Линда Лаплант
Изкупление (11)

Глава 10

На следващата сутрин стана рано и след като не можа да измисли какво да предприеме по-нататък, тръгна към „Стройна и във форма“.

— Постоянно съм уморена — оплака се тя на Хектор.

— Естествено — сви рамене той. — Години наред си унищожавала организма си и няма да се възстановиш изведнъж. Нищо не става за една нощ. Нужни са време и постоянство.

Той обеща да й разработи подробна въглехидратна диета и напитка с високо съдържание на белтъци. Уговориха се да започнат програма от упражнения три пъти седмично. Натоварена с поредния пакет витамини, се върна вкъщи.

— Бих започнала някакво лечение заедно с тебе, но имам непоносимост към хапчета — подхвърли Роузи.

— Изглеждаш пълна с енергия, за какво ти е лечение — засмя се Лорийн. — Случайно да имаш фотоапарат?

— От седем месеца е в заложната къща.

— Може ли да го взема оттам?

— Не знам къде ми е разписката, пък и няма да е съвсем евтино. Доста скъп модел е.

След като порови из хартиите на бюрото, тя успя да намери разписката. Оказа се, че трябва да платят сто и петдесет долара. Дали не беше по-добре да купят някой евтин фотоапарат?

— Има ли телеобектив?

— Откъде да зная? Продаваше се в комплект с най-различни джаджи. Не съм го използвала досега.

— Добре, иди да го вземеш. Ще те чакам. И вземи тези пари. Те са последните, които имам.

Роузи тръгна неохотно, мърморейки, че я използват като пиколо.

— Да не би да имаш нещо по-интересно за правене? — попита Лорийн.

— Не, но за какво ти е притрябвал фотоапарат?

— Ще правя снимки.

 

 

Тя прерови телефонния указател, извади всички имена от списъка на Роузи и започна да звъни с въпроса, дали съответното лице не работи в автомобилен сервиз. След около час броят им бе намалял наполовина. Тя все още седеше до телефона, когато след два часа приятелката й се върна с фотоапарата.

Оказа се професионална камера с няколко обектива и лазерна бленда за нощни снимки. Лорийн просия. Щеше да снима цяла нощ! Роузи я наблюдаваше с възторг как умело завива и отвива обективите, проверява визьора и другите аксесоари.

— Откъде разбираш толкова от фотография? — попита плахо тя.

— Това бе част от професията ми. При наблюдение на обекти работехме само с високотехнологични прибори. Изкарах и два-три курса.

В този момент телефонът иззвъня.

— Защо не си по улиците? — изръмжа Руни. — Какво правиш вкъщи?

— Дай ми малко време, за Бога! Нали ти обещах, че щом се добера до нещо, веднага ще ти се обадя. Искам да се срещна с Фелоуз.

— За какво ти е притрябвал Фелоуз?

— Искам да поговоря с него. — Чуваше учестеното му дишане в слушалката. — Както кажеш, но…

— Стой по-далеч от него! Дръж ме в течение. Имам нужда от сведения.

Той затвори. Защо й трябваше да се среща с Фелоуз? Спомни си силната й полицейска интуиция. Може би е открила нещо, което той е пропуснал, или просто го будалкаше? В този момент Бийн му напомни, че втората смяна вече го чака за сутрешния брифинг.

— Тръгвай, идвам след тебе — отвърна Руни.

След малко двамата с Майкъл Берило влязоха в заседателната зала. Указанията се състояха в оглед и разпити из бардаците на наркоманите и травеститите.

— Първостепенната задача на всеки от вас е да се добере до някакви контакти на Норман Хейстингс из тези среди. Хейстингс е главната ни връзка с убиеца, защото в схемата на убийствата той е най-нередовният.

Разнесе се смях и Руни подсмръкна, за да прикрие усмивката си. После ги уведоми, че вече разполага с надежден информатор, който скоро ще предостави още сведения.

— Кой е твоят информатор? — попита го Берило, след като останалите излязоха.

— Проститутка. Арестувана е няколко пъти. Дължи ми една услуга. Има указания да разпита уличните момичета и сводниците. Някои от тях за нищо на света не биха проговорили пред нас, така че тя може да свърши добра работа.

— И толкоз, така ли?

Опита се да се измъкне с успешния пробив при разпита на госпожа Хейстингс.

— Не е достатъчно, Бил. Разбери, че ме натискат отгоре. Викаха ме в общината. Кметът лично ме разпитва докъде сме я докарали с това дело. Трябва ми арест, и то в най-скоро време.

Телефонът иззвъня и Берило вдигна слушалката. Той записа нещо на един лист и го подаде на Руни. „Днес са заловили Брендън Мърфи и под конвой го карат насам от другия край на щата.“ Думата „щат“ бе подчертана. Лицето на Берило потъмня.

