Линда Лаплант
Изкупление (6)

Глава 5

На следващия ден Лорийн постъпи на работа в цветарница. Временно заместваше една от продавачките. Четири вечери седмично работеше в галерията на Арт, която бе отворена до десет часа вечерта. Посрещаше посетители и клиенти, тъй като самият Арт рядко се задържаше там. Успя дори да продаде няколко платна, но като цяло бизнесът не процъфтяваше. Той обикаляше из града да търси нови картини и винаги, когато я видеше, я поздравяваше любезно.

Това бе една от най-успешните й седмици напоследък. Имаше добра работа, даже спести малко пари. Нала и Диди се отбиваха от време на време да побъбрят и винаги носеха домашно приготвен бананов кейк. Диди все още леко накуцваше, но не даваше и дума да се каже за посещение при лекар. Двете с възхита обсъждаха умението на Лорийн да се облича елегантно и често й показваха какво са си купили от магазините за дрехи втора употреба. Поради внушителните им размери облеклото и особено обувките често им създаваха затруднения. От ден на ден Лорийн ставаше все по-хубава, може би защото напоследък бе напълняла с няколко килограма. Внезапните изпотявания бяха изчезнали и силите й се възвръщаха.

Роузи бе намерила надомна работа като секретарка, заради която се наложи да наеме компютър и принтер. Двете си поделиха домакинската работа, разходите за покупки и наема за жилището.

Когато цветарката се върна от отпуск, Лорийн попита Арт, дали не иска да я наеме за повече време. Той веднага й предложи да работи по два пълни дни от седмицата, освен четирите вечери. Работа имаше — картините се продаваха, а и той, бе успял да открие нов художник. Въпреки тези мимолетни успехи, приходите от галерията бяха толкова незначителни в сравнение с разходите за поддържането й, че Лорийн често се питаше как още не е фалирала. На път за вкъщи всеки ден минаваше покрай фитнес клуба „Стройна като топола“, който вече се наричаше „Стройна и във форма“, и един ден реши да се запише в групата по степ — аеробика. На първия урок издържа едва десет минути и рухна изтощена на килима. Краката й бяха омекнали като желе. Но Лорийн не се отказа и започна да тренира в галерията с два големи телефонни указателя.

Всеки ден по няколко часа въртеше телефоните за справка в различни щати с надеждата да открие Майк и децата. Попадна на много Майкъловци с фамилия Пейдж, но нейният съпруг сякаш бе потънал вдън земя. Една вечер Роузи я посъветва да се обърне към Асоциацията на американските адвокати. Още на другия ден оттам й дадоха телефона и адреса му.

Майк живееше в Санта Моника. Секретарката потвърди, че дъщерите на господин Пейдж се казват Джулия и Сали, но преди да запита кой го търси, Лорийн затвори телефона. После сложи на пода двата телефонни указателя и тренира до пълно изтощение.

 

 

Беше петък вечер, две седмици след деня, в който бе научила адреса на Майк. Все още не смееше да му се обади. Често набираше номера, но затваряше веднага щом чуеше гласа на секретарката. Пред себе си изтъкваше извинението, че няма пари за билет до Санта Моника и че все още е твърде зле облечена за среща с него и децата.

Тя се прибра вкъщи с част от банановия кейк на Диди и Нала. Беше изморена и поруменяла от пътя. Сутринта бе тренирала няколко часа с Хектор, собственика на „Стройна и във форма“. Уговориха се да започнат програмата за укрепване на атрофирали мускули, предназначена за слаботелесни клиентки.

Роузи надникна зад купчина кафяви пликове. Лорийн вадеше от чантата си едно след друго шишета с разни витамини. Хектор й ги беше подарил, защото повечето от тях бяха рекламни мостри. Посъветва я да взема редовно витамин Е, С, D и В12, а за пораженията от алкохолизма й бе препоръчал и цинк. Всички в клуба знаеха, че е била алкохоличка. Нала им беше казала, но Лорийн не се разгневи. Така й беше по-леко, освен това никой от тях не пиеше и нямаше опасност да я изкушават.

— О, ние пак сме били на фризьор! Дали пък Хектор не е впрегнал мускулите си и в това поприще? — подхили се Роузи.

