Линда Лаплант
Изкупление (17)

Глава 16

Джейк слушаше без да я прекъсва. Бе помислил, че от спешна помощ се нуждае самата Роузи, и въздъхна с облекчение, когато малко по-късно я видя пред вратата на блока трезва като камък. Още щом влязоха в апартамента, тя сложи пръст на устните си и взе да обяснява шепнешком, че Лорийн била свидетелката, която убиецът нападнал с чук и която полицията издирвала през последните месеци. След малко обаче щели да я арестуват и така всичко, което била постигнала с толкова усилия, щяло да пропадне. Тя пак щяла да се върне към бутилката, даже преди малко се зарекла да го направи!

Той не можа веднага да проумее всичко. Само фактите бяха достатъчни, за да го хвърлят в шок. Лорийн всъщност помагала на полицията, с одобрението на своя „партньор“, започна отново Роузи, но не можа да продължи, защото Лорийн излезе от спалнята и изненадана поздрави Джейк.

— На закуска ли си канен?

— Не. Дойдох да ви взема за събрание.

— Да не си полудял? Освен това аз не бива да напускам жилището.

— Аз отивам да се обличам — каза Роузи и смигна тайно на Джейк.

Лорийн започна да мие чашите от кафето.

— Какво ти каза Роузи? Че съм искала отново да се пропия, нали?

— Може би сама не разбираш, Лорийн, но ти вече преодоля бариерата. Аз обаче искам да дойдеш с мен, защото според Роузи точно сега имаш нужда от морална подкрепа. Ела да чуеш останалите.

— Каза ли ти, че могат да ме арестуват всеки момент?

— Вярно ли е?

— Вярно е. Ще имам нужда от много силна подкрепа, Джейк.

— Тогава тръгваме ли?

 

 

Бийн влезе в кабинета на Руни с ръце в джобовете.

— Линейката току-що го отнесе.

— Как, по дяволите, го е направил?

— Строшил си очилата и си прерязал вените.

— В момента ФБР сигурно се псуват на майка! — изхили се злорадо капитанът.

— Точно така. Всички са се събрали в една стая и хем се обвиняват взаимно, хем се тупат по раменете.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, много ясно. Защо ще се самоубиваш, ако знаеш, че си невинен? Смятат, че той е убиецът.

— Каква глупост! — изсумтя капитанът. — Доказано е, че не би могъл да убие две от всичките, защото по това време е бил на топло. Нали им занесе досието му?

— Може да са открили някакви несъответствия между датите — уклончиво предположи Бийн. — Шефът им подготвя пресконференция, на която ще съобщи, че заловеният заподозрян е признал вината си.

— Признал ли е наистина? — учуден попита Руни. — Защото последния път, когато го видях, дребосъкът бе много далеч от всякакви признания.

— Така смятат ФБР, но първо искат да разпитат и неговата съучастница.

— Кого?!

— Съучастницата му, Лорийн Пейдж. Казали са им, че си отишъл да я арестуваш и всеки момент ще я доведеш.

Руни си спомни за заповедта. Извади я и я подаде на лейтенанта. Сърцето му биеше до пръсване. Прилоша му. Бе решил да не споменава в доклада си, че Лорийн е откраднала портфейла на Хейстингс. Засега нямаше да се спира и на бутонелите. Дали не можеше да скрие някак и това, че е била нападната в колата? Защо правеше всичко това за нея? Може би защото наистина я харесваше. Ако обаче разкриеха, че й е плащал и укривал, не само щяха да го изхвърлят, но и премията, която всеки получаваше при пенсиониране, щеше да изчезне като мираж.

 

 

Патрулът спря пред блока малко след като тримата бяха потеглили за събранието. Всички коли бяха предупредени, че се издирва проститутката Лорийн Пейдж — косата й е руса, късо подстригана; обикновено е облечена с кремав костюм и бяла риза. Заповедта гласеше да бъде арестувана, веднага щом бъде забелязана.

 

 

Лорийн все още не разбираше защо се съгласи да дойде на това събрание. Може би защото бе уплашена?

Жената бе облечена със спретната басмена рокля, добре подстригана, с разделена на път коса. Говореше тихо, на пресекулки.

— Казвам се Карол. Само преди девет месеца в живота ми не бе останала искрица надежда. Бях забравила какво е срам. Не изпитвах нищо. Загубих съпруга и децата си, загубих работата си, дома си. За да намеря пари за пиене, започнах да проституирам. Да, бях проститутка, крадях. Притежавах единствено дрехите на гърба си. Не уважавах нищо и никого, а най-малко себе си.

Лорийн стисна ръката на Роузи. За първи път разбираше, че не е единствената. Всички хора в тази зала бяха минали през мъките на срама и унижението.

Жената привърши своя разказ. Всички започнаха да я аплодират и поздравяват. Лорийн стана от мястото си и плахо усмихната, се приближи. Тя подаде ръка, после топло прегърна Карол.

— И аз идвам оттам. Зная какво е.

— Ние всички идваме оттам. Затова сме тук — усмихна се жената.

— Кога ви беше най-трудно?

— Когато трябваше да се погледна в огледалото, без да изпитвам срам или гняв към себе си. Казах си, че не аз, а алкохолът е причината за всичко. Мислила съм, че ми помага да се скрия. Вече нямам нужда от него и съм твърдо решена никога повече да не опитам и капка. Днес започнах работа. В началото се уплаших и веднага си признах, че съм била алкохоличка. Сега знаят коя съм и ми е леко. За първи път от много години не изпитвам желание да се скрия.

— Казвате, че, сте се криели зад алкохола. Какво имате предвид?

— Страхувах се от провал. По професия съм медицинска сестра. Едно детенце умря, защото бях сбъркала лекарството. Не можах да понеса вината си, нито да се примиря с нея. Сега вече мога. Никога няма да забравя какво съм направила, но вече мога спокойно да мисля за това. Мога да нося отговорност за себе си. Не искам да пия повече. Не трябва да пия, защото отново ще пропадна в същата бездна.

Джейк не откъсваше очи от Лорийн.

— Добре сторихме, че дойдохме, Роузи. Тази среща й беше нужна.

— И на мен също. Ако тя започне да пие отново, аз сигурно ще я последвам.

— Благодаря ви — усмихната приближи Лорийн. — А сега да се връщаме. Бил може да ме потърси.

Руни слушаше дискусията между шефа си и агентите на ФБР, без да се намесва. Когато някой от тях го погледнеше в очакване на забележка, той отклоняваше погледа си и оставаше безмълвен. Току-що бяха известили на пресата, че разследването е направило значителна крачка напред. „Костюмите“ бяха убедени, че с арестуването на Арт Матюз бяха спечелили най-малкото време. Дори и да не успееха да докажат, че е извършил всички убийства, със самоубийството си той косвено бе признал за най-малко три от тях.

Ендрю Фелоуз също бе поканен и два часа бе обсъждал с тях целия случай. Той не отхвърли хипотезата им, но изказа съмнения, че Матюз би могъл да бъде истинският убиец. Едва когато всички се умориха да говорят, Руни се надигна от мястото си.