— Бикърстаф — каза той и затвори. — Поздравления, Бил! Хванали са главния ти заподозрян. Лошата новина е, че по-нататък възлагат случая на ФБР. Ще трябва да сдадеш разследването и целия материал на едно от техните момчета, Ед Бикърстаф. Познаваш ли го? Не ми харесва тази работа, но нямам друг избор. Няколко пъти ме питаха дали изобщо си способен да ръководиш следствените действия. Борих се за тебе, особено като имам предвид, че до пенсия ти остават няколко месеца. Ако не направиш нещо, може да те пенсионират и по-рано, отколкото си очаквал.

Още щом влезе в кабинета си, Руни извади бутилка уиски, напълни чашата и я изпи на един дъх, после повтори дозата. Едва след третата чаша се отпусна и започна да обмисля спокойно положението. Какво бе пропуснал? Къде бе сгрешил? ФБР щяха да разнищят целия случай до най-малката подробност. Със сигурност щяха да го изхвърлят от играта, особено като се изясни, че Брендън Мърфи няма нищо общо с убийствата. Той се почеса по брадата. Това бе най-заплетеният случай в цялата му кариера и сякаш напук не бе стигнал до нищо. Трябваше да разчита, че Лорийн Пейдж ще успее да се добере до нещо съществено. Той вдигна телефона и отново набра номера й. От другата страна не отговориха.

Двете седяха в колата пред входа на първия заподозрян от списъка, някой си Сидни Фийлд. По някое време той паркира пред дома си и докато заключваше колата, Роузи излезе и направо го запита дали той е господин Сам Фийлд. Човекът поклати отрицателно глава.

— Провеждам пазарни проучвания, господин Фийлд. Работите ли с компютър?

— Не — намръщено отвърна той.

— Но все пак вие сте Сам Фийлд, нали?

— Не. Името ми е Сидни Фийлд. Механик съм. Имате някаква грешка.

Роузи тръгна, като кимна едва забележимо на Лорийн. Тя извади фотоапарата и направи две снимки.

До края на вечерта успяха да проверят още шест адреса. Бяха изморени до смърт, а в списъка ги чакаха още две имена. Нито един от заподозрените не приличаше на този, когото търсеха.

На следващата сутрин Лорийн позвъни на Руни.

— Имам нужда от пари. Бил.

— Първо ми дай информация.

— В момента проучвам нещо. До довечера ще имам окончателни данни.

— Ела, ще ти дам сто долара. Не забравяй, че ти плащам от джоба си. След четиридесет и осем часа напускам. ФБР поема случая.

— Не искам да се срещаме в полицията.

Той изпсува, но все пак склони да се видят до индианския ресторант.

— Какво става? — Роузи бе чула целия разговор.

— Нищо. Опитвам се да намеря малко пари. Работя за един мой стар колега и приятел.

— Затова ли правим снимки? Колегата да не е онзи, когото видяхме пред галерията, капитан Руни? Само той се занимава с убийствата, нали?

Лорийн бе подценила приятелката си. Без да отговори на въпросите й, тя я подкани да тръгват. Скоро щеше да се стъмни.

 

 

Паркираха пред спретната редица от бунгала по Ашдън Роуд в околностите на Бевърли Хилс. Районът бе известен като квартал на хомосексуалистите. Гримирани и фризирани мъже вече се разхождаха нагоре-надолу по булеварда, събираха се на групи по ъглите. Някаква руса жена стъпи на един кашон, хвърли на земята отрупаната си с изкуствени цветя шапка и започна да танцува.

От другата страна на улицата спря кола и Роузи приготви бележника си. Сърцето на Лорийн започна да бие лудо. Бе видяла шофьора. Не беше този, когото търсеха. Значи оставаше само един, ако нейната теория бе вярна. След няколко минути Роузи се върна усмихната до ушите.

— Тази работа взе да ми харесва. По-приятна е от лепенето на пликове. Сега накъде?

Последният адрес бе на другия край на града, в Бевърли Глен. С пронизително свистене Роузи направи рязък завой и потегли направо срещу движението.

— Копелета! Аз имам предимство!

Лорийн се хвана здраво за вратата, докато колата направи няколко маневри и пое по Булеварда на залеза.

— Сигурна ли си, че това е пътят? Искам да ти напомня, че нататък живеят само филмови звезди.

— Точно така. Посоката е вярна.

Минаха покрай Бел Еър Гейтс и завиха наляво към Бевърли Глен. Пътят извиваше нагоре покрай хотел „Бел Еър“ и Роузи с блеснал поглед започна да описва зигзагообразни линии по пътя, за да види по-добре разкошните имения от двете страни.

Спряха пред триетажна къща с висока ограда и предупредителни табели за зли кучета и високоволтови проводници по оградата. Входът представляваше масивна желязна решетка. Тук живееше Стивън Янклоу, последният от списъка. Роузи пресече улицата, звънна и се наведе към домофона. През решетките се виждаха два автомобила — един буик и един стар мерцедес.

— Здравейте. Аз съм маркетингов анкетьор. Проучвам пазара на компютърни продукти. Искам да задам няколко въпроса на господин Майкъл Янклоу. Може ли да поговоря с него?