— Нищо подобно, бях в кварталния салон. Приятелката й облиза поредния плик. Не й се искаше да признае колко хубава изглежда Лорийн тази вечер. От постоянния маршрут до галерията и обратно бе леко загоряла. Дори стойката й бе станала по-изправена и елегантна.

Лорийн преброи банкнотите в портмонето си, отдели няколко настрана, без Роузи да забележи, и тръгна към спалнята. Докато пъхаше парите в една от обувките си, където криеше всичките си спестявания, усети тежка миризма на пот. Дрехите на Роузи миришеха. Дали някога щеше да има свой собствен гардероб?

— Ще дойдеш ли с мен на събранието? Първо ще отида до пощата да изпратя писмата и оттам ще тръгна направо към Дружеството? — провикна се Роузи.

— Трябва да се върна в галерията. Ще излагаме нови картини.

— А-ха. И докато ти окачаш картини, Хектор ще ти помага с напътствия, нали?

— Хектор е гей, Роузи — въздъхна с раздразнение тя.

— Кой го знае, някои от тях „работят“ и в двете посоки.

— Хайде, не започвай пак! Иди да си изпратиш писмата, а аз ще приготвя нещо за вечеря.

Роузи излезе намусена. Лорийн изчисти кухнята, седна до телефона и след кратко колебание вдигна слушалката. Знаеше, че Майк едва ли е в офиса си, тъй като работният ден отдавна бе приключил, но реши отново да се обади, дори и само за да чуе телефонния секретар. Изненада се, когато чу на запис гласа на самия Майк. Той съобщаваше друг телефонен номер, на който можеха да го търсят при неотложни случаи. Затвори телефона, но после отново вдигна слушалката и започна да набира.

— Ало? — чу се детско гласче.

Лорийн затвори, запали цигара и жадно я изпуши. Повторно набра номера. Този път в слушалката прозвуча неговият глас. Гърлото й беше пресъхнало и тя преглътна няколко пъти, докато успее да проговори.

— Майк, аз съм, Лорийн. Настъпи пауза.

— Здравей! Доста време мина. Как си?

— Искам да те видя, тебе… и децата.

Последва още една пауза. Той се изкашля и пое дълбоко дъх.

— Разбирам. Нямам нищо против. Кога искаш да дойдеш? Ръцете й трепереха. Тя понечи да каже нещо, но гласът й бе секнал и Майк помисли, че връзката се е прекъснала.

— Може би този уикенд? — попита той.

— Искаш да кажеш утре? — прошепна най-после тя.

— Или неделя. Какво ще кажеш за дванайсет и половина? Ще обядваме, после ще се разходим по плажа.

— Дванайсет и половина в неделя — повтори като ехо Лорийн и затвори слушалката.

На масата лежеше листчето с адреса му. Тя го прочете няколко пъти, после повтори наум всяка дума от разговора. Най-после бе направила решителната стъпка. Дали щеше да се справи в неделя? Досега бе успяла да се справи и със себе си, и с хората около себе си. Изглеждаше добре и най — важното — беше напълно трезва.

Бил Руни седеше срещу шефа си и се клатеше на стола.

— Нищо. Нямаме кьорав свидетел. Майкъл Берило се наведе към него.

— Нали имаше някаква свидетелка. Бил?

— Да, Хелън Мърфи — кимна той. — Предполагаме, че я е проследил и втория път вече я пречукал успешно.

— Преди да умре, тя се беше обадила по телефона и…

— Точно така. Това беше ръководната ни нишка. Доста подробно описание, но освен него не разполагаме с нищо друго.

— Ами раната от ухапване?

— Сигурно вече е заздравяла.

Майкъл Берило беше едър мъжага с вечно намръщено лице. Той се облегна на стола и мощният му гръден кош изпъна ризата до пръсване.

— Нищо ли не успяхте да измъкнете от познатите на тази Хелън Мърфи?

— Тц. Тази стара кранта се оказа толкова противна, че се чудихме какви ли смелчаци са се решавали да я чукат. Повечето от хората, които я познават, не знаеха почти нищо за нея. Освен това не се е задържала много-много на едно място. Не можем да открием и мъжа й. Той е шофьор на камион и постоянно пътува. Установихме, че има три деца, всичките настанени в дом за сираци.

— Ирландка ли е?

— Какво?

