Линда Лаплант
Изкупление (2)

Глава 1

Калифорния, 11 април 1994

 

Тази нощ Лорийн за малко не умря. Шофьорът сигурно така и не бе разбрал, че е блъснал човек, а тя самата не помнеше нищо от инцидента. Отнесоха я в болница с тежки черепно-мозъчни травми. Заредиха се седмици, в които един кошмар се сменяше с друг. След като се изясни, че няма нито пари, нито медицинска осигуровка, започнаха да я местят от една благотворителна организация в друга. Накрая й сложиха диагноза „шизофрения“ и я настаниха в психиатрична клиника. При първоначалните изследвания лекарите дори не разбраха, че е алкохоличка, защото другите й болести отвлякоха вниманието им. Лорийн страдаше от няколко тежки абсцеса, една-две лечими венерически болести, генитален херпес, кожни алергии и общо изтощение поради недохранване. Осемдесетте цигари на ден я бяха довели до хроничен бронхит. Тя разви пневмония и за известно време не се знаеше дали ще оживее. Едва след като преодоля болестта, лекарите обърнаха внимание на халюцинациите, постоянното повръщане и пристъпите на параноя, подсказващи тежка форма на алкохолен глад.

Заредиха се прегледи при психиатри и специалисти по вътрешни болести. След два месеца интензивно лечение по най-различни програми я изпратиха в клиниката за душевноболни на град Уатс, недалеч от Лос Анджелес, където настаняваха само най-тежките и безнадеждни случаи — малолетни наркоманки с умствени увреждания, сенилни бабички, дами на средна възраст с неизлечима мания за самоубийство. Сякаш всички отритнати от обществото женски създания на този свят бяха събрани тук и оставени на произвола на съдбата.

Към епикризата на Лорийн се прибави и хроничен алкохолизъм. Лекарите я предупредиха, че черният й дроб почти не функционира и ако не престане да пие, след по-малко от година ще бъде мъртва. Накрая я преместиха в рехабилитационния център „Уайт Гардън“.

 

 

Роузи Хърст работеше на половин ден в кухнята на центъра. Едра и тромава, със ситно накъдрена коса, тя самата бе доскорошна пациентка на центъра. От шест месеца не беше близвала алкохол и се смяташе за излекувана. Изпитваше симпатия към обитателите на центъра и те й отговаряха със същото. Някои от по-леките случаи работеха при нея като миячки и сред тях един ден видя Лорийн Пейдж.

Лорийн не искаше да живее. Често се питаше защо все още не е мъртва и след известен размисъл си отговаряше, че всъщност може би вече е. Клиниката й се струваше ад, и не защото обстановката беше лоша, напротив — лекарствата дори успокоиха нервите й, а защото отникъде не можеше да се намери нещо за пиене. Мисълта за бутилка водка бе единственото, което занимаваше нейното замъглено съзнание. Устата й беше постоянно пресъхнала и подута, а езикът — надебелял, Прекарваше часове над чешмата в коридора, с ръка подпряна на крана така, че струята да попада право в широко отворената й уста, и все не можеше да утоли чувството на мъчителна жажда.

— От колко време си алкохоличка? — Роузи я бе наблюдавала от дъното на коридора в продължение на няколко минути.

Лорийн сви рамене. Досега не бе признавала това дори пред себе си. Обичаше да пие и толкоз! Имаше ли значение откога?

— Какво си работила преди това? — продължи жената.

Не можа да отговори и на този въпрос. Не помнеше какво бе правила през последните няколко години. Седмиците и месеците се сливаха в безкрайната мътилка на годините. В паметта й бяха останали само нощите в кръчми и долнопробни барове сред сутеньори и уличници, които много отдавна бе арестувала за проституция. Сводниците се забавляваха при мисълта, че могат да продават евтино една бивша началничка на патрулен отряд. Известно беше, че Лорийн е готова да тръгне с когото и да е, стига да й купи нещо за пиене. Хотели, кръчми, купони… Не се интересуваше с колко мъже ще преспи през нощта и кои са те, стига да има пари за пиене. Няколко пъти я арестуваха за скитничество, после я освобождаваха. Многобройните й висящи дела така и не стигнаха до съда, защото след всеки арест тя сменяше града, а често и щата.

По времето на инцидента бе достигнала дъното на безпътицата. Нито един сводник не искаше да я приеме в своя контингент. След толкова скитане даже и не разбра, че се е върнала в Лос Анджелес. Нямаше нищо друго освен дрехите на гърба си;бе продала и брачната си халка. Уличните проститутки не я допускаха в района си, защото ужасният й вид отблъскваше клиентите им. Не можеше да заработи и няколко цента за парче хляб.

Никой в Лос Анджелес не помнеше лейтенант Пейдж, нито можеше да я познае. Търговията с плът бе интензивен бизнес, променяше се бързо и постоянно. Младите полицаи, които често я виждаха да залита и пада по улиците, нямаха представа коя е. Сержант Руни бе повишен в капитан. И той не си спомняше за нея, не знаеше дори дали е още жива.

Никой не мислеше за нея, дори съпругът и децата й. В годините след раздялата Майк беше правил безуспешни опити да й помогне. Тя се обаждаше само на рождените дни на децата и за Коледа. Говореше несвързано и изпадаше в неловки паузи, обикновено след като му поискаше пари. Връзката им прекъсна, когато Майк се ожени повторно и семейството се премести в нова къща. Децата постъпиха в друго училище. Постепенно образът й избледня в съзнанието им, защото вече имаха нова майка, по-добра от предишната. Лорийн не се опита да възстанови връзката с тях. Беше доволна, че е изгорял и последният мост към миналото.

В целия свят единствено Роузи със своя открит и благ характер изпитваше съчувствие към слабичката, бледа жена, с почернели от никотин пръсти и руса, неравно остригана коса. С времето започна да разбира, че под невзрачната външност на приятелката й се крие нещо повече от обикновена алкохоличка, и започна тайно да я изучава. От всички миячки единствено Лорийн веднага запомняше кой болен каква диета трябва да спазва и винаги разнасяше правилно чиниите с храна. В безформената синя нощница, увиснала на слабите й рамене като на закачалка тя гледаше хората някак странно изкосо, със сведена настрани глава и леко присвити като от късогледство очи. Беше загубила един от предните си зъби, а лявата й скула бе пресечена от грозен белег.

— Сигурно някога си имала професия? — отново започна стария разговор Роузи. — На колко си години?

— Трябва да съм вече около трийсет и шест. Имаш ли цигари?

Роузи поклати отрицателно глава. Беше отказала цигарите заедно с пиенето.

— Аз бях компютърен оператор. А ти какво си работила? — попита отново тя.

Лорийн ровеше в кошчето за боклук с надеждата да намери захвърлен фас.