От другата страна затвориха. Тя отново позвъни и повтори репликите, но още преди да свърши, телефонът отново бе затворен. Иззад къщата се появи градинарят и тръгна към нея.

— Хей, здрасти! — замаха Роузи. — Може ли една минутка? Той не говореше добре английски и трябваше да повтори няколко пъти за какво е дошла.

— Име му не Майкъл.

— С компютри ли работи?

— Не. Работи сервиз, голям сервиз. Ти май нещо сбърка. Махай се!

Роузи се върна в колата.

— Това май бе последният, а? — Тя разказа на Лорийн какво бе чула от градинаря и записа в бележника си регистрационните номера на колите.

Чакаха повече от час. Видяха как градинарят си тръгна с един голям трактор. Вратите автоматично се затвориха след него и една грамадна немска овчарка започна да се разхожда от вътрешната страна на оградата.

Лорийн реши да изпрати Роузи вкъщи, за да избегне срещата между нея и Руни. Каза й, че има важна работа с друг сътрудник, и че ще продължат наблюдението на следващата сутрин. Роузи я остави пред „Стройна и във форма“ и замина.

След петнайсет минути пристигна Руни.

— Разпитах доста проститутки — започна колебливо тя. — Дотук нищо, но скоро ще открия сводника на Холи. Той може да помогне. Имаш ли сведения за някакъв сервиз за стари коли в Санта Моника? — Тя му разказа, че едно от момичетата си спомняло за някакъв свой клиент, който отговарял на описанието и който носел бутонели с емблемата на сервиза. — Сега се опитвам да стесня диапазона от възможните заподозрени. Все пак това са петдесет служители. Не мога да свърша по-бързо. Правя снимки на всеки от тях, после ги показвам на момичетата с надеждата да разпознаят някого като свой клиент. Доста се изхарчих. Трябваше да наема кола, да купя фотоапарат, плащам и на една приятелка, която ми помага.

Руни извади портфейла си.

— Искам да говоря с психолога. Моля те, уреди ми среща.

— Защо искаш да се видиш с него?

— Искам просто да поговоря с него. — Лорийн прокара пръсти през косата си. — Знаеш, че бях добра при сглобяването на отделните парченца в пъзела. От анализа му оставам с впечатление, че това момче си знае работата.

Той сгъна сто и петдесет долара и й ги подаде през масата.

— Вземи. Искам снимките. Междувременно ще проуча мъжете, които работят в този сервиз. Може някой от тях вече да има досие при нас.

— Направи го тихо, Бил. Ако човекът, когото търсиш, работи там и разбере, че го проучваш, ще го изпуснеш. — Тя сложи ръка на бравата. — Ще ти се обадя.

— Ще говоря с Фелоуз. — Руни се колебаеше. — Можеш да се срещнеш с него, ако той се съгласи. Аз вече съм натикан в ъгъла. Трябва веднага да ме информираш за всичко, Лорийн, всичко, което може да свърши работа, без значение дали изглежда важно или не. Нали знаеш какви надменни копелета са онези от ФБР?

Той дълго гледа след нея. Дългокрака, стегната, с тънка талия. Едно време всички момчета от отряда се бяха опитвали да я свалят, но тя не допусна никаква сцена с нито един от тях. Обръщаше всичко на шега и накрая им отрязваше квитанциите. Озлобени, те бяха направили живота й ад.

— Имаш ли някакви оплаквания? — бе я попитал един ден Руни.

— Никакви — тихо, но твърдо бе отвърнала Лорийн.

Никога не се оплака, не „натопи“ никого от колегите си, дори и след като разбра, че спяха безплатно с проститутките. Бе толкова жилава, че никой не очакваше един ден да рухне и да се пропие. Той се запита колко ли дълго бе крила, че пие редовно. Някога се възхищаваше от упоритостта й. Беше изключително смела. В паметта му изплува една от най-напрегнатите им нощи. Извикаха го по сигнал в един от баровете в центъра на града. Някакъв отчаян мексиканец бе взел за заложница една от сервитьорките в собствения си бар и заплашваше да я заколи. Вече бе ранил с нож двама от посетителите. Всички бяха в истерия, а на улицата се събираше тълпа от зяпачи. Руни бе помолил за подкрепление, което пристигна под формата на патрулната двойка Лорийн Пейдж — Брайън Дъли. По това време Пейдж беше още новобранец. Дъли, дебеланко с щръкнало бирено шкембе, се заклати към Руни и заобяснява, че двамата се нуждаят от разяснения по случая. В този момент от бара се разнесе писък. Трябваше им примамка, която да отвлече вниманието на мексиканеца, за да го обезоръжат откъм гърба. „Няма начин“ — бе заявил Дъли. Руни тъкмо се канеше да му заповяда въпреки всичко да влезе вътре, когато Лорийн пристъпи напред.

— Аз ще свърша работата. Не можем да оставим момичето нито секунда повече.

