защитя клиента си. Сигурно ви е известно, че семейство Торнбърн са влиятелни и в миналото често са били обект на изнудване и заплахи, а…

— А срещу Стивън Янклоу е било повдигнато обвинение в нарушение на морала — прекъсна го Руни. — После обаче то било оттеглено. Известни са ми всички действия, предприети в миналото във връзка със семейството, и тъкмо затова си позволих да направя това неофициално посещение. — Изненадан от смелостта си, той със скрито задоволство наблюдаваше разтревожените погледи, които двамата си размениха. Чувстваше се млад, уверен в себе си, силен, както в началото на полицейската си кариера и реши да ги притисне още малко. — Сега обаче въпросът не е в някакво хомосексуално извращение. Става дума за серия от убийства, които от няколко месеца са в центъра на вниманието на всички медии.

Кофк бе опитен адвокат и вместо да отстъпи, предприе контраатака.

— И тъкмо вестниците днес оповестиха, че са заловили вероятния убиец, който впоследствие се самоубил в ареста. Нима твърдите, че не той е истинският убиец?

— Вероятно не — изсумтя раздразнено капитанът.

— Изглежда, всички заподозрени по това дело са само „вероятно виновни“ — намеси се Брад. Лицето му бе станало мораво от дълго сдържания гняв. — Смятам, че моят адвокат трябва да се свърже с вашия началник и да поговори с него за това. Сега напуснете дома ми.

Руни излезе и чу как вратите се заключиха след него. Преди да влезе в колата, погледна нагоре по пътя и видя леко фосфоресциращия номер на паркирана в отбивката кола. Беше автомобилът на Лорийн. Двама униформени офицери вече надничаха през задното стъкло. Той позвъни в полицията, но оттам му отговориха, че още не са я открили. Огромната къща отсреща тънеше в мрак и само прозорецът на първия етаж светеше. Вероятно Торнбърн обсъждаше с адвоката следващите си стъпки. Единият от полицаите го попита какво да правят с автомобила й. — Претърсете го! — изръмжа той.

Не знаеше какво трябва да предприеме по-нататък. Къде беше се дянала? Усети, че го обзема паника.

 

 

Задният вход се оказа отключен. Лорийн тихо изкачи стълбата до спалнята на Брад. Чаршафът още се търкаляше на пода, леглото беше неоправено. Тя излезе от спатията и тихо се спусна по голямата стълба към партера. Бе видяла адвоката, който влезе в дома малко след Руни, но не знаеше кой е той. До слуха й долетя разговор и в единия от гласовете разпозна Брад, но другият не беше Руни. Продължи нататък към другото крило. Къде ли беше спалнята на Янклоу? Опита няколко врати, преди да влезе в стая, която приличаше на спалня. Лорийн надникна в банята и гардеробите с надежда да открие женски дрехи и перуки, но остана разочарована. Единствената й цел бе да намери снимка или друг разобличителен предмет, който би могла да вземе със себе си. Имаше много снимки на Янклоу и Брад като деца, сами или с майка им, но нито една на Янклоу като възрастен мъж. Тъкмо се канеше да излезе, когато забеляза дипломатическото куфарче.

Тя го вдигна и ключалките шумно се отвориха. Лорийн замръзна. Ослуша се, но освен едва доловимия говор от партера, друг шум не се чуваше. Набързо прехвърли документите с надеждата да намери личен дневник, но освен папката и разписките нямаше нищо друго, което би хвърлило светлина върху личния живот на Янклоу. Внимателно прочете разписките от продажбите на бижутата и ги съпостави с банковите извлечения. Нито една от получените суми не бе внесена в банковите му сметки. Какво означаваше списъкът на скъпоценностите, отметнати с тирета? Дали не бяха следващите продажби? Тя се отказа, затвори куфарчето и излезе от стаята.

Стаята на майка му бе отключена. И тук сред многобройните снимки в сребърни рамки не забеляза нито една на Янклоу. Вдигна една от фотографиите на очарователната Дела Торнбърн. Действително имаше прилика с блондинката от белия мерцедес. Лорийн отвори рамката, за да види дали на гърба няма печат с името на фотографа, и се вцепени. Зад нея бе поставена друга снимка. На пръв поглед изглеждаше същата жена, но не беше. Същата руса перука, същата брилянтена огърлица, същата поза, но лицето не беше на госпожа Торнбърн, а на някого, който се опитваше да прилича на нея. Нито гримът, нито туширането на снимката обаче скриваха факта, че пред обектива бе позират мъж.