— Сигурно няма да повярваш, ако ти кажа… — Тя се отказа да рови в боклуците и взе да си мие ръцете. — Ще видя дали мога да открадна от някого една цигара.

После затътри огромните си, намерени кой знае къде обувки към лудата Мона, която винаги пазеше пакет цигари в резерва. Пребърка джобовете й, докато се преструваше, че уж я гъделичка на шега, но Мона усети коварството и се развика. Все пак Лорийн се върна с цигара в устата.

— Имаш ли семейство? — продължи разследването Роузи.

— Не.

Улисана над чиниите, Роузи подхвърли, че тя самата не е виждала нито сина си, нито баща му от години. Едва когато взе да сваля престилката си, забеляза, че Лорийн е изчезнала и никой не слуша разказа й. Време беше да получи надницата си. Заплащането й беше мизерно, но тя смяташе, че за работа на половин ден трудно ще намери по-добра заплата, а и по-голяма част от персонала бяха мексиканци, които сигурно получаваха по-малко и от нея.

— Ще се видим след два дни — кимна тя на администраторката и се упъти към изхода.

— Вън е много горещо. — Момичето посочи с глава огромната й провиснала жилетка. — Защо си се навлякла така?

Роузи сви рамене. Сутрин, на излизане от къщи, беше доста хладно. Тя закопча жилетката си и се поинтересува колко време ще държат Лорийн в центъра.

Администраторката погледна в книгата.

— О-хо, тези дни ще я изписват. Може да не я завариш следващия път, макар че лекарят още не е подписал болничния лист. Как се държи тя в кухнята? Краде ли като останалите?

Роузи изтръпна. Днес беше скътала в чантата си няколко пържоли, половин пиле, захар, картофи и моркови. Ако я хванеха да излиза с продуктите, щяха веднага да я уволнят. Набързо се сбогува и без да отговори, тръгна към автобуса.

Когато дойде на работа след два дни обаче, Лорийн все още не беше изписана. Изглеждаше по-бледа от всякога и непрекъснато кашляше. Имаше треска и лекарите бяха решили да я оставят под наблюдение още известно време.

След обяда, докато миеха чиниите, Роузи внимателно я попита как се чувства. Лорийн нямаше желание за разговори, нито за работа, и постоянно прибягваше до чешмата в коридора. Нуждата от алкохол ставаше все по-остра. През последните дни постоянно крадеше бисквити, шоколад и цигари от скритите запаси на болните, но те не можеха да утолят жаждата й за алкохол.

Не знаеше къде да отиде след като напусне центъра. Нямаше нито квартира, нито пари. В крайна сметка реши да помоли Роузи да я подслони някъде за известно време. Тайно се надяваше, че в дома на това огромно добродушно същество ще се намери нещо ценно за крадене. Имаше нужда от пари за водка, искаше да се махне от тази лудница, а Роузи имаше нужда от близък приятел.

— Аз мога да ти помогна, стига ти да искаш да си помогнеш сама. Ако ми кажеш „Роузи, искам да си помогна“, ще направя всичко, за да успееш. Ще те заведа на нашите събрания. Имаме консултанти, умни хора, с които можеш да споделяш… Те могат да ти намерят работа. Интелигентна жена си, сигурно можеш да вършиш нещо…

Лорийн я гледаше с леко присвити очи и допушваше някакъв намерен фас.

— Сигурно. Може и да се върна на старата си работа.

— Какво си работила?

— Бях ченге.

Роузи се изхили и взе да разточва една топка тесто.

— Роузи! Арестувана си за малтретиране на тестото! Имаш право да мълчиш. Всичко, което кажеш, може да се използва срещу теб. — Опря пръст в гърба на приятелката си и двете избухнаха в смях.

Съобразителна по природа, Роузи се досещаше, че Лорийн крои нещо, и умишлено спомена жалкото си материално положение. Надяваше се, че така ще предотврати напразните й надежди за изход от мизерията.

Три седмици по-късно Лорийн беше изписана. Изчисти кухнята още преди Роузи да дойде на работа и едва към обяд й спомена, че напуска. За нейно учудване тя вече знаеше.

— Дълго мислих за това, което ми разказа, Роузи. Реших да дойда на едно от вашите събрания. Искам да се върна към живота — едва чуто промълви. — Ще ти кажа една тайна. Аз наистина бях ченге, лейтенант.

— Сериозно ли говориш?

— Съвсем. Ще ме пуснеш ли да спя у вас на пода, докато си намеря квартира?

Лорийн се надяваше, че миналото й на полицай ще спечели доверието на приятелката й и позна.

— Разбира се. Домът ми не е кой знае какво. Много багаж ли имаш? — Роузи се усмихна широко, за да прикрие колебанието си.

Лорийн съчини някаква история за своя приятелка, у която била оставила багажа си и с която засега не искала да се среща, защото и тя била алкохоличка. Роузи одобри подхода й. Излекуваните алкохолици не трябва да се срещат със старите си приятели поне за известно време, за да не се върнат към старите си навици, каза тя като по-опитна в тези работи.

— Добре, можеш да дойдеш у дома.

Лорийн напусна клиниката с пакет чисто бельо под мишница и смешни слънчеви очила, които някой от пациентите й беше подарил. Изглеждаше още по-висока и слаба в не по мярка широката пола и тясната блуза. Докато я наблюдаваше от автобусната спирка, Роузи съжали, че бе предложила гостоприемството си на жена с толкова съмнителен вид.

Тръгнаха към Пасадена, родното място на Лорийн. Дългият път към града на нейното детство й навяваше нерадостни мисли. Обзе я страх да не загуби Роузи, дори изпита желание да хване ръката й. След като смениха четири автобуса, двете жени най-после стигнаха до града.

Вървяха по широка улица с разнебитени бунгала и един четириетажен блок.

— В този магазин пазарувам, а живея над онзи гараж — посочи Роузи. — Много е удобно.

Лорийн кимна. Вече беше забелязала през витрината щанда за алкохолни напитки. Обля я пот. Докато приятелката й плащаше хляба и кафето, тя наблюдаваше с крайчеца на окото наредените по рафтовете бутилки и от време на време облизваше пресъхналите си устни. Искаше й се да крещи.

— Ето че пристигнахме. Стълбите са доста тесни. Внимавай да не се спънеш на петото стъпало, счупено е!

Те се заизкачваха по дървеното стълбище. Роузи отключи решетката, а след нея и външната врата и докато я отвори, една котка се шмугна между краката на Лорийн.

— Това е Уолтър. Влизай!

Малкият апартамент ги посрещна с миризма на застоял горещ въздух, въпреки че щорите бяха спуснати. Роузи включи климатичната инсталация. Жилището се състоеше от всекидневна, малка спалня и баня. Един мръсен ъгъл на всекидневната бе превърнат в кухня. Роузи посочи леглото, на което Лорийн щеше да спи, и донесе чаршафи и възглавница.