Партньорът на Руни и самият Дъли заобиколиха сградата, за да влязат през задния вход. В този момент Лорийн отвори вратата на бара и пристъпи вътре. Полуделият барман стискаше за врата вцепенената жена с опрян в шията й нож. Бе успял да я пореже и по роклята й се стичаше кръв. От ужас тя се беше напикала. Устата й беше широко отворена, очите й щяха да изскочат от орбитите.

Лорийн пристъпи с вдигнати ръце.

— Сама съм, Роберто. Пусни я и дай да поговорим. Барманът блъсна момичето на пода и стъпи върху главата му.

— Твърде късно — изхили се истерично той и вдигна ножа. — Вече е късно за разговори!

Лорийн го гледаше право в очите и пристъпваше бавно към него. Мексиканецът нервно прехвърли ножа в лявата ръка и извади пистолет от колана си. Тя спря, без да сваля поглед от него и сякаш без да забелязва насочения към главата й пистолет.

— Никога не е късно за разговори. Кажи ми какво е станало.

— Изхвърлиха ме от квартирата и взеха децата ми. Те нямат право да постъпват така! Аз работя денонощно, плащам си данъците, те нямат право… Срещнах се с началниците и те ми казаха, че всичко ще се уреди и „никой не може да те изхвърли, Роберто“, но ето, изхвърлиха ме като…

Руни стреля пръв, след него Дъли. Мозък и кръв изпръскаха лицето на Лорийн. Тялото на мексиканеца се свлече върху хълцащата от ужас сервитьорка.

Изправиха я. Тя се хвана конвулсивно за Лорийн и не разреши да я отделят от нея дори и след като лекарят пристигна. Лорийн седна с нея в линейката и изчака действието на успокоителните таблетки.

— Можеше да се мине и без убийство — пристъпи тя към Руни и Дъли, след като линейката потегли.

— Той щеше да я заколи — вдигна ножа към лицето й Руни.

— Ти, какво, оплакваш ли се?

— Не — отвърна едва чуто тя. — Не се оплаквам.

През целия път до дома си той мислеше за Лорийн и Лубрински. Бе сигурен, че между двамата е имало нещо. Бяха толкова близки. Заедно пиеха след дежурство. При мисълта за хубавия, тъмнокос офицер Руни почувства безкрайна тъга. Бе един от най-добрите полицаи, които бе срещал в кариерата си, от типа „самотник“, но без съмнение, истински мъж. Когато им съобщи, че двамата с Лорийн ще работят заедно като патрулна двойка, очакваше буря, а те станаха най-добрата двойка в участъка. Защо сега нямаше двама полицаи като тях да се хванат с разследването на убийствата на проститутките? Уви, такива като тях се срещат веднъж на сто години, помисли със съжаление капитанът. Лубрински и Лорийн — вода и масло, и все пак…

 

 

След срещата с Руни Лорийн се отправи към квартала на хомосексуалистите. Седна в едно от кафенетата и започна да се оглежда за Нала и Диди, но те не се появяваха. Тя попита за Къртис и разбра, че обикновено посещавал едно от заведенията по-нататък по улицата.

Барът тънеше в полумрак. Касетофонът гърмеше толкова силно, че беше невъзможно да се разговаря. Тук-там се мяркаха клиенти. Тя седна на бара и си поръча кока-кола.

— Как си? — ухили се негърът, докато й подаваше чашата.

— Отдавна не си се мяркала насам.

— Търся Къртис.

— Ей го къде играе с приятели — кимна барманът по посока на малката зала.

Около билярдната масата стояха четирима мъже с шикозни костюми и ярки копринени вратовръзки. Щампованата коприна в стил „Мики Спилейн“ бе последният моден хит сред сводниците. Лорийн нямаше намерение да прекъсва играта, но Къртис вдигна поглед и я видя.

— Мен ли чакаш, сладурано?

— Ако имаш секунда време… — Тя се обърна и тръгна отново към барплота.

— Коя е тази? — Къртис погледна въпросително останалите, докато натриваше с тебешир края на щеката, но те свиха рамене и продължиха играта.

Лорийн си поръча втора кока-кола. На бара бяха седнали още няколко души. Силно изрусена дебелана, попрехвърлила четиридесетте, се опитваше да свали неопитен младок, който очевидно за първи път попадаше на подобно място. Кожената й пола, вдигната до хълбоците, пращеше по шевовете, а от деколтето й напираха огромните разголени гърди. Лорийн с насмешка наблюдаваше изпълнението на „програмата“. Всяко движение бе предназначено да подчертава и предлага обилните й прелести — бавно разтварящите се бедра, честото облизване на ярко начервените устни, дълбоките въздишки, разлюляващи огромната й гръд. Момчето се наведе към нея, сякаш бъдещето му зависеше от нейната дума, а погледът му стоеше като закован в разголеното деколте. Лорийн се усмихна в очакване на момента, когато проститутката ще назове цената, и не се излъга. Дебеланата докосна дискретно гърдите си с ръка и промълви нещо, след което се облегна на стола и зачака реакцията на своята жертва. Момчето плати сметката и я погледна в очакване. Тя гаврътна съдържанието на чашата си и хванати под ръка, те напуснаха кафенето. „Вероятно държи стая в някой от околните мотели“ — помисли Лорийн. Момчето очевидно бе ученик или студент, решен да сложи край на своята девственост. Е, сигурно не е предполагал, че ще бъде толкова просто, усмихна се след тях Лорийн.

