Метаданни
Данни
- Серия
- Лорийн Пейдж (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Cold Shoulder, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Магдалена Ташева, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Линда Лаплант. Изкупление
ИК „Плеяда“, 1997
Художник на корицата: Димитър Стоянов—ДИМО
Редактор: Мирослава Стамболджиева
Коректор: Лилия Анастасова
ISBN 954-409-152-1
История
- —Добавяне
Глава 9
Потънала в ужасяващите подробности на докладите, свидетелските показания и снимките, Роузи не чу кога Лорийн влезе в спалнята.
— Това е секретно, Роузи, не трябва да го четеш.
— Какъв кошмар са тези снимки от моргата — сви извинително рамене тя. — Фотографирали са ги съвсем отблизо. Не знаех, че човек изглежда така, като умре. А как ли са ги почистили след това? — Вдигна двете снимки на Хелън Мърфи. — Това е тя, когато са я открили, а това — пак същата жена, но в моргата. Изглежда като заспала.
— Зашили са я, после са я гримирали, за да бъде разпозната. Единственият заподозрян засега е мъжът й. Грешат, разбира се. Той няма нищо общо с убийството.
— Съмнявам се, че някой ще заплаче за тези жени. — Роузи затвори папката. — Доста са смачкани. Някои от тях изглеждат по-щастливи в смъртта, ако разбираш какво искам да кажа. Е, с изключение на малкото русо момиче. Тя е била готика.
— Да-а. — Лорийн се облегна на вратата на банята. — Тя не се вписва в пейзажа, нали? Останалите са стари, изхабени, очукани…
— Знаеш ли какво си мисля? — Роузи облиза устните си, преди да продължи. — Мисля, че той е хванал и тебе, после се е опитал да те пречука, ама ти някак си отървала кожата. Спомням си, че беше на седемнайсети миналия месец. Беше ударена точно като тях, по тила. Въпреки че е невероятно.
— Защо?
— Защото в същия ден е бил убит и Норман Не знам кой си, дето го намерили в собствената му кола. Не е възможно онзи да убива Норман и в същото време да те налага с чук по главата, нали?
— Аз паднах на паважа, Роузи.
— Да, да, аз пък съм Шарън Стоун.
Лорийн пусна душа и дръпна найлоновата завеса. Последната забележка я накара да се замисли. Не че Роузи бе казала нещо умно или вярно. Лорийн бе ударена в главата по начин, описан още осем пъти в делото, и не се искаше кой знае каква интуиция, за да се направи едно просто сравнение. Удиви я абсурдността на мисълта, че някой може да убие Хейстингс и един час по-късно да повтори същото убийство, но с друга жертва. Върху това си струваше да се помисли. Трябваше да провери точните дни и часове на убийствата.
Чувстваше приятна умора. Бе работила над следствения материал до сутринта. Стана й приятно, макар че не искаше да си признае, да побъбри с Роузи за делото. Макар и за кратко се почувства като лейтенант Пейдж. „Скицирах основното в картинката“ — обичаше да казва тя за този първи етап на всяко разследване.
С лице срещу водната струя тя си спомни как през първите години обсъждаше всеки отделен случай с Майк. После той загуби интерес към проблемите й. Не искал да слуша повече за проститутки, сутеньори и убийци. Предпочитал да си чете учебниците по право. Лорийн престана да споделя проблемите си, а имаше огромна нужда да разкаже на някого поредния случай, най-малкото за да се разтовари.
Тя спря горещата вода и пусна студената. Не искаше той отново да се връща в живота й. „Не сега, Лубрински, моля те!“ Нали той единствен разбираше, че ужаса, страха, шева, отвращението, всички чувства, които ежедневието на полицая може да предизвика у едно нормално човешко същество, тя натрупва в себе си — без пауза, без отдушник, без приятел, който да я разбира. Пръв й предложи да пийнат след една нощ, когато в някакъв бордей намериха труповете на момче и момиче, застинали в прегръдка. Юношите бяха прекалили с дозата. Воняха отвратително, но бяха хубави като ангели. Тя се напи тогава и рухна, а Лубрински я сграбчи в прегръдките си и дори плака заедно с нея. Галеше я, успокояваше я, повтаряше, че е по-добре да излее отровата, отколкото да я държи заключена в душата си: Лубрински!
