Емилио Салгари
Тронът на фараона (9)

9. Разговорът

Денят преваляше, а северният вятър, който пречеше на ладията на Миринри, все още не спираше. По повърхността на Нил тичаха къси сърдити мътнозелени вълни с блестящи пенести гребени. Тези вълни се разбиваха с непрекъснат ропот в гърдите на ладията и лижеха стръмните й бордове. Но люлеенето беше незначително, тъй че нищо не пречеше на пасажерите да прекарат цял ден на палубата.

Ато и Оунис се съвещаваха, обсъждайки какви предпазни мерки да вземат за осигуряване успеха на предполагаемата експедиция на Островът на сенките. Нефер и Миринри бодърствуваха и с жадни погледи се вглеждаха в бреговете по тази част на Нил.

— Охо! Славна плячка е получил днес тлъстият соук! Навярно той, като цар над другите земноводни, си избира само царствени късчета! — засмя се един от гребците, като показваше с ръка към близкия бряг. В същия миг до слуха на Миринри, който гледаше в друга посока, долетя странен звук: жално ревеше някакво навярно много голямо животно, но гласът му звучеше глухо.

— Какво е това? Какво се е случило? — заинтересува се юношата.

— Крокодилът е хванал за муцуната дошлата твърде близо до водата камила и я е завлякъл със себе си във водата! — късо отговори Оунис, като хвърли мимолетен поглед на разиграващата се сцена.

Тази сцена напомняше на Миринри друга: как той спаси от нападението на стадо такива гадини онази жена, която изгуби на крайбрежния пясък златния уреус. И той с неволна гордост каза на Нефер:

— Аз съм се борил със соук, много по-голям от този похитител на камилата и го убих с меч, като изтръгнах плячката му. Но тази плячка действително беше царска плячка!

— Тя беше дъщерята на Пепи! — пламнала като огън, каза Нефер с изменен глас. И сетне, треперейки с цялото си тяло, добави: — Разбира се, нея ти можеш да спасиш! А ако опасността застрашаваше мен?

— Тебе? Но тебе не те заплашва никаква опасност.

Едва Миринри произнесе тези думи, когато се случи нещо, което юношата не предвиждаше: Нефер, като се залюля, падна през борда и потъна в мътната вода, после, тялото й изплува, а вълна го отнесе към брега, покрит с рядка тръстика.

— Нефер, Нефер! — викаше Миринри. И преди Оунис да успее да съобрази какво става, смелият юноша, като хвана лежащия до нето тежък боен топор, скочи пръв водата и заплува към островчето, при чийто бряг ту потъвайки, ту изплувайки на повърхността се носеше тялото на чародейката.

— Моя… нещастний! — плесна с ръце Оунис. — На помощ! Спуснете лодка! Хвърлете котва! Ато! Мечът ми! Стрели!… Целете във всеки крокодил, който се появи! Мерете в очите! Но тежко ви, ако макар една стрела се докосне до тялото на моя… до тялото на фараона!

Лодката беше спусната във водата и Ато пръв скочи в нея. Оунис го последва. Стрелците държаха готови стрелите си, а гребците произвеждаха адски шум, удряйки с веслата по водата, за да отпъждат крокодилите. Но всичко това не можеше да предотврати опасността: крокодилът, като чу падането във водата на друго тяло, тялото на Миринри, за минута се спря в нерешителност, като че съобразявайки коя плячка е по-достойна за вниманието му, сетне се спусна към смелия юноша, който успя да се добере до брега и да загради с тялото си достъпа към безчувствената Нефер.

— Пази се, Миринри! — се разнесе печалният глас на стареца, обезумял от скръб.

На този вик се обади ликуващият победен глас на юношата: в същия миг, когато крокодилът беше разтворил ужасната си уста, за да се нахвърли върху Миринри, във въздуха блесна като мълния лезвието на топора и се впи в челюстите на чудовището. Смъртно раненото животно с яростен рев се отдръпна и изчезна в мътната вода, оставяйки кървава пенеста следа.

Лодката достигна брега. Ато подхвана и положи на дъното й тялото на безчувствената Нефер, а Оунис с треперещи ръце опипваше главата на Миринри, като че не вярваше на очите си, и мърмореше:

— Ти си жив? Невредим? Безумец?… Но как можа… Как се реши…

— Нима аз не съм фараон? — гордо отговори Миринри със светнали очи. — Нима ти сам не си ме учил, че мой дълг е да защитавам всички? Нима аз не бих бил в твоите собствени очи презрян страхливец, ако бях оставил на произвола на съдбата тази нещастница?

— Ела, ела! Веднага в лодката! — дърпаше го старецът.

— А тя? — попита Миринри.

— Не се безпокой! Жива е, но е в безсъзнание. Ей сега ще премине! — обади се Ато.