В този момент до нея се облакъти Къртис и си поръча бира.

— Ти познаваш две мои приятелки, Нала и Диди — започна тя. — Не мога да ги открия на „стъргалото“.

— Още е рано за тях. Кажи какво искаш.

— Познавам Арт.

— Искаш видео филмчета, така ли?

— Може би.

Къртис внезапно се премести съвсем близо до нея.

— Значи така, познаваш Диди и Нала. — Той я събличаше с очи, докато накрая закова поглед в подножието на корема й. — Но всъщност не си като тях. Искаш ли да изкараш някой друг долар, ако случайно си закъсала?

— Не. Искам само да се видя с тях, но не в апартамента им. Може да прекъсна някой сеанс.

— Не мога да ти помогна, маце — засмя се той. — Техните сеанси не са по моята специалност.

Лорийн също се усмихна. Къртис постепенно се отпускаше, а подозренията му към нея намаляваха от дума на дума. В този момент на входа се появи Елза, черна проститутка, с която тя се познаваше отдавна.

— Хей, как си? — изпищя Елза и започна да я прегръща и целува. — Откога не сме се виждали! Ти май успя да се измъкнеш. Бейби, изглеждаш фантастично.

Лорийн едва издържа ласките й. Къртис ги наблюдаваше с интерес, докато чернокожата разказваше колко добре си живеели някога двете. Тя прокара пръст по белега на лицето й.

— Ах, ах, никога няма да забравя онази нощ!

— Аз пък не мога да си я спомня — отвърна Лорийн. Барманът кимна на Къртис и му подаде слушалката. Докато той разговаряше по телефона, Елза се намести на стола му.

— И тъй, как живееш, миличка? Мислех, че си умряла.

— Не, жива съм. Искаш ли нещо за пиене?

— Разбира се, щом искаш да почерпиш. Кола и бърбън.

Те седнаха на една отдалечена от входа маса, но вниманието на Елза бе приковано към вратата, за да не изпусне евентуален клиент.

— Познаваш ли Холи?

— Да, мила, беше едно от момичетата на Къртис. Той много тежко го понесе.

Лорийн се опита да разбере къде е бил районът на Холи, но Елза не можеше да си спомни добре. Всъщност малката нямала свой район, обясни тя. Останалите момичета я мразели, защото им отнемала клиентите, и тя ходела от едно място на друго. Къртис бил дребна риба, имал пет-шест момичета и не можел да се мери с останалите от бизнеса. Никой не искал неговия контингент. Е, имал и едно-две пиленца като Холи, неговото момиче, но вместо да ги пласира, той изглежда предпочитал сам да ги чука, поясни Елза и млъкна.

— Ти не я ли видя в онази нощ, когато я убиха?

— Не, аз бях в мотел „Лонг Даун“ по това време. Имам стая там. Опита се да измъкне повече информация за Холи, без да събуди подозренията на Елза, но единственото, което разбра, бе, че в онази нощ бизнесът не вървял, нямало много клиенти и всеки един бил хващан още щом се появи в района.

— Нали знаеш, имаме и добри нощи, но понякога просто не върви и толкоз.

— Да-а — промълви разбиращо Лорийн.

В този момент негърката забеляза клиент и скочи след него.

— Какво става, още ли искаш видеокасети? — Къртис бе приключил телефонния си разговор и стоеше зад нея. — Може и да ти намеря. Обади се след час-два. Сега имам работа.

Барманът отново му даде знак, че го викат по телефона. Къртис въртеше бизнес с порно касети и наркотици из баровете. Той наистина беше дребна риба. Срещата с Лорийн го притесни. Ни за миг не бе повярвал, че търси касети.

— Елза! — извика той и негърката тутакси дотърча до бара. — Кое беше русото маце?

Тя погледна клиента, който я чакаше на масата.

— Проститутка. Ловеше клиентите по баровете около плувния басейн. Някога е била… така де, истинска дама, обаче пратила всичко по дяволите. Викахме й Мързеливата Лорийн. Никога не се пускаше да си намери клиент. Чакаше да остане без пукната пара и тогава тръгваше с всеки, който й обещае къркане. Обикновено беше толкова пияна, че едва ли е разбирала дали я чукат или не. Невероятни мутри се въртяха около нея, но на нея не й пукаше, щом има пиене. — Елза се наведе към него и продължи шепнешком: — Мен ако питаш, стой далеч от нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… казваха, че едно време била ченге.

 

 

Лорийн се отби в още два бара и докато вървеше към третия, забеляза Нала да слиза от едно такси. Щом чу името си, тя се огледа озадачена и едва след няколко мига позна Лорийн.

— Имаш ли време да пийнем нещо?

— Не, закъснявам.

— Как е Диди?