Роузи нагъваше поредната кифличка. По бузата й и по хартията личаха следи от мармалад.
— Виж какво си направила! — Лорийн грабна папката от ръцете й.
Дебеланата изми демонстративно ръцете си и отново я отвори.
— Този Ендрю Фелоуз е външен, нали? Прочете ли какво е казал за мацето, как й беше името… Холи? Излиза, че убиецът обича стари кранти, нали така?
— Да, Холи е изключение.
— Е, може пък в онази нощ да му е провървяло. Забърсал е нещо свежо.
Лорийн се облече и започна да се гримира.
— Можеш ли да вземеш за малко колата от приятеля на Джейк? — попита тя, влизайки отново в стаята.
— За какво ти е притрябвала кола?
— Трябва да отскоча до Санта Моника във връзка с разследването. Искаш ли да ми помогнеш?
— А ще ми платят ли?
— Да, Роузи.
Решиха да наемат кола от магазините за наем на леко катастрофирали автомобили. Оказа се, че освен таксата от петдесет долара на ден и разходите за гориво трябва да платят и сто долара депозит за един очукан мустанг. Човекът не прояви никакъв интерес към шофьорската книжка, която Роузи пъхна под носа му. Тя начерта диаграма на всички охлузени места, за да не се наложи да плащат и за тях, и сред облаци от пушек двете напуснаха двора на магазина.
Покривът беше смъкнат и не можеше да се вдигне. Облегнала глава на скъсаната седалка, Лорийн си представяше как ще минат разговорите с мъжете от сервиза за антикварни коли. Единственото, което трябваше да разбере, бе, продават ли бутонели за ризи, колко са продали досега и колко работници имат от тях. Трябваше да види и дали някой от работниците не отговаря на описанието на убиеца. Опитваше се да си почине след безсънната нощ, доколкото шофьорските умения на Роузи позволяваха това. Тя се оказа страстен свирач на клаксон, със завидно самочувствие и постоянно насочен към изпреварващите я коли среден пръст. Все пак шофираше компетентно и Лорийн за втори път се изненада от новия начин, по който мислеше за своята приятелка.
Тежка въздишка се изтръгна от пищната гръд на Роузи, когато след поредния завой Лорийн отново поклати отрицателно глава. Вече час не можеха да намерят пътя към сервиза. Знаеше, че са близо, но не й се искаше да разпитва минувачите. Накрая реши, че за да го намери, трябва да тръгне както първия път от дома на Майк.
С пронизително свистене на гумите Роузи направи остър завой и потегли обратно към брега. Лорийн не възнамеряваше да спират до къщата на брега, но още щом я показа, Роузи удари спирачките.
— Ето я, отсреща.
— Боже, каква прелест! Сигурно струва сума ти пари.
— Продължавай, Роузи!
— Как да продължа, когато ти не знаеш къде отиваме?
— Нищо, карай напред! Не искам Майк да ме види.
Тя се облегна и затвори очи, за да си спомни откъде бе минала първия път към сервиза на С&А, но виждаше само лицата на Майк и децата.
Приятелката й отново удари спирачките.
— Ама ти даже и не гледаш пътя! Искам да ти напомня, че бензинът е на привършване.
Лорийн слезе от колата и се облегна на перилата, отделящи крайбрежния булевард от плажа. Роузи я наблюдава няколко минути, после слезе и застана зад нея.
— Добре ли си?
— Не съвсем.
Двете останаха мълчаливи една до друга. Отдалеч напомняха плакат на филмова комедия — едната висока и слаба, а другата кръгла като топка, подобно на Лаурел и Харди в женски вариант.
— Знам, че завинаги съм загубила децата си, Роузи. Не е честно след толкова години да настоявам за свиждания. Те са щастливи, имат уютен дом, наричат я „мамо“. Забравили са ме. И за какво ли да ме помнят?
