П. Г. Удхаус
Горе главата, Джийвс (21)

Двадесет и първа глава

— Добър вечер, сър — каза той. — Бихте ли желали нещо за хапване? Господин Бътърфийлд ме помоли да му услужа, като донеса тези сандвичи в салона. Той в момента е зает с подслушване зад вратата на стаята, в която сър Уоткин преговаря с госпожица Басет. Каза, че пише мемоари и никога не пропуска възможност да събере подходящ материал.

Изгледах го както аз си знам. Лицето ми беше студено и кораво като варено яйце от училищно празненство. Не помня някога да съм бил по-преизпълнен с праведно възмущение.

— Всъщност, Джийвс, искам не резен клисав хляб с умряла сардина…

— Аншоа, сър.

— Или аншоа. Не съм в настроение да споря за подробности. Изисквам обяснение, и то категорично.

— Моля, сър?

— Не можеш да се измъкнеш с подобни молби. Отговори ми, Джийвс, с едно просто „да“ или „не“. Защо си казал на Планк да дойде в Тотли Тауърс?

Мислех, че въпросът ще го смачка като влажен чорап, но той дори не трепна.

— Сърцето ми се разтопи от разказа на госпожица Бинг за сполетелите я злочестия, сър. Случайно срещнах младата дама и я заварих в състояние на покъртително униние в резултат на отказа на сър Уоткин да предостави викарство на господин Пинкър. Прецених веднага, че е във възможностите ми да облекча нещастието й. Бях научил от служителката в пощата в Хокли, че викарият там ще се оттегля скоро на заслужен отдих и тъй като бях запознат с желанието на майор Планк да засили предната линия на отбора на Хокли, прецених, че ще е прекрасна идея да го свържа с господин Пинкър. За да може да се ожени за госпожица Бинг, господин Пинкър се нуждае от викарство, а за да се състезава успешно на футболното поле със съперничещите села, на майор Планк му трябва викарий с големия опит на господин Пинкър като център нападател. Стори ми се, че техните интереси съвпадат.

— Дотук добре. Смрадльо се уреди.

— Той ще заеме ли мястото на господин Белами като викарий в Хокли?

— Веднага щом Белами го оваканти.

— Много съм щастлив да чуя това, сър.

Аз помълчах известно време, тъй като трябваше да се справя с едно внезапно схващане на левия крайник. След това казах все още ледено.

— Ти може да си щастлив, но аз не бях през последния четвърт час, сгушен зад дивана и в очакване Планк всеки момент да ме разобличи. Не можа ли да си представиш какво ще се случи, ако се бяхме срещнали?

— Бях убеден, че вашата забележителна интелигентност ще ви позволи да намерите начин, за да го избегнете, сър, както е станало в действителност. Скрили сте се зад дивана?

— На четири крака.

— Много мъдър маньовър от ваша страна, ако мога да се изразя така, сър. Свидетелства за ненадмината находчивост и бързина на мисълта.

Ледът у мен се разтопи. Няма да преувелича, ако кажа, че бях умилостивен. Не ми се случва често да ми пробутват добрата стара смазка, защото преобладаващото население, сред което се движа и особено леля Агата, е по-склонно да ме срита в кокал четата, отколкото да ме превъзнася. И чак след като се насладих на „забележителната интелигентност“, внезапно си спомних за все още надвисналата женитба с Мадлин Басет. Трепнах толкова видимо, че Джийвс ме попита дали съм неразположен.

— Физически не, Джийвс. Духовно, да.

— Не ви разбирам напълно, сър.

— Ами ето ги новините, прочетени от Бъртрам Устър. Ще се женя.

— Наистина ли, сър?

— Да, Джийвс, ще се женя. Прочитането на имената на младоженците в църквата е почти в кърпа вързано.

— Ще си позволя ли недопустима волност, сър, ако попитам…

— За кого? Няма нужда да питаш. Гъси Финк-Нотъл духна с Емералд Стоукър, създавайки по този начин един… как се казва?

— Може би вакуум е думата, която търсите, сър?

— Правилно. Един вакуум, който ще трябва да запълня. Освен ако не измислиш някакъв начин да ме измъкнеш.

— Ще посветя размислите си на проблема, сър.

— Благодаря ти, Джийвс — казах аз и щях да продължа да говоря, ако в този момент не бях видял вратата да се отваря, та думите ми пресъхнаха в гърлото. Обаче не беше Планк, както се опасявах, а само Стифи.

— Здравейте, вие двамата — каза тя. — Търся Харолд.