— Мога ли и аз да се включа в общото дело? Бяха го забравили. Берило погледна часовника си.

— За онази, Лорийн Пейдж, ли ще говориш?

— Лорийн Пейдж ли? — намръщи се Ендрю Фелоуз.

— Все още я издирваме, но сигурно скоро ще я открием.

— Какво? Лорийн Пейдж? — повтори въпроса си Фелоуз, но никой не му отговори.

Руни застана пред аудиторията и вдигна снимката на Диди.

— Нека да предположим, че убиецът — тук за момент допускам, че той не е Арт Матюз — е търсил точно тази… жена, мъж или травестит. Погледнете добре жертвите. Всички те са груби, грозновати жени, изрусени и приблизително на еднаква възраст. Всичките са проститутки. — В залата се понесе шепот и той вдигна ръка, за да ги успокои. — Защо да не допуснем, че той е търсил точно нея, за да я убие, защото непрестанно го е изнудвала, по всяка вероятност в комбина с Арт Матюз. Това е напълно правдоподобен мотив. Мисля, че Матюз е изнудвал и Хейстингс.

Майкъл Берило разхлаби възела на вратовръзката си. Руни повтори почти дословно всичко, което бе чул от Лорийн, без да споменава, че тя е свидетелят, когото търсят. Едва когато стигна до името на Янклоу, усети, че се изпотява от напрежение. Семейство Торнбърн бяха едни от най-могъщите хора в областта, а той бе въоръжен единствено с невероятната теория на Лорийн. Срещу Янклоу нямаха други доказателства освен нейните собствени показания, които, както правилно бе отбелязала тя самата, едва ли щяха да се признаят от съда. Щяха да сложат на везните нейната дума срещу неговата. Липсваха и преки доказателства за участието му в убийствата. Руни спря за секунда и реши да не споменава името му.

Всички мълчаха. Берило го гледаше втренчено. Ендрю Фелоуз се усмихваше под мустак. Трудно бе да се определи дали усмивката му се дължи на скептицизъм или обратното, на уважение към тази нова хипотеза.

Руни вдигна снимката на Хейстингс.

— Той често е паркирал в С&А. Разпитахме няколко от служителите в този гараж. Компанията принадлежи на Брад Торнбърн. — Тук Фелоуз ахна, но никой не чу възклицанието му. Капитанът продължи: — Не предлагам хипотеза, защото все още нямаме достатъчно безусловни доказателства. Винаги съм бил наясно с влиянието и връзките на това семейство, ето защо едва сега за първи път си позволявам да изрека на глас съмненията си.

— За какво намеквате? — попита Фелоуз и се изчерви. Берило го изгледа и веднага разбра, че психологът едва ли ще запази чутото в тайна. Той внимателно го попита дали не иска да напусне. Фелоуз не показа с нищо, че познава Брад Торнбърн, сбогува се и тръгна към дома си, но по средата на пътя промени решението си и зави към Бевърли Глен.

 

 

Джейк видя патрулната кола още на кръстовището.

— Да мина ли покрай ченгетата? — обърна се той към Лорийн.

— Да, но не заради онова, което предполагам вече си мислиш. Ще отида при тях, когато аз реша. Явно, излъгала съм се в Руни. Той им е казал всичко за мен. Преди това обаче искан да се срещна с един човек.

Легна на задната седалка, а Джейк подмина покрай полицейския автомобил и веднага зави наляво. Едва когато се отдалечиха на безопасно разстояние, той спря.

— Сега накъде? — попита Роузи.

— Трябва да говоря с Ендрю Фелоуз. Няма да правя глупости, уверявам ви. Искам да обсъдя с него някои неща.

— Ще те закарам — успокои я приятелката й.

Тя седна зад волана, а Джейк слезе от колата и дълго гледа след тях.

На завоя колата се задави и той се стресна. Беше неспокоен и съжаляваше, че не ги придружи. Яд го беше, че не поразпита по-подробно за тази невероятна история. Бе прикривал Лорийн от деня, в който тя се прибра с разбита глава. Никога не бе вярвал, че раната на тила й е от падане върху паважа. Тази жена лъжеше ежеминутно и постоянно ги използваше двамата с Роузи. Откъде бе взела парите, които се разпиляха изпод полата й в неговия кабинет? Той си спомни с какво настървение тя се хвърли да ги събира. Обзе го гняв към тази хитра тарикатка. Може би ченгетата имаха право да висят пред блока.

 

 

Руни току-що бе привършил разказа за Крейг Лайл, повтаряйки почти дословно всичко, което Лорийн му бе казала. Когато шефът се върна в залата, той вече седеше на „горещия стол“ срещу аудиторията, готов да отговаря на всякакви въпроси. Берило запита защо толкова дълго бе премълчавал тези важни обстоятелства. Нима не трябваше да уведоми и него, и ФБР за изнудванията на Арт Матюз?

— Едва тази нощ свързах отделните елементи в цялостна картина. Това е само хипотеза. Цяла нощ обмислях възможните варианти. Още не бях приключил разпита на Матюз, когато ФБР го пое. Но вие, господа, ми кажете как при тези камери и електроника в килиите го оставихте да се самоубие? Не търсете вината у мен. По това време аз дори не бях в участъка. Попитайте ФБР.

Агентите приеха обвинението с безизразни физиономии, сякаш не бяха чули нищо. Единият от тях, рус младеж с правоъгълна челюст, си водеше подробни записки по изложението на Руни.

— Сериозно ли се съмняваш в Брад Торнбърн? — попита Берило.

— Никога не съм споменавал името на Брад Торнбърн във връзка с този случай. Смятам, че не той, а брат му Стивън Янклоу е замесен в престъпленията.

Русият попита дали господин Янклоу отговаря на описанието, дадено от анонимната свидетелка. Той обясни, че никога не го е виждал, за да отговори със сигурност.

— Още не съм го викал на разпит. Зная само, че се е познавал с Хейстингс и че…

— Че какво? — заплашително се обади Берило.

Сякаш всички бяха против него. Руни подръпна носа си и пое дълбоко въздух. Вече съжаляваше, че им каза толкова много подробности.

— Задържах информацията, защото първо исках да проверя в архива, дали срещу Янклоу не е водено разследване за неморално поведение. Един от служителите в С&А спомена за подобно нещо. Досега не съм открил нищо. В крайна сметка хипотезата ми може да се окаже невярна.

Берило погледна часовника си.

— Прегледай всички досиета на Нравствения отдел, Бил, и докато не приключиш, няма да безпокоим семейство Торнбърн. Ако човекът, когото търсим, е Стивън Янклоу, ще ни трябват много силни доказателства, за да го задържим. Те са високопоставени, влиятелни хора. — Той се обърна към русия младеж и гледайки го право в очите, поясни: — С други думи, стойте далеч от всеки Торнбърн, докато не кажа противното.

Агентите излизаха от залата, без да прикриват раздразнението си от Руни. Берило му кимна да го придружи и щом влязоха в кабинета му, гневно затръшна вратата и поиска да знае що за игри са това.