— Питам дали не е ирландка — прозя се шефът. — Мърфи е ирландска фамилия.

— Не. Фамилията е на мъжа й, а той самият е родом от Детройт. Разговаряхме с нейна бивша съквартирантка, но и тя не беше виждала съпруга й от шест-седем месеца. Във всеки случай изпратихме циркулярно писмо до всички участъци из страната и щом го засечем някъде, веднага ще го разпитаме.

Двамата потънаха в размисъл.

— Шест… — рече най-после Берило.

— Точно така. Даже седем, ако вземем предвид и Хейстингс. Разпитахме всичките му роднини и познати. Жена му е хубавица, има и две деца. Не открихме никакъв конфликт между него и останалите. Обикновен, почтен човек. Обичал от време на време да играе покер с неколцина приятели, ходел редовно на баскетболни мачове, в работата си бил считан за добър специалист.

— И никаква връзка с нито една от останалите жертви? — Берило стовари тежките си лакти на бюрото. — Не разбрахте ли дали от време на време не е ходел по курви?

— Дори и да го е правил, жена му и останалите не знаят нищо — поклати глава Руни.

Шефът нервно забарабани с пръсти по дебелото досие.

— Добре. Ще го разсекретим. Ще проверим дали останалите щати нямат нещо подобно из архивите. Работата е там, че за да продължа разследването, ще ми трябват още аргументи. Доста хора ни гледат и чакат да стъпим накриво. Налага се да обявим случая в пресата.

— Лайна и половина! Знаеш какъв цирк ще стане. Може и да ни уволнят. Само им подшушни, че пак се е появил някакъв сериен убиец, и гледай сеир.

— Досега случат беше изцяло твой, Бил, но ти нищо не успя да откриеш. Навън се разхожда извратен маниак, а ние се правим, че нищо не се е случило. Ще включим в екипа ти и психолог криминолог.

Руни подсмръкна отегчено.

— Имаш нужда от помощ, Бил — удари по бюрото Берило. — Ако ти и твоят екип не стигнете до някакъв резултат в най-скоро време, ще ти отнема случая. Впрочем ти си наясно с това, нали? Доведи този шибан съпруг на Мърфи. Засега той се явява като единствения възможен заподозрян, а тъкмо от такъв тип имаш остра нужда.

— Какво искаш да кажеш?

— Глух ли си? Трябва ми нещо повече от пиклив криминолог с неговите психологически портрети. Натискат ме отгоре. Последното хлапе може и да е било проститутка, но за обществото тя е непълнолетно миловидно момиче, а Норман Хейстингс е типичен пример за среден американски гражданин. Да не мислиш, че семейството му още дълго ще мълчи? Въпросът не опира само до няколко стари курви. Онази от участъка на Спаркс може и да чака, но Хейстингс не може. Синеокото седемнайсетгодишно ангелче, наречено Холи, също не може. Ясен ли съм?

Руни усети как издърпват чергата под краката му. Щом искаха психолог, добре. Щеше да включи един. Ако кажеха, че трябва да включи Клинт Истууд, щеше да го включи. Беше готов на всичко при мисълта, че могат да го уволнят няколко месеца преди пенсионирането му.

— Ясен сте, шефе.

— Добре, Бил. Всички гениални идеи, които ти дойдат наум отсега нататък, ще минават първо през мен. Ти пусна снежната топка по нанадолнището и сега вече не можем да я настигнем. Съжалявам!

Руни скочи и излезе.

За свое нещастие Бийн се оказа на работното си място.

— Размърдай си задника! — кресна му капитанът. — До довечера трябва да намериш психолог и да ми го доведеш. Не говори! След един час искам всички в заседателната зала. Мъжът на Хелън Мърфи трябва незабавно да бъде открит и доведен тук.

— Има още една — тихо се покашля Бийн.

— Какво?! — Руни стана тъмноморав.

— Казах, че има още една. Съобщението е на Брайън Джоунс, от Санта Моника. Оставих го на бюрото ти.

Капитанът грабна факса. „1992 година. Убита проститутка, намерена в багажника на кадилак, лицето и черепът — разбити. Вероятно оръжие — чук“. Той се тръшна в стола и грабна снимките. Мона Скинар беше грозна, с тънка като червей уста и изрусена проскубана коса. Очите й гледаха злобно и нагло, сякаш псуваха. За петнайсет години бе осъждана девет пъти за сводничество. Четири години бе лежала в затвора за хулиганство и присвояване на чужда собственост.

