П. Г. Удхаус
Горе главата, Джийвс (6)

Шеста глава

За да разредя напрежението, го попитах дали не иска сандвич с краставичка, но той с яростен жест ми даде да разбера, че не дава пет пари за тези сандвичи, макар че ако ме питаше мен, много се мина, защото си ги биваше.

— Една кифличка?

Не, не щял и кифличка. Изглежда, беше на диета.

— Устър — каза той, като шаваше енергично с мускулите на долната си челюст, — все не мога да реша да ти строша ли врата, или да.

Моят глас беше единодушно за „не“, но той не ми даде време да го изразя.

— Аз бях изумен, когато научих от Мадлин, че си имал дебелоочието да се самопоканиш тук. Мотивът ти, разбира се, е ясен. Дошъл си да подкопаеш вярата й в мъжа, когото обича, и да сееш раздор в душата й. Като пъплеща змия — добави той и аз с интерес научих, че змиите пъплят. — Как не можа да проявиш елементарна почтеност, когато тя направи своя избор, и да изчезнеш от пейзажа. Надявал си се да я отнемеш от Финк-Нотъл.

Усетих, че е време да кажа нещо, и стигнах до „Аз…“, но той ме прекъсна с поредния си яростен жест. Не помня някога да съм срещал друг човек, който така да узурпира разговора.

— Не се съмнявам, че ще се оправдаваш с всепоглъщащата си любов, която не ти позволила да устоиш на непреодолимия импулс да паднеш на колене пред нея и да й се молиш. Зарежи тази работа. Презряна слабост. Нека ти съобщя, Устър, че от дълги години обожавам това момиче, но никога дори с една дума или поглед не съм й го намекнал. За мен беше непоносим удар, когато тя взе, че се сгоди за този… Финк-Нотъл, но се примирих с положението, защото се тешах с мисълта, че той държи ключа към щастието й. Макар и зашеметен, запазих…

— Горе главата? — подсказах аз.

— … чувствата в себе си. Стисках…

— Юмруци?

— … зъби и не продумвах дума, която по някакъв начин да й намекне за силата на моите чувства. За мен беше важно само тя да е щастлива. Ако ме попиташ дали одобрявам този Финк-Нотъл като неин бъдещ съпруг, ще призная откровено, че изобщо не го одобрявам. Той според мен притежава всички задължителни качества на горчивия хап и мога да добавя, че мнението ми се споделя от баща й. Но той е мъжът, когото тя избра, и аз се примирявам с нейния избор. Не се промъквам зад гърба на Финк-Нотъл и не се опитвам да я настройвам срещу него.

— Браво на теб.

— Какво каза?

Обясних, че му прави чест. Казах му, че е много благородно от негова страна.

— Така ли? Добре тогава. Предлагам ти, Устър, да последваш примера ми. И нека ти кажа, че няма да те изпускам от очи и да не съм видял повече галене по главата. Иначе ще…

Не успя да сподели точно какво възнамерява да направи иначе (макар че се досещах), защото в този момент Мадлин се завърна. Очите й бяха зачервени, а цялостният й вид беше на попарена теменужка.

— Ще ти покажа стаята, Бърти — каза с безцветен глас на препостила светица и Споуд ми метна предупредителен поглед.

— Внимавай, Устър, много внимавай — каза той, докато ние с Мадлин излизахме.

Тя изглеждаше изненадана.

— Защо Родерик те предупреди да внимаваш?

— А, това нивга не ще узнаем. Дали не се страхува, че ще се подхлъзна на паркета?

— Прозвуча ми сякаш беше ядосан. Скарахте ли се?

— Господи, не, разбира се. Разговорът ни протече в атмосфера на сърдечно дружелюбие.

— Помислих, че може да се е подразнил от идването ти тук.

— Напротив. Нищо не може да се сравни с топлината на неговото „Добре дошъл в Тотли Тауърс“.

— Толкова се радвам. Много би ме заболяло, ако вие двамата… О, ето го и татко.

