Дейвид Балдачи
Абсолютна власт (11)

11

Ягуарът се придвижи бавно по дългата алеята и спря. Двамата пътници слязоха.

Джак вдигна яката на палтото си. Вечерта бе доста хладна, прииждаха тежки дъждовни облаци.

Дженифър заобиколи луксозната кола и се облегна до него.

Той вдигна поглед към къщата. Входът бе потънал в гъст лъскав бръшлян. Личеше си, че всичко е строено от здрави, надеждни материали. Трябваше да признае, че имението си го биваше. Всъщност има ли нещо лошо в това да се радваш на красивото? Та нали щеше да получава четиристотин хиляди долара като съдружник на фирмата! Знае ли човек как би могъл да преумножи доходите си, ако привлече още клиенти… Лорд изкарваше пет пъти по толкова. Годишният му доход възлизаше минимум на два милиона.

Джак огледа ливадата с размери на малко летище. В съзнанието му се мерна странно видение. Обърна глава към Дженифър.

— Има достатъчно терен да си играем на футбол с дечицата — усмихна се той.

— Има — усмихна се Дженифър и нежно го целуна по бузата. Хвана ръката му и я постави на кръста си.

Джак погледна отново към бъдещия си дом за три милиона и осемстотин хиляди долара. Дженифър го наблюдаваше. Усмихваше се все по-широко. Очите й блестяха дори в тъмното.

Джак се бе втренчил в къщата. Слава богу, сега виждаше само прозорци. Призраците от миналото го бяха напуснали.

 

 

На дванайсет хиляди метра височина Уолтър Съливан се облегна назад в мекото кресло и погледна през прозореца на частния си самолет. Пътуваха на запад. Делниците на Съливан ставаха все по-дълги, но часовите зони никога не го бяха притеснявали. И бездруго нуждите му за сън бяха намалели с годините.

Мъжът, седнал срещу него, се възползва от възможността да огледа добре милиардера. Съливан бе прочут като бизнесмен от висока класа, който си служи със законни средства, макар и от време на време да бе упражнявал натиск. Законни средства! Това бе фразата, която се въртеше в ума на Майкъл Макарти. Законните средства рядко налагаха да се търсят услугите на човек със занаята на Макарти. Въпреки всичко не можеше да откаже поканата на един от най-известните богаташи, получена по дискретни канали. Самият Макарти беше станал един от най-прочутите наемни убийци в света не защото си обичаше работата. Просто обичаше парите и разкоша, който може да си купи с тях.

Допълнителното преимущество на Макарти бе свързано с външността му на преуспяващ бизнесмен. Приличаше на възпитаник на Йейл или Харвард, което не бе далеч от истината, тъй като бе завършил международна политика в Дартмут. Гъстата му чуплива руса коса, широките рамене и гладката кожа биха подхождали на преуспяващ предприемач или на филмова звезда в апогея на славата си. Фактът, че си изкарваше прехраната с наемни убийства и взимаше по един милион долара на поръчка, не помрачаваше нито младежкия му ентусиазъм, нито способността да се наслаждава на живота.

Съливан най-сетне погледна към младия човек насреща. Въпреки професионалното си самочувствие и огромно самообладание Макарти леко се притесни. Беше му писано да работи все с хора от елита.

— Искам да убиете един човек — рече простичко Съливан. — За съжаление още не знам кой ще е той. Дай боже един ден да науча. Междувременно искам да ви наема изцяло, за да се възползвам от услугите ви, когато ми потрябват.

Макарти се усмихна и поклати глава.

— Сигурно ви е известна репутацията ми, мистър Съливан. Услугите ми се търсят много. Освен това работата ми е свързана с пътувания по целия свят. Ако посветя всичкото си време на вас, трябва да занемаря другите си задължения, от което ще пострадат и доходите, и репутацията ми.

— Предлагам ви по сто хиляди долара на ден, мистър Макарти, докато се появи възможността — отвърна светкавично Съливан. — Когато изпълните задачата си, можете да удвоите обичайния хонорар за нея. Не мога да направя нищо по отношение на репутацията ви, но се надявам сумите да покрият финансовите ви загуби от едно подобно споразумение.

