П. Г. Удхаус
Горе главата, Джийвс (12)

Дванадесета глава

Усетих тръпка на благодарност заради далновидността на Джийвс. Имам предвид онази негова мистериозна способност, която му позволява да надзърта в бъдещето и да подготвя плановете и намеренията си отрано. Ако не беше точната му диагноза за опасностите, които ме грозяха, в този момент щях да съм натопен дълбоко в чорбата без надежда за спасителен бряг. А така можех да бъда волен, нехаен и непринуден. Досущ като онзи, дето — както веднъж чух Джийвс да казва — бил въоръжен до зъби с честност, поради което не помня вече чии заплахи преминавали над него Като волен вятър, от който не му пукало^[1].

Мисля, че ако Споуд беше с около три стъпки по-нисък и не толкова широк в раменете, щях да му се изхиля присмехулно в лицето и твърде възможно дори да му хвърля в лицето батистената си кърпичка.

Той ме пронизваше с поглед и дори не подозираше на какво магаре щеше да се направи, преди още ясното слънчице да залезе.

— Току-що претърсих стаята ти.

— Така ли? Ти ме учудваш. Да не би да търсиш нещо?

— Знаеш какво търся. Онази кехлибарена статуетка, за която ти каза, че чичо ти дава мило и драго.

— А, онази? Разбрах, че била в стаята с колекцията.

— Кой ти каза?

— Един обикновено добре информиран източник.

— Да, ама вече не е в стаята с колекцията. Някой я е задигнал.

— Това ме изумява.

— И като казвам „някой“, имам предвид един хлъзгав крадец на име Устър. Предметът не е в спатията ти, не е и в колата ти, следователно трябва да е у теб. Обърни си джобовете.

Уйдисах му на акъла най-вече защото бях повлиян от факта, че количествено той видимо изпълваше хоризонта. Пред някое джудже от цирка щях да бъда доста по-неуслужлив. След като го конфронтирах със съдържанието на джобовете си, той разочаровано изсумтя, сякаш се бе надявал на нещо по-добро, гмурна се в колата, бръкна в жабката и надникна под седалките. В този момент се появи Стифи и с любопитство се зае да попива гледката на необятното дъно на панталоните му.

— Какво става? — попита тя.

Този път си позволих да се изхиля присмехулнно. Стори ми се тъй уместно.

— Спомняш ли си онази черна грозотия, дето беше върху масата за вечеря? Била изчезнала, а на Споуд му хрумнала оригиналната идея, че аз съм я задигнал и я държа… Не инкогнито… Как беше?

— Инкомуникадо^[2].

— Той мисли, че я държа инкомуникадо.

— Така ли?

— Така твърди той.

— Този човек е магаре.

Споуд се извъртя, морав от физическото натоварване във връзка с претърсването. Приятно ми стана, че докато е надничал под седалката, се беше изплескал със смазка. Той изгледа Стифи, явно невярващ на ушите си.

— Магаре ли ме нарече?

— Естествено. Научена съм от цяла върволица гувернантки винаги да казвам истината. Що за хрумване да обвиняваш Бърти за кражбата на онази статуетка.

— Наистина прозвуча глупаво — съгласих се аз. Бих добавил чудато, парадоксално, фантастично, нечувано, куриозно и парадоксално. Или май споменах вече парадоксално?

— Предметът си е в стаята с колекцията на чичо Уоткин.

— Няма го.

— Кой казва?

— Аз казвам.

— Е, аз пък ти казвам, че е там. Иди и виж, ако не ми вярваш. Престани, Бартоломю, проклето куче такова! — изрева Стифи, рязко сменяйки темата, и хукна да преговаря с добичето, което бе изнамерило нещо в последния стадий на разложение и с нескрита наслада бързаше да се овъргаля цялото в него. Шотландските териери вонят дори когато са прясно изкъпани. Прибавете към естествения им аромат този на споминал се плъх и ще получите прекалено мощен букет за човешкия нос. Последва кратък и неравен спор и Бартоломю, проклинайки здравата, както си му е редът, бе повлечен към ваната.

