Дейвид Балдачи
Абсолютна власт (4)

4

В седем часа сутринта позлатените врати на асансьора се разтвориха и Джак пристъпи в изящно декорираната просторна приемна на „Патън, Шоу и Лорд“.

Лусинда още не беше дошла, така че край масивното бюро от тиково дърво, тежащо половин тон (по двайсет долара килото) нямаше жива душа.

Джак тръгна по широките коридори, осветени от мекото сияние на аплици в неокласически стил, зави надясно, после свърна вляво и се озова пред солидната дъбова врата на кабинета си. Градът се будеше за поредния си делник. Телефоните в сградата звъняха все по-настойчиво.

Империята „Патън, Шоу и Лорд“ се разпростираше на площ от десет хиляди квадратни метра — сграда на шест етажа, разположена в един от най-хубавите квартали на търговския център. В нея се помещаваха над двеста високо платени адвокати, двуетажна библиотека, съвършено оборудвана спортна зала, сауна, мъжки и дамски съблекални и душове, десет заседателни зали, обслужващ персонал от неколкостотин човека и — най-важното от всичко — списък на клиенти, който будеше завист у всяка уважаваща себе си фирма със същия предмет на дейност в страната.

Тази фирма бе преживяла тежката криза в края на осемдесетте години и бе успяла да се съживи със затихването на рецесията. За разлика от предишните си конкуренти, които се бяха смалили по време на кризата, „Патън, Шоу и Лорд“ се бе развихрила с пълна пара. Сега тя можеше да си позволи да наеме най-добрите адвокати във всяка сфера на правото (или поне в тези сфери, които плащаха най-щедро). Много от служителите й бяха примамени от други водещи фирми чрез по-високи заплати и обещанието, че няма да се жалят средства за разгръщането на нови делови начинания.

Тримата старши съдружници заемаха ключови постове в правителствената администрация. Фирмата ги бе наградила с по една последна заплата от около два милиона долара, за да им подскаже, че са добре дошли, след като приключат с правителствените си задължения. Такива високопоставени личности биха осигурили приход на стойност десетки милиони от бъдещи правни сделки.

Неписаното, но стриктно спазвано правило на фирмата бе да работи единствено с клиенти, чиито поръчки не падат по-долу от сто хиляди долара. Услуги, които биха стрували по-малко, се смятаха за чиста загуба на време. Оказа се, че правилото работи безотказно. Фирмата процъфтяваше. Клиентите нямаха нищо против да заплатят за привилегията да ползват най-добрите правни услуги в столицата.

Правилото бе нарушено само веднъж. По ирония на съдбата компромисът бе направен за единствения клиент на Джак, ако не се брои самият Болдуин. Джак бе решил да изпитва правилото все по-често. Нямаше нищо против да се придържа към установените порядки, стига да се убеди сам в правотата им. Даваше си сметка, че първоначалните му победи ще бъдат съвсем скромни, но това не го притесняваше особено.

Джак седна зад бюрото си, постави до себе си чашата с кафе и хвърли един поглед на „Вашингтон Поуст“. „Патън, Шоу и Лорд“ разполагаха с пет кухни и три домакинки на пълен работен ден, снабдени с лични компютри. Консумацията на кафе стигаше до петстотин кани дневно, но Джак предпочиташе да си купува ободряващата напитка от близкото магазинче, защото не можеше да понася прескъпата вносна течност, която му сервираха тук. Беше някакъв блудкаж с вкус на водорасли.

Той се облегна назад и огледа кабинета си. Според стандартите на големите фирми размерите на помещението (трийсетина квадрата) бяха прилични за един младши член на колегия. Да не говорим за хубавата гледка към Кънетикът Авеню.

Като обществен защитник Джак бе делил кабинет с още един свой колега. Помнеше добре тъмната кутийка без прозорец и огромния плакат с изглед от Хавайските острови, който бе окачил през една отвратително мразовита сутрин. Но кафето там бе по-свястно.