Руни скочи от стола. Не можеше да си прости, че беше отворил консервата и единственото, което му оставаше сега, бе да гледа как от нея излизат червей след червей и пъплят по него. Той потърси някаква връзка на Мона Скинър с останалите жертви и откри, че е била в затвора заедно с Хелън Мърфи, а преди това двете са живели в един и същи мотел. Заповяда незабавно издирване на съпруга на Мърфи, който наистина щеше да се окаже главният заподозрян в делото.

 

 

Роузи изяде пълна тенджера със спагети и се тръшна на дивана. Коремът й щеше да се пръсне от преяждане. Тя грабна както обикновено дистанционното управление и започна да превключва канал след канал.

— Още не са открили убиеца на онзи мъж. И знаеш ли кое ме учудва най-много?

— Кажи — отвърна Лорийн, докато переше в банята.

— Ами това, че приканват всички, които са видели нещо, да го съобщят на полицията. Убийството е станало преди няколко седмици. Откъде ще си спомням дали съм видяла тъмносин автомобил преди няколко седмици? Аз не помня какви коли видях тази сутрин, камо ли преди месец.

— Може да ти изглежда чудно, но хората си спомнят. Веднъж имах подобен случай. Свидетелят не можеше да си спомни нищо и го подложихме на хипноза. Така научихме не само номера на автомобила, който издирвахме, но още маса важни подробности.

— Не бих се съгласила на хипноза — вметна Роузи и превключи канала. — Кой знае какво още ще измъкнат от мене, нали съм им в ръцете?

Лорийн остави прането и седна до нея. В паметта й изплува лицето на нападателя с чука. Не се учудваше, че още не е открит. Затвори очи, за да възстанови цялата сцена в колата. Виждаше го съвсем ясно, сякаш беше станало вчера. Спомни си ръцете му с дълги треперещи пръсти. Имаше ли пръстен? Тя се напрегна да си спомни. Не, пръстен нямаше, но виждаше ръкава на сакото му и бутонелите на ризата. Тръсна глава. Какво значение имаше това? Не беше нейна работа. Трябваше да забрави за тази случка и да се съсредоточи върху настоящето.

На следващия ден, докато пътуваше към галерията, забеляза огромните заглавия на вестниците и си купи един. „ПОЛИЦИЯТА ПО СЛЕДИТЕ НА СЕРИЕН УБИЕЦ“ — гласеше първата страница. Тя прочете статията и сгъна вестника. Беше смешно, че следствието е възложено тъкмо на Бил Руни. От собствен опит знаеше, че обявяването на подобни случаи в пресата трябваше да прикрие безсилието на полицията, което впрочем личеше от призива към гражданите, които могат да дадат информация по случая.

Звънецът избръмча и Арт връхлетя възбуден и зачервен, със спортен сак на рамо.

— Мисля, че току-що направих удар, миличка! Миналата вечер ме запознаха с един от големите дилъри в Ню Йорк. Видя новите експонати и се шашна. Тази вечер ще дойде да разгледа цялата експозиция. Иска да откупи всичко!

Лорийн го слушаше с щастлива усмивка. Новината означаваше, че и тя ще получи премия. Арт беше обещал да й повиши заплатата, щом бизнесът потръгне. Той затанцува из залата, грабна мимоходом пощата и тръгна към фитнес клуба.

Тя огледа още веднъж новите платна. Приличаха й на безразборни цапаници. Какво ли толкова намираше самият Арт в новото си откритие?

Малко по-късно в галерията се появи Нала.

— Изглеждаш чудесно. — Прегърна я през рамо тя. — Щом косата ти порасне още малко, помоли Диди да те фризира. Тя е истински стилист. Може и да боядисва. Виж как е боядисала моята. Правеше и прическите на Холи. О, забравих! — прикри устата си тя.

— Чете ли днешната статия? — попита Лорийн и й подаде вестника. — Има и снимка.

— Но Холи беше много по-красива! Да ти кажа честно, от няколко дни ченгетата обикалят нашия район всяка нощ. Бизнесът ни е пред провал, но какво да се прави? Подозират, че маниакът преследва само проститутки. Останали сме само на редовните си клиенти.

