П. Г. Удхаус
Горе главата, Джийвс (9)

Девета глава

Като се има предвид, че по-голямата част От будните часове на Стифи са посветени на накисване на невинни минувачи в септични ями, тя е далеч по-приятна за окото, отколкото заслужава. Дребна е — техническият термин, ако не се лъже, е миньон. Винаги ми се е струвало, че когато двамата със Смрадльо поемат по пътеката между църковните пейки към олтара, ако изобщо някога се стигне дотам, разликата в ръста им ще развесели от сърце зрителите от първите редици. И според мен, когато свещеникът попита Смрадльо дали е готов да вземе тази тук Стефани за законна съпруга, най-подходящият отговор ще бъде: „Ами да, разбира се, колкото я има в наличност.“

— Какво, за Бога, си въобразявате, че правите вие двамата? — попита тя, изненадана не без основание да види чичо си и стар свой приятел в сегашното ни положение. — И защо събаряте мебелите?

— Това бях аз — признах си. — Блъснах се в стария часовник. Също като Смрадльо, нали, — блъскам се в къде какво има. Ха-ха!

— Намали хахато — разгорещено ме парира тя. — И не смей да споменаваш себе си в едно изречение с моя Харолд. Все пак това не обяснява защо клечите там горе като лешояди връз дърво.

Татко Басет се намеси с най-обидения си глас. Това, че тя го оприличи на лешояд, макар в неговия случай сравнението да беше рядко удачно, изглежда, го засегна.

— Бяхме нападнати най-кръвожадно от твоето куче.

— Не толкова нападнати — допълних аз, — колкото гледани накриво. Не му дадохме време да ни нападне и сметнахме за най-здравословно да се оттеглим от неговата сфера на влияние преди да се захване за работа. Опитва се да ни докопа вече два часа.

Или поне на мен ми се сториха толкова.

Тя незабавно защити безсловесното си другарче.

— Горкото ангелче не е виновно. Естествено, че ви е взело за международни шпиони на щат към Москва. Да се промъквате на пръсти из къщата в този нощен час! Разбирам Бърти да го прави — все пак той е падал на главата си като бебе, но съм изненадана от теб, чичо Уоткин. Защо не си легнеш?

— С най-голямо удоволствие ще си легна — увери я татко Басет студено, — ако бъдеш така добра да отстраниш това животно. То е обществено зло.

— Много е раздразнителен — вмъкнах аз.

— То си е много добро куче, ако си гледате работата и не го закачате. Връщай се в леглото си, Бартоломю, невъзпитано момче такова! — каза Стифи и такова бе мощното излъчване на личността й, че хайванчето се обърна на пети и без да каже дума, се омете в нощта.

Татко Басет слезе предпазливо от скрина и насочи рибешкия си съдийски поглед към мен.

— Лека нощ, господин Устър. Ако смятате да трошите още от моите мебели, чувствайте се свободен и задоволете до насита странните си вкусове — каза той и също изчезна в нощта.

Стифи гледаше замислено след него.

— Ако питаш мен, чичо Уоткин не те харесва, Бърти. Забелязах как те гледаше на вечеря. Сякаш са се сбъднали най-страшните му кошмари. Е, не се учудвам, че пристигането ти му е нанесъл тежък удар. Същото беше и с мен. През живота си не съм била толкова изненадана, когато ти внезапно изплува като труп от застояло блато. Харолд ми каза, че те е молил да дойдеш, но нищо не е било в състояние да те убеди. Как така си промени решението?

При предишното ми пребиваване в Тотли Тауърс обстоятелствата ме принудиха да доверя на тази млада холера как съм поставен в очите на братовчедка й Мадлин. Затова сега не се поколебах да й изложа последните развития.

— Научих, че имало неприятности между Мадлин и Гъси, дължащи се, както бях уведомен, на принуждаването му от нейна страна да следва стъпките на поета Шели и да стане вегетарианец. Та реших да помогна като raisonneur.

— Като какъв?

— Знаех си, че тънката дипломация не е за теб. Това е френски израз и струва ми се, означава спокоен и добронамерен светски мъж, който се намесва при разрив между две влюбени сърца, за да ги събере отново. Нещо крайно съществено при сегашната криза.

— Искаш да кажеш, че ако Мадлин отреже квитанцията на Гъси, ще се омъжи за теб?

— Накратко е горе-долу така. Но макар да уважавам Мадлин и дори да й се възхищавам, аз въставам срещу перспективата усмихнатото й лице да надзърта към мен над каната с кафе през остатъка от живота ми. Така че дойдох тук, за да видя какво мога да направя.

— Не можеше да избереш по-подходящ момент. След като вече си тук, захващай се с онази работа, която Харолд ти каза, че искам да свършиш за мен.

Разбрах, че трябваше да изкоренявам злото, преди да е пуснало корени.

— Без мен. Дори не си прави устата. Познавам те с твоите работи.

— Но това е нещо много просто. Можеш да го свършиш и с главата надолу. И ще внесеш светлина и щастие в живота на един беден мърляч, който има нужда и от двете. Бил ли си скаут?