Бяхме стигнали коридора на втория етаж и сър Уоткин Басет излизаше от стаята си с весело тананикане на уста. Когато ме видя, тананикането умря върху устните му. Стоеше и ме гледаше ужасен. Напомни ми за един от онези, дето прекарват нощта в обитавани от духове къщи и на другата сутрин ги намират мъртви с лица, изкривени от неописуем ужас.

— А, татко — рече Мадлин. — Забравих да ти кажа. Поканих Бърти да ни погостува няколко дни.

Татко Басет преглътна мъчително.

— Като казваш няколко дни…

— Надявам се поне една седмица.

— Божичко!

— Ако не и по-дълго.

— Велики небеса!

— Чаят е сервиран в салона, татко.

— Ще ми трябва нещо по-силно — каза татко Басет с нисък, дрезгав глас и се затътри нанякъде напълно съсипан. Гледката на отдалечаващата му се глава, докато слизаше към долните помещения, където го очакваха течните подкрепления, ме накара да си спомня едно стихотворение, което ме караха да декламирам като дете. Забравил съм го почти цялото, но там ставаше дума за буря в морето и интересната строфа беше: „Свършено е с нас — кресна капитанът и политна по стълбите надолу.“

— Татко ми се видя разстроен от нещо — обади се Мадлин.

— Наистина създава такова впечатление — казах аз въздържано, понеже бях засегнат от отношението на стария цирей. Можех да проявя снизхождение, защото беше естествено за един човек с установени навици да се мръщи на внезапното цъфване на Устърови сред себе си, но все пак смятах, че беше редно да се напъне малко повече и да го понесе като мъж. Вземи пример от индианците, Басет, бих му казал, ако бяхме в по-добри отношения, и щях да му изтъкна, че те са демонстрирали най-висок дух, когато са ги заличали от двете страни на кладата.

Тази болезнена среща, последвала толкова скоропостижно разговора ми със Споуд, ако неговото излияние може да се нарече разговор, би трябвало да ми спука балона, но нищо подобно. Бях тъй окрилен от официалната новина, че всичко между М. Басет и Г. Финк-Нотъл е наред, че дори не й обърнах внимание. Разбира се, не е никак обнадеждаващо да гостуваш в дом, чийто домакин се раздрусва погнусено само при вида ти и хуква презглава към бутилките. Устърови обаче са на висота и в добро, и в зло, така че ударите на гонга малко по-късно, призоваващи обитателите на къщата на вечеря, ме завариха в превъзходно настроение. Завързах си вратовръзката с песен на уста и с пружинираща стъпка се запътих към коритото за хранене.

 

 

Нормално вечерята е събитието, което кара Бъртрам да изпъкне и да се представи в най-добрата си форма. Обичам да вечерям. Много от най-щастливите ми часове са преминали в компанията на супа, риба, фазан или съответното месо, суфле, плодове и заключителния портвайн. Те измъкват най-доброто от мен и ме карат да блестя като току-що шлифован брилянт. „Устър, казват често тези, които ме познават, може да не става за нищо през деня, но само потопете света в мрак, запалете мекото осветление, отпушете шампанското, наблъскайте го с изискани ястия на вечеря, и акълът ще ви се вземе.“

Но за да бъда бляскав и да очаровам всичко живо, поставям едно условие — компанията да е на нужната висота. А за този конкретен случай мога да твърдя, че не съм срещал по-смачкана компания. Сър Уоткин Басет, все още разтърсен от появата ми в дома му, нямаше нищо общо със сърдечния домакин, който от самото начало се превръща в душата на компанията. Освен дето ми хвърляше погледи над очилата и премигваше, сякаш още не можеше да повярва, че съм от плът и кръв, а после с бързо потръпване се извръщаше да не ме вижда, той допринасяше малко, или дори нищо за това, което Джийвс нарича пир за разума и изплакване на душата^[1]. Като прибавите към картината Споуд, мъжествен и смълчан; Мадлин Басет, тъжовна и оклюмала; Гъси, кисел и навъсен; и Стифи, очевидно блееща, и ще получите траурно бдение над любим покойник.