Станеше ли съдружник, щяха да го преместят в двойно по-голям кабинет. Едва ли трябваше да чака дълго. Тлъстата сметка на Болдуин щеше да го направи четвъртия човек във фирмата. Останалите трима съдружници бяха по на петдесет-шейсет години и се интересуваха далеч по-живо от бъдещите си занимания с голф, отколкото от интериора на един кабинет. Джак погледна часовника си. Време бе да се залавя за работа.

Обикновено идваше на работа сред първите, но съвсем скоро сградата щеше да зажужи като пчелин. Заплатите в „Патън, Шоу и Лорд“ бяха като в най-големите нюйоркски фирми, но многото пари изискваха и многочасов труд. Клиентите бяха все огромни компании със също толкова огромни претенции. Една случайна грешка можеше да доведе до загуба на договор за четири милиарда долара или до банкрута на цял град.

Служителите и младшите адвокати до един имаха някакъв стомашен проблем. Около една четвърт от тях се подлагаха на всевъзможни лечения. Джак наблюдаваше всекидневно бледите лица и отпуснатите тела, които сновяха по излъсканите коридори на фирмата, приведени под тежестта на поредната херкулесовска правна задача. Това бе отплатата за привилегията да се наредят сред петте процента най-високо заплатени професионалисти в страната.

Джак бе единственият служител, който нямаше нужда да се състезава за съдружничество. Бе постъпил на работа в „Патън, Шоу и Лорд“ преди една година като младши специалист в областта на корпоративното право, но вече се радваше на уважението на най-опитните и високопоставени служители във фирмата.

Друг на негово място би се почувствал виновен или гузен, но Джак нямаше време за подобни сантименталности, защото бе достатъчно объркан в личния си живот.

Той, лапна последната миниатюрна поничка, наведе се напред и разтвори папката пред себе си. Работата в една фирма е често пъти монотонна. Задълженията на Джак не бяха кой знае колко интересни. В рамките на един работен ден от него се очакваше да оформя договори за наем, да подготвя регистрацията на дружества с ограничена отговорност, да съставя проекти за споразумения и документи за назначение на работа… Нищо чудно, че прекарваше все повече време в кабинета си. Бързо овладяваше занаята. Това бе единственият начин да се задържи във фирмата. Уменията, придобити в съдебните зали, тук не му бяха от полза.

Фирмата рядко се занимаваше със съдебни дела. Предпочитанията й бяха насочени към по-доходното и безпроблемно корпоративно и данъчно обслужване. Стигнеше ли се до съдебен процес, фирмата си подбираше елитни компании, които на свой ред ползваха услугите на „Патън, Шоу и Лорд“ в непроцесуалното право. Засега този вариант се бе оказал удачен.

До обедната си почивка Джак успя да прехвърли две купчини документация, да издиктува три окончателно уточнени списъка и няколко писма и да проведе четири телефонни разговора с Дженифър, която държеше да му напомни за приема в Белия дом, на който бяха канени довечера.

Някаква организация бе избрала баща й за бизнесмен на годината. Фактът, че подобно събитие бе превърнато в мероприятие на Белия дом, показваше недвусмисления интерес на президента към едрия бизнес. Джак се утешаваше с мисълта, че ще види известния държавник отблизо. Едва ли щеше да се срещне с него очи в очи, но знае ли човек…

— Имаш ли една минутка? — подаде оплешивяващото си теме Бари Алвис. Той беше старши адвокат във фирмата, което означаваше, че вече на три пъти бяха прескачали реда му за съдружничество и перспективите да се изкачи на следващото стъпало не бяха кой знае колко големи. Всяка друга фирма би се гордяла с такъв трудолюбив и надарен служител като него. За съжаление обаче уменията му да заобикаля закона и да привлича клиенти бяха почти нулеви. Бари печелеше по сто и трийсет хиляди на година, като успяваше да си докара и премия от още двайсет хиляди. Съпругата му не работеше, децата му посещаваха частни колежи, а той самият караше „Биймър“ последен модел и нямаше от какво да се оплаче, като се има предвид, че никой не очакваше от него да развие бизнеса.