— Още има проблеми с глезена, но не иска да чуе за лекар — сви рамене Нала. Двете тръгнаха надолу по тротоара. Лорийн успя да я склони да изпият по едно еспресо, но Нала бе нащрек през цялото време и погледът й не престана да шари по тротоара.

— Искам да ми кажеш какво знаеш за нощта, в която убиха Холи. Една моя приятелка попаднала на някакъв гад, който доста я изплашил. Бил противен, с големи влажни бърни и очила без рамки. Приличал на новодошъл от Средните щати. Струва й се, че го е виждала същата нощ, когато Холи беше убита, и допуска, че той е убиецът. Както и да е, тя свършила работата и успяла да се измъкне от колата му.

— Не съм виждала подобен тип през онази нощ. — Нала разбърка кафето си. — Но Диди може да го е мярнала. Видяла, че автомобилът приближава към нея, и тъкмо се канела да го хване, когато малката Холи я изпреварила и седнала преди нея в колата.

— Почакай! Искаш да кажеш, че Диди е видяла как Холи се качва в колата му?

— Да, бил бежов автомобил.

— Казвала ли си това на някой друг?

— От къде на къде?

— Може да е бил убиецът на Холи.

— Да, но може и да не е той. Беше доста рано, аз току-що бях застанала на ъгъла…

Не искаше да изглежда прекалено настоятелна и смени темата, но Нала не прояви никакъв интерес към разговора.

— Как мислиш, дали онзи тип всъщност не е бройкал Диди?

— Боже, откъде да знам какво е искал? Защо ми задаващ тези въпроси?

— Просто любопитство. — Лорийн запали цигара. — Диди ще работи ли тази нощ?

Нала обясни, че приятелката й напоследък работела със свой редовен клиент в някакъв мотел, но понякога по малките часове идвала и тук.

— Трябва да тръгвам — продължи тя. — Сега, когато останахме без Арт, трябва постоянно да работим. Нямаме пари. Бях решила да не ти проговоря, ако те срещна, заради Арт. Ти постъпи зле с него. Той е почтен човек и не го заслужаваше.

— Стига. Нала! Той е уреждал на клиентите си чукане с малолетни. Видях снимките. На някои от тях видях и Холи.

— Защо толкова се интересуваш от Холи? Какво ти пука за нея?

— Убиха я. Мъчно ми е за нея.

— Хм, и на мене ми е мъчно. Тука идваха всякакви ченгета. Щяха да ни провалят бизнеса! Някакво копеле им пошушнало, че при нас ще открият нещо. А снимки не сме правили от седмици, заради тебе! През цялото време, откакто те видях в галерията, се чудя къде съм те виждала преди. Диди твърди, че сме те виждали на събрание на алкохолиците. Както и да е. Искам да знаеш, че те смятаме за доста съмнителна и не искаме да имаме нищо общо с тебе. Стой далеч от нас!

Тя излезе и Лорийн стана да плати, но когато тръгна към изхода, видя Къртис и Нала да разговарят пред кафето. Тя му посочи кафето, а той блъсна ръката й и надникна през прозореца. Изглежда, спореха за нещо. Лорийн бавно пристъпи към дъното на салона по посока на тоалетните. След секунда сводникът влезе и попита една от келнерките, дали не е виждала Лорийн.

Тя седеше притихнала на тоалетната чиния, когато чу стъпките на Къртис. Той влезе, спря за миг и отвори съседното помещение. Лорийн очакваше всеки момент да отвори и нейната врата, но в този момент сервитьорката влезе и му каза веднага да напусне дамската тоалетна. Петнайсет минути по-късно Лорийн излезе и надникна в салона. Кътрис стоеше точно пред вратата на кафето, а друг изход нямаше. След секунда размисъл смело тръгна към него.

Щом я видя, той се сепна и стисна ръката й над лакътя.

— Ходиш наоколо и разпитваш за Холи. Искам да зная защо. Какво искаш да разбереш за моето момиче?

По изражението му разбра, че няма намерение да я нарани. Той не беше уплашен, а само много разстроен.

— Какво те засяга?

— Тя беше мое момиче.

— Нямам причини, просто ми беше симпатична. — Лорийн се дръпна и освободи ръката си.

— Познаваше ли я? — Той понечи да тръгне.

— Къртис, почакай! Да, познавах я бегло.

— Не зная какво искаш, но те предупреждавам да стоиш далече оттук.

— Може би работя за полицията. — Видя как той сви юмруци и разбра, че ако бяха сами, щеше да я удари. — Но не така, както си мислиш, Къртис. Е, хайде, нали знаеш, че и аз бях курва. Имам задача да открия каквото мога за нейния убиец. Те все още нямат никаква информация за него. Нима ти самият не искаш да го хванат? Беше толкова младичка и красива, наистина красива. Беше твоето момиче. Къртис.

— Тя е мъртва. Край. Разкарай се!

Той се обърна и Лорийн тръгна след него. Къртис зави по една пуста уличка и спря. Наоколо нямаше жива душа и безопасността й вече беше под въпрос.