За миг Макарти облещи очи, но бързо успя да се овладее.

— Мисля, че предложението е приемливо, мистър Съливан.

— Доверявам се не само на професионалните ви умения, но и на дискретността ви, разбира се.

Макарти се опита да прикрие усмивката си. Самолетът на Съливан го бе взел от истанбулското летище около полунощ. Екипажът нямаше представа кого вози. Никой досега не бе успял да го идентифицира. Фактът, че се бе срещнал със Съливан лично, елиминираше опасността от посредник, който би дърпал конците и на милиардера, и на него самия. Следователно Макарти нямаше никакъв личен интерес да издаде Съливан.

— Ще получите инструкциите, когато съм в състояние да ви ги предоставя. Бих искал да се преселите в центъра на Вашингтон, макар че не е изключено задачата да ви отпрати в другия край на света. Трябва да имате готовност за пътуване във всеки един момент. Искам да ме известявате редовно за местонахождението си и да ми се — обаждате ежедневно по линия, която ще се погрижа да е сигурна. Текущите си разходи ще покривате сам. Сумите ще ви бъдат превеждани на сметка, посочена от вас. Самолетите ми са на ваше разположение, ако възникне нужда от ползването им. Ясно ли е?

Макарти кимна с известно раздразнение от заповедническия тон. Трябваше да се примири с мисълта, че човек не става милиардер, ако няма нещо властническо в характера си. Освен това бе узнал за смъртта на Кристин Съливан и бе готов да прояви съчувствие към стареца.

Съливан натисна някакъв бутон на креслото си.

— Томас? Колко време ни остава до края на полета?

— Пет часа и петнайсет минути при сегашната скорост и височина — последва точният бърз отговор.

— Постарай се да не закъснеем.

— Да, сър.

Съливан натисна друг бутон. Стюардът се появи на минутата. Сервира им такива блюда, каквито Макарти не бе виждал през живота си. Съливан не промълви нито дума по време на вечерята. Едва след като вдигнаха подносите и Макарти се накани да се оттегли в спалното отделение, Съливан постави ръка на рамото му.

— Още нещо да ви питам, мистър Макарти. Досега проваляли ли сте се при някоя мисия?

Очите на Макарти се превърнаха в две цепки, през които се взря в новия си работодател. За пръв път стана ясно защо възпитаникът на престижен университет е толкова опасен.

— Само веднъж, мистър Съливан. С израелците. В тях има нещо свръхчовешко.

— Гледайте да не се повтаря. Това е.

 

 

Сет Франк се разхождаше по коридорите в имението на Съливан. Жълтите полицейски ленти около къщата още не бяха свалени. Съливан бе отседнал в градския си апартамент. Прислугата бе изпратена в резиденцията на остров Фишър, Флорида, за да се грижи за други членове на фамилия Съливан. Сет беше разпитал лично всеки прислужник. Скоро щяха да ги привикат на по-подробен разпит.

Следователят реши да се отпусне за миг, за да се полюбува на красивата обстановка. Имаше чувството, че се намира в музей. Разкошът около него се измерваше с астрономически суми. Картините бяха подписани от истинските си създатели, а антиките бяха безценни. Ей богу, в тази къща имаше само оригинали.

Франк се отби в кухнята, а оттам — в столовата. Масата приличаше на мост, покрил бледозеления килим, прострян върху безупречно наредения паркет. Килимът бе толкова мек, че стъпалата потъваха сами в него. Франк седна начело на масата. Погледът му играеше из цялата стая. Доколкото можеше да прецени, в това помещение не се бе случило нищо, свързано с убийството. Притесни се отново при мисълта, че времето лети, а няма никакъв напредък.

Слънчевите лъчи за миг проникнаха през навъсените облаци. В този момент Франк бе осенен от прозрение. Не би забелязал важната подробност, ако не разглеждаше орнаментите по тавана. Възхищаваше се на елементите. Бе научил това-онова за занаята от баща си, дърводелеца.