— Искаш ли кафе или нещо безалкохолно? Мисля, че в хладилника има една кутия кока-кола.

Лорийн изгълта колата на един дъх. Бутилките от алкохолния щанд не излизаха от ума й.

— Дръж! — викна Роузи и подхвърли в скута й пакет цигари. — Измий се, среши се и да тръгваме. Събранието започва след един час.

Лорийн затвори очи и облегна глава на канапето.

— Знаеш ли, доста съм уморена от пътя.

— Ти трябва да дойдеш! — запротестира Роузи. — Ще уредя да те пускат на всички събрания, всеки ден до края на месеца.

Лорийн се усмихна пресилено и тръгна към банята. Тясното помещение беше отрупано с кутии от кремове, туби и изхабени четки за зъби. На връвта висяха чифт стари чорапи, раздърпани гащи и сивкав сутиен, чиито размери я поразиха.

Пусна водата и започна да пие на големи глътки. После плисна две шепи на лицето си и вдигна очи към олющеното огледало. Отсреща я гледаше някакво жалко, непознато същество. Започна внимателно да се изучава, за първи път трезва от години насам. Подпухнали очи със зачервени клепачи, жълти мръсни зъби с дупка на горната челюст, набрана кожа около белега на лявата буза. Прокара пръсти по напуканите си устни, по рядката, висяща на безразборни кичури коса. Кой бе остригал косата й, сякаш е късал с клещи? Дали не го беше направила тя самата? Не помнеше. От съзнанието й се губеха не само седмици и месеци, а цели години.

— Какво правиш там? — извика Роузи.

— Мия се — въздъхна Лорийн. — Ей сега идвам…

Докато бършеше ръцете си, за първи път забеляза калта под изпочупените си нокти и кафявите никотинови петна на пръстите. Всичко у нея беше противно. Изглеждаше отвратително. Не, не просто изглеждаше, тя действително беше отвратителна. Но коя бе тази противна жена, запита се разгневена? Лорийн я виждаше за пръв път.

— Готова ли си най-после? — Приятелката й я чакаше усмихната на дивана.

Лорийн нахлузи очилата, сякаш искаше да се скрие зад тях.

— Благодаря ти, че ме прие!

— Бях си дала клетва, че ще помогна на някого, както на мене ми помогнаха преди време. Предполагам, че този някой ще бъдеш ти.

 

 

Лорийн се сви на последния ред. Посрещнаха я толкова сърдечно, че й се дощя да избяга. Роузи я представи на останалите просто като Лорийн. Никой не беше длъжен да съобщава на останалите фамилното си име, освен ако сам не пожелае. Докато събранието вървеше, внимателно изучаваше присъстващите. Всички изглеждаха добре с изключение на няколко души, които слушаха с наведени глави или с поглед, зареян някъде далече. Тя постепенно се заслуша.

Една от жените разказваше как не е знаела нищо за себе си в продължение на петнайсет години, които й изглеждали като една дълга, мрачна нощ. И ето днес бе станала ведра елегантна дама благодарение на това, че от четири години не е вкусвала алкохол. Бе срещнала човек, който й дал обич и сигурност. Жената се надяваше скоро да събере смелост и да му признае, че е била алкохоличка. Веднъж, спомни си тя, се спънала и паднала по лице на улицата. Той бил толкова смутен. „Не ми даде сърце да му призная, че през живота си съм лежала по лице повече, отколкото съм се държала на краката си. — Развълнувана, тя започна да ръкомаха като баптистки свещеник. — Ето, вече стъпих на краката си и стоя изправена пред вас. Искам още малко да укрепна и ще му кажа, че съм била алкохоличка. Ще го доведа тук. Той ще разбере, че това е болест, и ще повярва, че съм напълно оздравяла. Искам да оздравея, макар да знам, че ще си остана завинаги алкохолик. — Сълзи задавяха думите й, но тя продължи: — Да, аз съм алкохолик. Благодаря ви, че ме изслушахте! Благодаря ви, че сте тук! Бог да ви благослови…“

Лорийн слушаше отегчена и смутена от откровеността, с която жената разкри чувствата си. Изпита облекчение, когато събранието свърши. Хората се хванаха за ръце и започнаха в един глас да се молят за здраве и спасение. Не се присъедини към тях. Забеляза колко дълбоко преживява молитвата приятелката й. Тя повтаряше със затворени очи думите на молитвата, стиснала здраво ръцете на своите съседи.

През цялата вечер Роузи възбудено коментираше събранията. „Тези срещи спасиха живота ми. Някои от членовете ги посещават от десет, че и петнайсет години. Не е достатъчно само да осъзнаеш кой си, защото алкохоликът си остава винаги алкохолик. Една чаша и край! Отново се свличаш в пропастта.

Трябва да осъзнаеш, че си болна и тази болест те убива. Ако аз не бях спряла да пия, сега щях да съм мъртва, както и повечето от хората, които видя тази вечер.“

Тя седна на масата и наля в чашите вода с лед. Беше вир-вода от горещината на печката. Лорийн изпи няколко чаши и едва докосна яденето. Роузи обаче изсипа остатъка в своята чиния и започна лакомо да го поглъща.

— Сега трябва да помислим как да ти намерим някаква работа — започна тя с пълна уста. — Доколкото разбирам, нямаш пукнат грош. Ако искаш, след вечеря можем да вземем автобуса и да отидем на една друга среща. Може там някой да предложи нещо подходящо за работа.

Лорийн нямаше сили за още едно подобно събрание.

— Спи ми се, Роузи. Изморена съм.

Приятелката й кимна. Може би не трябваше да бъде прекалено настоятелна от самото начало. Тя оживено заразказва за работата си като компютърен оператор в банка, извади семейния албум и взе да показва къщата на родителите си, бившия си съпруг и детето, които не бе виждала от пет години. Говореше без да спира, макар че очите й се затваряха от умора.

— Изгубих много, Лорийн. Изгубих всичко. Но се надявам, че скоро пак ще видя сина си. Мъжът ми се съгласи да изляза с момчето за един ден. Искам синът ми да види как изглеждам сега. Най-важното е, че всеки преживян ден ми носи радост, защото е ден без алкохол.

Лорийн се усмихна и тайно си пожела да остане поне за малко сама. После се прозя с надеждата, че намекът й ще бъде веднага разбран. Мина обаче още един час. Роузи не преставаше да й чете цитати от книгата за алкохолизма, сякаш четеше Библията. Най-после стана от масата.

— Постоянно си повтаряй: „Аз нося отговорност“, Лорийн — размаха дебелия си пръст тя и тръгна към банята.

Лорийн се хвърли с облекчение на дивана. Дълго слуша бръмченето на климатика, мляскането на котарака, който довършваше млякото си, и мислеше как да си купи нещо за пиене, без Роузи да разбере. Най-после се унесе в сън. Сън без алкохол и без лекарства.