— Имаш много здрави нерви, маце. Разкарай се от мене!

Тя стоеше на три крачки от него, за да избегне евентуален замах с юмрук, и все пак достатъчно близо. Сините й очи не се отделяха от неговите.

— Плащат ми под тезгяха, за да науча нещо. Петдесет долара на ден. Единствената ми задача е да разбера дали някой не е видял лицето на човека, в чиято кола се е качила. Нищо друго не ме засяга. Помогни ми! Защо не искаш да ми помогнеш? Човече, нали Холи беше твое момиче?

Той се облегна на стената и за нейно учудване избухна в сълзи.

— Някой я взел от ъгъла на Диди и Нала. Тогава си я видял за последен път, нали? — Тя пристъпи още по-близо. Къртис кимна. — Защо в онази нощ е излязла да работи по пистата на транссексуалните? Спомни си дали за миг не си зърнал лицето на шофьора.

— Нямаше къде да застане. — Той се изсекна и започна да бърше мокрото си лице с опакото на ръката. — Малко по-нагоре я бяха набили преди няколко дни. След боя, като обсъждахме какво да правим, тя поиска да слезе към другия ъгъл. Обещах Да й го уредя с момичетата. Така… не ми остана време да й кажа, че… ми е много скъпа.

— Сега можеш да направиш нещо за нея, Къртис. Ако дочуеш нещо или познаваш някой, който може да даде сведения, ще ми се обадиш, нали?

— Не работя за ченгета.

— Аз не съм ченге.

Тя го накара да запише телефонния й номер на дланта си. Къртис се подчини и бавно се отдалечи.

Лорийн въздъхна, загледана след съкрушената фигура.

„Стой! Полиция!“ — чу глас зад себе си. Пред нея вместо Къртис бягаше момчето. Жълтата лепенка се открояваше на фона на черното яке.

„Стой! Полиция!“

Той не спря, защото не беше чул предупреждението, а и нямаше защо да спира. Нали не носеше оръжие, а само един уокмен? Обля я пот. Гърлото й пресъхна, сякаш бе погълнала пясък. Тя се обърна и хукна в противоположната посока. Блъскаше се в минувачите, в спрените край тротоара коли. Единствената й мисъл бе да намери чаша водка. „Не! Недей! Ще ти мине, само не спирай! Не спирай, бягай, бягай!“

„Ти застреля детето — нашепваше нечий глас. — То нямаше нищо общо с наркоманите. Е, какво трябва да направиш със себе си, пияна кучко? Каквото и да направиш, то умря. Ти изпразни цял пълнител в гърба му!“

Едва когато почувства, че паниката я напуска, тя седна на бордюра, задъхана до задушаване от продължителното бягане. Знаеше какво е направила, но отказваше да го проумее. Никога нямаше да го проумее.

— Как си? — над нея се беше навела Диди и я гледаше удивено. — Току-що профуча край мене, сякаш бягаше от привидение.

— Бягам от бутилката.

Диди се засмя разбиращо.

— Дано вече да си по-добре. Е, аз тръгвам.

— Почакай, искам да те попитам нещо. За Холи. Моля те, почакай!

— Слушай, нищо не зная, нищо не съм видяла, нито чула! Даже не зная защо разговарям с теб. Заради тебе сега сме разорени, нямаме пукнат грош. Идваха ченгета и ни разпитваха. Оттогава не можем да хванем кьорав клиент.

— Диди, аз не съм ченге, разбери! Бях някога, но толкова отдавна, че едва си спомням за това време. Години наред проституирах и пиех като смок. Впрочем ти знаеш. — Лорийн я хвана за ръката и усети тежкия златен пръстен. — Моля те, кажи ми кой взе Холи. Ти не може да не си видяла. Нала ми каза, че си го видяла.

— Нищо не помня. Не си спомням дори какво съм правила през онази нощ. За мен всички нощи са еднакви.

— Стига, Диди! През същата нощ си яла бой. Върнала си се насинена.

— Може би. Значи Нала ти е казала?

— Да, и Къртис. Те двамата искат да ми помогнат. Моля те, кажи ми само какво стана тогава.

Диди разказа почти същата история, която вече бе чула от Нала — как колата се появила иззад завоя и спряла до нейния ъгъл, но Холи в последния момент я изпреварила и се мушнала вътре.

— Значи той е искал да качи тебе или Нала, но не и Холи?

— Както виждаш, имали сме късмет.

— Затвори очи и се опитай да си представиш сцената. Рус ли беше или тъмнокос? Нямаше ли плешиво теме? Мисли за него.

Диди се напрегна, но нищо не можа да си спомни.

— Имаше ли очила? Устата му не беше ли голяма и сякаш мокра?

— Да, да, точно така.

— А не беше ли късо подстриган, русоляв?

— Точно така.

— Спирал ли е преди това в твоята територия?

— Никога преди това не бях го виждала, а аз помня всеки, който има що-годе нормален вид.

— Нали не повтаряш „да, да“ само защото аз ти подсказвам как е изглеждал? Наистина ли изглеждаше така?