— Внимавайте! — предупреди я загрижено Лорийн. — Записвайте си номерата на колите, а най-добре изобщо не се качвайте в автомобили.

— И ченгетата ни казаха същото!

— Значи трябва да ги слушате — усмихна се тя.

Нала извади от чантата си малък пакет и й го подаде.

— Предай това на Арт. Малко картички и наемът на апартамента. Довиждане!

Лорийн го пусна в чекмеджето и тъкмо го затваряше, когато забеляза дебела пачка банкноти, захванати с ластик. Боязливо се огледа и разлисти пачката. Бяха поне три хиляди долара.

Час по-късно Арт се върна от тренировка зачервен и с лъщящо голо теме. Той хвърли сака на стола и понамести едно от платната.

— Искам да ти кажа нещо, Арт.

— О, много си сериозна. Целият съм слух.

— В чекмеджето са оставени няколко хиляди долара. Знаеш, че не се заключва, а и външната врата е доста паянтова. Всеки може да влезе, да ги вземе и да изчезне.

Той приближи с танцова стъпка към бюрото.

— Мислех да ги внеса в банката тази сутрин, но забравих. Сега трябва да тръгвам. Заключи и остави ключа на Хектор. — Взе пачката и я хвърли в сака, после сбърчи вежди и извади тънкия си портфейл. — Ах, останал съм без пари. Може ли да ти дам заплатата за тази седмица следващия понеделник?

— Трябват ми днес. Ще пътувам през уикенда — изчерви се тя и неволно погледна към сака.

— Тези пари са на един приятел, не са мои — обясни той.

— Какво да се прави, ще трябва да изчакам до понеделник — сви рамене Лорийн.

— Прекрасно. Мога ли да взема този вестник, ако вече си го прочела? — Той се вторачи в снимката на Холи и въздъхна: — Не я познавам, но зная, че беше приятелка на Диди и Нала.

Арт грабна сака и с валсова стъпка излезе от галерията. Минута по-късно тя се сети за пакета на Нала и хукна след него, но успя да зърне само голото му теме на задната седалка на таксито.

Лорийн се върна обезкуражена. Парите й трябваха да купи подарък за децата. Тя погледна пакета и след кратко колебание го отвори. Искаше да вземе полагащата й се сума и да остави бележка, че ще я възстанови в понеделник. Освен банкноти той съдържаше и дебел запечатан плик. Отброи шейсет долара, учудена от огромния наем, който двамата травестити плащаха, после внимателно разлепи плика, любопитна да провери дали картичките не са репродукции на картини, предназначени за галерията.

Извади картичките и поразена седна на стола. Повдигаше й се. Познаваше и порока и порнографията, но това, което видя, надминаваше и най-пошлите й спомени. Докато ги разглеждаше отново и отново, й стана тъжно за Нала и Диди. Че използват апартамента като порнографско студио, можеше да се предположи от пръв поглед, стига човек да го очаква. Но защо са се подложили на подобни унизителни, отвратителни актове? Само за пари ли, питаше се тя. Първите няколко снимки представяха само тях двете в сексуални пози, при които на преден план изпъкваха гърдите и половите им органи. Следваха пози на съвкупление с животни и маскирани фигури. На няколко от снимките тя съзря ангелското лице на Холи. Едва сега разбираше защо Нала и Диди бяха толкова разстроени от смъртта й! Детското й изражение контрастираше с извивките на очевидно опитното й тяло. Погледът й беше разконцентриран като при наркоманите. Ако снимките представяха само Диди и Нала, дори и с Холи, Лорийн нямаше да бъде толкова отвратена. В края на краищата бяха проститутки. Ала след тях последва серия от фотографии на хомосексуални актове между малолетни момчета.