Събуди се в пет сутринта и свари кафе. Беше гладна и хапна хляб и сирене, Бе изпила четири кафета и изпушила пет цигари, когато домакинята се появи на рамката на вратата.

— Добро утро, кафето е сварено.

Роузи изръмжа нещо, взе чашата си и тръгна обратно към спалнята.

Лорийн остана до прозореца с поредната цигара. Още един ден. Можеше ли да го изживее, без да пие? Щеше ли да успее? И най-важно, искаше ли да успее? Не знаеше. Искаше само да се наслаждава на аромата на кафето и на красивия, изгряващ ден.

Роузи се събуди в мрачно настроение. Лорийн влезе в банята, но дори и там чуваше непрекъснатото й мърморене. Остана под душа повече от час, като внимателно изучаваше тялото си. Бедрата й бяха покрити с белези, а кожата — с малки кафяви петна като следи от цигари. Най-потресаващи бяха краката й — старчески, криви пръсти, груби, напукани пети и дълги мръсни нокти. Защо поне в солницата не ги бяха изрязали? Тя се изтри до зачервяване, после дълго масажира тялото си с лосионите на Роузи и накрая внимателно изми зъбите си. Устните я боляха и затова ги намаза с крем.

Роузи кипеше от гняв. Гостенката бе влязла в банята в седем и половина, а вече минаваше девет. Когато най-после излезе увита в хавлиите й, тя мина край нея и затръшна вратата на банята.

— Благодаря ти, че източи топлата вода! Сега трябва да чакам поне един час, за да се стопли отново. Всяка сутрин вземам душ. Ела тук, ако обичаш.

Лорийн въздъхна отегчено и последва командата. Приятелката й я чакаше с ръце на кръста.

— Виж какво, това не е хотел, нито болница. Няма да е зле да си оправяш леглото веднага щом станеш. Ще бъде много мило от твоя страна, ако се научиш да си измиваш чиниите, след като си яла в тях. Това е моят дом! Може и да не е много уютен, но той е всичко, което имам, и аз държа да бъде спретнат и чист.

Грабна завивките от дивана и ги хвърли в краката на Лорийн, после грабна пепелника и го пъхна под носа й.

— Не понасям цигарения дим. Моля те, поне отваряй прозореца, когато пушиш, и си измивай пепелника, защото вони!

Затръшна вратата на спалнята зад себе си, но след няколко секунди се появи отново и заповяда на безмълвната Лорийн веднага да измие банята.

— Тя приличаше на мръсна дупка и преди да се изкъпя в нея. Щом си такава чистофайница, измий си я сама! — възрази й тя.

— Хич не ми развивай теории, ами хващай прахосмукачката! — изкрещя Роузи.

— Току-що се изкъпах, не искам отново да се цапам. Роузи извади една стара прахосмукачка от шкафа и взе да чисти с нея.

— Личи си колко отдавна не си го правила. — Лорийн наблюдаваше огромното тяло в изпънатата по него найлонова нощница. Роузи продължи да влачи из стаята огромните си чехли плавници с изображение на Мики Маус на единия и Плутон на другия. — Навсякъде е пълно с котешки косми. Днес ще ходиш ли в болницата?

— За да можеш спокойно да претършуваш жилището ли? Не, скъпа. Ако не си забравила, аз работя само в понеделник и четвъртък.

Продължи да мърмори и да търка пода, докато гостенката й се опитваше да си спомни кой ден беше днес. Блъскането на чекмеджетата и скърцането на пантите на гардероба още повече усили главоболието й. Накрая Роузи се появи с куп дрехи и ги хвърли на дивана.

— Виж дали нещо от тези вехтории няма да ти стане. Не зная защо ги пазя още. Мислех, че може да поотслабна и да ги износя някой ден.

Лорийн започна да рови в странната купчина парцали. Бяха с различни размери — от четиридесета до петдесета големина. Нищо не й беше по мярка. Няколко от тях бяха що-годе чисти. Нямаше нито бельо, нито обувки. Най-после избра една щампована рокля три размера по-голяма от нейния и я стегна с колан. После обърна наопаки мръсните си бикини и ги обу. Нямаше нито сутиен, нито чорапи. Сети се, че от болницата й бяха дали пакет бельо, но не можа да си спомни къде го беше оставила. Събра косата си с ластик, натъпка купчината дрехи в кофата за боклук и я изнесе пред входа.

Денят бе толкова красив, че изпита желание да се разходи. Дълго стоя пред витрината с бутилките в дъното на улицата. Нямаше нито цент. Трябваше да открадне бутилка, за да си пийне. След кратък размисъл неохотно тръгна обратно. На входа спря и се замисли. Чуваше как Роузи говори по телефона и седна на стълбите, за да слуша.

— Надявах се да се видим тази събота. Имам няколко дни почивка и мога да дойда с автобуса…

Разговорът продължи още няколко минути. После чу тежките стъпки на приятелката си по скърцащия под и влезе. Тя я чакаше облечена с бяла блуза и пола на големи цветя.

— Водата беше почти ледена. Снощи си изпила последната ми кола. Аз не съм благотворително дружество! Сега дай да видим на кое събрание да отидем… — Дълго говори по телефона с някого, когото наричаше свой спонсор. — Джейк смята, че не съм подходяща за твой спонсор, но все пак ще опитам. Без друго вече те взех при себе си. От днес нататък, ако ти се допие, или искаш да споделиш нещо, трябва да се обръщаш към мен. Тази сутрин пиеше ли ти се?

— Ти как мислиш?

— Нямам излишни пари да те разхождам из Ел Ей. Ти никакви средства ли нямаш?

— Не, но ще намеря…

Роузи сложи купа с овесени ядки и плодове на масата и шумно започна да яде. Това я успокои и тя отново се превърна в старата сърдечна приятелка. Направи комплимент на Лорийн за свежия й вид, после извади портфейла си и започна да разглежда съдържанието му. Лорийн се опита да отгатне сумата. Трябваше да изчезне с него при първата възможност.

— Имаш ли някакви социални осигуровки? Подавала ли си молба в общината?

Лорийн сви рамене. Не искаше да признае, че не може да кандидатства, защото щяха да я арестуват и да извадят от архива всичките й висящи дела. За социална помощ и дума не можеше да става. Роузи набързо изгълта кафето си и започна да пресмята нещо, като постоянно дъвчеше края на молива.

— Добре. Имаме достатъчно, за да преживеем няколко дни. Трябва да започнем работа. Ще те заведа до общината. Може да ти издействаме някаква месечна помощ. Зная, че сумата е мизерна, но все пак е нещо…

— Защо „ние“? Аз мога сама да се оправя.