— Само си върша работата — отвърна хрисимо капитанът.

— Стига, Бил, на кого ги разправяш тия? Ти си като препикан откак ФБР пое случая. Ако ми беше казал и половината на това, което разказа тази вечер, изобщо нямаше да се стигне до намесата на ФБР. Какво още пазиш в тайна? Съветвам те да ми кажеш всичко веднага. Къде е Лорийн Пейдж?

Ала Руни умееше да се скатава като стар войник.

— Тя е моят информатор, но едва тази вечер и аз самият разбрах, че се е познавала с Арт Матюз и че е била с него в нощта на едно от убийствата.

— Искам я веднага тук! Трябва да говоря с нея. Искам да зная точно в какво и докъде е бил замесен Матюз.

— Всичко е описано в досието му. Лежал е в затвора за рекет и порнография.

— И това ли е всичко?

— Изглежда. Позволи ми да се поровя по-надълбоко в миналото на Янклоу. Ще те държа в течение на всичко.

В кабинета му го чакаше Бийн. Ухилен до уши, Руни затвори с крак вратата след себе си. Беше им натрил навирените носове!

— Работа ни чака! — самодоволно подметна той.

— Какво става с Лорийн Пейдж? — Лейтенантът свали куртката си и я метна върху стола. — Мейнард и Хали казаха, че ти ще я арестуваш. Видели са те в апартамента й тази сутрин.

— Тя не се върна и аз тръгнах за участъка. Този отговор задоволява ли те?

— Страшно много работа си свършил от снощи насам — озадачено подметна Бийн. — Излиза, че си кръстосал града няколко пъти. Никога не си ми споменавал за семейство Торнбърн. Трябваше да им видиш физиономиите. Долните им челюсти бяха увиснали до пъпа. Ти направо им разказа играта! А само един час преди това се потупваха по раменете за Арт Матюз. Струва ми се, че прекалено много го притиснаха до стената. Горкият човек, изплака си очите. Тя ли ти каза да го задържиш?

— Не, разбира се! — вдигна вежди Руни. — Това си е изцяло моя секретна разработка, лейтенант! — Матюз вероятно е бил готов да признае, че е застрелял майка си, само да се отърве от тези гадняри. Беше уплашен до смърт, вероятно е разбирал, че може да попадне още веднъж в затвора за изнудване. Този път присъдата му би била осемнайсет години и малкият сводник е знаел това. А на онези пикльовци им трябваше просто един арестуван, все едно кой! Извадиха късмет, че Матюз се самоуби, защото ако беше попаднал на разпит при мен, резултатът щеше да бъде различен. На мен ми е ясно, че не тон е убиецът.

— Тогава защо ще се самоубива?

— Може би е разбрал, че сме стигнали доста надълбоко и пандизът не му мърда. Боже мой, нали им дадохме досието му? Там черно на бяло пише, че по време на две от убийствата той е бил зад решетките. Не зная какво си мислят „костюмите“, но и дете би разбрало, че убийствата са извършени от един и същи мъж.

— Или жена? — подметна Бийн. — Поне Фелоуз допуска това.

— Глупости!

— Той каза, че всички представи за жената като физически по-слаба трябва да се изхвърлят в кошчето, когато става дума за убийство. Когато жената иска да убие, тя го прави. Според него точно затова жертвите са удряни в тила — за да загубят съзнание и да не се съпротивляват.

— Е, Фелоуз е човек на теориите. Ние си имаме свидетелка, която съвсем точно описа убиеца. — Руни за малко не спомена името й, но овреме се овладя. — Всичко друго може да се оспорва, но едно поне е сигурно — той е от мъжки пол.

— Лорийн Пейдж… — замислено поде Бийн. — Не разбирам каква е нейната роля в тази история. Възможно ли е да е била съучастница на Арт Матюз? Били са заедно в нощта, когато Холи е била убита.

— Зная, зная… — Усети, че стомахът му се обърна. В думите на лейтенанта имаше логика.

— Така или иначе, тази вечер направихте сензация, капитане. Истинска бомба! Беше удоволствие да ви наблюдавам в акция.

— Винаги съм бил един от най-добрите — сви рамене Руни.

— А сега защо не изтичаш да вземеш няколко сандвича и кафе?

— Значи тази нощ ще се работи яко?

Щом Бийн излезе, той се отпусна уморено на стола. Знаеше прекрасно, че не е между най-добрите и едва ли някога е бил, но тя, тя наистина беше добра! Дано не избяга нанякъде, помисли си. Още никой не знаеше, че той държи в ръка най-силния коз — анонимната свидетелка. Изведнъж тръпки полазиха по гърба му. Ами ако Бийн се окаже прав? Ако цялата история с нападението в колата се окаже нейна измислица. Възможно ли бе Лорийн да е не свидетелка, а убийца, която нарочно е дала невярно описание по телефона, за да ги прати за зелен хайвер? Познаваше лично Матюз и Диди… Той набра телефонния й номер, но никой не отговори. Не, не бе възможно тъкмо Лорийн да е убийцата, повтаряше си Руни, но неприятното усещане в стомаха му не минаваше. Ако до един час не я откриеха, щеше сам да я издири.

Лейтенантът го откъсна от мрачните мисли.

— Какво точно каза Фелоуз за вероятността убиецът да е жена?

— Обърна внимание на това, че нито една от жертвите не е била изнасилена — поясни лейтенантът, — нито е имала полов акт. Дори Холи! Всичките обаче са удряни в тила и лицата им са били обезобразени.

— Още ли не са заловили Лорийн Пейдж?

— Ти май сменяш теорията си, а? — засмя се Бийн, без да обръща внимание на намръщената физиономия на своя шеф.

— Тя е бивш полицай, жилава и смела, както сам си подчертавал, освен това има опит като проститутка. Има и досие в полицията. Може би при този начин на живот е натрупала и доста омраза в себе си и към полицията, и към жени, които приличат на нея?

— Не! — Руни удари с юмрук по бюрото. — Не е възможно! Нима бе възможно да е загубил до такава степен своя полицейски инстинкт? Затвори очи и си представи лицето й, после извади досието й и започна трескаво да го прелиства. Арести, неявяване в съда, сбивания с полицаите, които са я водили към участъка, веднъж дори е била поставена в усмирителна риза. Шофирала пияна, ударила се във витрината на магазин за алкохол, сбила се с полицая, дори му разбила носа… наложило се да извикат още трима, за да я вкарат в патрулната кола. След този случай била осъдена за хулиганство и побой и прекарала два месеца в женски затвор. Ако не я познаваше лично, Руни без колебание би я квалифицирал като обществено опасна. Той скочи и започна да се разхожда нервно из стаята. Обзе го гняв към Фелоуз. Този философ с големи уши бе подхвърлил идеята за „жената убиец“, насочвайки вниманието на следствието към Лорийн и по този начин към самия Руни.

Когато Бийн най-после влезе със сандвичите, капитанът вече стоеше поуспокоен зад бюрото си, с току-що отворена бутилка. Той отпи няколко глътки кафе и си наля чаша бърбън.