Именно в този момент забеляза танца на дъгата по тавана. Докато се любуваше на цветовете, си зададе въпроса кое е я предизвикало. Погледът му се плъзна из стаята. Само след няколко секунди проумя загадката. Коленичи до масата и надникна под единия й крак. Самата маса беше изработка от осемнайсети век и не бе никак лесно да се повдигне. Франк се опита да го направи на два пъти. По челото му изби пот. Една капчица се стече чак до окото му. Въпреки всичко той успя да помести тежката мебел.

Седна да си почине и се втренчи в новата си находка — мъничката сребриста пластинка служеше като бариера между масата и килима, за да предпази дървото от влагата. Именно нейната повърхност бе отразила слънчевите лъчи. Франк си спомни, че и той бе поставял подобни пластинки в къщи, когато съпругата му се притеснеше, че роднините идват на гости и трябва да пере килимите.

Извади бележника си. Увери се, че прислугата пристига утре на летище Дълес. Предположи, че пластинката не би била оставена за дълго на мястото си. Още не можеше да прецени дали е намерил най-обикновен предмет или ключа към загадката. Ако имаше късмет, истината щеше да е някъде по средата.

Франк почука пак по пода, подуши килима и прокара пръсти по дебелите му косми. Новите материали не бяха лесни за разпознаване. Мирисът се стопяваше за няколко часа. Така или иначе, скоро щеше да разбере това, което го интересуваше. Би могъл да попита и самия Съливан, но разумът му диктуваше да не изключва милиардера от списъка на заподозрените. Дали мястото му в този списък щеше да се придвижи към първите номера или към края, зависеше от откритията на Франк в рамките на ден, седмица или месец. Нещата се разплитаха от само себе си, ако се намереше верният подход. Франк излезе от стаята. Разсъждаваше над непредвидимостта на цветните дъги и полицейските разследвания.

 

 

Бъртън оглеждаше внимателно тълпата. Колин беше до него. Алън Ричмънд приближи до импровизирания подиум на стълбите пред Съдебната палата в Мидълтън — масивна тухлена сграда с бели правоъгълни корнизи и оронени циментови стъпала. Американското знаме се вееше до флага на Вирджиния. Президентът започна речта си точно в девет и трийсет и пет минути. Зад него стоеше Уолтър Съливан с каменно, сурово изражение. Внушителното тяло на Хърбърт Сандерсън Лорд заемаше трето място в редицата.

Колин се придвижи малко по-близо до тълпата от репортери в долния край на стълбите. Те напираха като противников отбор по баскетбол, затаили дъх в очакване на една погрешна стъпка, която да отприщи достъпа им. Колин бе напуснал къщата на Глория Ръсел в три часа сутринта. Ама че нощ беше! Ама че работна седмица! Изведнъж Колин бе видял една различна мис Ръсел, чието хладно безразличие за пред обществото се бе оказало маска на неудържимо привличащата й женственост. Всичко приличаше на сън. Колин бе спал с шефката на президентската канцелария! Такива неща не се случват всеки ден. Но ето че се бяха случили на агент Тим Колин. Обещаха си да прекарат и следващата нощ заедно. Трябваше да бъдат предпазливи. И двамата знаеха да пазят тайна. Къде щеше да ги отведе авантюрата им обаче, само един Господ знаеше.

Роден в Лорънс, щата Канзас, Колин бе закърмен с ценностите на Средния запад. Те диктуваха, че човек се влюбва, жени се и създава четири-пет деца. Последователността не биваше да бъде нарушавана. Животът във Вашингтон обаче имаше други измерения. Колин знаеше само, че иска отново да бъде с Глория. Хвърли тайничко един поглед към нея. Тя стоеше от лявата страна на президента. Носеше слънчеви очила. Вятърът си играеше с косата й. Ръсел изглеждаше тъй, сякаш нищо не е в състояние да попадне извън обсега на контрола й.