— Само като дете.

— Тогава имаш да наваксваш много загубено време и да вършиш добри дела до посиняване. Моето поръчение ще е добро начало, тъкмо като за теб, фактите са следните.

— Не искам да ги чуя.

— Може би ще предпочетеш да повикам Бартоломю отново и да му кажа да продължи оттам, откъдето прекъсна?

Джийвс би нарекъл аргумента й необорим.

— Добре де, добре. Разкажи ми всичко, но накратко.

— Помниш ли малката черна статуетка върху масата на вечеря?

— Онова грозното?

— Чичо Уоткин я купи от един човек на име Планк.

— Чух вече.

— Добре, знаеш ли колко му е платил за нея?

— Ти не каза ли хиляда лири?

— Не, не казах. Просто споменах, че толкова струва. А той я получил от горкия Планк за пет лири.

— Шегуваш се.

— Не, не се шегувам. Платил му е пет лири. И не го пази в тайна. Когато бяхме в Бринкли, показа статуетката на господин Травърс и му разказа всичко… Как я зърнал върху камината у Планк и разбрал колко е ценна и как му казал, че не струва, кажи-речи, нищо, но би дал пет лири за нея, защото знаел колко е затруднен човекът. Хвалеше се злорадо с хитростта си, а господин Травърс се гърчеше като тел за разбиване на яйца.

Можех да си го представя. Ако има нещо, което кара някой колекционер да плаче с кървави сълзи, това е да чуе как друг колекционер е направил изгодна сделка.

— Откъде знаеш, че Планк е бил затруднен?

— Щеше ли да се раздели с предмета за пет лири, ако не беше?

— Има нещо такова.

— Не можеш да отречеш, че чичо Уоткин е подло псе.

— Аз съм последният човек, който ще седне да го отрича. Твоят разказ само потвърждава това, което винаги съм твърдял. А именно, че няма низост, на която да не е способен един съдия. Нищо чудно, че си праведно възмутена. Твоят чичо Уоткин е разкрит като мошеник от най-чиста и долна проба. Но, разбира се, нищо не може да се направи.

— Не съм толкова сигурна.

— Да не си се опитала вече да действаш?

— В известен смисъл — да. Накарах Харолд да изнесе една много силна проповед върху лозето на Навутей^[1]. Не мисля, че някога си чувал за лозето на Навутей.

Аз настръхнах. Тя засегна гордостта на моя живот.

— Съмнявам се, че ще намериш човек в цял Лондон, който да познава по-отблизо фактите относно лозето на Навутей. Може и да не ти е известно, но в училище спечелих награда върху Светото писание.

— Сто на сто си преписвал.

— Нищо подобно. Дължа го единствено на старание и ученолюбие. Смрадльо съгласи ли се?

— Да. Той каза, че идеята е прекрасна и цяла седмица смука таблетки за гърло, за да бъде гласът му във форма. Планът беше като онази пиеса в „Хамлет“. Нали се сещаш? Да се събуди съвестта на краля и прочее.

— Стратегията ми е ясна. Свърши ли работа?

— Не. Харолд е на квартира при госпожа Бутъл, жената на пощальона, където имат само газени лампи, а той се спънал в масата, съборил лампата и тя запалила проповедта. Нямал време да я напише наново, та се наложи да изрови нещо от архива си. Беше ужасно разочарован.

Аз присвих устни и тъкмо да кажа, че Х. П. Пинкър надминава всички спънати смотаняци, когато съобразих, че има опасност да нараня чувствата й, и се въздържах. Току-виж, свирнала на Бартоломю.

— Така че се налага да се справим с проблема по друг начин и тук ти влизаш в действие.

Усмихнах се толерантно.

— Разбирам накъде биеш — казах. — Искаш да отида при чичо ти Уоткин и да се опитам с жарки слова да събудя заспалата му съвест. Искаш да му кажа: „Играй по правилата, Басет, и нека съвестта те направлява“, опитвайки се да му набия в тиквата колко е нередно да мами вдовици и сираци. Приемам за целите на разговора, че Планк е сирак, макар и със сигурност да не е вдовица. Но моя заблудена млада скаридо, наистина ли допускаш, че татко Басет гледа на мен като на сърдечен приятел и съветник, в чиито доводи винаги е готов да се вслуша? Само преди малко ти лично изтъкваше колко е алергичен към обаянието на Устър. Нищо няма да излезе от разговора ми с него.

— Че кой те кара да говориш?

— Тогава какво искаш?

— Искам да задигнеш статуетката и да я върнеш на Планк, който после ще я продаде на господин Травърс на прилична цена. Само като си помисля, че чичо Уоткин му е дал някакви си пет лири за нея! Не можем да го оставим да се отърве ненаказан след подобна низост. Той има нужда от един хубав урок.

Отново се усмихнах толерантно. Младата песоглавка ме забавляваше. Мислех си колко прав съм бил в предвиждането, че всяка задача, възложена от нея, би имала крайно нездравословни последици.