Лорийн извади снимката. В една от следващите рамки намери втора фотография на същия мъж, поставена зад снимката на госпожа Торнбърн. Не можеше да каже със сигурност, дали това бе човекът, който се опита да я убие. Знаеше само, че е член на семейството, който иска да се превъплъти в Дела Торнбърн. На гърба все още личеше полуизтритият печат с името и телефона на фотографа. Над главата й се разнесе шум от нечии стъпки. Време беше да се махне оттук.

Открехна вратата и веднага отстъпи зад нея. Гласовете се чуваха съвсем отчетливо. Дати не трябваше да излезе и да се покаже на Брад и Руни? Или да отиде направо в полицията и да се предаде. Щяха да й бъдат благодарни за двете снимки. Тя излезе на пръсти и тръгна по стълбата. Двамата мъже все още разговаряха, когато на горния етаж се разнесоха други стъпки. Нима Янклоу беше в къщата? Трябваше бързо да излезе. Беше вече на няколко метра от всекидневната, когато чу гласа на Брад.

— Сериозно ли е?

— Нямам представа. Утре ще се срещна с тях, за да разбера. Засега е най-добре да не се тревожиш излишно. Остави всичко на мен.

Лорийн беше вече близо до стълбите. За втори път й хрумна да влезе и да признае, че през цялото време е била в къщата. Защо обаче не долавяше гласа на Руни? Къде се беше дянал? Тя се обърна рязко и се притисна до стената, за да вижда по-добре стълбата. Имаше чувството, че някой я наблюдава в гръб.

— Мислиш ли, че в тази история може да има и частица истина? — уморено запита Брад.

Другият отговори, че засега не вижда причини за безпокойство. Нямал никакви съмнения относно сексуалните предпочитания на Стивън и щял да направи всичко възможно, за да ги запази в пълна тайна. Нужно било обаче първо да разговаря с него. Двамата мъже тръгнаха към преддверието и Лорийн се стрелна към кухнята. Няколко секунди след това те минаха на метри от притворената врата, зад която ги наблюдаваше.

— Има нещо, което ме безпокои, Алфред. Известно ли ти е дали майка е дала пълномощно на Стивън да се разпорежда със скъпоценностите й?

— Аз не водя личните сметки на госпожа Торнбърн. Те са в ресора на другия отдел. Във всеки случай утре ще проверя.

— Сигурен съм, че има някакво разумно обяснение. Зная, че след смъртта на мама бижутата й ще бъдат завещани на Стивън. Учудва ме само фактът, че нито един от двамата не ми е споменавал, че тя го е упълномощила да се разпорежда с тях преди смъртта й.

Лорийн не смееше да диша. Двамата бяха на крачка от нея. Можеше да се измъкне само ако алармата на задния вход се изключи, когато гостът излиза от портала. Тогава Брад щеше да изключи охранителната система. Тя започна бавно да пристъпва назад, когато думите на Брад я накараха отново да замръзне.

— Мислех, че онази работа е заличена напълно. Ти ми беше казал, че всички данни са иззети и случаят вече не съществува. А тази вечер Руни го спомена, сякаш го е прочел черно на бяло в полицейските архиви.

Кофк отново го увери, че на следващия ден ще провери всичко. Можел да даде пълни гаранции, че в архива не са останали документирани свидетелства, но не можел да гарантира дискретността на полицаите, участвали в разследването.

— Ами тогава… плати им, Алфред! Цената няма значение. Притиснала гръб до стената и с обувки в ръка, Лорийн се изтегляше към задната врата сантиметър по сантиметър.

— Правя каквото мога, Брад. Не съм всесилен. Не мога по никакъв начин да рискувам репутацията си. Имаш ли причини да смяташ, че Стивън би могъл да е замесен в тази история с убийствата? Ако имаш и най-малкото съмнение, трябва да ми кажеш веднага. Например онази свидетелка… Знаеш ли нещо конкретно за нея?

