П. Г. Удхаус
Горе главата, Джийвс (5)

Пета глава

Както Смрадльо предрече, Мадлин Басет не постави никакви пречки пред гостуването ми в Тотли Тауърс. В отговор на моето просещо покана послание тя ми даде зелена светлина и някъде около час след пристигането на телеграмата й леля Далия позвъни от Бринкли. Току-що получила съобщението ми и изгаряше от нетърпение да научи какво, мътните да ме отнесат, става, та няма да мога да й дам обяда, на който разчитала.

Обаждането й не ме изненада. Предчувствах, че може да се получи известно оживление на фронта в Бринкли. Старата роднина е добра душа и силно обича своя Бъртрам, но е с властна натура и не търпи желанията й да бъдат осуетявани. Гласът й се стовари връз мен като глутница разбеснели се хрътки.

— Бърти, ти долно чучело и мръсно петно върху английския пейзаж!

— На телефона.

— Получих телеграмата ти.

— Така си и мислех. Телеграфната служба е много ефикасна.

— Какво искаш да кажеш с това напускане на града? Та ти никога не го напускаш, освен за да дойдеш тук да се тъпчеш с храната на Анатол.

Ставаше дума за несравнимия й френски готвач, при споменаването на чието име лигите сами потичат. Наричат го дар Божи за стомашните сокове.

— За къде си тръгнал?

Изчаках лигите ми да се оттекат и я осведомих, че отивам в Тотли Тауърс. Тя изсумтя ядно.

— Тия телефони за нищо не ги бива. Счу ми се, че отиваш в Тотли Тауърс.

— Така е.

— Тотли Тауърс!

— Заминавам днес следобед.

— Какво, по дяволите, ги е принудило да те поканят?

— Не са ме канили. Самопоканих се.

— Искаш да кажеш, че съзнателно и преднамерено си заламтял за компанията на сър Уоткин Басет? Значи си по-голямо магаре, отколкото винаги съм те мислила. Говоря като жена, която този дърт досадник тормози с присъствието си повече от седмица.

Разбрах мисълта й и побързах да обясня.

— Признавам, че татко Басет всекиму идва в повече — казах — и ако човек не е притиснат от обстоятелствата, най-препоръчително е да не го замеря с камък. Само че в моя живот възникна остра криза. Настъпил е разрив в отношенията между Гъси Финк-Нотъл и Мадлин Басет. Годежът им бере душа, а ти знаеш какво означава този годеж за мен. Отивам там, за да се опитам да излекувам пукнатината.

— Ти пък какво можеш да направиш?

— Ролята ми, както я виждам, ще бъде на резоньор, както се изразяват французите.

— Което ще рече?

— Е, тук ме хвана натясно, но такава е ролята, която Джийвс каза, че ще изпълнявам.

— Ще го вземеш ли със себе си?

— Разбира се. Правя ли изобщо крачка без него?

— В такъв случай си отваряй зъркелите на осем. Само това ти казвам. Случайно знам, че Басет му се усуква.

— Как така му се усуква?

— Опитва се да ти го отмъкне.

Аз се олюлях и щях да падна, ако не бях седнал.

— Неимоверно!

— Ако искаш да кажеш невероятно, много грешиш. Така че имай си едно наум. Казах ти как беше впечатлен и омагьосан от Джийвс. Непрекъснато го изпиваше с поглед, докато твоят човек сервираше — като котка патица, както би казал Анатол. И една сутрин направо го чух да му прави неприлично предложение. Е? Какво става с теб? Припадна ли?

Казах й, че моментното ми мълчание се дължи на изумление от думите и, а тя отвърна, че не вижда защо трябва да се изумявам толкова, след като познавам Басет.

— Не може да си забравил как се опита да отмъкне Анатол. Няма низост, на която този човек да не е способен. Без капка съвест. Когато пристигнеш в Тотли-на-платото, срещни се с един туземец на име Планк и го попитай какво мисли за сър Уоткин. Той измамил този нещастен Планк… По дяволите! — изруга възрастната ми роднина, когато един глас произнесе монотонно: „Три-и-и минути“. И затвори, като ме остави полазен от студени тръпки, сякаш тя беше моят ангел хранител, за чиято дарба по въпроса вече споменах.

