П. Г. Удхаус
Горе главата, Джийвс (13)

Тринадесета глава

На другия ден пукването на зората ни донесе ясно и слънчево време. Или поне с такова впечатление останах. Самият аз не я видях да пука, тъй като едва призори потънах в метежен сън, но когато мъглите на съня се вдигнаха и аз отново бях в състояние да забележа външния свят, слънчевите лъчи се сипеха през прозореца, а ухото бе нападнато от врещолевенето на не по-малко от седемстотин и петдесет птичи разновидности, никоя от които, за разлика от мен, си нямаше и повей от проблем. Не бях виждал по-безгрижна компания и колкото повече ги слушах с погнуса, толкова повече ми се вкисваше душата, защото тъжовността ме бе белязала за своя плячка^[1], дето има една приказка, и цялата тази бойкост и ревностност само даваха храна за мрачното ми настроение след вчерашния разговор с Мадлин Басет.

Както разбирате, нейните заключителни слова ме сръгаха яко в междуребрието. Ясно стана, че това вече не е спречкване на двама влюбени, което се забравя след две-три сълзи и целувки, ами истинска първокласна бездна, зейнала и под моите нозе. И ако не се вземеха незабавни мерки чрез съответните канали, тя като нищо можеше да извади лютнята от строя и да й запуши во веки устата. А как да предприема въпросните мерки, хабер си нямах. Два железни характера се бяха сблъскали. От една страна, имахме силното предубеждение на Мадлин към плътта като храна за плътта, а от друга — твърдата решимост на Гъси да получи всички резени от бута, които по право му се полагаха. И аз се питах каква ли ще е реколтата и все още тръпнех при мисълта какво ли крие бъдещето, когато Джийвс се вмъкна в стаята със сутрешната чаша чай.

— Ъ? — казах разсеяно, докато той я поставяше върху масата. Обикновено скачам при вида на освежаващата течност като тюлен пред резен риба. Но сега бях умислен. Или разсеян, ако предпочитате да го кажете по този начин.

— Казах, че имаме голям късмет с прекрасното време за училищното празненство, сър.

Рязко подскочих и седнах, като съборих чашата със сръчност, на която би завидял и преподобният Х. П. Пинкър.

— Днес ли е?

— Този следобед, сър.

Изстенах отдън душа.

— Само това липсваше, Джийвс.

— Моля, сър?

— Последната сламка.

— Да не би нещо да ви тревожи, сър?

— Тревожи ме и още как. Самите основи на ада се клатят. Как наричаш това, когато два народа отначало са като другарчета, а после, започват да се наричат кръвопийци и нехранимайковци?

— Обичайната фраза би била, че отношенията са се влошили, сър.

— В такъв случай отношенията между госпожица Басет и Гъси са се влошили. Той, както знаем, вече недоволства, а сега и тя мръщи вежди. Оскърбена е от една негова пренебрежителна забележка по адрес на залеза. Тя има високо мнение за залезите, а той й казал, че му се гади от тях. Можеш ли да повярваш?

— Съвсем спокойно, сър. Господин Финк-Нотъл обсъди снощи с мен въпроса със залеза. Толкова му приличал на парче говеждо на скара алангле, че изпитвал неописуема мъка при вида му. Човек може да разбере чувствата му.

— За можене може, но бих предпочел да запази това мнение за себе си, а не да го проветрява наляво и надясно. Също така е говорил с неуважение за Благословената девица. Таз пък коя е, Джийвс? Май не съм чувал за нея.

— Героинята на една поема от покойния Данте Габриел Розети, сър. Тя се надвесила от златния небесен чертог.

— Да, и до мен достигнаха тези слухове.

— Очите й били по-дълбоки от дълбините на водите, затихнали по заник слънце. Държала в ръка три лилии, а в косата си имала седем звезди.

— А стига бе! Така или иначе, Гъси обявил, че от нея също му се гади и госпожица Басет смъди като опърлен от слънцето врат.

— Извънредно обезпокоително, сър.

— Обезпокоително и още как. Ако нещата продължат така, никой букмейкър не би дал залози под сто към осем, че този годеж ще издържи още една седмица. Много годежи са минали през главата ми, но никой не е изглеждал по-назрял да се пръсне по шевовете. Неизвестността е ужасна. Кой беше онзи, за когото четох някъде, че над главата му висял меч на един-единствен косъм?

— Дамокъл, сър. Това е една стара гръцка легенда.

— Знам точно как се е чувствал. И с това обременено съзнание от мен се очаква да присъствам на някакво проклето училищно празненство. Няма да отида.

— Отсъствието ви може да предизвика коментари, сър.

— Хич не ме е грижа. Изобщо няма да се появя. Спасявам се, а те да коментират на воля.

