П. Г. Удхаус
Горе главата, Джийвс (16)

Шестнадесета глава

Правило ли ви е впечатление колко различно приемат двама души една и съща вест? Например съобщавате нещо на Джонс и Браун, и докато Джонс седи потопен в скръб и рони сълзи по потопените си гемии, Браун започва да хвърля шапка и се впуска в народни танци. Винаги много съм се впечатлявал от това.

Та и сега същото. Неотдавнашната свада между Мадлин Басет и Гъси съвсем не ми повиши настроението, но сломеното ми сърце се ловеше и за сламка, дето има една приказка, та се опитвах да убедя самия себе си, че тяхната нежна любов, макар и сритана понастоящем отзад, в крайна сметка пак ще разцъфти.

Но при думите на Стифи тази надежда пририта и подбел и очи, сякаш и тя бе фрасната по тила с порцеланов леген, пълен с фасул, а аз се наведох напред и зарових в длани лице. Неизменната ми политика е да търся доброто зад всяко зло, но при условие, че има нещо за търсене. Това, както би се изразила Мадлин Басет, беше краят. Бях дошъл в този дом като резоньор, за да събера младите заедно, но колкото и виден резоньор да си, доста ще се озориш да събереш двама млади, ако единият от тях духне с трети млад. Това не само те възпрепятства, ами направо ти връзва ръцете. Така че, както казах, ми остана само да се навеждам напред и да заравям лице в длани.

На татко Басет обаче тази новина явно му дойде като рядък и освежаващ плод. Тъй като лицето ми беше заровено в длани, не можах да установя дали се впусна в народни танци, но не го изключвам, защото, когато проговори, гласът му прозвуча като на човек, на ръба да се пръсне от щастие.

Бълбукането му беше разбираемо, то се знае. От всички налични кандидат зетьове Гъси, с евентуалното изключение на Бъртрам Устър, беше последният, на когото би се спрял. Още от самото начало го наблюдаваше със загриженост и се косеше от яд, задето бе отминало времето, когато бащите имаха решаващата дума и можеха да теглят ножа на всички бракове на щерките си, които не им бяха присърце.

Гъси веднъж ми каза, че когато го представили на Басет като мъжа, който ще се жени за дъщеря му, Басет го зяпнал с увиснала долна челюст и после със задавен глас казал: „Какво!“ Не повярвал на очите си, ако разбирате мисълта ми, и явно се надявал, че го будалкат и всеки момент истинският годеник ще изскочи иззад някой стол с думите: „Първоаприлска шега!“ Но когато той, Басет, най-накрая проумял, че няма шега и наистина му се е паднал Гъси, той се оттеглил в един ъгъл и дълго седял там неподвижен, без да реагира, когато го заговаряли.

Нищо чудно тогава, че съобщението на Стифи му подейства като освежителен коктейл, който действа директно на червените кръвни телца и кара бузките да порозовеят.

— Избягал ли каза? — изгъргори той.

— Точно така.

— С готвачката?

— Със самата готвачка. Затова именно казах, че няма да има никаква вечеря. Ще трябва да минем с твърдо сварени яйца, ако са останали от училищното празненство.

Споменаването на твърдо сварените яйца накараха татко Басет да трепне и стана ясно, че мислите му отлетяха обратно в палатката за чай, но той беше прекалено щастлив, за да позволи на тъжните спомени да го помрачат. С махване на ръка даде да се разбере, че вечерята не е нещо важно. Жестът му подсказваше, че Басетови могат да търпят лишения, ако се наложи.

— Сигурна ли си в така изложените факти, милинка?

— Срещнах ги, когато потегляха. Гъси попита дали ще имам нищо против, ако заеме колата ми.

— Нали му я даде? — разтревожи се татко Басет.

— О, да. Казах: „Разбира се, Гъси. Вземи я“

— Браво. Добро момиче. Добро момиче. Значи наистина са заминат и?

— Отнесени от вихъра.

— И възнамеряват да сключат брак?

— Веднага щом Гъси успее да получи специално разрешение. В такива случаи човек трябва да се обърне към архиепископа на Кентърбъри и както съм чувала, съдирал по две кожи.

— Това са най-добре похарчените пари.

— Така каза и Гъси. Каза още, че ще остави готвачката при лелята на Бърти и след това ще отпрати за Лондон да се срещне с архиепископа. Той е изпълнен с жар и решителност.