Същия следобед продължавах да тръпна е нестихваща амплитуда, докато шофирах спортната си кола по пътя към Тотли-на-платото. Разбира се, бях убеден, че Джийвс никога не би помислил да срита отзад старата си фирма, а подканен настойчиво от проклетия Басет да го стори, би спрял да слуша като глуха пепелянка^[1], което, както вероятно знаете, означава решителен отказ да се чуе гласът на заклинателя, колкото и изкусно той да си надува свирката. Работата обаче е там, че можеш да си уверен в нещо и независимо от това да ти треперят гащите, докато размишляваш над него. Тъй че не бях никак в мир със себе си, когато намалих скоростта на арабския си жребец през портите на Тотли Тауърс.

Не знам дали сте слушали в църквата един химн, чийто припев звучи горе-долу така:

Трам папам папам парари,

трам парам парара,

там гледката окото гали

и сал човекът я разваля.

Описанието би паснало на Тотли Тауърс като тапет на стена. Неговата фасада, обширните земи с хълмист парк, гладко окосени морави и всичко, каквото се полага, бяха като поръчани от майката природа за любимо чедо. Но каква файда, като знаех какво ме очаква вътре? Няма никаква проклета полза от приятната гледка, ако вражеската глутница, която върви в пакет с нея, я изпортва.

Леговището на стария Басет е един от най-забележителните английски домове — не някое показно място като къщите с триста шестдесет и пет стаи, петдесет и две стълбища и дванайсет двора, но и не бих го нарекъл бунгало. Беше го купил мебелирано преди известно време от лорд не-знам-си-кой, изпаднал в нужда от пари в брой, както се случва на мнозина лордове в наше време.

Но не и татко Басет. В залеза на живота си беше фрашкан с благини. Всъщност няма да преувелича, ако го нарека неприлично богат. Съзнателният си живот прекара като съдия в столицата и в това си качество веднъж ме глоби пет лири за една невинна шега в нощта на ежегодното състезание с лодки между Оксфорд и Кеймбридж. А едно бащинско смъмряне щеше да е далеч по-уместно. Малко след това един негов роднина починал и му оставил огромно състояние. Поне такава беше оповестената версия. Разбира се, в действителност, ако питате мен, през всичките си години на съдийстване той е присвоявал глобите и така е натрупал торби с мангизи. Пет лири тук, пет лири там и ето ти дюшекът пълен.

Бяхме пътували доста бързо, та към пет без двайсет вече звънях на входната врата. Джийвс откара колата в конюшнята и икономът (спомних си, че се казва Бътърфийлд) ме отведе в салона.

— Господин Устър — обяви той.

Не бях изненадан да заваря чаепиенето в пет часа в пълен ход, защото чух звън на чаши. Мадлин Басет домакинстваше, та ми протегна една клюмнала длан.

— Бърти! Колко се радвам да те видя.

Мога да си представя как някой случаен наблюдател, ако бях му доверил своите опасения при мисълта за брак с това момиче, би повдигнал с недоумение вежди, защото тя си беше безспорно красавица — стройна, гъвкава и щедро надарена със златни коси и всичко, което се полага. Но случайният наблюдател щеше да направи груба грешка, ако пропуснеше да забележи онази нейна сантиментална превзетост, онова едва доловимо изражение, показващо, че е готова всеки момент да се разлигави с бебешки език.

— Познаваш господин Пинкър — каза тя и аз забелязах присъствието на Смрадльо. Той бе натикан безопасно в едно кресло и доколкото можах да видя, още не беше съборил нищо. Обаче имаше вид на човек, готов за скок и сигурно щеше да се задейства в най-скоро време. Все пак в стаята имаше голяма маса на пачи крак, огъваща се от кифли, сандвичи, сервизи и чайници, та нямаше начин да й се размине.

Като ме видя, той видимо трепна, изпусна една чиния с половин кифличка и очите му се ококориха. Разбира се, знаех какво си мисли. Беше решил, че съм променил решението си и затова съм тук. И без съмнение шепнеше на себе си: „Порадвайте се с мене, защото си намерих загубената овца.“^[2] Аз потъгувах за бедния човечец, защото знаех какъв неприятен ритник го очакваше, щом разбереше, че нищо не е в състояние да ме склони да изпълня несъмнено отблъскващото поръчение на Стифи. По този въпрос бях решил да бъда твърд независимо от душевните страдания. Отдавна съм научил, че тайната на един щастлив и успешен живот е да нямам нищо общо с всеки замисъл, роден в главата на тази млада напаст на име Стифи.