— Не можеш, миличка. Нямам намерение да те оставя тук сама, поне докато не се уверя, че заслужаваш доверие. Ето какво… Тук съм записала някои места, където можем да постъпим като миячки или сервитьорки. Направих и списък на събранията на Дружеството на бившите алкохолици.

— Спомена веднъж, че си работила нещо, свързано с компютри. Не можеш ли да си намериш по-прилична работа?

— О, сигурно мога! — изгледа я с ирония Роузи. — Мога например да постъпя в някоя банка като главен касиер. Хм, пали уж си била ченге? Не знаеш ли, че на такива като мен им вземат и шофьорските книжки? Бях уволнена. Никой не ме уважаваше, да не говорим, че никой не би ми дал препоръчително писмо или нещо подобно. Впрочем защо ти не си намериш работа, щом преди си работила в полицията?

Лорийн дъвчеше ноктите си. Беше изпушила цигарите и сега мечтаеше не само за водка, а и за една цигара. Изведнъж я обзе умора и тя се прозя.

— Мога ли да използвам тоалетната?

— Що за въпрос, Боже Господи!

Когато тя не се показа в продължение на петнайсет минути, Роузи реши да види какво става. Намери я свита на леглото. „Някога е била хубавица“ — помисли тя, докато изучаваше нежните черти на спящата жена. Устата й беше затворена и дупката в зъбите не се виждаше, а белегът бе скрит от възглавницата. За пръв път Роузи се замисли за миналото на тази непозната жена, все още убедена, че историята за ченгето си е чиста измислица.

Тихо излезе от спалнята и започна да рови из оскъдния й багаж. В пакета с бельото нямаше нито снимки, нито писма, нито дори червило. Найлоновото портмоне, което й бяха дали от клиниката, също беше празно. Едно нещо бе сигурно — Лорийн лъжеше, че не е имала семейство. Хубава жена като нея сигурно е имала някого и даже не кой да е.

 

 

Остави я да спи почти цял ден. После прегледа една книга, говори няколко пъти по телефона и си приготви обяд. Храната беше едно от малкото удоволствия в живота й. Около четири часа телефонът иззвъня. Роузи веднага го грабна, за да не събуди Лорийн.

— Здравей, мамо — прозвуча детски глас. Сърцето й се сви. Най-после синът й я бе потърсил.

— Джоуи, как си детето ми? Нали ще се видим тази неделя?

— Не мога, мамо, имаме мач. Играя баскетбол във втора дивизия и не мога да не участвам… Хайде, довиждане, трябва да тръгвам.

— Почакай, Джоуи, не затваряй! — в паника извика майката. Искаше да му каже, че е готова да прекоси целия град, само и само да гледа мача, но думите й секнаха. — Защо не вземеш автобуса и не дойдеш за малко при мен? — попита със стегнато гърло.

— Заминавам за Флорида. С татко ще се местим там. Купихме си и къща.

— Флорида?! — Настъпи безкрайна тишина, в която долови как синът й разговаря с някого шепнешком. — Джоуи, онази жена ще дойде ли с тебе? Чуваш ли ме? Кажи ма баща си, че искам да говоря с. Ало! Ало! — разтреперана извика тя. Онази евтина кучка бе там и слушаше разговора. После чу как детето вика баща си. Някой постави слушалката върху твърда повърхност. След малко се чу нечия тежка въздишка. Той сякаш се приготвяше не за разговор, а за бой. Роузи настръхна при мисълта за нравоучителния тон, с който бившият й съпруг винаги разговаряше с нея. — Какво означава всичко това? Защо не си ми казал, че смяташ да отведеш детето ми във Флорида?

— Роузи, успокой се! Когато се настаним окончателно, ще ти пишем. Намерих си много по-добре платена работа. — Произнасяше бавно и отчетливо всяка дума, сякаш се боеше, че тя няма да разбере.

— Аз съм спокойна. Искам да видя Джоуи. Не ме интересува заплатата ти. И без това не съм получила нито цент от нея. Искам да видя сина си!

Отново прозвуча въздишка и гласът отново занарежда дума по дума, че тъй като е лишена не само от родителски права, но и от режим на свиждане с детето, тя няма право на мнение относно местожителството му. Тези въпроси се решават от бащата, подчерта гласът, той е отговорен за бъдещето на малкия и ако това не й харесва, може да си наеме адвокат.

— Адвокат ли? И откъде да намеря пари за адвокат?

— Трябва да си купуваш по-малко пиене, Роузи. Впрочем сигурно пак си къркана. Преди винаги пияна се обаждаше на Джоуи. От шест месеца не си разговаряла с него. Знаеш ли, той вече не се интересува от тебе. Причината не е нито у мен, пито у Барбара, а у…

— Копеле!

— Роузи, съжалявам, но трябва да затворя. — Той дишаше тежко, като човек, достигнал границата на търпението си. — Пали вече казах, че ще ти пишем, ще поддържаме връзка с тебе… Хайде да не се караме! Затварям.

Тя внимателно затвори слушалката и я погали, сякаш беше главата на сипа й. Не знаеше даже колко е пораснал. Ще дойде лен, реши тя, когато ще може да го прегърне и той ще й прости. Нещо я стисна за гърлото. Тя дълго рида, но колкото повече плачеше, толкова по-остра ставаше болката за всичките безвъзвратно отминали години.

 

 

Лорийн се събуди от трясъка на разбита врата. Гърмеше музика, после се чу шум от строшени стъкла. Тя скочи от леглото и отвори вратата на спалнята. Дъхът й спря. Роузи танцуваше из стаята с бутилка бърбън в ръка. От време на време се удряше в мебелите и после се хилеше на падналите на пода предмети.

— Искаш ли една глътка? Хайде, идвай! — Тя посегна към една чаша, но я изтърва и, псувайки, взе да рита парчетата с крак. Зачервеното й лице плуваше в пот. После успя да вземе друга чаша и отля от питието. — Хайде, Освиенцим, ела да се подкрепиш.

Лорийн посегна към чашата, но в този момент вратата се отвори и в жилището връхлетя нисък, набит мъж. Той изби чашата от ръката на Роузи, грабна бутилката и я изля в мивката. Тя изпищя от ужас и се хвърли към него, но залитна и падна върху шкафа. После се опита да се изправи, но не успя и се тръшна на пода скимтейки. Мъжът продължаваше да излива съдържанието на бутилката и едва когато и последната капка отиде в канала, погледна към хлипащата на пода жена.

— Помогнете ми да я отнеса в банята и, за Бога, изключете тази шибана музика — обърна се той към Лорийн.

Двамата помъкнаха под мишниците огромната Роузи. Той пусна душа, пъхна главата й под струята и я държа така, докато тя започна да повръща. Докато се давеше мъчително, мъжът подпираше челото й с ръка, без да забелязва, че водата го облива от главата до петите. После каза на Лорийн да приготви хавлии и възглавница.