Лорийн чу как Брад гневно описа посещението й. Бил осигурен, че е дошла единствено с цел да измъкне пари от него.

— Ако се появи отново, зная как да се „погрижа“ за нея, така че завинаги да забрави този дом.

— Ти не ме разбра — прекъсна го другият. — Ако тя отново се появи, не трябва да предприемаш нищо! Абсолютно нищо! Миналия път успях да потуля нещата, но сега случаят е много по-сериозен. Става дума за убийства. Ако пресата подуши, че ти или брат ти сте замесени по какъвто и да било начин, ще бъдеш подложен на яростно преследване. Разбираш ли? Не предприемай абсолютно нищо, преди да се посъветваш с мен!

Брад го изпрати до верандата и след това се върна, за да изключи алармената инсталация.

Лорийн вече беше до задния вход. Отвори вратата и бързо се измъкна, но за свой ужас откри, че вместо в градината бе попаднала в гаража. Брад вече бе включил сигналната уредба и за нея бе невъзможно да се върне.

Гаражът имаше капацитет поне за шест возила. На стената до плъзгащите се врати ясно се виждаше редица от копчета, над които омразно блещукаше малка червена лампичка. Безопасен изход нямаше.

Руни седеше в патрулната кола и чакаше. Колата на Кофк мина край него и адвокатът го погледна през стъклото, но не спря. Полицаите не бяха открили нищо в колата на Лорийн и чакаха, както и самият капитан, тя да се появи отнякъде.

— Опасявам се, че е останала в къщата. — Капитанът почеса наболата си брада. Бе смъртно уморен. — Трябва да влезем вътре и да проверим. Поискайте разрешение от собственика да огледате градините и корта. Ако не я открием, закарайте колата й в полицията.

 

 

Лорийн се огледа. В гаража бяха паркирани ролс-ройс, два мотоциклета „Харлей Дейвидсън“, спортният автомобил на Брад и, разбира се, белият мерцедес. Беше сигурна, че ако се опита да го отвори, алармата веднага ще се задейства. Докога щеше да остане тук? До слуха й достигна далечен звън. Някой чакаше пред вратата на оградата. След малко вратите на гаража бавно се отвориха. Скрита зад единия от автомобилите, видя как Брад посочи вътрешността на гаража на един униформен полицай.

— Можете да разгледате гаража и градината, но в къщата не мога да ви пусна. — Брад не очакваше да види колата на брат си тук. Хрумна му неприятната мисъл, че Стивън се е върнал и се крие вкъщи. — Ще ви покажа градината зад къщата.

Лорийн изчака една минута, докато двамата се отдалечат на достатъчно разстояние, и се втурна навън.

Още преди да излезе от портала, съзря колата на Руни и се втурна към нея. Задната врата бе отворена. Тя я заобиколи и се хвърли на задната седалка.

Бил и полицаят чакаха своя колега до колата на Лорийн.

Руни дръпна дълбоко дима от цигарата и погледна часовника си. Минаваше седем. Стомахът му се свиваше от глад. Те видяха как полицаят се сбогува с Брад и тръгна към тях.

— Няма никого в градината и гаража, капитане. — На почти детското му лице се появи загриженост. — Господин Торнбърн иска да заключи всичко за през нощта. Какво ще ми наредите да правя по-нататък? Цялата къща е опасана от алармени инсталации. Торнбърн разговаряше с мен без да махне ръката си от бутона на охранителната система. Каза, че нямаме право да влизаме в дома му.

— Никого ли не видя?

— Огледах градините, корта, лятната къща, басейна. Тя не е там.

Руни тръгна към колата си, отвори вратата и замръзна.

— Не им позволявай да ме арестуват, Бил! — прошепна тя, легнала на задната седалка. — Моля те!

Той се изправи и махна на полицаите.

— Закарайте колата й в полицията. Аз ще тръгна след малко. Ще се видим в участъка.

Видя как единият младеж седна на волана и каза нещо на другия, който отиде до патрулната кола и извади от багажника комплект клещи. Младият атлетичен полицай се наведе да свърже проводниците, за да запали двигателя.

— Чакай да си спомня откога баща ми не ме е хващал да паля кола по този начин — пошегува се той.