Последвалият разговор бихте могли да наречете… забравих думата, но започва с б… безразборен? Безпредметен? Не… Тъй като Смрадльо бе в обсега на разговора, двамата с Мадлин не можехме да пристъпим към същината на въпроса, така че просто си бъбрехме… безцелно — това беше думата. Просто бъбрехме безцелно за туй и онуй. Смрадльо каза, че бил дошъл да разговаря със сър Уоткин относно наближаващия училищен празник и аз се обадих:

— А, така ли? Значи ще има училищен празник?

А Мадлин каза, че празникът бил вдругиден и поради заболяването на викария се налагало господин Пинкър да се нагърби с провеждането му. Смрадльо сгърчи лице, сякаш бе захапал лимон.

Мадлин попита дали пътуването ми е било приятно и аз отговорих:

— О, да.

Смрадльо отбеляза, че Стифи толкова ще се радва на пристигането ми, а аз пуснах една от моите дискретни усмивки. После Бътърфийлд влезе да докладва, че сър Уоткин можел да приеме господин Пинкър и Смрадльо се изпари. Веднага щом вратата се затвори зад него и иконома, Мадлин стисна молитвено длани, хвърли ми един от онези нейни влажно-морни погледи и загука.

— Ах, Бърти, не трябваше да идваш. Сърцето не ми позволи да отхвърля трогателната ти молба. Знаех колко си закопнял да ме видиш отново, макар и за кратко, макар и безнадеждно… Но беше ли това благоразумно! Не е ли само излишно завъртане на ножа в раната? Няма ли близостта ми да ти причини ненужна мъка, като знаеш, че никога няма да бъдем нещо повече от добри приятели? Безполезно е, Бърти. Не трябва да се надяваш. Аз обичам Огъстъс.

Думите й, както можете да си представите, бяха музика за ушите ми. Чувствах, че тя няма да се изказва толкова решително, ако наистина съществуваше сериозен разрив между нея и Гъси. Очевидно неговото изхвърляне, че му се повръща от нея, е било мимолетно и в резултат на временно спречкване, причинено от нейна забележка, че пуши прекалено или нещо от този род. При всички случаи, каквато и да беше причината за спукването на лютнята, тя сега явно бе забравена и простена. При това положение си казах, че би трябвало да успея да се измъкна оттук веднага след закуска на другия ден. И тогава забелязах как физиономията й придоби болезнен израз и очите й се замъглиха.

— Мисълта за твоята безнадеждна любов толкова ме натъжава, Бърти — рече и добави нещо за пеперуди и звезди, което не схванах добре. — Животът е тъй трагичен, тъй жесток. Но какво мога да сторя?

— Нищо — отвърнах от сърце. — Просто продължавай да го живееш, без да ти мига окото.

— Но това ми къса сърцето!

И при тези думи избухна в неудържими ридания. Рухна на стола, закри лице с длани и му удари един голям рев. Реших, че елементарната учтивост изисква да я погладя по главата с цел успокояване. Така и направих, но сега като поглеждам назад, виждам грешката си. Спомням си Монти Бодкин от „Търтеите“, който веднъж погладил една разревана дама по главата, без да съзнава, че годеницата му стои непосредствено зад него и жадно попива с очи цялата сцена. Той ми каза, че клопката при поглаждането по главата се състои в това, че ако не внимаваш зорко, току-виж, си забравил да си отдръпнеш ръката. Просто стърчиш там с длан върху косите на субекта и никак не е изключено това да накара зрителите да свият устни.

Монти сторил тази грешка. Също и аз. А за свиването на устните се погрижи Споуд, който взе, че влезе в същия момент. Като видя Мадлин обляна в сълзи, целият се олюля от носа до кърмата.

— Мадлин! — ревна. — Какво става?

— Нищо, Родерик, нищо — отвърна тя сподавено.

И изхвърча навън, вероятно да си изплакне очите, а Споуд се завъртя на пети и ми хвърли изпепеляващ поглед. Забелязах, че е пораснал от последния път, когато го видях. В разговора си с Емералд Стоукър, ако си спомняте, го сравних с горила, но тогава имах пред вид редова горила, а не Кинг Конг, какъвто се представи пред погледа ми. Юмруците му бяха стиснати здраво, очите му мятаха мълнии и дори най-тъпият наблюдател би отгатнал, че отношението му към Бъртрам не е дружелюбно.