Само от един поглед ми стана ясно, че Джийвс основателно ми я описа като унила. Челото й бе заоблачено и общият й вид бе на изтерзана душа. Бях щастлив, че мога да инжектирам малко слънчева светлина в живота й. Натиках в миша дупка собствените си неволи и казах:

— Той те търси. Има да ти разказва една странна история. Познаваш ли Планк?

— Какво Планк?

— Сега ще ти кажа. Планк досега е бил за теб просто смътна фигура, подвизаваща се в Хокли и продаваща черни кехлибарени статуетки, но той има и друга страна.

Тя демонстрира известна нетърпеливост.

— Ако мислиш, че се интересувам от Планк…

— Не се ли интересуваш?

— Не.

— Ще се заинтересуваш. Той притежава, както казах, и друга страна. Като земевладелец има правото да раздава викарства и току-що даде едно на Смрадльо.

Бях прав в предположението си, че информацията ще окаже мощно въздействие върху мрачното й настроение. Никога не съм виждал труп да рипа от ковчега и да става душата на компанията, но допускам, че поведението на същия много би наподобявало това на госпожица Бинг от мига, в който смисъла на думите ми проникна през тежките облаци. Внезапна светлина грейна в очите й, които, както Планк коректно каза, бяха големи и сини, а от устните й се отрони едно възторжено „Бре, да пукна!“ После, изглежда, нещо се усъмни, защото очите й потъмняха отново.

— Вярно ли е това?

— Сведенията са официални.

— Не ме будалкаш, нали?

Аз надменно вирнах глава.

— Нима допускаш, че Бъртрам Устър се забавлява, като събужда хорските надежди, само за да ги… какво, Джийвс?

— Да ги стъпче в прахта, сър.

— Благодаря ти, Джийвс.

— Няма защо, сър.

— Можеш да ми вярваш, защото тази информация идва от устата на свидетел. Аз присъствах на сделката. Иззад дивана, но присъствах.

Тя все още беше в недоумение.

— Но аз не разбирам. Планк никога не се е срещал с Харолд.

— Джийвс ги срещна.

— Наистина ли, Джийвс?

— Да, госпожице.

— Браво!

— Благодаря ви, госпожице.

— И той наистина е дал на Харолд викарство?

— Викарството в Хокли. Ще го скрепи довечера с подписа си. В момента там все още има действащ викарий, но той е немощен и стар и иска да се пенсионира веднага щом му намерят заместник. По всичко личи, че ще можем да пуснем Смрадльо да вилнее на воля сред душите в Хокли още в близките няколко дни.

Моите прости думи и искрен маниер разпръснаха и последните й съмнения. Очите й блестяха като звезди близнаци, тя нададе животински крясъци и направи няколко танцови стъпки. След малко спря и попита:

— Как изглежда Планк?

— Какво искаш да кажеш с това как изглежда?

— Няма брада, нали?

— Не, няма.

— Това е добре, защото искам да го целуна, а ако имаше брада, щях да се затрудня.

— Зарежи намерението си — предупредих я аз, защото за мен психологията на Планк беше отворена книга. Цялата насока на онзи закоравял ергенски разговор ме остави с впечатлението, че би предпочел да бъде намушкан в крака с туземен кинжал, отколкото разни сладурчета да покриват с целувки гнусливо извърнатото му личице. — Той ще получи припадък.

— Все някого трябва да целуна. Какво ще кажеш, Джийвс?

— Не, благодаря, госпожице.

— А ти, Бърти?

— Бих предпочел да се въздържиш.

— Тогава ще да отида да целуна чичо Уоткин, макар че се показа като първокласен подлец. А след като го целуна, ще споделя с него новините и енергично ще го скастря, задето изтърва първокласна стока като Харолд. Ще му кажа, че когато отказа да се възползва от услугите му, постъпи досущ като индиеца^[1].

Не схванах накъде бие.

— Какъв индиец?

— Онзи, за когото гувернантката ме караше да чета — бедният глупак, чиято ръка… Как беше, Джийвс?

— Изхвърлила перла, по-ценна от цялото му племе, госпожице.

— Точно така. И ще му кажа как се надявам викарият, когото получи, да бъде мършаво човече с вечна хрема и да дрънка само глупости. Като казах чичо Уоткин, та се сетих. Това вече няма да ми трябва.

И с тези думи тя измъкна от дебрите на облеклото си черната кехлибарена грозотия, досущ като фокусник, който вади заек от цилиндъра си.