 

 

Руни измина два километра и отби от булеварда. Лорийн щеше да се чувства по-удобно, ако беше ударил спирачките и я бе наругал. Капитанът обаче внимателно паркира, изключи колата от скорост и уморено се обърна към нея.

— Какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш, Лорийн? — Той удари с длан ръба на седалката.

— Виж! — Тя разви снимките и му ги подаде. — Бяха скрити зад фотографиите на майка му. Виж отзад. Можеш ли да прочетеш името на фотографа?

Руни извади джобния си фенер и се взря в избледнелия надпис.

— Какво пише? — Лорийн нямаше търпение да чуе името „Арт Матюз“.

— Виж сама. — Той й подаде снимката и фенера.

— „Профешънъл Фото Студио“ — прочете разочарована тя.

— Всъщност това нищо не значи. Може да е все пак Матюз или Лайл.

— Коя е тази дама?

— Това е мъж, Бил. Преоблечен и гримиран като жена. Искал е да прилича на госпожа Торнбърн. Мисля, че е Янклоу.

— Господи, Лорийн, нима не можеш да кажеш това ли е човекът, който те нападна?

— Не мога да кажа.

— Прекрасно!

— Тъкмо затова отидох у тях, за да го видя в лицето.

— Обеща ми, че ще стоиш вкъщи. Докога ще ме разиграваш?

Тя въздъхна. Край тях минаха една след друга патрулната кола и нейната, карана от младичкия полицай. Щом видя Лорийн на задната седалка, полицаят от патрулния автомобил спря и приближи.

— Всичко наред ли е, капитане?

— Както виждаш. — Руни посочи Лорийн с палец. — Намерих я. Продължавайте. Ще се видим в участъка.

Той се обърна към нея, щом двете коли отминаха.

— Вече нямаме избор. Трябва да те арестувам.

— Бях на събрание на алкохолиците. Мислех веднага след това да се върна, но…

— Но не се върна. Обиколих три пъти Пасадена и Лос Анджелес. Описанието ти е разпространено из целия град Всяко второ ченге се занимава с издирването ти. Къде беше, по дяволите?

— Правих любов — закачливо отвърна тя.

— Много смешно, Лорийн. Защо не ми каза, че си била при Арт Матюз през цялата нощ, когато Холи е била убита? Ти си шибаното му алиби, не разбираш ли?

— Не и през цялата нощ. — Лорийн въздъхна и се облегна на предната седалка. — Роузи сигурно ще си спомни. Тръгнах си късно, около полунощ. По кое време е умряла Холи?

Руни й подаде цигара, без да отговори. Не помнеше часовете на убийствата.

— Около единадесет, нали — подсказа му тя и пое дълбоко дима. — Те излизат на улицата около десет и половина. Холи се е качила в колата почти веднага след това. Значи аз съм била все още при Матюз и той не би могъл да я убие.

— За него това вече е без значение. ФБР ще те разпитва най-подробно, защото той те е посочил като свидетел. Няма начин, момиче. Не мога да те укривам повече. Отиваме в полицията.

Руни потегли.

— Къде отиваме?

— В полицията, разбира се. Къде другаде? Предавам те на „костюмите“ и слагам край. Ти ме направи луд. Заради твоите теории ще ме сложат в усмирителна риза, да не говорим за пенсионирането ми. От първия ден ми подхвърляше не информация, а лайна и половина.

— Кълна се, говоря само истината.

— Холи е убита след полунощ, Лорийн. Исках да те изпитам. Тя го ощипа за рамото и Руни спря внезапно. Целият му дълго сдържан гняв избухна изведнъж.

— Какво си правила в къщата на Торнбърн? Откъде да знам, че не си го изнудвала с историята на брат му, за да изкараш някой долар? Това ли си търсила там?

— Янклоу вкъщи ли е бил?

— Ти не знаеш ли? Утре ще ми натрият носа както никога досега. Нямаме право да влизаме в дома им без преки и неопровержими доказателства.

Навлизаха в кръстовище, когато Руни отново удари спирачките. Излезе от колата и изкрещя на Лорийн да не мърда от мястото си.