На всичкото отгоре си спомних историята, която чух да разказва една нощ Понго Туисълтън в „Търтеите“, илюстрираща колко необуздани могат да бъдат страстите при такива гуляи. Веднъж Понго се забъркал в едно училищно празненство в графство Съмърсетшир. Разказът му за това как трябвало да пъхне главата си в торба, за да даде успешен тласък на игра, наречена „У дома ли е господин Смит?“, и да позволи на подрастващото поколение да го налага с пръчки ни очарова всички в пушалнята и ние го слушахме с широко разперени уши. В място като Тотли, където дори в нормални дни човешкият живот не е в безопасност, можеха да се очакват къде-къде по-страшни изстъпления. Няколкото бегли погледа, които бях хвърлил на местните невръстници, ми бяха повече от достатъчни, за да си изясня каква престъпна групировка представляват и колко усърдно трябва да ги избягва човек, който е наясно какво му понася.

— Ще прескоча до Бринкли с колата и ще обядвам с чичо Том. Ще дойдеш с мен, надявам се?

— Боя се, че е невъзможно, сър. Обещах да помогна на господин Бътърфийлд в палатката за чая.

— Значи довечера ще ми разкажеш всичко.

— Много добре, сър.

— Ако оцелееш.

— Именно, сър.

Шофирането до Бринкли беше леко и приятно и аз пристигнах там точно преди обяда. Леля Далия я нямаше, защото, както предвидих, беше отскочила за деня до Лондон, та двамата с чичо Том си направихме пиршество, издържано в най-добрия стил на Анатол. Над Supreme de Foie Gras au Champagne и Neige aux Pedes des Alpes аз го поставих в течение на фактите относно черната кехлибарена статуетка и когато научи, че татко Басет не е придобил струващия хиляда лири предмет на изкуството за петачка, облекчението му бе толкова голямо и нещата, които сподели с мен по адрес на татко Басет, така ми погалиха ухото, че докато стане време да си тръгвам, духът ми се въздигна значително и оптимизмът ми се завърна на трона си.

В края на краищата, напомних си аз, Гъси нямаше да се намира непрестанно под зоркото око на Мадлин. Не след дълго щеше да отпраши обратно за Лондон и там можеше да се тъпче с овнешко и говеждо, докато му заскърцат ребрата с пълната увереност, че нито дума за деянията му не ще стигнат до нея. В резултат на говеждото щеше да се презареди със сладост и светлина и щеше да й пише любовни писма до пресъхване на китката. Можеше да кара така, докато тя изплува от вегетарианската си фаза и се захване с колекциониране на марки. Познавах другия пол и внезапните му възторжени увлечения. Известно време душа дават за тях, но скоро им писва и се заемат с нещо друго. Леля Агата веднъж се захвана с политика, но й трябваха само две-три събирания, на които я освиркаха, за да се убеди, че най й подхожда да си кротува у дома и да се занимава с красиво ръкоделие.

Мракът се канеше да забули земята, когато хвърлих котва в Тотли Тауърс. Промъкнах се както обикновено в стаята си и след няколко минути влезе Джийвс.

— Видях ви да пристигате, сър, и помислих, че може да се нуждаете от нещо освежително.

Уверих го, че интуицията му не го е заблудила, и той каза, че ще ми донесе незабавно уиски със сода.

— Надявам се, че сте заварили господин Травърс в добро здраве, сър.

Можах веднага да го уверя в това.

— Заварих го малко унил, но щом научи новината за грозилището, разцъфна като полято цвете. Щеше да ти е полезно да чуеш какво каза за татко Басет. И като казах татко Басет, та се сетих: как мина училищното празненство?

— Мисля, че малолетният елемент остана доволен от празника, сър.

— Ами ти?

— Моля, сър?

— Успя ли да се спасиш? Не ти ли напъхаха главата в чувал, за да те налагат с пръчки?

— Не, сър. Моят дял в следобедните събития се ограничи с помощ в палатката за чая.

— Говориш така, Джийвс, но аз знам, че в палатките за чай по училищните празненства се вършат черни дела.

— Странно е, че го казвате, сър, защото именно в тази палатка един момък замери сър Уоткин с твърдо сварено яйце.

— И го улучи?

— По лявата скула, сър. Крайно неприятно.

Не бих се подписал под това изявление.

— Не знам защо казваш „неприятно“. Според мен е най-доброто, което е могло да се случи. Помня как си казах първия път, когато видях татко Басет в живописната обстановка на полицейския съд на улица Бошър, че пред мен седи човек, който направо си плаче за замеряне с твърдо сварени яйца. Една от моите съкаторжнички тогава, обвинена в пиянство, причиняване на безредици и съпротива на полицията, метна обувката си по него, но успя да уцели само съдийския писар. Как му е името на момчето?

— Не мога да кажа, сър. Действията му бяха забулени в анонимност.

— Жалко. Бих искал да го възнаградя, като му изпратя камилски керван с маймуни, слонова кост и пауни. Да си забелязал Гъси днес следобед?