Бъртън оглеждаше тълпата, но в един момент Колин попадна в полезрението му, тъкмо когато бе впил поглед в Глория Ръсел. Бъртън се намръщи. Колин бе добър агент и си вършеше работата с голямо, ако не и прекалено старание. Не беше нито първият, нито последният агент, който да се поддаде на изкушението, но сега трябваше да не изпуска от очи тълпата, а не Глория! Какво ставаше, по дяволите? Бъртън погледна крадешком към Глория Ръсел. Тя гледаше право напред, като че ли охраната не съществуваше за нея. Бъртън пак стрелна взор към колегата си. Колин изучаваше внимателно тълпата. Оглеждаше се във всички посоки и сменяше темпото, за да затрудни потенциалния убиец. Така или иначе, Бъртън не можеше да забрави погледа на Колин към Глория. Бе забелязал нещо, което искрено го притесни.

Алън Ричмънд завърши речта си, вдигнал глава към безоблачното небе. Изглеждаше като бог, зовящ за помощ. Истината бе, че се опитваше да си спомни дали срещата му с японския посланик е в два или в три часа следобед. Ала зареяният, почти пророчески поглед щеше да му свърши добра работа за вечерните новини.

Дойде време да се обърне към Уолтър Съливан. Прегърна го с достолепието на велик държавник.

— Господи, Уолтър, толкова ми е мъчно за теб. Най, най-искрени съболезнования. Ако има нещо, което мога да направя, разчитай.

Съливан задържа ръката му и се разтрепери. Двама от телохранителите му лекичко го подпряха с мускулестите си рамене.

— Благодаря, господин президент.

— За теб съм Алън, Уолтър. Тук сме като приятели!

— Благодаря ти, Алън. Нямаш представа как ме трогваш с вниманието си. Кристи щеше толкова да се развълнува от речта ти…

Единствено Глория Ръсел забеляза лекото потрепване в ъгълчето на устните на президента. Само за миг.

— Знам, че думите са безсилни пред скръбта ти, Уолтър. В този свят стават все повече и повече необясними неща.

Ако тя не беше се почувствала внезапно зле, това никога нямаше да се случи. Не проумявам подобна нелепост. Все пак искам да знаеш, че ще бъда до теб винаги когато ти потрябвам. По всяко време, навсякъде. Малко ли сме преживели заедно! Ти също ми помогна в едни от най-важните моменти на живота ми.

— Винаги съм ценял приятелството ти, Алън. Няма да забравя отзивчивостта ти.

Ричмънд прегърна стареца. От всички страни се промушваха микрофони, прикрепени на метални пръти. Приличаха на гигантски пипала, които напираха към двойката въпреки усилията на телохранителите.

— Уолтър, ще се заема лично със случая. Някои хора ще кажат, че това не ми влиза в работата, защото не бива да бъда лично съпричастен на този пост. И все пак ти си мой приятел, Уолтър. Няма да оставя нещата така. Престъпниците ще си платят!

Двамата мъже се прегърнаха отново. Фотографите щракаха ли, щракаха, шест-седем метровите антени на радиоколите послушно препредаваха този трогателен миг из цялата страна. Ето още един пример, че Алън Ричмънд е нещо повече от типичния президент. Белият дом вече трябваше да се готви за предварителните допитвания до избирателите.

 

 

Нервно превключваше каналите един след друг: Ем Ти Ви, незаменимата Опра, анимационния, Кю Ви Си, Си Ен Ен, Про Реслинг и пак Си Ен Ен. Надигна се и седна в леглото, загаси цигарата си и остави дистанционното управление. Президентът даваше пресконференция. Изглеждаше мрачен и потресен от ужасното убийство на Кристин Съливан, съпругата на милиардера Уолтър Съливан. То символизирало нарастващото беззаконие в страната. Но не стана ясно дали щеше да говори така разпалено, ако жертвата бе от африкански, латиноамерикански или азиатски произход и беше намерена с прерязано гърло в югоизточните квартали на града. Гласът на президента бе изпълнен с гняв и решителност. Насилието не можело да продължава. Хората трябвало да се чувстват в безопасност поне у дома си. (В случая в палата си.) Гледката беше вълнуваща. Какъв загрижен и съчувстващ президент!

Журналистите поглъщаха думите му и задаваха подходящите въпроси.