Кръстовището беше оградено с полиция. Патрулната кола бе изведена встрани от пътя. Точно в средата Лорийн видя собствения си автомобил. Предницата беше станала на хармоника. Още не бяха извадили младия полицай от колата и кръвта се стичаше по строшените стъкла. Пристигна линейка и лекарите започнаха внимателно да изтеглят тялото. Руни се върна и около минута не отрони дума.

— Мъртъв. Беше почти дете — промълви най-после той.

— Как е станало?

— Сблъсък между три коли. Не е спрял на червената светлина и се е ударил в идващия насреща. Това кръстовище е едно от най-опасните в града. Викат му „гробището“. Защо не е спрял на светофара? — Руни удари с юмрук по таблото и се обърна към нея. — Заради тебе момчето умря! Ти си виновна! Това беше твоята кола!

— Но не аз карах, Бил! — отвърна тя.

Той отново излезе и тръгна към катастрофата. Трупът беше вече сложен на носилка и покрит. Наоколо се събираха зяпачи. Лорийн видя как Руни и един друг полицай се наведоха с фенерите над двигателя, а трети се пъхна под автомобила. Минаха около двайсет минути. Накрая Руни се върна и седна напряко, без да затваря вратата.

— Кабелът на спирачките е намазан с грес и срязан почти наполовина. Кабелът на ръчната спирачка е откъснат. Кой друг е влизал в колата ти днес? Къде са ключовете?

— В чантата ми. — Тя ги извади и му ги подаде.

— Оставяла ли си ги някъде без надзор?

— Да и то за около час и половина-два. Чантата ми остана долу, във всекидневната, докато с Брад Торнбърн разговаряхме в спалнята. — Тя се изчерви и Руни поклати в недоумение глава.

— Господи! Наистина ли си се чукала с него? Преди малко помислих, че се шегуваш.

— Трябваше ми информация, Бил.

— Изглежда, много ти е трябвала!

— Хайде да се върнем, само ти и аз. Ако Янклоу е вкъщи, трябва веднага да го арестуваш. Но ако аз шофирах колата, сега щях да съм мъртва.

— Не и преди да се видя с шефа. — Той затвори вратата и потегли.

Лорийн се беше надявала, въпреки здравия разум, че ще съумее да избегне ареста. Трябваше да стане свидетел на обвинението, да се яви в съда и да понесе всички последствия от това. Виждаше миналото си изнесено на първите страници на вестниците и мислено се прощаваше с мечтата си да открие частно детективско бюро. Зареяла поглед някъде през прозореца, чакаше момента, в който щяха да я въведат в полицията, и единственото, за което мечтаеше, бе чаша водка.

Без да си разменят и дума повече, двамата с Бил влязоха в сградата на полицията. Дежурният офицер записа данните й, после я снимаха в профил и анфас, взеха отпечатъци от пръстите й и я въведоха в кабинета на Руни.

Той бе успял да вземе душ и да смени ризата си. Очакваше Майкъл Берило да дойде, за да присъства на разговора. Когато Лорийн влезе, двамата с Бийн пиеха кафе. Лейтенантът стисна ръката й.

— Вашите показания ще бъдат записани и филмирани — обясни й. — Когато се приготвим, ще започнем разговора.

Тя попита дали са уредили авторските й права, но никой не се засмя на шегата й. Бийн й подаде цигари и чаша вода.

Помоли да се обади на Роузи. Разрешиха й.

Не можеха да започнат разпита, преди да дойдат агентите на ФБР. Беше вече единадесет и половина, когато най-после я въведоха в стаята за разпити. Всички бяха седнали и я очакваха. Разпитът продължи четири часа. Лорийн разказа всичко, което бе видяла и правила от деня, когато бе пребита в синия седан. Попитаха я защо веднага не е дошла в полицията. Защото откраднала портфейла на Хейстингс, обясни лаконично тя. Отговаряше на всички въпроси откровено и ясно.

Никой не прояви интерес към разследването, което бе провела сама, нито към заключенията й.

— Защо толкова много искате да продължите участието си в разследването, след като знаете, че рискувате живота си? — попита един от агентите.

Тонът и изражението му бяха неприятни и Лорийн стана неспокойна. С правоъгълната си челюст, ниско остриганата си глава и безупречния си черен костюм, този млад мъж й приличаше повече на конферансие в бар, отколкото на служител на ФБР. Тя погледна въпросително Руни и той едва забележимо й кимна.