След няколко минути на борда на ладията, дето беше пренесено тялото на Нефер и се бяха качили останалите хора от лодката, всичко тръгна постарому. Миринри, като смени мокрите си дрехи, отново стоеше на палубата и гледаше към брега на Нил. Но Нефер не се виждаше, както и Оунис: старият жрец беше заповядал да отнесат девойката в определената за нея каюта на носа на ладията, дето се мъчеше да я свести, като й даваше да диша силно ароматни вещества и предизвикваше изкуствено дишане. Сърцето на девойката захвана да бие.

И ето, гледайки прелестното и тяло, Оунис изведнъж почти извика. Погледът му беше прикован върху оголеното рамо на Нефер.

— Ато! Ела тук! — извика той минаващия край каютата воин. И когато той се приближи, старецът с набръчканата си ръка му показа рамото на Нефер и каза:

— Погледни тук и кажи какво виждаш?

— Свещена змия! Йероглифи! Татуировка… О, богове! Символът, с който при рождение се отбелязват само потомците на Ра-Озирис, децата от царствен род. Какво значи това? Тя да е дъщеря на Пепи? Нитокрис? Не, не може да бъде! Аз я познавам, аз съм я виждал десетки пъти. Но коя е тази девойка? Защо да се представя за царица?

— Шт… — прекъсна го Оунис… — Шт! Тя, изглежда, се свестява. Отдалечи се, Ато!

И воинът излезе. Едва напусна каютата, Нефер отвори очи и дълбоко въздъхна. Като забеляза безпорядъка на облеклото си, тя със срамежлив жест закри оголените си гръд и рамо с мократа си дреха. Сетне погледна с пълни със сълзи очи Оунис.

— Аз… съм паднала във водата!…

— И Миринри те спаси с опасност за живота си! — със същия тон и каза Оунис. — Но ти не падна, а се хвърли във ведата. Аз видях това, аз зная. Кажи защо?

Девойката мълчеше, но лицето й пребледня и устните и трепереха.

— Ти искаше да изпиташ дали ще се изложи Миринри на опасност за твоето спасение? Да?

— А ако е така? — уклончиво отговори тя с треперещ глас.

— И го подхвърли на смъртна опасност?

— Нима той загина? — с див вик извика чародейката, дърпайки се към палубата. Но Оунис навреме я хвана и я постави на леглото й.

— Той е жив и невредим като тебе. Успокой се!

— Жив? Хвала на милосърдната Изида!

— Почакай, отговори ми на въпроса прямо! Боговете ни виждат и аз съм достатъчно стар и опитен, за да разпозная лъжата. Ти любиш ли Миринри?

Нефер с тих жалостен стон закри очите си с ръце. Тя плачеше и сълзите течаха от очите й и се търкаляха по ръцете й.

— Защо плачеш? — продължаваше настойчиво старецът.

— Той е бъдещ фараон. А аз…

— А ти — любителка на фантастични приказки. Ти нали си нубийска принцеса! — с лека насмешка каза старият жрец.

— Да, аз излъгах, излъгах! — се изтръгна като вопъл от бурно издигащите се гърди на девойката. — Мен ми се искреше Миринри да не знае, че съм само робиня на жреците на Изида, че съм от низша каста. Искаше ми се…

— Той да те счита равна на себе си и може би да те направи своя жена?

Нефер зарида.

— Това не ще бъде, никога не ще бъде — шепнеше тя. — Аз съм робиня и погледът му е тъй далеч от мен той люби друга, не мене…

— Но любовта е цветец. Той може да увехне и веднага да се съживи. И сетне… Кажи, ти знаеш ли какъв знак е татуиран на рамото ти?

— Зная, че има някакъв знак. Но не зная какво означава той. Аз съм сираче и съм расла сред жреците, които са се отнасяли с мене като с робиня. Кой може да ми каже какво значи тон?

— Ти знаеш ли кого отбелязват при рождение със знака на змията?

— Синовете на фараона!

— И дъщерите! Ти имаш такъв знак на рамото. Ти също си от царствен род. Ти си равна на Миринри по произход. И ако бъде угодно на боговете, именно ти, а не дъщерята на Пепи-предателя ще се свърже в брак с моя… възпитаник.

— Аз? И ти позволяваш?

— Ще помагам с всички сили. Но ти трябва да ми се закълнеш, че ще направиш живота на Миринри щастлив! И нито дума на Миринри за нашия разговор. Разбираш ли?

С тези думи Оунис напусна каютата и излезе на палубата при очакващия го Миринри, на когато той съобщи, че девойката се е свестила, но се чувствува уморена и е легнала да спи.

— За през нощта трябва да спрем при някое островче! — съобщи решението си Ато. — Вятърът не намалява. Пътуването нощен е опасно.

— Та какво? Да спрем! — съгласи се Оунис.

— Аз видях тази котешка ладия — продължаваше Ато. — Тя не може да гребе срещу вятъра. Изглежда, че тя също ще спре при някой остров.

— Не е наша грижа — кратко отговори Оунис, погълнат от мислите си.