Операторите показаха как облечената в черно Глория Ръсел кима одобрително при всяка уместна реплика на президента, отправена към пазителите на законността и реда. Гласовете на полицаите и пенсионерите щяха да им бъдат в кърпа вързани за предстоящите избори. Четирийсет милиона гласове си струваха сутрешната разходка до Мидълтън.

Глория нямаше да кима тъй самодоволно, ако знаеше кой ги наблюдава в момента. Човекът, преживял кошмарната нощ заедно с тях, оглеждаше внимателно лицата им. Насъбраният му гняв би могъл да избухне като огнена струя, изпепеляваща всичко по пътя си.

Полетът до Барбадос бе преминал спокойно. Мощният самолет се бе откъснал леко от пистата на Сан Хуан в Пуерто Рико и след минути бе набрал височина от дванайсет хиляди метра. Всички места бяха заети, тъй като Сан Хуан захранваше с туристи цялата група острови в Карибския басейн. Имаше пътници и от Орегон, и от Ню Йорк. Самолетът се извиси, зави наляво и избегна пътя на ранната за сезона тропическа буря, неуспяла да се превърне в ураган.

Кацнаха, слязоха по металната стълбичка и се настаниха в автомобилите с по пет места. Насочиха се към Бриджтаун, столицата на бившата британска колония. Споменът за колониалистите бе съхранен и в облеклото, и в говора, и в поведението. Шофьорът на колата ги осведоми с мек, приятен акцент за безбройните чудеса на малкия остров. Посочи към туристическия кораб с пиратско знаме, който пореше бурните вълни от едната им страна. На палубата се мяркаха зачервените лица на пасажерите, погълнали толкова ром, че едва ли щяха да изтрезнеят до края на обиколката, която завършваше привечер.

На задната седалка двете двойки от Демойн разпалено обсъждаха плановете за прекарването си. Възрастният мъж на мястото до шофьора се бе вглъбил в мислите си, които го отвеждаха три хиляди километра на север. На няколко пъти погледна накъде се движат. Забележителностите бяха сравнително малко. Островът бе едва четиристотин квадратни километра. Почти постоянната температура от трийсет градуса беше поносима поради нестихващия бриз, чието шумолене постепенно потъваше в подсъзнанието, но не изчезваше съвсем, подобно на избледнял, но незабравен сън.

Хотелът беше „Хилтън“ по американски стандарт и се възвисяваше на изкуствения плаж в единия края на острова. Персоналът бе добре обучен, любезен и не досаждаше на гостите. Повечето от тях приемаха с удоволствие оказваното им внимание. Само един от клиентите избягваше продължителните контакти и напускаше стаята си единствено когато се отправяше на разходка по запустелите плажове или планинската част на острова откъм Атлантическия океан. Останалото време прекарваше сред шума на телевизора, приглушената светлина и подносите на румсървиса, осеяли пода и плетената мебел.

Още първия ден Лутър си поръча такси до северния бряг. Стигна почти до океана, където на един от многобройните хълмове бе разположено имението на Съливан. Лутър не бе избрал това място случайно.

— Познавате мистър Съливан? Няма го в момента. Замина си за Америка — заговори шофьорът. Зад масивните железни порти в подножието на тревистия хълм се виеше дълга алея към имението — светлорозова гипсова мазилка, бели мраморни петметрови колони. Сградата подхождаше великолепно на пищната растителност. Приличаше на гигантска роза, цъфнала сред храстите.

— Бил съм в имението му в Щатите — отговори Лутър.

Шофьорът го погледна с респект.

— Дали има някой от прислугата?

— Всички заминаха. Тази сутрин.

Лутър се отпусна назад. Не бе трудно да предположи защо са заминали. Очевидно бяха научили за убийството.

Следващите няколко дни прекара по широките бели плажове. Наблюдаваше как корабите изсипват пътниците, а пътниците хукват към магазините за безмитни стоки. Местни жители със сплъстени коси обикаляха пристанищата с охлузените си куфари, пълни с евтини часовници, парфюми и разни дреболии за продан.

