П. Г. Удхаус
Горе главата, Джийвс (4)

Четвърта глава

Ще ви кажа защо се тресеше снажната ми снага. Критичните ми забележки по адрес на Мадлин в разговора с Емералд Стоукър трябва да са ви дали представа колко алергичен бях към тази Басетова напаст. Тя беше за мен същия цирей на врата, какъвто бях аз за баща й или за Родерик Споуд. Независимо от това съществуваше безспорна опасност да се наложи да я взема за добро и за зло, както гласи брачната церемония.

Фактите подлежат на лесно разяснение. Гъси, влюбен в Басет, умираше от желание да й открехне вратата на чувствата си, но при всеки опит да го стори самообладанието го напускаше и той се улавяше, че бръщолеви за тритони. Тогава му хрумна да ме помоли да пледирам за неговата кауза и когато го направих, тази патка Мадлин взе, та реши, че пледирам за себе си. И рече скръбно колко много съжалявала, дето трябва да ми причини болка, но сърцето й принадлежало на Гъси. Което щеше да е прекрасно, стига да не беше добавила, че ако някога нещо я накарало да промени мнението й за Гъси като крал сред кралете и мъж сред мъжете и му отрежела квитанцията, аз съм бил следващият на опашката. И макар да било невъзможно да ме обича със същата неугасима страст, щяла да се постарае да ме направи щастлив. С една дума, намирах се в положението на вицепрезидент на Съединените американски щати, на когото засега му е широко около врата, но си знае, че ще бъде овътрен за нула време, ако не дай Боже нещо сполети титуляра.

Затова няма какво да се чудите, че изявлението на Гъси „Повръща ми се от Мадлин!“ ме помете като тон тухли и ме изстреля вътре с името на Джийвс на уста. Както неведнъж досега, аз отново разбрах, че единственото спасение е да се оставя в ръцете на неговия висш разум.

— Сър? — каза той, като се материализира.

— Случи се нещо ужасно, Джийвс! Надвиснала е беда!

— Наистина ли, сър? Съжалявам да го чуя.

Трябва да се признае едно нещо на Джийвс. Оставя миналото да погребе своите мъртъвци. Двамата с младия господар може и да са имали разногласия във връзка с тиролските шапки с розови пера, но види ли същият млад господар да се огъва под стрелите на свирепата съдба^[1], той прибира меча в ножницата, както подобава на верен васал. Тъй че сега вместо студенина и сдържаност, каквито се очакват от една по-дребна душа, той показа надлежно вълнение и загриженост. Което ще рече, че позволи на едната си вежда да се повдигне с няколко милиметра нагоре.

— Какъв е проблемът, сър?

Аз се отпуснах на един стол и попих росата от челото морно. Отдавна не бях цопвал в по-дълбока септична яма.

— Току-що видях Гъси Финк-Нотъл.

— Да, сър. Господин Финк-Нотъл беше тук преди малко.

— Срещнах го отвън в едно такси. И знаеш ли какво?

— Не, сър.

— Споменах за госпожица Басет и той каза… внимавай сега, Джийвс, той каза… цитирам: „Не ми говори за Мадлин. Повръща ми се от Мадлин.“ Край на цитата.

— Наистина ли, сър?

— Това не са думи на обич.

— Прав сте, сър.

— Те са думи на човек, комуто е дошло до гуша от предмета на любовта. Нямах време да разнищя въпроса, защото се понесе като попарен котарак към гара Падингтън, но няма съмнение, че се е образувала пукнатина в онова… Как му беше името… Нещо пиперлия… люто…

— Възможно ли е лютня да е думата, която търсите, сър?

— Нищо чудно. Но и не бих заложил ризата си.

— Поетът Тенисън казва: „Малката пукнатина в лютнята е тази, която кара постепенно музиката да затихне и разширявайки се, бавно убива я докрай.“^[2]

— Тогава думата е лютня. А ние знаем какво ще се случи, ако тази конкретна лютня се пропука.