И наистина, когато ладията след един час хвърли котва край бреговете на едно островче, за да прекара спокойно нощта, към същото островче се приближи и котешката ладия и хвърли котва малко по-настрана. От нея излезе търговец, доставчик на котки за храмовете на Долни Нил и радостно приветствува Оунис с думите:

Да благословят боговете по-нататъшния ти път, с, господарю мой! Ти не ще прогониш беззащитните ора, които едва не загинаха в бушуващите вълни на Пил. Позволи на нашето корабче да спре по-близо до твоето. Ако се появи някаква опасност, моите хора все пак могат да се окажат полезни.

Оунис, не виждайки нищо подозрително, даде съгласието си. Скоро и двата кораба, стоящи редом, бяха обвити с мъгла, и целият им екипаж, измъчен от тежката им работа през деня и от преживените тревоги, заспа дълбок сън.

… Беззвучно, като сянка, като призрак се мярна по стъпалата на ладията на Миринри женска фигура. Това беше Нефер. Девойката измина само няколко крачки по брега, когато отстрана се чуха като змийско съскане думите:

— Това си ти, Нефер? — обади се дрезгав глас. — Е, какво ново има? Какво узна? Кой е този юноша? Изпита ли дали той се счита син на Тети? А? Та говори де!

След минутно колебание девойката отговори с тих глас:

— Да, той е син на Тети. Нарича се Миринри.

— Този старец му е втълпил в главата тази дива мисъл! — побърза да протестира събеседникът на Нефер, владетелят на котешката ладия. — Тъй, тъй… Това е много важно! Това ще помогне на Хер-Хор да унищожи претендента, а може би и много други врагове на всемилостивия фараон. Хе-хе-хе! Но по-нататък, по-нататък Ще ти се удаде ли да го примамиш в капана? Той и спътниците му, разбира се, могат просто да се унищожат, да се избият. Но с това целта не ще се постигне: трябва да се хванат живи, за да се изпитат кой е душата на заговора. В Мемфис ходят странни, много странни слухове.

— Капан? — замислено и като че нерешително заговори Нефер.

— Да, да! Хубав капан, дето ще се улови този плъх, който се осмелява да гризе краката на трона на фараона. Най-доброто би било, ако ти би примамила цялата тази компания на Острова на сенките. Там те ще намерят… хе-хе-хе… ще намерят истински съкровища!

— Да! — прозвуча в мъглата гласът на Нефер. — Да, аз ще примамя всички там! Но какво ще ми заплати за това Хер-Хор?

— О, богове! Най-сетне чух разумна дума… От теб ще излезе гениална жена. Особено, хи-хи-хи, ако с твоето по-нататъшно образование се заеме — хи-хи-хи — самият върховен жрец на Изида Хер-Хор, най-мъдрият от мъдрите. Разбира се, ще си изкарваш по нещо, за предаността ти към делото на династията ще узнае и самият фараон. Той ще те обсипе със злато, знаеш — има такива прекрасни огърлички, гривнички, пръстенчета, верижки… а нима това ти е малко?… Е, той ще те приближи към двора. Сетне някой от военачалниците ще обърне върху тебе благосклонния си поглед, и… Разбира се, ако Хер-Хор не те даде на някой груб войник… Ти можеш да станеш жена на някой началник на крепост. Но с една дума — на работа!

— А ако не изпълня тази „работа“?

— Ти си се клела пред образа на всемогъщата Изида. Ти си се клела пред жертвеника на Озириса и богиня Хотар. Ще изпълниш!

— Разбира се, ще изпълня! — отговори спокойно девойката. — Веднъж щом съм се заела…

— Ти си умна! Добре, добре! — забърза жрецът. — Но прощавай, мила Нефер! Върви си, че може да забележат отсъствието ти. А аз ще изпратя вест на нашия милостив покровител, на мъдрия Хер-Хор. А, почакай! Хер-Хор желае ти да пуснеш в ход всичките си чарове, за да омаеш това… лъжефараонче…

— Аз направих каквото можех!

— Е, и какво? Нима има човек, който може да устои пред огъня на твоите вълшебни очи и пред меда на твоите омайващи думи? Навярно онова момче е каменно? Но да бягам!

Две сенки се мярнаха в разни страни. И потънаха в мъглата на нощта.

… На сутринта, когато Оунис излезе на палубата, ладията на търговеца на котки я нямаше вече: възползувала се от изменилия се през нощта вятър, тя беше отплувала.

След малко се спусна на път и ръководената от Ато ладия на Миринри. Този ден плуването мина без всякакво приключение. Малко преди мръкване ладията плуваше във водите на ползуващия се с такава лоша слава Остров на сенките, дето коварната Нефер трябваше да предаде Миринри в ръцете на безпощадните му врагове.

Внезапно, по непонятна причина, ладията започна да се навежда на една страна и да потъва. На палубата настана паника. Нямаше никаква възможност да се спаси ладията. Хората скачаха във водата и плуваха към брега.

И когато луната изгря — група хора, в които нашият читател без труд би познал героите на нашия разказ, се промъкнаха сред тайнствените развалини на нубийския храм, като скитаха из алеи от сфинксове и обелиски. Те отиваха към централната зала на храма.