— Защо ще те лъжа? Наистина изглеждаше така, както ти го описваш. Доста отдавна беше, не мога да си спомня подробности. Виж какво, аз, както и всички от този квартал, познавахме Холи и искаме да забравим за тази лайняна история.

— Ако си спомниш още нещо, ще ми се обадиш ли? Диди кимна и закуцука към своя ъгъл.

 

 

Когато се прибра, намери бележка от Роузи, че Руни се е обаждал и че тя отива на събрание. Лорийн не го откри в полицията и позвъни на домашния му телефон. Бе по-груб от всякога.

— Можеш да се видиш с Фелоуз. Той те очаква. А аз чакам най-после да ми доставиш материал.

Лорийн хапна, изгълта шепа витамини и излезе.

В същото време Роузи паркира пред дома на Янклоу и зачака. Нощта беше по-подходящо време за наблюдение заради естественото прикритие на мрака, повтори си за десети път тя и извади фотоапарата. После прочете няколко пъти инструкциите и направи няколко пробни снимки. След малко пред желязната ограда спря автомобил. Беше мерцедесът. С големи усилия жената сниши тялото си на седалката и надникна през стъклото.

— Хайде, копеле, излизай! Искам да ти направя хубава снимка — прошепна за кураж тя.

За съжаление шофьорът отвори вратата дистанционно и без даже да погледне в нейната посока, паркира в двора. Единственото, което виждаше, бе част от профила и отражението на светлината от очилата му. Тя щракна с апарата, излезе от колата и като пристъпваше предпазливо покрай оградата, без да го изпуска от очи, се опита да нагласи фотоапарата за нощни снимки. Обективът обаче не беше добре завит и докато го оправи, мъжът потъна в къщата.

Роузи се върна в колата. Е, поне бе опитала, утеши се тя и завъртя ключа, но колата не запали. Опита пак, но моторът се закашля и отново млъкна. След още няколко напразни опита и порой от ругатни тя излезе и тръгна пеш.

Пътят беше лошо осветен и Роузи се стараеше да върви точно по средата. Две коли я задминаха и нито една не спря, макар че тя енергично размахваше палец за стоп. До главния път оставаха още няколко километра. Краката я боляха, по гърба й се стичаха струйки пот. Фотоапаратът й тежеше и тя съжали, че не го бе оставила в багажника.

Когато най-сетне стигна до главния път, вече беше забравила и за Янклоу, и за целия случай. Ставаше все по-хладно, беше и гладна. Тъкмо се канеше да пресече, когато чу зад гърба си шума на мотор. Роузи се обърна и видя мерцедеса точно пред себе си. Престори се, че насочва фотоапарата към огромния плакат „Карти на Холивуд“ и направи снимката точно когато светофарът светна зелено. Шофьорът обаче беше жена с дълга руса коса, тъмни очила и копринен шал, заметнат около шията. Преди автомобилът да изчезне, Роузи успя да направи още няколко снимки и тръгна към автобусната спирка.

Тя слезе на Булеварда на залеза и позвъни, но Лорийн още не се беше върнала. Озадачена, реши да занесе веднага филма в някое денонощно студио и докато чака за снимките, да похапне нещо. Трябваше да се обади и в гаража, откъдето бяха взели колата, и да съобщи на собственика, че може да си я прибере от Бевърли Глен.

Тя подаде филма на фотографа и седна пред студиото с купа малинов сладолед. Тъкмо бе преполовила купата, когато отново видя мерцедеса на Янклоу да се връща. Русата дама шофираше приведена над волана с кожени ръкавици и все още с тъмните очила. Роузи облиза показалеца си и в този момент се сети. Беше виждала това лице някъде. Но къде ли? Помнеше физиономии и винаги без затруднение нареждаше онези пъзели с лицата на холивудските звезди, защото ги разпознаваше само от един фрагмент — устните на Джули Ендрюз, очите на Голди Хоун, носът на Джейн Фонда… Тя се концентрира над характерното очертание на профила… Галерията! Разбира се, беше видяла тази жена в галерията, на онзи прием. Въодушевена, тя стана без да довърши сладоледа и влезе в студиото. Снимките бяха готови.

Докато чакаше автобуса за Пасадена, разгледа фотографиите. Бяха лоши, но слава Богу, имаше няколко съвсем чисти. Вече минаваше десет часът, когато отвори вратата на апартамента и с разочарование откри, че Лорийн още не се е прибрала. Обезпокоена, тя нахрани котарака, нареди снимките на масата и започна внимателно да ги проучва. Профилът на русата жена беше някак си особен. Роузи вдигна снимката към светлината, повъртя я под различни ъгли и изведнъж разбра. Това не беше жена, а мъж! После сложи една до друга снимката на русокосата и снимката, на която мъжът с очилата влизаше с колата през желязната врата. Профилът му, макар и непълен, бе ясно очертан. Сравнението бе красноречиво. Русата жена и мъжът, когото те с Лорийн мислеха за Стивън Янклоу, бяха едно и също лице.