Разменихме многозначителни погледи. Или поне аз му метнах многозначителен поглед, а той ме зафиксира като препарирана жаба, както прави, когато е дискретен. Известно му е как стоят нещата между мен и госпожица Басет, но, естествено, никога не обсъждаме въпроса и свеждаме размяната на мнения до гореспоменатите многозначителни поглед и препарирани надувки. За подобно нещо двама истински английски джентълмени дума не обелват. Не знам дали подобен разговор може да попадне в категорията „очерняне името на дама“, но от всяко положение не би било редно, а ние, Устърови, стриктно се придържаме към благоприличието. Както впрочем и Джийвсови.

— Какво да правя?

— Сър?

— Не ми отговаряй със: „Сър?“ Знаеш не по-зле от мен, че е възникнала ситуация, налагаща незабавно притичване на помощ на засегнатата страна от всички свестни люде. Важното е годежът на Гъси да не се скапе. Трябва да се предприемат някакви стъпки.

— Това действително е крайно препоръчително, сър.

— Но какви? Аз, разбира се, трябва да забързам към полесражението и да се правя на гълъбчето на мира. Или, с други думи, да видя какво е в състояние да стори един спокоен и благ светски мъж, за да събере младата двойка заедно.

— Добре разбирам смисъла на думите ви, сър. Вашата роля така, както я виждам, ще бъде на raisonneur^[3], както се изразяват французите.

— Освен дето ми се гади само при мисълта да бъда отново под покрива на Тотли Тауърс, има и друга пречка. Говорих със Смрадльо Пинкър преди малко и той каза, че Стифи Бинг иска от мен услуга. Е, добре, ти знаеш какви неща обикновено иска Стифи от хората. Спомняш ли си епизода с шлема на полицая Оутс?

— Много живо, сър.

— Оутс предизвика нейното неудоволствие само като съобщи на чичо й, че псето Бартоломю го капичнало от велосипеда, в резултат на което той тупнал в една канавка и получил охлузвания и други средни телесни контузии. Тогава тя предума Харолд Пинкър — едно духовно лице, забележи, което не пропуска да закопчае яката си отзад — да задигне полицейския шлем на Оутс. Описаният епизод обаче е нищо за потенциала на Стифи. Буквално не съществуват граници за приумиците й, щом й скимне да ги осъществява. Ум да ти зайде при мисълта какво ми готви.

— Определено имате основания за тревожни предчувствия, сър.

— Това е положението. Бавно се пека на два огъня. Питам се, трябва ли да отида и да видя как мога да закърпя лютнята, или ще е по-мъдро да си натискам тук парцалите и да оставя природата да следва естествения си ход с надеждата, че Времето, този велик лечител, ще си свърши работата?

— Мога ли да направя едно предложение, сър?

— Давай, Джийвс.

— Не бихте ли могли да отидете в Тотли Тауърс, но да отклоните молбата на госпожица Бинг?

Прецених това предложение от всичките му ъгли. В него имаше хляб.

— С други думи, да й кажа да върви да се дави в езерото?

— Точно така, сър.

Изгледах го с благоговение.

— Джийвс — казах, — ти както винаги си на висота. Ще питам с телеграма госпожица Басет мога ли да отида, а на леля Далия ще съобщя, че не мога да я черпя обяд, защото напускам столицата. И ще кажа на Стифи, че каквито и бръмбари да се мътят в така наречения й ум, да не разчита на услуга и съдействие от мен. Да, Джийвс, ти улучи. Ще замина за Тотли, макар че тръпки ме побиват само при мисълта. Татко Басет ще бъде там. Споуд ще бъде там. Песът Бартоломю ще бъде там. Човек започва да се пита защо се вдига толкоз пушилка във филмите за Дивия запад за онези обречените, дето яздят миля подир миля към Долината на смъртта. В края на краищата те нямаше да намерят татко Басет в другия й край. Е, нека се уповаваме на благополучен изход.

— Това е единственият начин на действие, сър.

— Значи горе главата, а, Джийвс?

— Без съмнение, сър. Това е, ако мога така да се изразя, духът, в който е препоръчително да се действа.