— Провери ли в Нравствения за Янклоу? Това е най-важната ти задача в момента — започна той.

Лейтенантът не каза, че вече работи по нея, но разбра, че трябва да остави шефа си сам, и излезе. Руни затвори досието на Лорийн. Тя наистина бе паднала много ниско! Чувстваше угризения, че не е направил нищо, за да й помогне. Дали, след като все пак бе успяла да се изправи на крака, тя не търсеше отмъщение за обидите и униженията? Дали да не предупреди полицаите, че е опасна? Знаеше, че ако го направи и при ареста тя окаже съпротива или просто побегне, те имаха право да я застрелят.

Отвори долното чекмедже на бюрото си и извади пистолета. Рядко го слагаше, дори и когато обстоятелствата го изискваха. След като го провери, той го подържа в ръка и го сложи в кобура.

— Няма нито един ред за каквото и да било нарушение на Стивън Янклоу — започна още от вратата Бийн. — Втори път проверявам всичко. Дори и случаят да е бил потулен, все щеше да има нещо записано. Ала няма нищо нито за него, нито за когото и да било от семейството.

— Случайно да имаш от онези ментови дъвки. — Руни мина край него, сякаш не бе чул нищо. Миришеше на бърбън.

— Прибираш ли се?

— Не, ще изляза малко на чист въздух.

— Ами Лорийн Пейдж? Още не са я заловили.

— Аз ще я доведа. Стой тук, защото може да ти се обадя отвън.

— Нима ще шофираш? Не искаш ли да дойда с теб?

— Не искам! — изрева капитанът. — Стой, където ти казвам и толкоз!

Той излезе и затвори вратата с трясък.

 

 

Лорийн помоли Роузи да я изчака и тръгна сама към дома на Ендрю Фелоуз. Дили се появи на прага по нощница, с наметнат около раменете шал.

— Извинете, да не ви събудих?

— Не, излежавах се пред телевизора. Седнете, ще ви направя чай. Ендрю може да се върне всеки момент. Преди няколко часа се обади, че тръгва към къщи.

Лорийн седна пред портрета на Брад. Дили сервира чая и подви крака в креслото срещу нея.

— Той има среща с ФБР. Какво да се прави? Започне ли да говори, Ендрю забравя за времето.

— Дили, кажете ми какво знаете за… Брад.

— О-хо, ето го и следващото завоевание! — засмя се домакинята. — Искам да ви предупредя обаче, че той има ужасна репутация. Страхотен е, но за него жените не са нищо повече от предмети. Спи с тях, за някои дори се жени от време на време, но бързо му омръзват. Става студен, недостъпен и просто ги изхвърля. Трудно ми е да преброя жените, които е изхвърлил от живота си като непотребни вещи. — Отпи от чая и продължи: — Нали разбирате, Брад има всичко и при това го е получил на тепсия. Богат и красив — каква фатална комбинация! При това изключително способен. Сигурно знаете за увлечението му по автомобилните състезания. Господи, как му отиват тези бели пилотски комбинезони! В момента се занимава с писане на психотрилъри или както там ги наричат. Едва ли обаче някога ще завърши и една книга. Познавам го.

— Кажете ми нещо за семейството му.

— Виждам, че сте хлътнали много сериозно!

— Не, най-обикновено любопитство.

— Семейството е свръхбогато. Ще ви кажа нещо странно. Неговият брат… впрочем нали знаете, че той има брат?

— Е, и?

— Та неговият брат е съвсем различен. Те са като водата и виното. Виждала съм го само веднъж, когато бях на гости у тях, по-точно в една от многобройните им къщи. — Дили обичаше да клюкарства и оживено продължи: — Впрочем собственик на имотите е Брад. На него са оставили цялото наследство. Та, както ви казах, останах поразена от разликата между двамата. Брат му Стивън е нисичък, русоляв и късоглед, докато Брад е висок, добре сложен и тъмен. Двамата са от различни бащи. Впрочем това е очевидно, нали и фамилните им имена са различни. Янклоу е бил първият й съпруг. Бил доста заможен, но големите милиони дошли от втория й мъж, Торнбърн. Навремето тя е била една от най-известните светски красавици. На младини е играла в киното.

— Жива ли е още?

— О, да, но е много стара и болна. Живее в един от скъпите санаториуми за стари хора. Никога не съм я виждала, но Ендрю се е запознал с нея преди време. Той обаче нищо не ми разказва за пациентите си. За разлика от мен не обича светските клюки.

— Нима се е лекувала при него?

— О, сигурно не става дума за лечение. Просто са се виждали. Тя от време на време идва при Брад. В дома им все още пазят спалнята й. Прилича на декор от епохата на Грета Гарбо. Пълен контраст с вкуса на сина й. Неговата част на къщата е само дърво, стъкло и книги.

— Колко време ще се забави Ендрю? — Лорийн ставаше все по-нетърпелива.

— И аз не зная — сви рамене Дили. — Обади се и каза, че тръгва насам, но както виждате, още го няма.

 

 

Брад предложи чаша вино на Ендрю, но той отказа.

— За какво трябва да говорим?

Фелоуз се разположи на дивана. Не знаеше как да започне.

— Стивън вкъщи ли е?

— Може би. Той обикновено влиза направо в своето крило, без да ми се обажда. — Изглеждаше доста смутен. — Защо питаш?

— Преди малко чух нещо и реших да ти се обадя. — Ендрю си играеше с дамаската и не знаеше как да продължи. — Идвам от съвещание в полицията. ФБР поема случая с онези убийства. Сигурно си чул за тях. Вестниците писаха.

— Четох. За тях ли работиш в момента?

— Обсъждаха Норман Хейстингс. Той е едната от жертвите. — Ендрю подръпна лявото си ухо. — Мисля, че с тебе говорихме за него.

— Не си спомням — Брад отпи от виното и се облегна.

— Преди време ги посъветвах да задълбаят малко повече и се оказах прав. Той бил травестит. Обличал се в женски дрехи и ходел на сборища с други себеподобни.

— Е, и? — тихо запита приятелят му и сякаш потъна още по-дълбоко в креслото.

— Знаеш ли, че е използвал твоя гараж в Санта Моника?

— Някой ми спомена за това — намръщи се домакинът. — Нямам представа кой паркира там. Гаражът е предназначен за работниците.

— Викаха ли те на разпит?

— Не, но са разпитвали служителите. Впрочем имах намерение да поговоря с теб. Може би ще напиша нещо… Зная, че сътрудничиш на отдела за убийства и би могъл да ми помогнеш.

— Все пак дали да не изпия чаша вино?

— Разбира се! — Брад тръгна към кухнята и Фелоуз го последва. Докато се изкачваше по стълбата, му се стори, че някой го наблюдава от горния етаж, но не видя никого.

— Стивън вкъщи ли е? Стори ми се, че току-що мярнах някого на стълбите.

— Нали вече пита за това, Ендрю? Да не си изморен? — Брад наля две чаши калабис и му поднесе едната. — Още не си ми казал защо дойде. Да не искаш да отложим играта на скуош?