— Не говори така. Човек трябва да помни и доброто, и злото. Нещата ще се оправят. Следващата среща няма да бъде толкова тежка.
— Наистина ли?
— Сигурна съм.
— Ти си невероятен оптимист. — Прегърна я и се взря в пълното, загрижено лице. — Щастлива съм, че те срещнах, Роузи.
— И аз.
Лорийн се обърна към пътя и се опита да си представи накъде бе тръгнал шофьорът на таксито. Като че ли на първото кръстовище бе завил надясно.
— Добре, тръгваме. Мисля, че вече зная откъде трябва да минем.
— Сигурна ли си, че искаш да се занимаваш с това?
— Защо според тебе дойдохме дотук? Хайде, качвай се в колата и да потегляме. Тъкмо обмислях какво да правим по-нататък. Ще ти нарисувам бутонела и ти ще го покажеш на продавача. Ще кажеш, че съпругът ти е имал същите, но е загубил единия и трябва да му купиш нов. Слушаш ли ме? Завий, завий веднага наляво!
След около осем километра те паркираха пред входа на сградата до изложбения салон. Роузи повтори четири пъти въпросите, които трябваше да зададе, взе скицата на копчето и тръгна към огромните стъклени стени на салона. Лорийн се смъкна ниско на седалката, без да откъсва очи от нея.
Тя застана пред огромния махагонов щанд и зачака. След малко се появи някакъв мъж, размени няколко думи с нея и я поведе към левия край на залата. Лорийн ги загуби от поглед. Без да откъсва очи от входа, тя се смъкна още по-ниско на седалката и запали цигара. Дали не искаше твърде много от Роузи? Тъкмо се канеше да влезе в залата, когато едрата фигура на приятелката й се появи на входа.
— Извинявай, но това момче се оказа много приказливо. С какво да започна — с добрата или с лошата новина?
— Давай добрата.
— Добре, те наистина са продавали копчета и бутон ели по време на някаква рекламна кампания, започнала през 1990. Нали разбираш, вземат от някого сто осемдесет и пет хиляди долара за кола стар модел, след което великодушно му подаряват безплатни бутонели. За целта произвели общо около двеста и петдесет чифта. Това е лошата новина.
— По дяволите! — Лорийн удари с юмрук по таблото.
В сервиза работеха петдесет и осем служители, всеки от които получил по един чифт бутонели заедно с коледната си премия. Първата партида била от евтино сребро. Бутонелите се оказали много търсени и компанията поръчала втора партида, този път от деветкаратово злато. Тя обаче била раздадена само на мениджърите.
— Имаше указателно табло на отделите, с имената на мениджърите. Осем на брой. Тя извади от чантата си някакъв бележник с Мики Маус на корицата и започна да записва. Лорийн я наблюдаваше удивена. Роузи тихо се засмя и подчерта последното име. Бе запомнила всички заедно с титлите им.
— Винаги побеждавам във викторини. Сега остава да си спомниш дали копчетата, които си видяла, са били сребърни или златни.
— Не видя ли някой русоляв, с очила и голяма влажна уста?
— Тц. Продавачът вътре е нисък и въздебел. Изглежда така, сякаш в панталоните си има торба с картофи.
Лорийн се усмихна и взе списъка с имената. Петдесет и осем работници, всичките с едни и същи сребърни бутонели на ризите и осем началници — със златни. Към тях трябваше да прибави и неколкостотин собственици на старинни автомобили.
— Онзи спомена, че сребърните били некачествени и се чупели след няколко закопчавания. Даде ми и едни за спомен.
Лорийн грабна кутийката от ръцете й, отвори я и щом ги погледна, разбра, че бутонелите на похитителя бяха златни, а не сребърни като тези.
— Роузи, ти си чудо!
Оставаха осем заподозрени, които можеше да провери един по един. Трябваше да внимава, за да не предизвика подозрения. От друга страна, трябваше да бъде напълно сигурна, за да не заблуди Руни с невярна информация. Щеше да я арестува и да я прати на съд, без да му мигне окото. Вече беше приготвил досието с убитото момче. Лорийн знаеше, че не може да си позволи повече грешки. Твърде много бе грешила досега.