За пет щатски долара човек можеше да наблюдава как островитянинът отрязва лист алое и излива гъстия му сок в малка, стъклена бутилка. Течността имаше предпазен ефект срещу слънчевите лъчи. Миниатюрните плитки, опасващи цялата глава, се изработваха за един час и струваха четирийсет долара. Не една и две жени с отекли крака и провиснала плът се подлагаха търпеливо на тази процедура, легнали на плажа.

Красотата на острова би трябвало да разтуши Лутър и да го отърве от меланхолията. Топлото слънце, нежният вятър и непретенциозният живот на местното население донякъде го поразтовариха от нервното напрежение: поне бе способен да се усмихне на случайния минувач, да произнесе някоя и друга дума пред бармана и да пие коктейли до късно вечер, излегнат на шезлонг, заслушан в прибоя на вълните. Лутър възнамеряваше да си замине след няколко дни. Още не бе съвсем сигурен къде трябва да иде.

Превключи отново на Си Ен Ен. Екранът пак го прикова към събитието, от което се бе опитал да избяга с цената на няколко хиляди долара и полет от няколко хиляди километра.

 

 

Ръсел стана с мъка от леглото, отиде до шкафчето и затършува за цигарите си.

— Ще си съкратиш живота с десет години — завъртя се по корем Колин, комуто бе забавно да гледа голата пантомима.

— Работата ми вече го е съкратила — рече тя, запали и жадно погълна цигарения дим. След малко пак се шмугна в леглото и се притисна гърбом към Колин. Усмихна се доволно, когато той я обгърна с дългите си мускулести ръце.

— Пресконференцията мина доста добре, нали? — каза той.

Лесно можеше да отгатне мислите му. За нея той бе абсолютно прозрачен. Като всички тях, когато си свалят слънчевите очила.

— Всичко ще е наред, ако истината не се разчуе.

Глория се извърна с лице към него и прокара пръст по косматите му гърди. Някои от космите се бяха посребрили и накъдрили по връхчетата. Кожата на Колин бе гладка като на бебе, но мускулите под нея се усещаха. Ядосаше ли се, би могъл да й строши врата с едно замахване. Ръсел се замисли как ли би реагирала на болката.

— Знаеш, че си имаме проблем.

— Аха — почти се изсмя Колин. — Оня тип, който е прибрал окървавения нож с отпечатъците на президента и на мъртвата. Сериозен проблем, дума да няма.

— Защо според теб още не се появява?

Колин сви рамене. И той да бе на мястото на престъпника, и той щеше да изчезне заедно с плячката. Та крадецът бе задигнал милиони. Макар и да обичаше работата си, Колин си представи какви чудеса би могъл да извърши с толкова пари. Да, той също би изчезнал. За известно време. Колин погледна към Глория. Дали би се съгласила да избяга с него, ако разполагаше с такава голяма сума? Върна се към зададения въпрос. Възможно бе крадецът да е член на президентската партия. Не беше изключено да е гласувал за Ричмънд. Едва ли си струваше да се забърква в цялата каша.

— Сигурно го е страх — рече той най-сетне.

— Винаги има начин да действаш анонимно.

— Той едва ли се сеща. Пък и какво би спечелил! Възможно е и просто да не му пука. Не се коси. Ако е мислел да се появи, досега да го е направил. Ако ще го прави тепърва, то ще е съвсем скоро.

Глория седна в леглото.

— Тим, наистина съм разтревожена. — Резкият тон го накара да се изправи до нея. — Знаеш, че аз реших да запазя отпечатъците по ножа. Ако президентът научи… — Тя замълча и го погледна. Колин разбра мисълта й, погали я по косата и взе лицето й в шепи.

— Няма да го научи от мен.

— Знам, Тим — усмихна се тя. — Имам ти пълно доверие. Безпокоя се да не би да реши да се свърже лично с президента.

— Но защо ще го прави? — озадачи се Колин.

Глория се премести в края на леглото и спусна крака. Колин забеляза червеното петънце в основата на шията й. След това забеляза, че трепери, макар в стаята да бе топло.

— Защо ще постъпи така, Глория? — премести се той по-близо до нея.