— А, не. Само минах, защото…

— Помниш ли последния път, когато играхме в университета? Онази жена, Лорийн Пейдж, която те чакаше, после дойде тук. Каза, че търсела някакъв адрес в този квартал. — Той завъртя между пръстите си столчето на чашата. Фелоуз го наблюдаваше разсеяно и все още не се решаваше да каже това, за което бе дошъл. — Знаеш ли, стори ми се доста привлекателна. Гледа много интересно, с леко наведена встрани глава. Изглежда лукава, но не е…

— Стой далеч от нея. Голяма напаст е!

— Какво искаш да кажеш? Мислех, че сте приятели. Разбрах, че е вечеряла у вас.

Фелоуз надигна чашата и я изпи на един дъх. Етично или не, трябваше да каже за какво е дошъл.

— Тя е проститутка и информатор на полицията. В момента я търсят във връзка с убийствата. Издадена е заповед за арестуването й. Но има и нещо друго… Ченгетата обсъждаха твоя гараж, тъй като Хейстингс го е използвал.

— Да не подозират някой от работниците ми?

— Говореха за брат ти. Той се е познавал с Хейстингс, който, както може би си спомняш, бе намерен в багажника на собствения си автомобил. Обсъждаха кой от хората в сервиза е имал достъп до колата. Виж, Брад, само повтарям това, което чух. Може би няма да е зле да предупредиш Стив.

Брад го изпрати до изхода.

— Нищо не ми е споменавал, но това не ме учудва, защото двамата с него не сме първи приятели. Все пак благодаря ти! Ще поговоря с него.

— И още един съвет, Брад. Стой далеч от Лорийн Пейдж. Дамата понякога изглежда привлекателна, но миналото й е отблъскващо.

Брад проследи с поглед колата на своя приятел. Разговорът им му се стори доста странен. В този момент видя, че брат му го наблюдава от балкона на първия етаж. Той блъсна вратата с юмрук и хукна по стълбите. Апартаментът на Стивън беше заключен.

— Стив, отвори! Знам, че си вътре. Трябва да говорим — извика, но отговор не последва. Някъде навътре в жилището се чуваше шум от течаща вода. Той удари с юмрук по вратата. — Стивън! Ще взема резервните ключове и ще вляза. Отвори ми!

След малко се върна с връзка ключове и влезе в спалнята на брат си, оставяйки вратата широко отворена. Шумът на водата в банята се чуваше съвсем отчетливо. Той се огледа. Всичко напомняше спалнята на майка му — огромното легло със завеси, стегнати в корона от сатенени панделки, пъстроцветните драперии, яркорозовия килим и отрупаната с козметични кремове тоалетка. Стереоуредбите бяха поставени в огледални шкафове, които се сливаха с огледалата на огромния гардероб. Касетите и компактдисковете бяха безупречно подредени по азбучен ред. Накъдето и да погледнеше, виждаше собственото си изражение. Скъпият разкош можеше да мине и за изискан, ако човек има вкус към подобен тип интериори. Брад го ненавиждаше и изпита желание да се махне. В този момент чу как водата се оттича в канала. Някой спря крана и изключи тихо звучащата класическа музика. Отново почука на вратата.

— Стига, Стив! Трябва да говоря с тебе. Важно е! — Натисна бравата, но вратата беше заключена. — Добре, стой си там! Няма да те чакам повече. Като излезеш, ела при мен. Трябва да чуеш какво ме посъветва моят приятел Ендрю Фелоуз, професорът. Той работи за полицията, прави психологически профили и прочие. Току-що беше тук. Става дума за твоя приятел Норман Хейстингс. Ела при мен, ако искаш да разбереш… Върви по дяволите, Стивън!

Преди да излезе, погледът му попадна върху оставеното до тоалетката дипломатическо куфарче. Беше заключено. Той взе от масата нож за пликове, натисна ключалката и го отвори. Най-отгоре имаше папка с някакви документи. Брад я взе, остави куфарчето на мястото му и излезе.

Две минути по-късно вратата на банята се отвори и Янклоу излезе, облечен в дълга копринена роба, под която бе съвсем гол. Заключи вратата на спалнята, за да гарантира уединението си и седна пред тоалетката. Ръцете се нуждаеха от специални грижи. Той започна внимателно да масажира с лосион всеки пръст. След като почисти идеалните си нокти с тампон, подбра един от многобройните безцветни лакове и започна да го нанася. Чувстваше се самоуверен и спокоен. Нищо не можеше да смути равновесието му. После свлече робата и остана чисто гол насред стаята. Слабото му, леко мускулесто тяло бе все още розово от продължителната баня. Никога не се излагаше на слънце като брат си. Впрочем той не правеше нищо от онова, което Брад обичаше да прави. И като дете, и сега, като възрастен мъж.

Янклоу седна на пода и започна да прави йогистки упражнения, като съсредоточено изучаваше всяка поза в огледалата. Тестисите му бяха малки като камъчета, а пенисът отпуснат. Той коленичи със силно допрени бедра така, че пенисът се скри между краката му и отново се изправи. Половите му органи не се виждаха, сякаш изобщо ги нямаше. Зърната на гърдите му възбудено стърчаха. Стивън започна бавно да ги масажира. С всяко движение дишането му ставаше все по-учестено. Единственото петно на млечнорозовата му кожа бе малкият белег на шията. Господи, какви ли не препарати не бе използвал, за да го заличи — масло от арника, кремове, пудри, ала следите от зъбите на онази кучка още личаха. Как му се искаше да я пипне отново! Тя можеше да му причини и други беди, много по-ужасни от този отвратителен белег. Янклоу започна да вдишва и издишва дълбоко. Не биваше да позволява мисълта за нея да разстрои душевното му спокойствие.

Краят на ужасния кошмар вече наближаваше. Скоро щеше да бъде свободен. По едно време мислеше да удуши майка си, за да не разкрие тайната му. Защото той я обичаше с всепоглъщаща, унищожителна любов. Всъщност те не бяха обикновени майка и син. Не, те бяха едно същество, едно цяло. Ето защо не можеше да я убие, дори и да искаше. Не можеше да понесе мисълта, че може да я загуби, както не понасяше и съмнението, че един ден тя може да узнае тайната му.

 

 

Брад стоеше в спалнята на майка си. Сам не знаеше защо бе дошъл тук. Може би защото двете спални си приличаха. Той огледа тоалетката и почти несъзнателно дръпна малкото чекмедже. Всички парфюми и кутийки бяха подредени в стройни редици. Помириса едното от шишенцата. Облъхна го ароматът от спалнята на брат му. Когато затваряше стъклената капачка, без да иска, изтърва флакона и парфюмът се разля по облицованите с кожа кутии с бижута. Брад изруга и започна да попива капките с първата копринена кърпичка, която попадна пред погледа му. Докато избърсваше една от кутиите, в които майка му държеше троен наниз от съвършени с красотата си перли, той без да иска натисна копчето и тя се отвори. Бе празна. Озадачен, провери подред останалите. Бяха празни до една. Той подсвирна, затвори чекмеджето и излезе.