Тя запали цигара и пое дълбоко дима. Не беше светица. Знаеше, че в миналото и сама бе участвала в подобни сеанси, за да изкара някой долар. Нервно закрачи из залата, като от време на време ту вдигаше някоя от снимките, ту отново я пъхаше в купчинката. Не знаеше какво да прави. Първата й мисъл беше да изпрати целия пакет в полицията. Дали убийството на Холи не беше свързано по някакъв начин с този бизнес? Едва ли, опроверга се тя, вероятно ставаше дума са съвпадение. Едно обаче беше ясно — Холи бе вършила всичко това с пълно съзнание и трудно можеше да мине за невинна жертва на насилието. Лорийн разгледа още веднъж нейните снимки. Дали все пак не е бита дрогирана? В такъв случай дали е била принуждавана с дрога да участва в сеансите, или го е правила доброволно тъкмо защото е била под въздействие на дрогата?

— Не ми влиза в работата — произнесе тя на глас, ядосана, че отвори пакета. Сега всичко се променяше. Ако го изпрати в полицията, Диди и Нала щяха да бъдат арестувани. Можеха да обискират и галерията. Щяха да извикат Арт и нея самата на разпит при Бит Руни. Край на сигурността, която с толкова труд се мъчеше да си създаде. Мисълта да бъде разпитвана от Руни сви стомаха й. Щяха да я разпознаят като жената, избягала от синия седан с портфейла на Норман Хейстингс. В паметта й изплува снимката му от шофьорската книжка.

Лорийн седна на бюрото и подпря челото си с длани. Каква отвратителна каша! Трябваше да се овладее, да подреди мислите си. Портфейлът на Хейстингс… Знаеше, че той няма никакво значение за разследването. По-важно беше как е попаднал у убиеца. Очевидно го е взел от убития Хейстингс. Ако се вярваше на вестникарската информация, трупът е бит открит в багажника на собствената му кола, същата, която ексхибиционистът шофираше и в която се опита да я убие. Излизаше, че докато тя е била в колата, тялото на Хейстингс вече е бито натъпкано в багажника.

Полицаите, които дойдоха в апартамента на Роузи, издирваха нея самата. Защо не се върнаха, питаше се Лорийн. Дали все още я търсеха? Тя съжали, че не беше запазила вестника. Струваше й се все пак, че в статията не се споменаваше за издирването на жена, видяна в синия седан. В същото време бяха публикували дословно описанието на убиеца, което им беше дата по телефона. Значи полицията го приемаше като напълно достоверно! Нищо повече не можеше да се направи.

— Това напълно ме устройва! — гневно промълви тя и запали нова цигара, после рязко отвори чекмеджето и започна да рови сред хартиите, без да знае сама какво търси. Вратът й се схвана, гърбът я болеше. Разгърна дневника на продажбите и разгледа цените, на които Арт бе изкупувал картините. Всички бяха ненормално ниски. Оказа се, че повечето от картините, които мислеше, че е продала, са бити върнати обратно от купувачите. Тя подреди отново чекмеджето и отново спря поглед на фотографиите.

— Не е хубаво да ровиш в чужди вещи! — прозвуча гласът на Арт. Лорийн ахна. Кога беше влязъл? Очевидно звънецът не беше наред. Той грабна снимките и взе да ги подрежда, за да ги събере в плика.

— От доста време съм тук и те наблюдавам. — Почука с пакета по бюрото той. — Какво търсиш всъщност?

— Не зная — изчерви се тя.

— Е, не ти ли подействаха възбуждащо?

— Ни най-малко! — отсече тя.

— На някои им действа, скъпа…

— Сигурно…

— Върнах се, защото ми стана криво, че не ти платих. — Той сложи фотографиите в сака и затвори ципа. — Добре, че се върнах! Бях забравил, че днес Нала трябваше да ги остави тук.

— Това всичко е само фасада, прикритие, нали? — Тя мина пред бюрото и с широк жест посочи картините по стените.

— Не всичко, миличка — огледа платната той. — Понякога успявам да продам туй-онуй. Толкова пъти ме ограбваха до шушка, че гледам на тях като на хоби. Може би един ден, ако имам достатъчно пари, ще успея да открия някой истински талант. Тези картини са кич, купувам ги за стотинки.

— А порното върви добре на пазара, така ли?

— Откъде мислиш вземам пари да поддържам галерия, а? — Зад диоптрите очите му изглеждаха огромни като фарове. — Имам редовни клиенти, ти познаваш повечето от тях. Доколкото си спомням, даже ги покани на приема.

Той взе пачката и отброи петдесет долара.

— Това е премията ти. Лорийн дори не ги погледна.