— Да, сър. Господин Финк-Нотъл, по настояване на госпожица Басет, взе дейно участие в празненството и с прискърбие се налага да отбележа, но юнните гуляйджии се отнесоха твърде нехуманно с него. Освен другите несгоди, които бе принуден да понесе, едно дете зарови в косата му голяма лепкава близалка.

— Това сигурно го е раздразнило. Той държи на косата си.

— Да, сър, беше очевидно вбесен. Успя да отлепи сладкиша и го запрати доста силно надалеч, но за лош късмет уцели кучето на госпожица Бинг по носа. Засегнато от тази постъпка, която сигурно е взело за непровокирано нападение, животното ухапа господин Финк-Нотъл по крака.

— Горкият стар Гъси!

— Да, сър.

— И все пак във всеки живот трябва да падне малко дъжд.

— Точно така, сър. Ще отида да донеса уискито и содата.

Той тъкмо излезе и довтаса Гъси, леко накуцващ, но иначе без видими белези от онова, което Джийвс нарече понесени несгоди. Дори ми се видя по-скоро над, отколкото под обичайната си форма и помня как си казах, че е същински булдог — много носи и тутакси забравя. Ако Гъси беше образец за издръжливостта и високия дух на млада Англия, бъдещето на страната бе осигурено. Поне така си помислих. Не всяка нация може да роди синове, способни да се хилят като него малко след като са били ръфани от шотландски псета.

— А, ето те и теб, Бърти — обяви той. — Джийвс ми каза, че си се върнал. Отбих се за цигари.

— Заповядай.

— Благодаря — каза той и напълни табакерата си. — Ще водя Емералд Стоукър на разходка.

— Ще какво?

— Или ще гребем в лодка по реката. Както тя предпочита.

— Но, Гъси…

— Докато не съм забравил. Пинкър те издирва под дърво и камък. Казва, че било нещо важно.

— Остави Смрадльо. Не можеш да водиш Емералд Стоукър на разходки.

— Не мога ли? Само ме гледай.

— Но…

— Съжалявам, но нямам време за празни приказки. Не искам да я карам да чака.

И ме остави затънал в мисли, и то не от най-приятните. Струва ми се, че обясних и на най-посредствения интелект как цялото ми бъдеше зависеше от придържането на Огъстъс Финк-Нотъл към правия тесен път и чистата му репутация. Затова не можех да не почувствам, че извеждайки Емералд Стоукър на разходки, той се плъзваше встрани от правия тесен път и определено петнеше репутацията си. Или поне така би погледнала на деянието му една идеалистична дропла като Мадлин Басет, вече и без това с качено кръвно заради неговите подривни възгледи относно залезите и Благословената девица. Затова Джийвс, завърнат се с уискито и содата, ме завари с тикове и тресящ се върху стеблото.

Щеше ми се да го осведомя за последното развитие на събитията, но както неведнъж, съм казвал, това са неща, които не обсъждаме. Затова просто преполових пълната чаша и му съобщих, че Гъси току-що ме е навестил и е побъбрил с мен.

— Каза ми, че Смрадльо Пинкър иска да ме види.

— Несъмнено във връзка с епизода със сър Уоткин и твърдо свареното яйце, сър.

— Само не ми казвай, че Смрадльо го е хвърлил.

— Не, сър, смята се, че грубиянът е бил на доста по-невръстна възраст. Импулсивната му постъпка обаче доведе до пренеприятни последици. Накара сър Уоткин да се усъмни в мъдростта на решението да се довери викарство на курат, неспособен да поддържа реда на едно училищно празненство. Госпожица Бинг изглеждаше крайно разстроена, докато ми доверяваше тази информация. Тя предполагала — цитирам я буквално, — че заекът бил вече в торбата и естествено, сега е силно обезпокоена.

Изпразних чашата си и замислено запалих цигара. Ако Тотли Тауърс искаше да ме превърне в циник, добре се справяше.

— Има някакво проклятие върху този дом, Джийвс. Накъдето и да погледнеш, навред увехнали мечти и разбити надежди. Има нещо във въздуха. Колкото по-скоро се измъкнем оттук, толкова по-добре. Дали да не…

Щях да добавя „избягаме довечера“, но в този момент вратата се отвори и Споуд стремглаво нахълта вътре, с което избърса думите от устните ми и ме накара да повдигна една-две вежди. Започвах да изпитвам неприязън към навика, който той явно придобиваше, да ми цъфва, когато не го сея, като дяволче в пантомима. Не му казах нещо неприятно само защото не ми хрумнаха по-сдържани слова. Така че надянах маската и заговорих с любезността на безупречния домакин.

— А, Споуд. Влез и се разполагай по столовете казах аз и тъкмо да добавя, че ние Устърови държим вратата си широко отворена, когато той ме прекъсна с недодяланата рязкост, характерна за тези човекогорили. Родерик Споуд може и да притежава добри страни, макар че аз така и не съм ги забелязвал, но и най-горещият му почитател не би го нарекъл радушен.