Докато слизаше по стълбите, отвън се разнесе шум на двигател. Той изтича до прозореца.

— Стивън! Стивън! — извика той, но напразно. Белият мерцедес вече завиваше по главния път.

 

 

Лорийн остана изненадана, когато Дили най-неочаквано избухна в сълзи.

— Зная, че е глупаво, но дори мисълта за него ми причинява болка. Обичам го въпреки разума! — хълцаше тя и триеше лицето си с длани. — Кой знае какво си мислите за мен? Ендрю не подозира нищо. Нали няма да му кажете? Знае, че съм го харесвала, то и нямаше как да се скрие, но няма представа колко е сериозно. Непрекъснато мисля за Брад, измислям поводи, за да му се обадя по телефона. Приличам на гимназистка. Сигурно съм смешна, но това чувство ми харесва, не искам да го преодолея. То е като болка, а когато дойде вкъщи с Ендрю, изпитвам оргазъм само като наблюдавам движенията му. Опитвам се да го забравя, затрупвам се с работа, понякога рисувам с часове, но Брад е винаги в мислите ми. Кажете ми, той докосна ли ви?

Безпокойството на Лорийн растеше с всяка секунда. Дили се заливаше в сълзи, гласът й, изтънял до фалцет, показваше признаци на истерия.

— Защо ми зададохте всички тези въпроси за него?

— Спахте ли с него?

— Не! — Тя грабна чантата си и стана. — Трябва да тръгвам. Благодаря ви за чая.

— Боже Господи, защо се забави толкова? Вече мислех да почукам. Нали каза, че ще останеш само десетина минути? — Роузи беше гладна, а пладне вече преваляше.

— Тази жена е доста странна — извини се Лорийн. — Толкова ми хареса, когато я видях за първи път! Изглеждаше дружелюбна, приветлива и ужасно нормална.

— Сега накъде?

— Ще се върнем вкъщи, после аз ще изляза с колата. Трябва да отида на още едно място, а не искам да те карам да ме чакаш.

— Прекрасно! Ама и аз съм един съдружник, не ти е работа! През по-голямата част от времето не разбирам за какво говориш.

— Говорих със съпругата на онзи психолог, който сътрудничи на полицията. Работи с Руни по случая. Ако питаш мен, трябва сериозно да поработи върху жена си, иначе язък за професорската му титла. Тя току-що ми изповяда, че е луда по Брад Торнбърн. Не можах да повярвам на ушите си.

Знаеше, че трябва да го види веднага щом се отърве от Роузи, за да разбере колкото се може повече за брат му. Отново усети тъпата болка в корема си, но не искаше да си признае, че подобно на госпожа Фелоуз само мисълта за Брад Торнбърн я възбужда.

Роузи слезе от колата на стотина метра от блока и с кисела физиономия продължи пеша. Тъкмо завиваше покрай супермаркета, когато колата на Руни се изравни с нея.

— Къде е Лорийн? Трябва веднага да дойде в участъка. Роузи, кажи й, че полицията я издирва из целия град. Издадена е заповед за незабавното й арестуване. Ако знаеш къде е, кажи ми, защото ако я хванат и тя се опита да избяга, може да стрелят по нея.

Тя продължи забързано, без да отговори.

— Слушай, скъпа, ако наистина ти пука за нея, трябва веднага да ми кажеш къде е.

— Замина с колата нанякъде. — Тя погледна надолу по улицата.

Руни я попита за номера на колата и го записа.

— Къде отиваш сега?

— Прибирам се. Трябва да нахраня котарака си.

— Не излизай от жилището си. Ако Лорийн се върне, кажи й незабавно да ми се обади. Сигурна ли си, че не знаеш къде е? Кога я видя за последен път?

Роузи се сопна, че вече е казала всичко, което знае, и демонстративно му обърна гръб. Горе, от прозореца, видя как той паркира от другата страна на улицата и погледна към нея.

— Не зная! Не зная къде е! — извика му и затръшна прозореца.

Дали не трябваше да се обади на Джейк? Тя вече набираше номера, когато чу, че Руни потегли, и реши да изчака още един час. Ако Лорийн не се върнеше дотогава, щеше да обсъди с Джейк какво да правят.

 

 

Още щом влезе вкъщи, Ендрю Фелоуз извика по навик жена си. На масичката във всекидневната все още стояха двете чаени чаши. Намери я горе в спалнята, завита с одеялото, с подпухнали очи.

— Гости ли си имала? Добре ли си?

— Добре съм. Филмът по телевизията беше тъжен. Твоята приятелка Лорийн Пейдж беше тук. Искаше да говори с тебе, но не те дочака. Разпитва ме за Брад.

— Какво искаше да разбере? — Той седна на края на леглото. Дили изключи телевизора и набързо му разказа за срещата, като пропусна само своя изблик за Брад Торнбърн. Фелоуз отиде в кабинета си и набра номера на полицията.

Бийн слушаше внимателно възраженията на психолога против срещите на Лорийн Пейдж с жена му и за да го успокои, обеща да изпрати един полицай за охрана. После се свърза с Руни и му съобщи, че Лорийн е била у семейство Фелоуз. Капитанът веднага тръгна нататък. Вече бе предал по радиостанцията регистрационния номер на колата й до всички патрулни коли. Залавянето й беше въпрос на минути.

 

 

Брад отвори папката, която бе взел от куфарчето на брат си. Разписки от продадени бижута, банкови известия — всичко бе педантично подредено и класифицирано. Перленият наниз бе продаден за пет хиляди долара, макар че бе застрахован за тройно по-голяма сума. От датите на документите се виждаше, че Стивън е започнал да разпродава бижутата на майка си преди доста време. Рубинените и сапфирените гривни, брилянтените огърлици и пръстенът с топаз бяха отбелязани само с тирета, без документ и дата на продажбата. Набързо пресметна, че брат му е взел най-малкото сто и петдесет хиляди долара, които обаче не бяха внесени в банката. Освен ако нямаше тайна банкова сметка.

Знаеше се, че майка му смята да завещае бижутата си на Стив. Защо обаче си бе позволил да ги разпродава преди смъртта й, при това без нейно разрешение? Впрочем тя може би знаеше. Вече минаваше три. Брад реши първо да поговори със Стивън и в зависимост от изхода на разговора да позвъни евентуално в санаториума.

Той постави всички документи в папката и се върна в спалнята на майка си. Единият гардероб бе полуотворен. Вътре бяха наредени всичките й перуки. Намираше ги доста безвкусни, както впрочем и всичко, свързано с натрапчивата й страст да изглежда млада. Гардеробът бе претъпкан с дълги копринени халати и пеньоари, твърде неподходящи за една седемдесетгодишна дама. От горещината и тежките парфюми той се изпоти. Чувстваше се гузен, че рови из нещата й. Майка му не обичаше да се докосват до нея и вещите й още на младини. Спомни си как тичаше с протегнати към нея ръце, когато беше малък. В такива случаи тя вдигаше нагоре ръце, сякаш се страхуваше от допира на собственото си дете. Със Стивън обаче беше различна. Той беше предпочитаният: Може би е искала да му вдъхне самоувереност? Нали беше толкова по-голям от Брад… В паметта му изплува един от многобройните й скандали с баща му. Той крещеше по стълбите, че щом тя не го иска, ще си намери цяла армия от жени. Облечена в бледожълта шифонена рокля, майка му слушаше разтреперана горе на площадката.