Един толкова опитен адвокат с десетгодишен усилен и висококвалифициран труд зад гърба си би възненавидял някой като Джак Греъм. Такава бе и самата истина.

Джак му помаха да влезе. Знаеше, че Алвис не го обича, и не беше трудно да предположи защо, така че бе решил да не обръща внимание на това. Не си струваше да си навлича неприятности, които да попречат на бъдещата му кариера.

— Джак, трябва да задвижим сливането на Бишъп.

Джак изгледа колегата си с недоумение. Смяташе, че тази изключително неприятна сделка е умряла отдавна. Извади бележника си. Ръцете му потрепнаха нервно.

— Мислех, че Реймънд Бишъп няма желание да се съвкупява с ТСС.

Алвис седна, постави дебела папка на бюрото на Джак и се приведе напред.

— Сделките никога не умират. Преследват те като призраци от миналото. Утре следобед трябва да си готов със забележките по втората партида финансова документация.

Джак щеше да изпусне писалката си.

— Та тук става дума за четиринайсет споразумения и документация над петстотин страници! Кога разбра за тази работа, Бари?

— Става дума за петнайсет споразумения или шестстотин и трийсет гъсто изписани страници, без да се брои илюстративният материал. Това е положението, Джак. „Патън, Шоу и Лорд“ ще оценят старанието ти. Пожелавам ти приятни мигове с президента довечера. Поздрави мис Болдуин от мен.

Алвис излезе от стаята.

Джак погледна новата купчина и потърка слепоочията си. Така и не узна кога е станало известно, че делото се подновява. Едва ли е било тази сутрин. Ама че тъпо копеле бе този Бари!

Погледна часовника си и позвъни на секретарката. Отложи ангажиментите си за втората половина от деня. Грабна тежката папка и се упъти към Девета конферентна — най-малката и усамотена зала във фирмата. Надяваше се, че именно там ще остане на спокойствие. Ще бъхти шест часа, ще иде на приема, после ще се върне тук и ще работи цяла нощ. На сутринта ще си вземе душ и ще се избръсне. Ще завърши забележките и ще ги остави на бюрото на Алвис в три или най-късно в четири следобед. Ама че гад!

На шестото споразумение изяде последния чипс, допи колата, нахлузи сакото си и се спусна тичешком по стълбите, за да стигне до фоайето десет етажа по-долу.

Таксито го свали пред апартамента му. Огледа се и изстина.

Ягуарът бе спрял пред блока му, което означаваше, че бъдещата му съпруга го чака горе. Сигурно се е ядосала, че закъснява. Иначе не би дошла до жилището му. Тя пристъпваше неговия праг само когато искаше да му натрие носа за нещо.

Джак стрелна с поглед ръчния си часовник. Беше позакъснял, но имаше достатъчно време, за да се приготви. Отключи вратата на апартамента и потърка бузата си. Дали ще му се размине бръсненето? Годеницата му седеше на дивана. Беше си направила труда да го покрие с чаршаф. Джак си помисли за кой ли път, че е ослепително красива. Истинска благородничка (каквото и да значи това в наши дни)! Дженифър се изправи и го погледна, без да се усмихва.

— Закъсняваш.

— Знаеш, че не зависи от мен кога да си тръгна.

— Това не е извинение. Аз също ходя на работа.

— Да, но разликата е там, че шефът ти носи същата фамилия и се върти около изящното малко пръстче на дъщеря си.

— Мама и татко вече тръгнаха. Лимузината ще ни чака долу след двайсет минути.

— Имаме предостатъчно време. — Джак се съблече и застана под душа. След малко дръпна встрани найлоновата завеса и се провикна: — Джен, би ли ми подала синьото двуредно сако?