Минута или две по-късно Споуд се завърна с доста провесен нос.

— Май че бях несправедлив към теб, Устър — каза той и аз се изумих, че е способен да говори толкова смирено.

Устърови са великодушни. Ние не размазваме победените под железния си ботуш.

— Да не би предметът наистина да е там?

— Ами… да.

— Е, добре. Всички грешим.

— Можех да се закълна, че го нямаше.

— Вратата не е ли заключена?

— Заключена е.

— Също като в криминалните романи, дето има заключена стая без прозорци и една хубава сутрин, не щеш ли, откриваш вътре милионер със стърчащ от гърдите му ориенталски кинжал. Имаш смазка на носа.

— Така ли? — каза той и се опипа.

— Сега имаш и на бузата. На твое място бих се присъединил към Бартоломю във ваната.

— Така и ще направя. Благодаря ти, Устър.

— Няма защо, Споуд, или по-скоро Сидкъп. Не жали сапуна.

Няма нищо по-ободрително за човека от гледката как силите на мрака се препъват и си удрят палеца на крака. Аз с леко сърце се запътих към къщата. Сякаш от плещите ми се бе смъкнал непосилен товар. Птички пееха, насекоми жужаха и се опитваха да кажат: „Всичко е наред. Бъртрам отърва кожата.“ Едно нещо обаче съм наблюдавал безпогрешно и то е, че освободя ли се от някой проблем, съдбата рядко пропуска да се присламчи и да ми пробута нещо друго, сякаш е любопитна да види какво натоварване може да понесе трафикът. Изигра редовния си номер в сегашния случай. Убедена, че трябва да се тревожа за нещо друго, тя си плю на ръцете и се залови за работа, позволявайки на Мадлин Басет да ме сгащи, докато минавах през вестибюла.

Дори ако беше в обикновеното си завея но състояние, щеше да е последният човек, с когото бих искал да разменя дума, но уви, състоянието й далеч не бе такова. Нещо се беше случило и повехналото униние липсваше, а очите й бълваха огън, който ме изпълни с неназован ужас. Видимо беше под пара и ми стана ясно, че каквото и да каже, Устър нямаше да плесне с ръце и да запее осанна като херувим и серафим, ако не греша терминологията. След миг само ми разкри какво я яде отвътре и го сервира без онова, което май се нарича увертюра или преамбюл.

— Бясна съм на Огъстъс! — каза тя и сърцето ми замря. Сякаш семейният призрак на Тотли Тауърс, ако съществуваше такъв, бе положил ледена длан връз него.

— Защо, какво се е случило?

— Държа се крайно грубо с Родерик.

Не й повярвах. Само световен шампион по борба би се държал грубо с необятен гардероб като Споуд.

— Не е възможно.

— Искам да кажа, че се изрази много грубо за Родерик. Каза, че му се гади от него и му е писнало да го гледа как се носи напред-назад из имението, сякаш е негово, и дали си нямал собствен дом. Освен това каза, че ако татко имал една унция мозък в повече от билярдна топка, щял да му иска да плаща наем. Изобщо беше извънредно сопнат.

Сърцето ми спря напълно. Няма да преувелича фактите, ако кажа, че бях изумен и шашнат. Казах си, че това беше последният пример какво можеше да стори вегетарианската диета на един приятел, променяйки го за миг от ровко в твърдо сварено яйце. Не се съмнявам, че кръгът на поета Шели е забелязал същото нещо у поета Шели.

Опитах се да смажа скърцащите панти.

— Сигурно само се е пошегувал, не мислиш ли?

— Не, не мисля.

— Не го ли каза с игрива искрица в очите?

— Не.

— Нито с лекокрил смях?

— Не.

— Пропуснала си да забележиш.

— Мислеше всяка дума, която изрече.

— Тогава е било само моментен пристъп на… как му се викаше… раздразнителност. Всички ги получаваме.

Тя изскърца с няколко зъба.