— Други жени ли? — Начервените й устни се разтегнаха в саркастична усмивка. — Нито една почтена жена не би те допуснала на километър от себе си. Ти можеш да имаш само курви! И то единствено, защото им плащаш.

— Е, няма да споря с тебе! Ти знаеш всичко за този занаят. Нали Янклоу те прибра от улицата. Та ти беше кабаретна танцьорка. Събличаше се за десет цента на нощ! Какво, мислиш, че не знам ли? Била филмова звезда! Ще умра от смях! Доближавала си звездите единствено когато си купувала билетче за кино.

Винаги, когато баща му споменаваше името на първия й съпруг или времето, когато бе работила като танцьорка в една балетна трупа, майка му изпадаше в истерия. Хвърляше каквото й попадне, чупеше огледалата и витрините, а баща му се смееше. Ликуваше при вида на нейната ярост, на унижението й, подканяше малкия Брад да гледа и един ден да си отваря добре очите, за да не се ожени за някоя употребявана, преоценена стока. След такива сцени майка му се затваряше в стаята си и с дни не излизаше оттам. Единствено Стивън можеше да я успокои и утеши.

Брад се върна в спалнята си и се отпусна на леглото. От огледалния таван, останал в наследство от Том Торнбърн, го гледаше собственото му отражение. Дали и слабостта си към блондинките не бе наследил от баща си? Във всеки случай се беше женил за достатъчно руси красавици. Напоследък предпочиташе платените уличници пред възможността да се впусне в поредната сериозна история. Жените рядко му отказваха. Където й да отидеше — на игрището за поло, на автомобилната писта, на тенис корта, срещаше тълпи от жени с очи, искрящи от желание. Може би тъкмо затова Лорийн Пейдж му харесваше. Ала и нейното „не“ бе всъщност почти „да“. Мисълта за нея отново го възбуди. Безпокойството за брат му и намеците на Ендрю Фелоуз избледняха, забрави дори полицейското разследване на случая „Норман Хейстингс“. Странното поведение на Стивън очевидно се дължеше на факта, че бе разпродал тайно всички скъпоценности на майка си и се страхуваше да не го разобличат. Дали да не позвъни на Ендрю и да поиска телефона на Лорийн Пейдж? Ала и отношенията му с Фелоуз бяха истинска каша. В умолителния поглед на жена му прозираше желанието й да легне с него. Не беше първата. Много от съпругите на неговите приятели го желаеха и той бе удовлетворил желанието на някои от тях, но тези истории винаги завършваха зле.

Възбудата му изчезна при мисълта за безсмисления, безполезен живот, който бе водил досега. Дори и опитите му да напише роман оставаха безплодни. Притежаваше милиони, огромните му благотворителни акции се управляваха от попечителите, ала и в тези дарения като че ли липсваше цел. Изпълни го омерзение към това, в което постепенно се бе превърнал — в дилетант и дори по-лошо, в клонинг на своя баща.

 

 

Лорийн стигна до Бевърли Глен, подмина дома на Торнбърн и паркира няколко къщи по-нататък в една отбивка, така че колата да не се вижда от улицата.

Къщата изглеждаше тиха и спокойна. Отдалеч долиташе бръмченето на косачката. Градинарят подстригваше моравата. Тя натисна звънеца. Обади се Брад и попита кой е.

— Лорийн Пейдж.

Смехът му я стресна. Вратата се отвори и тя смело тръгна по пътеката. Той я чакаше на верандата с бутилка вино в ръка и я наблюдаваше усмихнат. Бе облечена в права тясна пола с цепка, която разкриваше част от бедрото й. На сандалите с високи токчета изглеждаше още по-висока и слаба. От слънцето косата й бе станала по-скоро бяла, отколкото руса. Като че ли нямаше и следа от грим. Дори от такова разстояние той виждаше белега на бузата й.

— Тъкмо мислех за тебе — тихо каза той и стисна ръката й. — Знаеш ли, че полицията те търси?

— Зная. Трябва да говоря с теб.

Брад не откъсваше очи от нейните, сякаш искаше да отгатне по погледа й защо бе дошла. Двамата тръгнаха към дневната. Той придържаше лакътя й здраво, но не заплашително.

— Брат ти вкъщи ли е?

— Не.

— А прислугата?

— Само икономката, тя си тръгва в четири.

Лорийн мълчеше и го гледаше в очите. Брад извърна глава, смутен от този открит, прям поглед. Тя извади цигара и поиска запалка. Той остави чашата си и приближи, после взе цигарата от устата й, хвърли я на пода и я привлече към себе си. Бе висока почти колкото него. Той я целуна и я притисна още по-силно към себе си. Лорийн отвърна на целувката, после хвана ръката му и я постави на гърдата си. Цялата трепереше. Брад я грабна и я понесе към спалнята. Бе толкова лека! На стълбите едната й обувка се изхлузи, след нея и другата. Лорийн плачеше, заровила лице в шията му. Развълнуван от сладостта, която за първи път изпитваше, Брад седна на леглото и я залюля в обятията си. Опитваше се да я утеши, целуваше я по косата, целуваше сълзите й, галеше я. Погледна нагоре и видя как я люлее в прегръдките си като дете. Плашеше го нежността, която изпитваше към тази жена, която едновременно го възбуждаше и в същото време събуждаше в душата му чувства, които отдавна беше забравил. Притисна я още по-силно към себе си и когато Лорийн вдигна лице към него, впи устни в нейните.

 

 

Стивън Янклоу огледа празната кухня. Икономката си беше тръгнала. Той вдигна празната чаша и внимателно я постави в миялната машина. После вдигна капака на блюдото, оставено на масата за обяд. Бе гладен, но не изпитваше желание за ядене.

По стълбите се търкаляха две обувки и той ги вдигна с отвращение. Евтини, износени сандали. Дали да не ги остави пред спалнята на брат си? Не му се случваше за първи път. Колко пъти бе носил дотам разхвърляни по стълбите рокли, сутиени и нерядко бикини. Вдигаше ги с два пръста и ги пускаше пред вратата му. До слуха му долетя висок стон, който го накара да потрепери. Те всичките си приличаха, всичките скимтяха по един и същи начин, курвите на брат му! Дори и съпругите му! Янклоу възнамеряваше да пусне обувките пред вратата, когато забеляза, че е открехната. Той посегна да я притвори тихо, гледайки встрани, за да избегне отвратителната гледка на гърчещите се тела. Жената отново извика и въпреки желанието си, той все пак надникна.