Тя влезе в банята и се огледа с неприкрито отвращение.

— В поканата пишеше „смокинг“.

— Напротив, пишеше, че не е задължителен — поправи я Джак и потърка очи, за да отмие сапуна.

— Недей така, Джак. Отиваме в Белия дом все пак! При президента!

— Мисля да упражня правото си на избор и да пренебрегна смокинга. Освен това, нямам такъв. — Ухили се насреща й и дръпна завесата.

— Нали обеща да си купиш?

— Забравих. Хайде, Джен, не ставай дребнава. Кой го интересува как съм облечен!

— Така ли, Джак Греъм? Помолих те за едно съвсем дребно нещо, а ти пак не го направи. Много ти благодаря.

— Ей, богу, знаеш ли колко струва един смокинг? — Сапунът дразнеше очите му. Сети се за Бари Алвис и предстоящата безсънна нощ, за която още не бе съобщил нито на Дженифър, нито на баща й. — Да не говорим, че едва ли ще ми потрябва повече от веднъж годишно! — добави той все по-гневно.

— Когато се оженим, ще посещаваме доста места, където не можеш без смокинг, така че подобна инвестиция не е безсмислена.

— Предпочитам да похарча тези пари за бейзболни мачове, да речем — провикна се Джак и подаде глава, за да покаже, че се шегува. Дженифър бе излязла от банята.

Той подсуши косата си с хавлиена кърпа, която после нави около кръста си, и се запъти към тясната спалня. На леглото бе проснат нов-новеничък смокинг. Дженифър застана усмихната на вратата на спалнята.

— Подарък от „Болдуин Ентърпрайзис“. На „Армани“ е. Много ще ти отива.

— Откъде ми знаеш мярката?

— Че иска ли питане — ти си точно петдесет и втора! С това тяло можеш да бъдеш манекен! Личният манекен на Дженифър Болдуин! — Тя обви напарфюмираните си ръце около раменете му и се притисна до гърба му. Джак усети внушителния й бюст и прокле липсата на време да се възползва от момента. Поне веднъж да се бяха любили далеч от онези стенописи с колесници и херувимчета! Може би нещата щяха да потръгнат…

Той погледна с копнеж тясното неоправено легло. На всичкото отгоре трябваше да работи цяла нощ. Дяволите да го вземат този Бари Алвис, както и нерешителния Реймънд Бишъп!

Защо ли при всяка среща с Дженифър си казваше, че нещата между тях биха могли да се наредят по-добре? Защо все се надяваше, че или тя, или той ще се променят достатъчно, за да намерят общ език на неутрална територия? Тази жена бе невероятно красива. Нямаше едно нещо, което да не е в нейна полза, а той пак не можеше да се успокои. Какво му ставаше?

 

 

Лимузината се придвижваше с лекота в поразредения поток от коли. Най-натовареният час бе отминал. В делничен ден центърът на Вашингтон обикновено опустяваше след седем.

Джак погледна годеницата си. Тънкото палтенце с баснословна цена се разтваряше точно над дълбокото деколте. Чертите на лицето й бяха съвършени. Имаше гладка кожа и прекрасна усмивка. Гъстата й кестенява коса бе вдигната на висок кок, макар че обикновено я носеше пусната. Изглеждаше като онези топ манекенки, за които се говори на малко име.

Той се намести по-близо до нея. Тя му се усмихна, провери дали гримът й не се е размазал и го погали по ръката.

Джак плъзна длан по бедрото й, повдигайки леко роклята. Тя го отблъсна.

— По-късно, а?

Джак се усмихна в отговор и промърмори, че по-късно може да го боли главата. Дженифър се изсмя, а той се сети, че тази нощ не бива да си позволява никакво „по-късно“.