— Ще поспи и ще изтрезнее. Ти ли донесе бутилката? — попита той, докато се подсушаваше с кърпите. Тя поклати отрицателно глава. — Каква може да е тогава причината?

Той включи кафеварката и донесе чаши, като внимателно прескачаше стъклата по пода.

— Нямам представа. — Скръсти ръце и преглътна. Миризмата на бърбън все още изпълваше въздуха и я влудяваше. — Имаш ли цигари?

Мъжът хвърли на масата смачкан пакет и взе да разтрива рамото си.

— Тази жена тежи поне тон. Стар съм вече за такива работи. Веднъж ми навехна рамото, че и вратните прешлени. Просна ме на земята с един удар. Не си донесла бутилката, така ли? Значи тя сама е решила да кърка.

— Не зная, бях заспала. — Лорийн запали цигара и прибра пакета в джоба си.

— Аха, разбирам. Ти първа си паднала под масата. Агресивният му тон я дразнеше. Целият му вид беше отблъскващ — късия врат, мазната, оредяваща коса, тлъстите ръце.

— Ти гадже ли си й?

— Какво?! Майтап ли си правиш с мен? Нейните гаджета трябва да бъдат значително по-едри от мене. Аз съм неин спонсор, макар че не зная още колко ще издържа. Позвъниха ми от гастронома. Бях се договорил с тях да ми съобщават, ако я видят да купува пиене. Ти й предложи да си пийнете и тя реши да отскочи до магазина, нали? Щом веднъж почне, Роузи не може да се задоволи с една бутилка. Веднага отива и купува втора. Няма спасение. — Той отпи от кафето и доля чашката й. — Аз съм Джейк Валсек.

— Лорийн.

— И тъй, изкарахте нощта заедно. Какво стана после? — Той погледна часовника си и се ухили. Когато се усмихваше, лицето му се преобразяваше и маймунското му изражение изчезваше. — Изкарала си „на сухо“ почти цял ден? Хайде да тръгваме! Ще те водя на събрание. Тя няма да се събуди скоро.

Нямаше никакво желание да ходи на второ събиране и каза, че ще остане при Роузи. Джейк отново се ухили и тя отново забеляза колко е противен.

— И тъй, Лорийн, какво си работила преди да се пропиеш?

— Бях секретарка.

— Значи можеш да пишеш на машина. С какво се занимаваш сега? Роузи ми спомена, че ще си търсиш работа.

— Да не си решил да ме наемеш при себе си?

— Ха, да не съм идиот!

— Какво работеше преди да се пропиеш, Джейк? — Седна на облегалката на фотьойла и го изгледа присмехулно. Той я погледна изкосо, досущ като шимпанзе.

— Бях лекар. И все още съм, но не мога да практикувам. В момента участвам в изграждането на клиника за наркомани, пияници и други подобни елементи, които като Роузи имат нужда от помощ.

Лорийн не можа да издържи болката в малките му животински очи и отмести поглед. Хрумна й, че може би и той вижда нещо подобно у нея, защото постепенно смекчаваше топа си. Джейк отвори портфейла си и извади визитна картичка. Подаде й я.

— Можеш да ме откриеш на този телефон. Един мой познат търси секретарка. Работата не е тежка. Можеш да започнеш и мри мен. Имаме нужда от допълнителна работна ръка. Бедата е там, че нямаме пари да плащаме на хората.

Тя пусна картичката в джоба си и напипа цигарите. Пушеше й се, но не смееше да ги извади от страх, че Джейк ще си ги вземе. Мъжът стана и хвърли поглед към разбитата входна врата.

— Кажи на Роузи, че съм на разположение.

Лорийн дълго гледа как тромавата му фигура се отдалечава по пътя.

Не след дълго от банята се разнесоха стонове. Роузи се мъчеше да стане.

— Май пак се натрясках, а?

— Точно така — засмя се Лорийн. Току-що бе намерила дамската чанта на приятелката си и проверяваше съдържанието на портмонето й. — Твоят човек, Джейк, беше тук и преди малко си тръгна.

— Така ли? Е, хайде, ще ми помогнеш ли да стана или ще продължаваш да злорадстваш?

Тя се опита да я вдигне и падна върху нея. След кратко боричкане по хлъзгавия под Роузи успя да седне, хвана главата си с две ръце и започна да охка. Лорийн я наблюдаваше без сянка от отвращение. Бе виждала подобни сцени хиляди пъти, а и тя самата неведнъж бе изпадала в това положение. Донесе чаша вода, която Роузи изпи на един дъх и поиска друга. След четвъртата чаша се облегна на стената и затвори очи.

— Значи Джейк е бил тук? — избухна в сълзи тя. Задавените й хълцания се смесваха с думи на обожание към маймунообразния човечец, комуто дължала толкова много.

— Излизам да си търся работа, Роузи, чуваш ли?

— Добре. Прави каквото намериш за добре.

— Мога ли да взема няколко долара? — провикна се от трапезарията Лорийн.

— Разбира се, скъпа, стига да намериш. Не помня колко изхарчих в магазина. — Най-после успя да стане и тръгна със залитане към телефона. — Ще му се обадя след малко. Трябва да говоря с него. Ти май по-добре ще се оправиш без мен. Знаех, че не ме бива за спонсор. Джейк излезе прав. Трябва да се гордееш със себе си, Лорийн. Ти не пи от бърбъна, нали?

— Нито капка. — Лорийн изпразни съдържанието на портмонето и излезе.

 

 

Нямаше намерение да се връща. Чувстваше се уверена в себе си, което отдавна не й се бе случвало. Беше издържала на изкушението. Може би щеше да допие бутилката, ако Джейк не бе връхлетял, но фактът си беше налице — не пи нито капка.

Усещаше топлината на паважа през евтините си обувки и не можеше да се насити на своето ново постижение — способността да управлява краката си, волята си, да върви без да залита. Свали ластика от косата си, тръсна глава и вдъхна аромата на лимоновия шампоан. Някога използваше същия, много, много отдавна. На ъгъла спря и запали цигара. Вдишваше дима с пълни гърди и наблюдаваше как колелцата му бавно изчезват. Не искаше да мисли за миналото. Не искаше да знае коя е била в миналото и каква е днес.

На няколко крачки от нея спря тъмносин седан. С крайчеца на окото Лорийн набързо огледа шофьора. Облечен бе с ленено сако и синя риза с отворена яка, имаше рядка, лошо подстригана руса коса и големи влажни устни. Той надникна от прозореца усмихнат и прокара палец по устните си. Попита дали иска да я откара някъде. Тя пристъпи и наведе глава така, че белегът й да не се вижда. Не искаше да го изплаши още в началото. Беше опитна в този бизнес и знаеше, че ако е ченге, ще я провокира да си каже името и цената.