— Някога да ти е хрумвало, че ножът от онази нощ представлява едно от най-големите съкровища на земята? — отговори тя, втренчена в стената. Извърна се към Колин, потърка косата му и се засмя на изражението му. Той бавно проумяваше казаното.

— Искаш да кажеш, че ще се опита да го изнуди?

Тя кимна.

— Че как се изнудва президент, дявол да го вземе!

Глория се изправи, метна лека роба около раменете си и си наля още от почти празната гарафа.

— Президентите не са имунизирани срещу изнудване. Ей, богу, те имат повече за губене… и за печелене.

Тя разбърка бавно коктейла, седна на дивана и отпи. Течността я стопли и успокои. Напоследък пиеше доста. Работата й не бе пострадала от това, но трябваше да внимава да не прекали. От утре нататък. Тази вечер щеше да пие — малък ли повод бяха сянката на политическия провал и младият красавец в леглото й? Почувства се подмладена с петнайсет години. Всеки миг, прекаран с него, я разхубавяваше. Нямаше да забрави основната цел в живота си, но кой казваше, че не бива да си позволява наслади.

— Какво мога да направя за теб? — попита Колин направо.

Ръсел бе чакала търпеливо този въпрос. Сладкият той!

Истински рицар в двайсети век! Тя го погледна през чашата си. С другата си ръка отметна робата и я остави да се свлече на пода. Разполагаха с достатъчно време, особено като се има предвид, че до трийсет и седмата си година не бе имала сериозна връзка с мъж. Питието бе приспало и параноичните й притеснения, и предпазливостта й. Тази вечер можеше да се отпусне.

— Има едно нещо, но ще ти кажа за него сутринта — усмихна се тя. Легна на дивана и протегна ръка. Колин послушно стана и се приближи към нея. След няколко минути се разнесоха стенания и въздишки.

 

 

Бил Бъртън бе паркирал недалеч от дома на Ръсел. Седеше в невзрачния автомобил на съпругата си с кутийка диетична кола между коленете. От време на време поглеждаше към къщата, където колегата му бе влязъл в 12:14 след полунощ. Беше мярнал Ръсел в облекло, което показваше недвусмислено, че не става въпрос за служебна визита. Фотоапаратът му, снабден с телеобектив, успя да заснеме два кадъра, за които Ръсел би дала мило и драго. Светващите и угасващите лампи в стаите показваха накъде се движат двамата, докато накрая стигнаха източната страна на къщата. След малко там настана драматичен мрак.

Бъртън се загледа в заспалите фарове на автомобила на колегата си. Колин правеше фатална грешка с присъствието си в тази къща. Така щеше да сложи край и на собствената си кариера, а може би и на нейните стремления. Бъртън пак се сети за онази вечер. Спомни си как Колин се втурна обратно в къщата, когато Ръсел тършуваше пребледняла из чантата си. В цялата суматоха Бъртън бе забравил да попита защо. После хукнаха Да гонят през полето някакъв, който не би трябвало да е бил вътре, но беше, ей богу!

Колин се бе върнал в имението с определена цел. Бъртън реши, че е крайно време да научи цялата истина. Имаше усещането, че двамата с Ръсел кроят някакъв заговор. Логичното заключение бе, че заговорът едва ли е в негова полза. Бъртън бе убеден, че Ръсел не се интересува единствено от оная работа на Тим. Тя не беше от този тип жени. Действията й винаги се подчиняваха на ясно определена и значима цел. Едно хубаво чукане с млад жребец едва ли бе толкова важно за нея.

Изминаха още два часа. Бъртън погледна часовника си и замръзна, когато видя Колин да отваря вратата на къщата. Тим тръгна бавно по алеята и стигна до колата си. Настани се в нея и подкара. Бъртън се бе снишил, за да не го забележи. Почувства се малко гузен, задето го следи. Изчака фордът на Колин да се скрие зад ъгъла.

Погледна пак към къщата. Лампите в хола светнаха. Домакинята, изглежда, имаше още сили. Енергичността й бе пословична в Белия дом. Бъртън се зачуди дали е също толкова неуморима и в леглото. Две минути по-късно улицата пред къщата опустя. Лампите в хола останаха запалени.