Отпусна се на меката седалка и се втренчи в гледката през прозореца. Никога не беше влизал в Белия дом. Дженифър беше ходила там вече два пъти. Сигурно затова не се вълнуваше. Той намести папийонката си и приглади коса. Влизаха в алеята към паркинга.

Охраната на Белия дом направи старателната си рутинна проверка. Както обикновено, Дженифър привлече и мъжките, и женските погледи наоколо. Когато се наведе, за да оправи токчето на обувката си, гърдите й буквално щяха да се изсипят от роклята за пет хиляди долара. Служителите от мъжки пол се зарадваха особено много на тази гледка. Към Джак се отправиха обичайните завистливи погледи. Двамата влязоха в сградата и представиха гравираните си покани на сержант от Флота, който ги съпроводи по коридора към стълбите за Източния салон.

* * *

— По дяволите! — изохка президентът. Беше се навел да вземе екземпляр от речта си за тази вечер и болката го прободе чак до рамото. — Май е засегнато сухожилие, Глория.

Глория Ръсел седеше на едно от широките плюшени кресла, с които съпругата на президента бе обзавела Овалния кабинет.

Първата дама имаше добър вкус ако не друго. Беше с приятна външност, макар да не блестеше с интелект. Не уронваше авторитета на президента и стоеше добре до него по време на предизборни кампании.

Потеклото й беше завидно — фамилия със стари пари и стари връзки. Семейната обвързаност с представители на влиятелните, заможни консерватори не бе навредила на президентските отношения с либералите, тъй като с присъщия си чар Алън Ричмънд умееше да печели всички на своя страна и да постига консенсус. Привлекателната му външност също бе силен коз, макар и никой да не би го признал открито. Красноречието му бе завидно.

Един преуспяващ президент трябваше да си играе със словото.

— Май ще трябва да ме види лекар — рече навъсено президентът.

— Виж какво, Алън, не ми е много ясно как ще обясниш на пресата прободната си рана.

— Нали има лекарска тайна!

Ръсел въздъхна с досада. Ама че глупак!

— Алън, всичко, свързано с теб, става обществено достояние.

— Чак пък всичко!

— Ще видим как ще се наредят нещата. Неприятностите ни не са приключили.

Ръсел бе изпушила три кутии цигари и бе погълнала две кани кафе за един ден. Знаеше, че във всеки един миг цялата й кариера може да се сгромоляса. Представяше си полицаите, застанали пред вратата. Едва успяваше да се овладее да не хукне с писъци из стаята. От време на време я обливаха горещи вълни. В такива мигове стисваше зъби и сграбчваше облегалката на стола. Мисълта за пълното падение не я напускаше.

Президентът прегледа набързо речта си и запомни известна част, а останалото щеше да импровизира. Паметта му беше феноменална. Досега се бе възползвал отлично от това свое качество.

— Нали за това съм те назначил, Глория? Очаквам да поемеш нещата в свои ръце — погледна към нея той.

Глория се сепна. Стори й се, че намеква за случилото се между тях през изминалата нощ. Тялото й се скова за миг, но бързо се отпусна. Невъзможно бе да си спомня. Как само се молеше в колата! Какво ли не може да направи една бутилка „Джак Даниълс“…

— Разбира се, Алън, но това не означава, че не трябва да набележим някои важни стъпки. Хубаво ще е да разработим различни варианти, които да използваме в зависимост от ситуацията.

— Няма как да отложа всичките си ангажименти. Пък и онзи не може да предприеме нищо.

— Не бъди толкова сигурен — поклати глава Ръсел.

— Помисли малко! За да каже, че е бил там, трябва да признае, че е нахлул с взлом. Да не би да се появи по телевизията, за да признае вината си! Нали веднага ще го тикнат зад решетките! — Президентът тръсна глава. — Няма страшно. Не може да ми навреди, Глория. За нищо на света.