— Да не сте объркали пътя? — попита го и сложи ръка на дръжката на вратата. — Имате ли нужда от мен?

Той я изгледа втренчено няколко мига, после се озърна и кимна:

— Влизай!

Лорийн седна в колата и той подкара като луд. Говореше бързо и задъхано, че иска орално и на публично място. От време на време облизваше дебелите си устни с език. Тя обгърна с ръка облегалката, но щом докосна тила му, той конвулсивно се дръпна. Не понасял да го докосват. Колата летеше с бясна скорост, изпреварвайки всеки автомобил, който й се изпречи на пътя и най-после спря в паркинга на някакъв супермаркет. На първия етаж гъмжеше от автомобили и хора, които щъкаха към щандовете и обратно с пълни пазарски чанти.

Той отмина първия етаж, след него втория. Гумите свиреха на всеки завой. Едва на четвъртия етаж намери свободно място за паркиране и още докато изключваше мотора, разкопча ципа на панталона си. Лорийн постави ръка на слабините му, но той я блъсна.

— Казах ти, че не искам да ме пипаш!

— Добре, успокой се. Искаш ли да ти говоря мръсотии? Какво искаш да направя?

Той стоеше скован, а пръстите му стискаха и отпускаха волана.

— Искаш да ти духам, така ли? Направо тук, в колата? Мисълта, че някой може да те види в това положение те възбужда, нали? Ах, ти лошо момче! Имаш късмет, защото това е тясната ми специалност. Много съм добра! Кажи, нали това искаш от мен?

Очите му шареха по паркинга, а устните му се гърчеха безмълвно. Лорийн продължи да шепне и да премлясва от време на време. Той затвори очи.

— Както вече казах, ще ти бъде хубаво. Тук е истинско публично място. Виж колко хора има наоколо. Първо обаче трябва да уредим сметката. Какво ще кажеш?

Той погледна през прозореца. Няколко души приближаваха и гласовете им отекваха в бетонната сграда. Близостта им го възбуди още повече и той нетърпеливо пъхна ръка в гащите си.

— Духай, кучко!

Тя се изтегли към вратата и хвана дръжката.

— Двайсет долара.

Семейство с две деца паркира до тях. От удоволствие устата му се разтегли в мокра усмивка, а розовият му пенис щръкна навън. Той отпусна глава на облегалката и започна да онанира, докато лявата му ръка смъкваше седалката назад.

— Двайсет долара — повтори Лорийн.

Ерекцията му спадна. Очевидно беше полуимпотентен ексхибиционист, изруга наум тя. Той припряно взе да рови из портфейла си, намери двайсетдоларова банкнота и я подхвърли към нея.

— Виж какво можеш да направиш за тези пари, кучко! После внезапно я хвана за косата и натисна главата й в скута си, върху малкия розов червей. Лорийн усещаше миризмата на панталоните и кожата му.

Дали заради уханието на лимон на косите си или защото беше напълно трезва, тя изведнъж разбра, че не е способна да направи това, за което току-що получи пари. Бе го правила хиляди пъти с всякакви, нормални и извратени типове, по никога трезва. Призракът на лейтенант Пейдж изплува от дълбините на душата й, готов да се бие за всяка трошица от загубеното си достойнство.

— Съжалявам, не мога. Вземи си парите.

Той натисна още по-силно тила й. Тя се опита да се освободи, но не успя. Наведена напред, бе хваната като в капан, а воланът допълнително й пречеше да се изправи. Чу го да отваря жабката, но не видя какво вади оттам. Направи опит да се отпусне, за да заеме по-удобна поза, но той продължаваше да натиска главата й със свободната си ръка.

Първият удар я зашемети. Удари я с такава сила, че натискът на ръката му отслабна и в този кратък миг Лорийн, напрегнала всичките си сили, се изправи рязко, удряйки с глава гърдите му. Той залитна в смъкнатата назад седалка и едва тогава тя видя, че в дясната си ръка стиска извит, подобен на тесла чук, готов да замахне втори път. Щеше да я убие! Лорийн се извърна с лице към него и с всички сили захапа врата му. Усети как зъбите й разкъсват плътта. Той се разпищя, пусна чука и се опита да се откъсне от нея, но тя стискаше с всички сили.

Хората от спрелия до тях автомобил тъкмо слагаха продуктите в багажника, когато чуха виковете. Мъжът надникна през замъгленото стъкло на седана, а жената дръпна децата в колата и подвикна на съпруга си да се прибере в автомобила. Той обаче не обърна внимание на предупрежденията й.

— Хей, какво става там? — извика непознатият и отвори вратата на седана. Лорийн излетя от колата и падна по лице на цимента. От главата и устата й течеше кръв. Жената и децата се развикаха за помощ.

Колата рязко дръпна назад и я повлече за роклята, закачена за лоста на седалката. Мъжът я грабна, за да я издърпа изпод колелата и политна назад заедно с нея. Вратата се затръшна и седанът излетя под дивия вой на гумите.

Жената се наведе над нея и се опита да я повдигне. Докато ставаше, Лорийн видя в краката си портфейла на ексхибициониста. Очевидно бе паднал по време на схватката.

— Той се опита да ме ограби, открадна чантата ми — захлипа тя и грабна портфейла. Жената извика на мъжа си да се обади в полицията, но Лорийн я спря.

— Няма нужда от полиция, ще се оправя сама. Важното е, че не е взел портмонето ми.

— Но вие сте цялата в кръв!

— Нищо ми няма. — Напипа раната на тила си и усети как кръвта й се стича по гърба. — Благодаря ви много! Ще се оправя.

Мъжът се приближи със зачервено от гняв лице.

— Обадих се в полицията. Добре ли сте?

Съпругата му го хвана за ръката и хвърли подозрителен поглед към Лорийн.

— Да се прибираме. Тя не иска помощ. Иди при децата, чуваш ли!

Объркан, той гледаше ту жена си, ту ранената.

— Благодаря ви, ще се оправя — повтори Лорийн с измъчена усмивка.

Семейството тръгна към автомобила и до нея достигна гневният шепот на съпругата:

— Не виждаш ли, че е уличница? Сигурно е искала да го обере. Виж й само лицето на какво прилича. Да се махаме оттук!

Колата потегли. Разстроен и шокиран, мъжът хвърли последен поглед назад, преди да изчезне зад завоя.

Лорийн влезе в женската тоалетна и се помъчи да почисти раната с мокри салфетки. Кръвта не спираше. Устата й също беше разкървавена. Нима я беше ударил и в лицето? Краката и едва я държаха и тя седна разтреперана на тоалетната, за да не припадне на пода. С последни сили отвори портфейла. Имаше шофьорска книжка, разписки от химическо чистене и триста и петдесет долара. Натъпка доларите в бикините си, изхвърли портфейла в кофата и отново започна да се мие.