Странното изявление, че Гъси щял да остави Емералд Стоукър при леля Далия, накара главата ми рязко да напусне уюта на двете ми длани. Улових се, че размишлявам как ли ще приеме старата ми роднина това нахлуване и с чувство на страхопочтително благоговение си помислих, че любовта на Гъси към неговата Ем трябва да е необятна, за да поеме такъв страховит риск. Възрастната ми роднина притежава мощно характерче и начаса превръща в мазно петно всичко, имало неблагоразумието да не й се понрави. Разказвали са ми, че ловджии, имали навремето нещастието да бъдат сгълчани от нея, задето конете им по непредпазливост сритвали някоя хрътка, никога вече не били същите хора и месеци наред ходели като замаяни и подскачали при всеки внезапен шум.

Тъй като вече бях вдигнал глава, можах да видя татко Басет и установих, че ме гледа тъй гальовно, щото не беше за вярване това да е същият бивш съдия, с когото съвсем наскоро пихме заедно. Ако може да се нарече пиене заедно, когато двама души седят двайсет минути, без да си продумат. Явно радостта го бе превърнала в приятел на целия свят, и то до такава степен, че можеше да гледа Бъртрам, без да се разтърсва от погнуса.

— Чашата ви е празна, господин Устър — възкликна весело той. — Мога ли да я напълня отново?

Казах, че може. Бях изпил две, което е, общо взето, мярката ми, но сега балонът ми беше спукан и чувствах, че трета няма да ми навреди. Дори бях склонен да отида и по-далеч. Веднъж четох за един, който изпил двайсет и шест мартинита преди вечеря и започвах да се убеждавам, че е разсъждавал правилно.

— Родерик ми каза — продължи той сияещ, сякаш в съда бяха посрещнали със смях някоя от шегите му, — че поради спешни семейни дела в Бринкли Корт не сте могли да бъдете с нас на училищното празненство. Надявам се, че всичко е приключило задоволително?

— О, да, благодаря.

— Липсвахте на всички, но работата е преди удоволствието, разбира се. Как е чичо ви? Надявам се, че сте го заварили в добро здраве?

— Да, добре беше.

— А леля ви?

— Тя бе заминала за Лондон.

— Така ли? Сигурно много сте съжалявали, че не сте се видели. Възхитителна жена. Толкова гостоприемна. Толкова сърдечна. Такова удоволствие беше неотдавнашното ми гостуване в дома й.

Мисля, че беше готов да продължи безкрай в същия възторжен дух, ако в този момент Стифи не беше излязла от замисленото мълчание, в което бе изпаднала. До този момент стоеше и го наблюдаваше с преценяващ поглед, сякаш спореше със себе си дали да се впусне в нещо. Сега явно се беше решила.

— Радвам се, че си толкова приповдигнат, чичо Уоткин. Страхувах се, че новината ще те разстрои.

— Да ме разстрои? — изуми се татко Басет. — Как ти хрумна?

— Все пак се лиши от един бъдещ зет.

— Това именно прави деня най-щастливия в живота ми.

— Тогава можеш да го направиш най-щастлив и за мен — заяви Стифи, твърдо решена да кове желязото, докато е вряло. — Като дадеш на Харолд онова викарство.

Тъй като съществена част от вниманието ми бе съсредоточено върху горещата каша, в която бях затънал, не мога да кажа дали татко Басет се поколеба, но дори да го е направил, то е било само за миг. Несъмнено за секунда-две образът на онова твърдо сварено яйце се е изпречил пред съзнанието му и той отново е почувствал възмущение от неспособността на Смрадльо да държи в твърда ръка малолетните овце от паството си, но мисълта, че Огъстъс Финк-Нотъл няма да бъде негов зет издуха недостатъците на младия духовник. Беше тъй просмукан от млякото на топлата човечност^[1], че чувах как то се плиска вътре в него, поради което не бе в състояние да отреже някому квитанцията. Убеден съм, че ако в този момент му бях поискал пет лири, щеше да се раздели с тях без плач.

— Разбира се, разбира се, разбира се — изчурулика той като чучулига на клона и охлюв на трънката, както би се изразил Джийвс. — Сигурен съм, че от Пинкър ще излезе превъзходен викарий.

— Най-добрият — убедено заяви Стифи. — Той се затрива като прост курат. Няма размах. Пусни го да се вихри като викарий и Църквата само за него ще говори. Като Харолд няма втори.

— Винаги съм имал най-високо мнение за Харолд Пинкър.

— Не съм изненадана. И началството му така казва. Знаят, че му сече пипето. Много го бива във веруюто и може да проповядва като две и две четири.

— Да, проповедите му ги бива. Мъжествени и прями.

— Защото е здравеняк, който живее на чист въздух. Мускулесто християнство — там му е силата. Той играеше футбол в отбора на Англия.