— Трябваха ми пари. Капитан Руни ми плащаше да събирам информация.

Всички бяха предварително запознати с досието й. Знаеха всички подробности от миналото й от момента, в който бе напуснала полицията, и отговорът им се стори доста неубедителен. Дали не е имала и друг мотив, продължи русият.

— Разбира се — спокойно отвърна тя. — Надявах се, че ако се справя с поставената задача и помогна на отдел „Убийства“, полицията на Лос Анджелес ще ми помогне да започна работа като частен детектив. Ако обаче стана свидетел на обвинението, тази възможност ще бъде загубена заради шума, който пресата ще вдигне около миналото ми. Една бивша полицайка и бивша проститутка, която свидетелства срещу уважавано и влиятелно семейство, ще увеличи многократно тиражите им. Мисля, че няма да го понеса. Може би ще напусна този град, но всичките ми контакти са тук, така че едва ли ще мога да открия частно бюро на друго място. В детективския бизнес контактите са от изключителна важност, нали?

Никой, не отговори. Хората на ФБР се спогледаха и след малко напуснаха стаята. Лорийн остана сама с полицайката. След около час обаче всички се върнаха. Очевидно нещо се беше променило. Вече се зазоряваше.

Берило направи гримаса, която вероятно трябваше да изглежда като усмивка.

— Госпожо Пейдж, имате ли желание да съдействате на полицията и по-нататък в това дело? Искам да ви предупредя, че начинанието включва и някои рискове.

— Искате да сключите сделка с мен? — Тя гледаше ту него, ту Руни, но капитанът избягваше погледа й. — Зависи от…

— От какво?

— От това, което искате да направя. Ако работя за вас, съдът няма да ме допусне като свидетелка на обвинението. Обзалагам се, че със семейство Торнбърн ще се наложи да пипате внимателно. Какво точно искате да направя? Смятате ли, че Янклоу ще се съгласи на очна ставка?

— Положението е следното. Ако познаете Янклоу при очна ставка, съдът ще претегли неговата дума срещу вашата. А вие, както знаем, сте алкохоличка, доскорошна проститутка, наркоманка и прочие.

— И бивш полицай! — възрази тя.

— Знаем и бихме дали всичко да не беше така — обади се един от ФБР. — Това ще утежни нещата повече, отколкото ако бяхте само обикновена проститутка.

— Мисля, че трябва да убедим Янклоу да дойде в полицията — предложи русото „конферансие“. — Нека да дойде с адвоката си. На този етап нямаме нужда от очна ставка. Вие сте видели добре шофьора на синия седан, следователно ако го огледате добре, ще можете да кажете той ли е човекът, който ви е нападнал. Ще го въведем в стаята за разпити със стъклото за еднопосочно виждане. Ще имате на разположение достатъчно време, докато ние разговаряме с него, за да прецените, дали е той. Трябва да сте напълно сигурна, че Стивън Янклоу е вашият нападател.

— Ти си единственият свидетел, с който разполагаме — намеси се Руни, — но освен от показанията ти, се нуждаем от много повече. Ако той е твоят нападател, можем да го подведем под отговорност за опит за убийство. Можем дори да го предадем на прокуратурата, но както и сама подчерта, като имаме предвид коя си ти и кой е той, можем със сигурност да предположим, че Янклоу ще бъде оправдан.

— Ами семейството, което ме видя и ми помогна да изляза от колата?

— Те не са видели мъжа, а само теб. На този етап не можем да ги използваме като свидетели.

Лорийн все още не разбираше в какво се състоят рисковете, но когато Руни си размени шепнешком няколко думи с агентите, разбра, че интересното едва сега започва.

— Госпожо Пейдж, вие познавате Брад Торнбърн, имали сте полово сношение с него. Той намеква, че сте искали да го изнудвате. Все още не знаем дали е замесен в убийствата, но той е брат на Янклоу. Казвате, че и той имал от онези бутонели, които…

— Искате да изнудя Брад Торнбърн? — усмихна се тя.