Бяха разработили първоначалната си стратегия още в лимузината, докато пътуваха към града. Решиха, че ще отрекат абсолютно всичко. Ще оставят обвинението да се провали поради абсурда, заложен в него. Никой не можеше да отрече, че цялата случка звучи невероятно, макар и да бе съвсем истинска. Белият дом щеше да прояви съчувствие към бедния, психически неуравновесен престъпник и неговото посрамено семейство.

Имаше и друга възможност за действие, която Ръсел още не бе обсъдила с президента. В главата й се въртеше далеч по-правдоподобен сценарий, който би позволил оставането й на същия пост.

— Случвали са се и по-необичайни неща — вдигна поглед Ръсел към президента.

— Всичко беше добре почистено, нали? Не могат да открият никакви следи освен самия труп — рече нервно той.

— Така е — прехапа устни Ръсел. Президентът не знаеше, че ножът за писма с кървавите петна по него е останал у свидетеля.

Тя се изправи и закрачи из стаята.

— Не съм много сигурна дали няма следи от сексуален контакт, но дори и да има, едва ли биха се сетили да ги насочат към теб.

— О, божичко, та аз дори не си спомням дали стигнахме дотам. Май че да.

Ръсел не можа да сдържи усмивката си.

Президентът се обърна и я изгледа подозрително.

— А Бъртън и Колин?

— Какво имаш предвид?

— Поговори ли с тях? — Беше явно за какво намеква.

— Те имат интерес да си държат езика зад зъбите. Също като теб, Алън.

— Като нас, Глория, като нас. — Той оправи вратовръзката си пред огледалото. — Разполагаме ли с някаква информация за онзи воайор?

— Още не. В момента проверяват номера на колата.

— Кога ще открият трупа според теб?

— Като се има предвид жегата, надявам се да е скоро.

— Ама че идиотщина!

— Първо ще открият, че е изчезнала. Ще започнат да я търсят и ще се обадят на съпруга й. После ще посетят имението. Едва ли ще са им необходими повече от ден-два.

— И тогава ще започне полицейското разследване.

— Не можем да го спрем.

— Трябва да го следиш отблизо. — По челото на президента се изписа притеснение. Умът му прехвърляше най-различни сценарии.

— Без да будя подозрения обаче.

— Винаги можеш да използваш претекста, че си загрижена за близкия ми приятел и политически съюзник Уолтър Съливан. Естествено е да проявя личен интерес към случая. Обмисли добре ходовете си, Глория. Нали затова ти плащам!

Близък приятел, а се чукаше с жена му! — рече си наум Глория.

— Вече бях обмислила подобен вариант, Алън.

Тя запали цигара и бавно издиша дима. Стана й хубаво. Трябва да мисли с един ход пред президента. Незначителната преднина ще я подсигури чудесно. Няма да е лесно. Той бе доста проницателен, но и твърде арогантен. Арогантните хора често надценяват възможностите си и смятат останалите за глупаци.

— Надявам се, че никой не е знаел за срещата ви.

— Мисля, че можем да се доверим на дискретността й, Глория. На Кристи много не й сечеше пипето, но си знаеше добре интереса — намигна президентът. — Ако съпругът й надушеше за връзката, тя щеше да загуби автоматично осем милиона долара. Нищо, че е спала с президента.

Ръсел се сети за странните воайорски наклонности на Уолтър Съливан и за креслото зад огледалото, но си замълча. Знае ли човек каква би била реакцията му в този случай! Слава богу, че зад вратата не се бе спотаил самият Съливан.

— Бях те предупредила, че някой ден лудориите ти ще ни излязат през носа.

Ричмънд я погледна разочаровано.

— Да не мислиш, че съм първият президент, който си го позволява между другото? Ама че си наивница, Глория. За разлика от предшествениците си, аз поне умея да го пазя в тайна. Поел съм и отговорностите, и сладостите на поста си. Ясно ли е?

— Напълно, господин президент — потърка нервно шията си Ръсел.