— Така ли?

— Беше център нападател.

— Така ли?

При думите „център нападател“ аз, разбира се, трепнах забележимо. Не знаех, че Смрадльо е бил център, и си помислих за сетен път колко е несправедлив животът. Ето го Планк, дирещ със свещ посред бял ден точно това и вероятно отчаяно мислещ, че взорът му нийде няма да срещне кьорав нападател, докато аз бях в състояние да му попълня отбора, но бях възпрепятстван да извърша доброто дело поради обтегнатост в двустранните ни отношения. Почувствах се много тъжен и ми хрумна мисълта, че човек трябва да е добър и към най-недостойните, защото никога не знае кога ще му влязат в работа.

— Тогава да кажа ли на Харолд, че парашутът му се отваря? — попита Стифи.

— Моля?

— Искам да кажа, официално ли е това за викарството?

— И още как!

— О, чичо Уоткин! Как да ти се отблагодаря?

— Всичко е наред, детето ми — каза татко Басет, по-благ от всякога. — А сега — продължи той, като се запъти към вратата — ще ме извините, господин Устър, и ти, Стефани. Трябва да отида при Мадлин и…

— Да й честитиш?

— Щях да кажа да избърша сълзите й.

— Ако има такива.

— Смяташ ли, че няма да е съкрушена?

— Как да е съкрушено момиче, спасено като по чудо от брак с Гъси Финк-Нотъл?

— Вярно. Много вярно — съгласи се татко Басет и излезе от стаята като защитник, който, макар и да не умее да връща топката, не се помайва на полето.

Ако хранех някакво съмнение, че сър Уоткин Басет е танцувал народни танци, то за Стифи нямаше две мнения. Тя рипаше и кръжеше и дори най-помраченият взор можеше да забележи, че ако не бе пропуснала да се запаси с цветя и рози, сега щеше да ги ръси невъздържано наляво и надясно. И тъй като вземах присърце интересите на Смрадльо, аз прибрах в килера за известно време всичките си несгоди и се заех да й правя компания в ликуването. Силата на Бъртрам Устър е в умението да загърбва личните тревоги, когато някой приятел има повод да празнува.

За известно време Стифи обсеби разговора и не ме остави да вмъкна и дума. Жените много ги бива в това отношение. И най-крехките притежават грамофонна мощ на фелдфебел. Виждал съм леля Агата да продължава да ме нарича с неназоваеми епитети дълго след като би трябвало да не са й останали дъх и изобретателност.

Темата й беше смайващият късмет, който са извадили новите енориаши на Смрадльо, защото щели да получат не само викарий като хората, не само една свята личност, която щяла да се погрижи един път за душите им, ами и такава съпруга на викария, че пръстите си да оближат. Чак когато млъкна, за да си поеме дъх, след като обрисува себе си, раздаваща супа на заслужилите бедняци и питаща с кротък глас как е ревматизмът им, аз можах да повдигна един належащ въпрос. Сред цялата тази веселба и потупвания по гърба ми хрумна една отрезвяваща мисъл.

— Съгласен съм с теб — казах. — Това наистина мяза на щастлив завършек и разбирам как си стигнала до заключението, че е най-лудешки веселият ден от цялата година нова^[2], но има нещо, над което трябва да се замислиш, какъвто за жалост не е случаят.

— Какво? Не мисля, че съм пропуснала нещо.

— Говоря за обещанието на татко Басет да ви даде викарството.

— Всичко е наред, нали така? Какво не ти харесва?

— Просто на твое място бих го изискал в писмена форма.

Това я спря, сякаш се беше сблъскала с център нападател. Възторгът й се смени от угриженост и бързо прехапване на долната устна. Явно й бях дал храна за размишление.

— Нали не допускаш, че чичо Уоткин ще ни преметне?

— Няма граници за онова, което чичо ти Уоткин би направил, ако е в подходящо настроение. Не бих му доверил и умрял плъх. Къде е Смрадльо?

— Отвън на моравата.

— Тогава го грабвай и право при татко Басет. И не мирясвай, докато не въплъти обещанието си в писмена форма.

— Знаеш ли, че заради теб ме полазиха студени тръпки?

— Има защо.

Тя помисли малко, а долната й устна понесе още дъвчене.

— Много добре — каза накрая. — Ще доведа Харолд.

— Няма да навреди, ако доведеш и двама-трима адвокати — продължих да ръся съвети аз, докато тя профучаваше покрай мен.

След около пет минути, докато тънех отново в пуйчене над заплетеното състояние на личните ми дела, Джийвс влезе и съобщи, че ме търсят по телефона.