— Нищо подобно. Беше груб и язвителен и е такъв от доста време насам. Забелязах го първо в Бринкли. Една сутрин се разхождахме из зелените площи. Тревата цялата беше под нежно покривало роса и аз го попитах дали не му се струва понякога, че те са брачните воали на елфите, а той отговори остро: „Не, никога“, и добави, че през живота си не бил чувал по-голяма глупост.

Разбира се, той беше напълно прав, но нямаше смисъл да изтъквам това на момиче като Мадлин Басет.

— А онази вечер, докато наблюдавахме как слънцето чезне, аз прошепнах, че залезите винаги ми напомнят за Благословената девица^[3], надничаща от златния небесен чертог, а той каза: „Кой?“ и аз отговорих: „Благословената девица“. Тогава той отвърна: „Никога не съм чувал за нея“ и добави, че от залезите му се гади, а също и от Благословената девица. И нещо го стържело отвътре.

Видях, че пак ми е време да бъда резоньор.

— В Бринкли ли каза?

— Да.

— Разбирам. Значи след като си го накарала да стане вегетарианец. Сигурна ли си — продължих аз, резоньорствайки като невидял, — че си постъпила мъдро, като си го обрекла на спанак и плява? Мнозина горди духове въстават, лишени от насъщните си протеини. И не знам дали ти е известно, но медицинските изследвания са установили безусловно, че идеалната диета е тази, при която животинските и растителните храни са балансирани. Свързано е с някакви киселини, необходими за тялото.

Не твърдя със сигурност, че тя изсумтя, но звукът, който издаде, го докара успешно на изсумтяване или изпръхтяване.

— Ама че глупости!

— Това твърдят лекарите.

— Кои лекари?

— От Харли Стрийт^[4].

— Не го вярвам. Хиляди хора вегетарианстват и се радват на прекрасно здраве.

— Телесно здраве, да — вметнах аз, умно използвайки спорния момент. — Но какво ще кажеш за душата? Ако внезапно лишиш един мъж от пържолите и котлетите, това съсипва душата му. Веднъж леля Агата накара чичо Пърси да стане вегетарианец и цялата му природа се вкисна. Не че — бях принуден да призная — тя вече не беше порядъчно вкисната, каквато по правило е природата на всеки, влизащ в постоянен контакт с леля Агата. Басирам се, че това не му е наред на Гъси. Той просто се нуждае от един-два овнешки котлета под колана.

— Да, ама няма да ги получи. И ако продължи да се държи като намусено дете, ще знам какво да направя.

Спомням си как веднъж Смрадльо Пинкър ми разказа, че към края на престоя му в Оксфорд отишъл в един парк и там разпръсквал светлината на Словото, когато един уличен продавач го сритал в корема. Той каза, че в резултат на ритника се сдобил с някакво особено, объркано, съноподобно чувство и същото това чувство ме споходи и мен при тези злокобни думи на Мадлин Басет. Тя ги процеди през стиснати зъби и сякаш подкованият ботуш на продавач на портокали и банани ме уцели в слънчевото сплетение.

— Ъ… какво смяташ да правиш?

— Каквото смятам да правя, ще го направя.

Аз предпазливо заопипвах почвата.

— Ако предположим… не че е вероятно да се случи, разбира се… но да предположим, че Гъси, подлуден от продължителното въздържание, се отклони от правия път и се подплати с… да речем, напосоки с месен пай. Тогава какво?

Не съм предполагал, че е способна да пронизва с поглед, но точно това ми се случи. Дори очите на леля Агата не са се забивали по-дълбоко и по-болезнено в мен.

— Да не би ти, Бърти, да ми казваш, че Огъстъс се храни с месен пай?

— Опазил ме Господ! Това беше само… кажи го де…

— Не те разбирам.

— Как се наричат въпросите, дето всъщност не са въпроси? Започва с х. Хипотенузни? Хомопатични? Не, хипотетични. Това беше само един хипотетичен въпрос.

— Така ли? Е, тогава отговорът ми е, че ако до мен стигне слухът как Огъстъс се е тъпкал с плътта на безмилостно заклани беззащитни и безобидни животни, повече няма да имам нищо общо с него.

И с тези думи тя се оттегли, като ме остави само злочеста обвивка от предишното ми „аз“.