Петнайсет минути по-късно спря едно такси и даде адреса на Роузи.

 

 

Нямаше сили да слезе от таксито. Шофьорът побесня, когато видя, че тапицерията е изцапана с кръв, и се развика. Джейк, който бе дошъл да провери състоянието на Роузи, видя сцената от прозореца и реши, че Лорийн се връща пияна. Двамата слязоха и й помогнаха да се изкачи по стълбите. Щом видяха окървавената й глава, решиха да я отведат в болницата, но тя отказа. Не искаше никакви полицейски доклади и болнични отчети. А най-хубавото беше, помисли между другото тя, че и този ден не бе сложила капка алкохол в устата си.

Раната обаче продължаваше да кърви. Най-после се съгласи да я зашият в клиниката на Джейк. Докато я почистваха, разказа как се е подхлъзнала и паднала върху остър камък. Джейк я слушаше с недоверие. Раната очевидно бе причинена от удар в тила. Само два сантиметра по-нагоре и тя щеше да бъде мъртва.

Роузи настани бинтованата си гостенка в своето легло, даде й успокоителните и антибиотиците, които Джейк бе предписал, и се върна в трапезарията.

— Има ли нещо в нейния разказ, което ти прилича на лъжа? — попита Джейк.

— Може би това, че някога е била полицейски служител.

— Това са фантазии, разбира се — засмя се той. — Според мен тя е проститутка и затова отказа да отиде в полицията. Днес някой се е опитал да я убие. Както и да е… разтревожен съм повече за тебе. Ти се развиваше толкова добре, преди тя да дойде при теб.

— Тя няма нищо общо с днешното ми напиване, Джейк. То стана заради мъжа ми.

— Може би. Трябва да знаеш обаче, че все още си слаба и уязвима, скъпа, лесно можеш отново да се върнеш към алкохола. От колко време тя не е пила, според теб? Не много, нали?

Роузи знаеше, че е прав, но не искаше да го търси само като свой спонсор, макар че имаше пълно право да го прави.

— Самотна съм, Джейк. Имам нужда от приятел.

— Кой съм аз, че да те уча какво да правиш? Утре ще дойда да оправя вратата. Пантите трябва да се сменят.

Роузи въздъхна и хвърли поглед към спалнята.

— Мисля, че всичко ще бъде наред. Поне тази нощ. Когато се грижа за нея, забравям собствените си проблеми.

— Както искаш, но бъди внимателна. — Джейк нахлузи сакото си. — Тази жена ми изглежда доста съмнителна.

Той не спомена, че докато я преглеждаше, изпод полата й се посипаха банкноти и на въпроса му отговори с „не е твоя работа“. Това били нейните спестявания. Беше сигурен, че тя има доста дебело досие в полицията. Виждаше се по лицето й. Трябва да е яка като мъж, щом може да се движи след такъв убийствен удар в тила, помисли той.

Въпреки горещината Роузи реши да сготви пилешка супа. Чувстваше се неспокойна и изяде почти цялата тенджера. Лорийн беше будна от доста време, но лежеше със затворени очи. Имаше главоболие.

— Супа — обяви Роузи и седна на леглото й, държейки купичка и голяма лъжица.

Лорийн се усмихна. Горещата вечер убиваше апетита й, но щом опита първата лъжица, разбра колко е гладна. Лакомо изяде супата и накрая обра остатъците с парче хляб.

— Щях да ти сипя още, но нали съм прасе, всичко изядох — призна си приятелката й.

— Преядох. Беше много вкусно… Защо не спиш с мен, онзи диван е малък за тебе.

— Благодаря за комплимента — засмя се Роузи. — Мислех да сложа възглавниците на пода. Щях да те изхвърля, но Джейк предупреди, че не трябва да се движиш. Никакво въртене на главата наляво-надясно! Мисля, че ще изтърпя една нощ на дивана.

Докато слушаше тежките й стъпки из апартамента, Лорийн държеше ръката си върху скритите в гащите банкноти. Действаха й успокояващо. С триста долара можеше веднага да се махне оттук. Подът се затресе и Роузи влезе, този път с чаша течен шоколад. Остави напитката на масичката и взе да оправя одеялото. Сърцето на Лорийн се сви. Грижовността на приятелката й й напомни детството.

— Роузи… тук ли си?

— Да, нося се като цепелин из стаята. Не забравяй да си вземеш хапчетата.

Лорийн се изправи на лакът с изкривено от болка лице.

— Искаш ли аспирин? — Тя донесе две хапчета и поднесе чашата към устата на Лорийн. — Ако ти потрябвам, извикай ме.

— Роузи, аз… — тя се изчерви — наистина искам да променя живота си. Щом трябва, ще идвам редовно на тези събрания.

— Надявам се. — „Лека нощ, да спиш в кош“ и утре се връщаш на дивана.

Лорийн се засмя и се пъхна под одеялото. Изведнъж й хрумна, че не се е смяла от години. Това я отпусна. Вече четвърти месец не беше вкусвала алкохол. Можеше ли, искаше ли да се откаже окончателно от пиенето? Парите сякаш натежаха върху корема й. Мушна банкнотите под възглавницата и миг преди да се унесе, си спомни, че снимката в шофьорската книжка нямаше нищо общо с ексхибициониста. Колата по всяка вероятност е била открадната, а портмонето беше на действителния й собственик. Да държиш чук в жабката? Хм, удобно измислено. Положението, в което натискаше главата й, полусвалената седалка подсказваха, че го е правил и друг път. Джейк бе казал, че е извадила невероятен късмет. Ако ударът бе попаднал два сантиметра по-нагоре, щял направо да разтвори черепа й. Ако не беше го ухапала за врата, сега щеше да бъде мъртва. Дълбоката рана го бе белязала. Дали да не се обади в полицията като анонимно лице и да опише случая? Тя се прозя и реши първо да се наспи добре.

 

 

Роузи нареди на пода възглавниците от дивана, намали звука на телевизора и се разположи удобно. Искаше й се да погледа някоя забавна програма. Новините не я интересуваха. Тази вечер например показаха няколко пъти снимката на някой си Норман Хейстингс, чийто труп бе намерен в багажника на тъмносиния му седан. Експертизата установила, че е умрял от удари с чук, а портфейлът му бил откраднат. Говорителят помоли всички, които могат да съобщят някакви подробности по случая, да се обадят в полицията. На екрана блесна телефонен номер. Тя изключи телевизора и въздъхна. Утре я чакаше труден ден. Трябваше да признае пред събранието, че е „прегрешила“. Започна да изброява наум дванайсетте правила на дружеството. Никога не можеше да запомни повече от седем. И тази нощ стигна едва до третото: „Единственото изискване за членство в дружеството е желанието да се откажеш от алкохола.“