— Там има и снимки на Холи, убитото момиче…

— Е, и? Те едва ли ще смутят паметта й — сви рамене Арт.

— Ще бъдат крайно интересни за полицията.

— Не виждам с какво. Тя явно се е забавлявала, никой не я е принуждавал да го прави. Всъщност аз дори не съм я виждал.

— Кой прави снимките?

— Не е твоя работа! Предлагам да приключим този разговор и да го забравим. Какво ще кажеш?

— От тебе зависи дали ще го считам за своя работа или не. — Лорийн се стараеше гласът й да звучи тихо и твърдо.

— Моля?!

— Добре чу. На тези снимки видях малолетни деца. Така че… ще се наложи да ми платиш достатъчно, за да си затворя устата.

Арт се колебаеше. Извади пачката от сака, претегли я на длан, докато реши какво да прави.

— Знаеш ли кой е най-големият ми проблем в този живот? Вярвам на хората. Сприятелявам се лесно, отнасям се с уважение към тях и те естествено ме прецакват. Вземай ги, мършава неблагодарна кучко! — подхвърли той парите към нея.

Тя сложи пачката в джоба си и извади пакета цигари, но Арт го грабна от ръцете й.

— И слушай какво ще ти кажа, миличка! Сега ще ми подпишеш разписка за тази сума, ясно ли ти е? Искам да се застраховам, в случай че пак нахълташ тук и…

— Никога няма да ме видиш, Арт. Обещавам ти. Надраска една бележка на бюрото, подписа се и тръгна към вратата. На изхода се обърна и го погледна полуусмихната.

— Гледай да поправиш този звънец, Арт. Може да ти изиграе лоша шега.

Вратата тихо се затвори след нея. Той ритна вратата на бюрото и изруга. Не го биваше да се оправя с хората и никога нямаше да се научи!

Лорийн реши да напазарува. От допира на пачката в джоба й се чувстваше лека като перце. Купи първо две кукли за дъщерите си, няколко кутии боя, четки и малък шкаф за дрехи. После избра памучна нощница за Роузи, няколко чифта бельо и чорапи за себе си и спря едно такси.

Роузи я гледа няколко минути с увиснала челюст.

— Исусе Христе! Да не си спечелила от лотарията?

— Продадохме доста платна, а това е от моята премия — засмя се тя.

— А кой според тебе ще се занимава с боядисване?

— Ние двете.

Роузи подсмръкна недоволно, но подаръкът отвлече вниманието й.

— О-хо! Но това е чист памук! Съвсем нова нощница! Тя посегна към двете кутии и отвори първата.

— Това пък какво е? Вярно, че понякога се вдетинявам, но все пак…

— Куклите са за дъщерите ми. — Взе кутията от ръцете й и затвори капака.

— Значи си говорила вече с тях?

Лорийн излезе без да отговори. Пред външната врата беше оставила цяла камара други покупки. Тя извика Роузи да й помогне и докато се мъчеха с шкафа, на стълбището се появи Джейк. Двете жени веднага го впрегнаха в работа. Задачата му беше да изчисти едната стая и да я подготви за боядисване. Със зле прикрито нежелание за подобен вид дейност той се извини и обеща да намине вечерта. Лорийн не чу кога излезе. Цялото й внимание бе заето от мисълта да прибере на безопасно място куклите, за да не се замърсят при почистването.

Двете похапнаха и се заловиха за работа. Лорийн се надяваше да обновят жилището бързо, както Арт и неговите две приятелки бяха преобразили галерията, но работата се оказа далеч по-трудна. Когато Джейк се върна, бяха успели да боядисат само една стена.

Той и Лорийн се захванаха с трапезарията. Едва към полунощ успяха да върнат мебелите по местата им. Джейк обеща да дойде на следващия ден и да започне ремонта на кухнята.

Тя се изкъпа и изчисти пръските боя от косата си. Чувстваше се приятно уморена. Въпреки болките в ставите тя си легна, изпълнена с ведро спокойствие. Не мислеше за трудното бъдеще, за необходимостта отново да търси работа. Не искаше да прави планове дори за следващия ден. Картата на Санта Моника и разписанието на автобусите бяха вече прибрани в сака й при двете кукли — едната руса, а другата тъмнокоса. Вълнуваше я единствено мисълта, че след броени часове ще види децата си.