Скръбна — това е думата, която търсех. Атмосферата беше скръбна. Целият гуляй напомняше за сцена от руска пиеса от онези, на които леля Агата сегиз-тогиз ме кара да водя сина й Томас в „Олд Вик“^[2], за да се усъвършенства разумът му, който, както е всеизвестно, има належаща нужда от усъвършенстване, усъвършенстване и пак усъвършенстване.

Някъде към средата на вечерята почувствах, че е време някой да каже нещо, та привлякох вниманието на татко Басет към предмета в центъра на масата. Във всеки нормален дом това щеше да е ваза с цветя или нещо подобно, но в Тотли Тауърс бяха цопнали малка черна фигурка, изваяна от някакъв неизвестен за мен материал. Тя бе тъй оскърбителна за зрението, щото веднага предположих, че е скорошна придобивка за колекцията му. Чичо Том винаги се връща от разпродажби с подобни тръни за очите.

— Това е ново, нали? — казах аз и той подскочи. Предполагам, че тъкмо е успял да си внуши, че съм мираж, та напомнянето, че съм от плът и кръв, силно го е разстроило.

— Онова по средата на масата, дето мяза на участник в негърско шоу. Явно е нещо, което сте придобили откакто… ъ… откакто бях тук последния път.

Може би беше нетактично да му напомням за онова мое предишно гостуване и не биваше да повдигам въпроса, но се случва тези неща да ти се изплъзнат от езика.

— Да — каза той, след като направи пауза, за да потръпне. — Това е последното допълнение към колекцията ми.

— Татко я купи от един човек на име Планк, който живее недалеч оттук в Хокли-над-Местън — обади се Мадлин.

— Прекрасно малко бижу — казах аз. Болеше ме да го гледам, но реших, че няма да загубя нищо, ако му се подмажа. — Точно по тези неща си пада чичо Том и умира да ги притежава. Между другото — спомних си аз, — леля Далия спомена за това вчера по телефона и добави, че чичо Том би дал и предните си зъби, за да го има в колекцията си. И не съм изненадан. Явно е ценно.

— Струва хиляда лири — каза Стифи, излизайки от комата си и отваряйки уста за първи път.

— Толкова много? Боже!

Странна работа, помислих се аз, как съдиите са в състояние да си позволяват подобни мащабни разходи само като глобяват упорито хората години наред и присвояват парите от глобите. Пет лири тук…

— Какво е това? Креда? — продължих да разпитвам.

Сбърках.

— Кехлибар — сопна се татко Басет и ми проби дупка в челото с погледа, с който ме прикова на подсъдимата скамейка в полицейския съд на улица Бошър. — Черен кехлибар.

— Да, разбира се. Сега си спомням, че и леля Далия така го нарече. Тя говореше за предмета с голямо уважение, извънредно голямо уважение.

— Наистина?

— И още как.

Надявах се, че този непринуден диалог ще стопи леда, така да се каже, и ще започнем да си бъбрим като в някой от онези старовремски светски салони, за които пише по книгите. Но уви. Мълчанието се спусна отново, но най-сетне вечерята приключи. Две минути по-късно бях на път за стаята си, където възнамерявах да прекарам остатъка от вечерта с книга на Ърл Стенли Гарднър, която си носех. Не виждах никакъв смисъл да се смесвам с тълпата в салона, където Споуд ще ми се блещи, татко Басет ще ми се въси, а Мадлин най-вероятно да ми пее стари английски песни, докато стане време за лягане. Съзнавах, че като се измъквах по терлици, извършвах социален гаф, способен да накара автора на книга за светския етикет да повдигне неодобрително вежди. Обаче големият урок, който научаваме от живота, е кога да бъдем и кога да не бъдем в центъра на събитията.