— С други думи, съществува само онзи крадец, който и бездруго не може да ни навреди.

— Един човек е напълно достатъчен, за да срине пясъчния замък.

— Ами! Не забравяй, че този замък е доста добре населен.

— Не го забравям, шефе.

Заместничката на Ръсел почука на вратата и подаде глава.

— Разполагате с пет минути, сър.

Президентът кимна и я отпрати.

— Ама че неподходящ момент за прием!

— Рансъм Болдуин вложи значителни суми в кампанията ти. Приятелите му сториха същото.

— Няма нужда да ми обясняваш правилата на реванширането в политиката, мила.

Ръсел се изправи и го приближи. Хвана го за здравата ръка и вдигна поглед към лицето му. Не можеше да откъсне очи от миниатюрния белег на лявата буза (спомен от шрапнел по време на краткотрайната служба в американската армия към края на Виетнамската война). Дамското съсловие в политиката бе стигнало до извода, че този белег само подсилва чара на президента.

— Алън, готова съм на всичко, за да защитя интересите ти. Обещавам, че ще се измъкнеш невредим от тази каша, но държа да получа съдействието ти. Ние сме страхотен екип, Алън. Никой не може да ни победи, ако се държим един за друг.

Президентът се взря в лицето й и я възнагради с усмивката, която често излизаше по заглавните страници на вестниците. Целуна я леко по бузата и я притисна към себе си. Тя се сгуши предано.

— Обичам те, Глория. Ти си мъжко момиче — рече той и грабна речта си от бюрото. — Представлението започва. — Извърна се и излезе от стаята. Ръсел постоя няколко мига, загледана във вратата. После потърка бузата си и го последва.

 

 

Джак оглеждаше фрапантно официалните гости в огромната Източна зала. Забеляза някои от най-влиятелните мъже и жени в Щатите. Наоколо се завързваха важни познанства, докато той зяпаше глуповато. Мерна годеницата си в другия край на залата, увлечена в разговор с някакъв конгресмен от западните щати. Сто на сто обясняваше нуждата на „Болдуин Ентърпрайзис“ от добра законова база по отношение на поземлената собственост в речните басейни.

Дженифър използваше голяма част от времето си за установяване на контакти с влиятелни хора на всички нива. Общуваше и с управители на окръзи, и с председатели на комисии в Сената. Умееше да подхранва честолюбието и кесията на цялата кавалкада сановници, които биха потрябвали на „Болдуин Ентърпрайзис“ при следващата гигантска сделка. Удвояването на активите във фирмата на баща й за последните пет години се дължеше до голяма степен на отличните й способности в тази област. Кой ли мъж би могъл да й устои!

Рансъм Болдуин — същински исполин с баритонов глас и гъста бяла коса — обикаляше навред, стискаше ръцете на политиците, които вече бе купил, и правеше мили очи на малцината, които още не притежаваше!

За щастие, самата церемония по награждаването бе кратичка. Джак погледна часовника си. Чакаше го работа. На идване обаче Дженифър бе споменала предстоящото тържество за близки приятели в хотел „Уилард“ от единайсет часа. Ама че дяволски късмет!

Реши, че е крайно време да обясни на Дженифър защо му се налага да тръгне по-рано. В този момент президентът се насочи към нея и се здрависа с баща й. Тримата тръгнаха към Джак.

Той остави питието и прочисти гърло, за да не прозвучи съвсем смешно, когато промърмори някоя и друга дежурна реплика. Дженифър и баща й разговаряха с президента като със стар семеен приятел. Смееха се, бърбореха непринудено и от време на време се побутваха, сякаш се закачат с братовчеда Нед, цъфнал от Оклахома. Само че това не беше смотаният Нед, а самият президент на Щатите, ей богу!

— Значи вие сте щастливецът? — усмихна му се любезно президентът. Ръкуваха се. Беше висок колкото Джак и той се възхити на енергичността и свежестта, които президентът бе запазил дори на този пост.