Беше обърната към него. Седеше върху брат му и ритмично се олюляваше със затворени очи. Тялото й изглеждаше по-скоро момчешко и тъкмо това го накара да се вгледа внимателно. В този момент жената отметна глава и Янклоу се вцепени. Той затули с ръка устата си и бавно запристъпва назад, после хукна към своето крило. Обхванал мивката с две ръце, повръщаше от ужас, а тялото му се тресеше, обляно в студена пот. Не, не беше грешка. Не бе възможно да има две толкова еднакви жени, с един и същи белег на бузата! Това беше тя, онази кучка, която го ухапа така, че след това от врата му бе текла кръв като от заклано прасе!

Пусна студената вода и се опита да се успокои, но ръцете му продължаваха да треперят. Мозъкът му се пръскаше от ужасни, жестоки въпроси. Как го беше открила тук? Защо бе дошла? Янклоу се опита да успокои дишането си. Брад често мъкнеше вкъщи всякакви уличници, евтини кучки, но да падне толкова низко, да легне с тази — не, не беше за вярване! Той се хвърли на леглото, повтаряйки, че вероятно става дума за сляпо съвпадение. Едно ужасно, противно, но случайно съвпадение. Докато се въртеше, захапал кокалчетата на пръстите си, за да не избухне в плач, съзря куфарчето си. Беше преместено. Той скочи и го грабна. Боже мой, куфарът беше отварян!

Една мисъл проряза съзнанието му. Скочи и почти на бегом стигна до спалнята на майка си. Нещата в чекмеджето бяха разместени. Значи някой бе ровил и в двете спални. Може би Брад? Или онази? Той се върна в стаята си и залости вратата. Трябваше час по-скоро да се отърве от нея! Ако беше просто телефонна проститутка, каквито брат му понякога викаше, нямаше да я държи цяла нощ. Скоро щеше да я отпрати. Трябваше само малко търпение, за да я проследи и заговори. Този път нямаше да я изпусне! Часовникът върху нощното шкафче показваше пет часа. Значи след около час тя щеше да си тръгне, за да може да излезе на улицата в обичайното за професията й време. Щеше да обикаля тротоарите както тогава, когато я качи в колата си. Янклоу си спомни как сложи ръка на дръжката и го попита дали може да му помогне с нещо. Как ли се беше озовала на онази улица? Наблизо като че ли нямаше спрени коли. Може би е пътувала с такси, или е паркирала на съседна улица.

Излезе от спалнята си и тихо запристъпва към всекидневната. Дамската й чанта лежеше на дивана и той я отвори. Нямаше нито кредитни карти, нито чекови книжки. Само няколко банкноти, използвано червило, пакет цигари и — тук той се усмихна снизходително — ключове от автомобил.

Янклоу излезе и внимателно приближи оградата. Бруно се надигна и замаха с опашка. Градинарят пръскаше настилката в другия край на корта и изглеждаше напълно погълнат от работата си. По пътя не се виждаше жива душа. Той откри колата на Лорийн и провери дали ключът отговаря на регистрационния номер. Почувства се по-добре. Сега вече можеше да успокои душата си и да помисли как по-бързо и по-сигурно да я убие, защото тя трябваше да умре още днес!

 

 

Руни позвъни на вратата на Фелоуз. Психологът се появи на прага и въздъхна отегчено.

— Вече казах всичко по телефона на лейтенант Бийн. Нямаме нужда от полицейска охрана. Пейдж е била тук преди обяд.

— Извинете — усмихна се капитанът. — Исках да проверя някои факти и дойдох да поговоря с госпожа Фелоуз.

Дили седеше във всекидневната. Бе разстроена. Тя повтори всичко за срещата си с Лорийн и отново не спомена нищо за своята спонтанна изповед.

— Мога ли да поговоря насаме с вас, професоре?

— Разбира се. Дили, няма да се бавя.

— Струва ми се, че познавате семейство Торнбърн — поде Руни веднага щом влязоха в кабинета.

— Да.

— Не го споменахте тази сутрин на съвещанието.

— Никой не ме е питал дали ги познавам или не.

— Направо вкъщи ли си дойдохте, след като напуснахте полицията?

— Не. — Фелоуз се изчерви. — Отидох у тях.

Руни го гледаше напрегнато и изслуша без да го прекъсва всичко за разговора му с Брад Торнбърн. Психологът се срамуваше от неетичната си постъпка. Капитанът поиска адреса и телефона на Торнбърн и без да каже дума, си тръгна.

Фелоуз откри Дили в спалнята. Тя отново плачеше. Той постоя на прага няколко мига и излезе, без да й каже нищо. После слезе в дневната, свали портрета на голия Брад и в пристъп на гняв го захвърли на пода. Рамката се строши. Фелоуз скъса платното, хвърли парчетата в камината и ги запали. После седна в креслото и се загледа в пламъците. Никога досега не бе изпитвал подобна ярост и горчивина. Чувстваше се глупак. Току-що бе разрушил сътрудничеството си с полицията. Едва ли някога пак щяха да го поканят. Докато пламъците бавно поглъщаха картината, гневът му постепенно се уталожи. Изпита унижение. Портретът на Брад Торнбърн бе обсебил дома му и целия му живот досега. Сам бе позволил това, дори го вземаше на шега и насърчаваше срещите между жена си и своя приятел. Най-лошото бе, че Брад знаеше за нестабилността на Дили, което придаваше на историята привкус на предателство. Фелоуз се закле никога повече да не се среща и разговаря с него. Бледото петно, където бе висял портретът, зееше като оскърбление на достойнството му. Ендрю си наля чаша студено кафе й тръгна към кабинета си. Дори и след като затвори вратата, до слуха му все още долитаха хълцанията на жена му. Нямаше намерение нито да я успокоява, нито отново да говори с нея за Торнбърн. Не искаше да знае колко пъти Брад бе спал с нея — един или десет. Важно беше, че това изобщо се беше случило.

Ала и в кабинета си не можа да намери утеха. Отвсякъде го гледаха снимките на двамата. Фелоуз и Торнбърн на риболов, на тенис корта, на турнир по скуош, на водни ски в Маями или в бейзболни екипи. Познаваха се от дълги години и от дълги години бяха съперници в спорта. Колкото до жените, Ендрю никога не бе пристъпвал в територията на своя приятел. При цялата хубост и големи милиони на Брад би било просто безсмислено да си съперничиш с него. Никой мъж не можеше да го измести.

Той седна на бюрото си и извади папката за убийствата с чук. Трябваше отново да прегледа всички подробности. Никога не бе допускал, че семейство Торнбърн могат да имат нещо общо с подобна история. Дали не бе пропуснал някой важен детайл? Трябваше да провери всичко от самото начало и ако откриеше и най-малката следа, щеше не просто да нанесе удар на Брад Торнбърн, а направо да го унищожи.

 

 

Руни влезе в колата и извика Бийн по радиостанцията, за да го предупреди, че отива към дома на Торнбърн.

— Янклоу ли ще разпитваш?

— Мисля, че Лорийн Пейдж вече се е заела с това, така че вземи една кола и тръгвай нататък. Къщата е в Бевърли Глен. Имаш ли адреса? Добре, ще се видим там.