— Не. Искаме, и то при условие, че разпознаете Янклоу със стопроцентова сигурност…

Лорийн се опитваше да прецени що за човек е русият агент. Очевидно имаше намерение да поеме ръководството на случая. Изглеждаше уверен в себе си. Всъщност искаха да я накарат да работи за тях, но да изглежда, че го е направила на своя глава. Каквото и да искаха, то бе или незаконно, или, както единият се изрази, „рисковано“.

— Мисля, че разбирам какво имате предвид. Дори и да разпозная Стивън Янклоу със стопроцентова сигурност, вие не можете да предявите към него друго обвинение освен за нападението срещу мен. Искате да ме използвате за… за какво всъщност? Да го притисна здраво, за да видим дали сам няма да влезе в капана, и в същото време да провокирам Брад Торнбърн, за да проверите дали и той не е замесен по някакъв начин, така ли? — Лорийн погледна Руни и се усмихна. — Готова съм, но при определени условия. Ако накарам Янклоу да признае за убийствата, може би като се срещна лице в лице с него в собствения му дом, и ако при това съм с микрофон и цялата сцена се запише, нуждата от свидетел ще отпадне и съдът ще разглежда делото по самопризнанията на обвиняемия. Това ли е целта ви? — Никой не отговори и тя продължи: — Ще опитам, но искам гаранции, че нищо от моята роля в това разследване няма да изтече в пресата.

— Не можем да ви дадем такива гаранции — сряза я Берило.

— Тогава предявете обвинения. Действайте както обикновено.

В стаята се разнесе шушукане. Лорийн помоли полицайката да я отведе до тоалетната. Там тя обмисли още веднъж целия разпит. Не бързаше. Имаше нужда от почивка и време за размисъл.

Когато се върна, в стаята бяха останали само Руни и Берило.

— Не можем да се съгласим на никакви сделки, Лорийн — започна майорът. — Ти впрочем съзнаваш това. Можем обаче да не ти предявим обвинения за задържане и укриване на информация от полицията. Освен това ще направим всичко възможно името ти да не бъде споменавано по време на делото Твоята самоличност ще бъде запазена в тайна, но само ако се докаже, че Янклоу е убиецът.

— Добре, приемам. — Тя погледна с усмивка Руни. — Въпреки че сделката е изгодна само за вас. Ще имам нужда от прилични дрехи и много сън. Ще ми трябва и кола, както и чиста шофьорска книжка, в случаи, че пътната полиция ме спре.

Бил й даде знак с очи да не иска повече.

— Кога ще извикат Янклоу?

— Не съм сигурен за точния час. Не трябва да го притесняваме, така че ще имаш време да се наспиш и преоблечеш.

— Може ли Бил да ми партнира? — Тя се усмихна. Руни гледаше тавана и също се усмихваше. — Той винаги е бил добър партньор.

— Боя се, че не. Твърде много сте се появявали заедно на обществени места. А и като го погледна, имам чувството, че ако веднага не легне да спи, може да припадне по стълбите. Ще те придружи лейтенант Бийн. Впрочем, той вече чака да те откара у дома.

— Ще дойде ли с мен по магазините? Искам да изглеждам добре.

Майорът изрази съмнение в необходимостта от подобна елегантност. Първо трябвало да види Янклоу и евентуално да го разпознае. После щели да уточнят останалите подробности и да обмислят по-нататъшните стъпки.

— Можем ли да й се доверим? — попита Берило, когато Лорийн излезе.

— Колкото на всяка друга жена. Не е слагала капка в устата си от девет месеца. Иска отново да се изправи на крака.

— Хипотезата не беше твоя, нали?

Руни измънка нещо. Знаеше, че ако Лорийн се изправи срещу ФБР, авторството на хипотезата ще стане ясно като бял ден.

— Едно време тя беше много добро ченге, на няколко нива над останалите. Никога няма да разбера какво я накара да прати всичко по дяволите.

— Дано да не прати и нас по дяволите. Ако направи само една погрешна стъпка, ще я арестувам и ще я тикна в затвора за доста време. Обясни й цялата сериозност на положението. Крайно време е да приключим с този случай. И ако, не дай Боже, провали сценария, не ние, а ФБР ще се постарае никога вече да не се добере до почтена работа, не само тук, а и във всеки друг щат. Кажи й го. Твърде много грешки допуснахме, за да си позволим още една.