— Джак Греъм, господин президент. За мен е чест да се запознаем.

— Имам чувството, че ви познавам, Джак. Дженифър ми е говорила толкова за вас. Повечето хубави неща — добави той с широка усмивка.

— Джак е съдружник в „Патън, Шоу и Лорд“ — рече Дженифър, хванала президента под ръка. Погледна годеника си и се усмихна с дежурна любезност.

— Още не съм станал съдружник, Джен.

— Въпрос на време — избоботи Рансъм Болдуин. — С клиент като „Болдуин Ентърпрайзис“ можеш да се пазариш за цената си с всяка компания в тази страна. Не го забравяй. Не позволявай на Санди Лорд да те изиграе.

— Вслушвайте се в съветите му, Джак. Това е гласът на опита и разума. — Президентът надигна чаша, но ръката му неволно се люшна. Дженифър загуби равновесие и пусна лакътя му.

— Извинявай, Дженифър. Май съм прекалил с тениса. Тази ръка не ми дава мира. Е, Рансъм, радвам се, че си си намерил чудесно протеже.

— Аа, няма да му е лесно да се пребори с дъщеря ми за империята. Защо пък Джени да не стане кралят, а Джак кралицата? И ние да дадем нещо за равноправието, а? — изсмя се гръмогласно Рансъм.

Джак усети, че се изчервява от гняв.

— Аз съм просто адвокат, Рансъм. Не съм си поставил за цел да търся празен престол. Животът може да предложи и по-голямо разнообразие.

Взе в ръка питието си. Не искаше да се получи точно така. Почувства, че е започнал да се отбранява. Схруска едно парченце лед. Какви ли планове крои Рансъм Болдуин за бъдещия си зет? Какво ли му се върти в ума точно в този миг? Всъщност на Джак не му пукаше за това.

Смехът на Рансъм секна и той се взря в Джак. Дженифър наклони глава, както правеше, когато иска да покаже, че годеникът й е казал нещо неподходящо (налагаше й се да го прави почти непрекъснато). Президентът изгледа и тримата, усмихна се и се извини. Отдалечи се към ъгъла, където бе застанала някаква жена.

Джак го сподири с очи. Жената му бе позната от десетки телевизионни предавания — защитаваше президентската позиция по безброй въпроси. Тази вечер Глория Ръсел не изглеждаше особено щастлива, но при всичките тези световни кризи щастието вероятно я спохождаше твърде рядко. Такава й беше работата.

Тъй или иначе, Джак бе успял да се запознае с президента, да се ръкува с него. Надяваше се ръката му да оздравее. Дръпна настрана Дженифър и изказа съжалението си, че не може да остане до по-късно. Това никак не я зарадва.

— Дума да не става, Джак. Осъзнаваш ли колко важна е тази вечер за татко?

— Разбери, че съм затънал до гуша в работа. Ясно ти е, че не мога да закъснея. Иначе ще ми отнемат от хонорара.

— Глупости! Никой в тази фирма не може да ти налага такива условия. Още по-малко пък някакъв си сътрудник!

— Няма значение, Джен. Позабавлявах се, баща ти получи наградата и сега е време да се залавям за работа. Алвис не е лош човек. Набрал ми е малко яд, но и на него му се спуква гьонът. На никого не е лесно.

— Не е честно, Джак. Имах по-различни планове за тази вечер.

— Службата ме зове, Джен. Ще минете и без мен, не се притеснявай. Ще се видим утре. А сега ще взема едно такси.

— Татко ще бъде много разочарован.

— Татко ти дори няма да разбере, че съм си тръгнал. Изпийте по едно и за мен. Не забравяй, че си ми обещала нещо за „по-късно“. Ще се постарая да удържиш обещанието си. Защо не се срещнем в моя апартамент за разнообразие?

Тя му позволи да я целуне, но веднага щом го видя да излиза, се спусна разярена към баща си.