— Ама и теб си те бива, Стифи!

Тихият укор в гласа ми би трябвало да я удави в срам и угризения, но нищо подобно.

— Ти ли ще ми кажеш, че ме бивало! — нахвърли се тя по-зле от Бартоломю. — Всички знаят, че постоянно отмъкваш къде що видиш! Полицейски шлемове и тям подобни.

Кимнах леко. В интерес на истината, навремето обитавах Аркадия^[2].

— Има — почувствах се задължен да призная — известна доза истинност в думите ти. Признавам, че на младини може и да съм свалил капак или два от горните етажи на полицейските служители…

— Видя ли!

— … но само по време на гребните гонки между Кеймбридж и Оксфорд, когато сърцето бе по-младо от днес. Подобен епизод ни събра за първи път с чичо ти Уоткин. Но можеш да ми повярваш, че горещата кръв е охладена и сега съм друг човек. Отговорът ми на предложението ти е: не.

— Не?

— Поне няма накъде — уверих я аз, изразявайки се пределно ясно и за най-скромния интелект. — Защо ти самата не я задигнеш?

— Няма смисъл. Не мога да я занеса на Планк, защото ми забраниха да излизам. Бартоломю ухапа иконома и сега плащам за греховете на шотландците. Според мен трябва да премислиш, Бърти.

— Не се надявай.

— Не бъди такова муле.

— Може да съм муле, но си знам интереса и не мога да бъда отместен от правия път.

Тя помълча известно време. После тихо въздъхна.

— Боже, Боже. А така се надявах, че няма да се наложи да кажа на Мадлин за Гъси.

За пореден път видимо потръпнах. Рядко съм чувал думи, които да ми допадат по-слабо. Сториха ми се натежали от зловеща многозначителност.

— Знаеш ли какво се случи тази нощ, Бърти? Събудих се преди около час и какво, мислиш, ме събуди? Нечии крадливи стъпки. Измъкнах се от стаята си и съзрях Гъси да се промъква надолу по стълбите. Беше тъмно, разбира се, но той носеше фенерче и светлината се отразяваше в очилата му. Отиде в кухнята. Надникнах вътре и там готвачката го тъпчеше с месен пай, както докер товари кораб със зърно. И в съзнанието ми проблесна мисълта, че ако Мадлин чуе за това, ще го срита, преди той да разбере откъде му е дошло.

— Но едно момиче не сритва човека само защото му е казала да се придържа към брюкселското зеле и спанака, а е разбрала, че той се е нахвърлил върху месен пай — казах аз, опитвайки да си вярвам, но без голям успех.

— Басирам се, че Мадлин ще го направи.

Така мислех и аз. Естествените човешки норми не важат за дропли като Мадлин Басет. Това, което едно нормално момиче би направило, и онова, което дроплата би сторила, са две различни и отделни неща. Не бях забравил времето, когато срита отношенията си с Гъси само задето той, без да иска, оплеска връчването на наградите в началното училище на Маркет Снодсбъри.

— Ти знаеш колко са непостижими нейните идеали. Да, господине, ако някой изпусне дума пред нея за тази среднощна оргия, сватбените камбани няма да зазвънят. Гъси ще е свободен, а тя ще започне да се оглежда за някой друг, който да запълни овакантеното място. Наистина смятам, че ще трябва да премислиш решението си, Бърти, и да покрадеш още малко.

— О, пресвета моя лельо!

Изказах се като елен, разгорещен от преследването и копнеещ с изплезен език за хладни потоци. Щеше да е ясно и на един къде-къде по-непроницателен ум от моя, че тази проклета Бинг ме е спипала натясно и сега ще диктува стратегията и тактиката, докато прегракне.

Шантаж, разбира се, но по-нежният пол много си пада по шантажа. Не веднъж, а неколкократно съм бил подчиняван на волята на леля си Далия със заплахата, че ако не стане нейното, тя ще ме отлюспи от софрата си, като по този начин лиши търбуха ми от благините на Анатол. Посочете кое да е нежно и крехко създание от женско вероизповедание и аз ще ви разголя един безмилостен Наполеон на престъпността, готов, без да му мигне окото, да окаже давление върху някой злочест мъж, от чиито услуги се нуждае. Трябва да се прокара закон в зашита на жертвите.

— Жребият явно е хвърлен — казах неохотно.

— Хвърлен е — увери ме тя.

— Наистина ли си непреклонна?

— Няма накъде повече. Сърцето ми кърви за Планк и ще се погрижа правдата да възтържествува.

— Добре тогава. Ще видя какво мога да направя.

— Така те харесвам. Цялата работа е безобразно лесна и проста. От теб се иска само да вдигнеш предмета от масата в трапезарията и да го отнесеш на Планк. Помисли как личицето му ще грейне, когато влезеш със статуетката при него. Представям си как ще каже: „Ти си моят герой!“

И със смях, който макар и звънлив, прозвуча в ушите ми като скърцане на калем, тя си тръгна.