Емилио Салгари
Тронът на фараона (4)

4. Знамение за победа

Съмваше. Златният слънчев диск отдавна вече се търкаляше по небосвода. Над пясъчната пустиня трептеше, преливайки се и струейки, нажеженият въздух. От Нил се издигаше лека синкава мъгла. Капризен северен ветрец люлееше листата на перестите палми и от време на време, като че ли играейки си, летеше и разнасяше вихрушки пясъчен прах, който засипваше алеята от двадесет и осем гранитни сфинкса, водеща към силно пострадалите от времето древни храмове.

Двама души бавно, уморено вървяха край развалините към брега на царствената река.

— Сега вярваш ли. Миринри, че си потомък на фараоните и че сам рано или късно ще сложиш венеца на владетелите?

— Да — отговори момъкът. — Да! На разсъмване, когато изгряваше слънцето, аз чух как от устата на статуята на божествения Мемнон излизаше звук, който напомняше човешки глас…

— Или по-скоро глас на сянка, призрак!

— И в мое присъствие се извърши Чудото на Вечния цветец — продължи Миринри, — той оживя, когато го полях с няколко капки нилска вода. Аз вярвам, аз зная!

— Какво мислиш сега за тази жена, мечтите по която са замъглили юношеската ти душа?

Миринри със страстен жест притисна ръце до гърдите си.

— Какво мисля сега за пея? Аз я любя, о, мъдри Оунис! Аз няма да се откажа от нея. Аз няма да я разлюбя, ако ще заради нея да…

— Да се откажеш от наследството на твоя баща? — усмихна се горчиво Оунис.

Юношата замълча.

— Да бъде това, което е угодно на небесните жители! — каза с печален глас Оунис. — И аз съм бил млад и в моите жили е текла пламенна кръв, и моята душа е била вълнувана някога от подобни чувства. Може би годините и грижите ще те излекуват от внезапно кипналата страст. Да почакаме, ще видим! А сега — да ускорим хода. Става горещо, а ние сме още далеч от нашето жилище. Нека Озирис благослови пътя ни и ни избави от опасности!

— Опасност? Каква? От какво? — живо извика Миринри, като измъкна с бързината на мълния остро наточения си меч и зорко заоглежда околността.

— Погледни към този хълм! — каза жрецът.

— Царят на пустинята! — извика Миринри, но в младия му глас нямаше и сянка от страх.

Като направи две крачки напред и издигна нагоре блестящия на слънцето меч, юношата извика във войнствен екстаз:

— Насам, към мен, царю на хищниците! Да си премерим силите! Нека боговете на Египет решат кой е по-достоен за победи: ти или бъдещият фараон.

Като че отзовавайки се на дръзкия вик на човека, огромният лъв с могъщ скок прелетя разстоянието, което го делеше от Миринри, и приклекна на няколко крачки от него. Бляскаше с очи и ровеше каменната почва със страшните си нокти. Но като срещна пламенния поглед на младежа, хищникът запълзя по земята, обикаляйки жертвите, за да се хвърли върху им откъм гърба.

Оунис и Миринри стояха с притиснати един до друг гърбове и с извадени срещу звяра мечове.

Така изминаха няколко мъчителни мига. И изведнъж, като изпусна кратък и хриплив рев, лъвът се хвърли върху Оунис…

Във въздуха се мярна жълта грамада, която се стовари върху стария жрец.

Но Миринри, бърз като мълния, не пропусна момента мечът му разцепи въздуха и се впи в тялото на лъва, като преряза единия му преден крак. Съборен, Оунис не беше успял още да се опомни, когато отново мечът на Миринри удари лъва, този път в хълбока. Хищникът се търкулна по земята, облян в кръв. А Миринри, спокоен и студен, с изопната напред ръка, чакаше.

За един миг звярът постави срещу меча могъщите си гърди, но този миг беше достатъчен за Миринри, чийто меч намери пътя към сърцето му.

— Аз победих! — извика юношата, като постави крака си върху още треперещото в предсмъртни конвулсии тяло на лъва.

Имаше нещо царствено в погледа и в цялата стройна, величествена фигура на красивия младеж, когато с високо издигната дясна ръка, в която държеше меча, гордо стъпи на победения господар на пустинята.

— Така да победиш и враговете си! — отзова се старият жрец. И сетне добави: — Озирис те покровителствува! Пази се да не го разгневиш, като пристъпиш законите му.