Джон Гришам
Ударът (43)

43

Шест дни, след като избираме съдебните заседатели, и четири дни преди началото на процеса в кантората се обажда някакъв адвокат от Кливланд и казва на Дек, че искал да говори с мен. Тутакси ставам подозрителен, защото не познавам адвокати от Кливланд, но разговарям с него колкото да разбера името му. След десетина секунди го научавам и хитро прекъсвам човека насред изречението с номера, че връзката уж се е разпаднала. Напоследък все така се случва, казвам на Дек достатъчно високо, за да може да се чува по линията. После оставяме и трите апарата отворени и аз хуквам към улицата, където е паркирано волвото. Бъч е проверил телефона в колата ми, който — да му се чудиш как, — изглежда, не се подслушва. С помощта на „Справки“ успявам да се обадя на адвоката в Кливланд.

Този разговор се оказва изключително важен.

Човекът се казва Питър Корса. Специалността му е трудово право и всевъзможни видове дискриминация на персонала; адвокат е на млада жена на име Джаки Леманчик. Обърнала се към него, след като внезапно я уволнили от „Грейт Бенефит“ без никаква явна причина и двамата са си наумили да търсят обезщетение за куп несправедливости. Противно на това, което ми бяха казали, мисис Леманчик не е напускала Кливланд. Преместила се е в друго жилище и телефонният й номер не е в указателя.

Обясних на Корса, че сме звънели на десетки телефони в Кливланд и околностите, но не сме открили и следа от Джаки Леманчик. Един служител от фирмата, Ричард Пелрод, ми е казал, че се върнала в родния си град, някъде в Южна Индиана.

Нищо подобно, заявява Корса. Тя не е мърдала от Кливланд, макар да се крие от известно време.

Историята се оказва адски пикантна и Корса не спестява детайлите.

Клиентката му имала интимни връзки с неколцина от шефовете си в „Грейт Бенефит“. Уверява ме, че е готино маце. Повишенията и увеличението на заплатата й зависели от готовността да скочи в нечие легло. В един момент била старши инспектор по обезщетенията, единствената жена, добрала се до този пост, но си ритнала канчето, като скъсала с вицепрезидента, отговарящ за нейния отдел, Еверет Лъфкин, който бил една невестулка, пък и си падал по извратения секс.

Съгласявам се, че прилича точно на невестулка. Разговарях с него четири часа и идната седмица ще го притисна на свидетелския разпит.

Те ще заведат дело за сексуален тормоз и други подсъдни прояви, но тя е доста наясно и с мръсните номера в отдел „Обезщетения“ на „Грейт Бенефит“. Нали се е чукала с вицепрезидента. Задават се много дела, предрича той.

Накрая изстрелвам големия въпрос:

— Тя ще дойде ли да свидетелства?

Той не знае. Може би. Но е наплашена. Има гадни хора с много мангизи. Сега ходи на психотерапевт, не е добре с нервите.

Съгласява се да ме свърже с нея по телефона и се уговаряме да звънна от къщи късно вечерта. Обяснявам, че не е много разумно да ме търси в кантората.

 

 

Почти е невъзможно да мисля за друго, освен за процеса. Когато Дек не е в кантората, аз снова нагоре-надолу и си говоря на глас, обяснявам на съдебните заседатели колко ужасна е всъщност компанията „Грейт Бенефит“, разпитвам свидетелите на противника, деликатно задавам въпроси на Дот, Рон и доктор Корд, пледирам и привеждам смайващи аргументи. Все още се притеснявам да поискам най-невъзмутимо от съдебните заседатели присъда за десет милиона. Може би ако бях на петдесет, ако бях навъртял стотина дела и знаех какво всъщност правя… Да, тогава вероятно щях да имам очи да им поискам десет милиона. Но за новак, завършил преди девет месеца, това изглежда смешно.

Тъй или иначе, им ги искам. Искам им ги в кантората, в колата и най-вече в квартирата, често в два след полунощ, когато ме хване безсъницата. Разговарям с тия хора, с тия дванайсет физиономии, които сега вече мога да назова по име, с тия честни и почтени хорица, които ме слушат и кимат, изгарящи от нетърпение час по-скоро да раздадат правосъдие.

На път съм да направя голям удар, публично да унищожа „Грейт Бенефит“ и непрестанно се боря да овладея тези си мисли. Трудно е, дявол го взел. Фактите, съдебните заседатели, съдията, уплашените адвокати на ответниците. Става дума за много мангизи.

 

 

Разговарям с Джаки Леманчик цял час. На моменти ми звучи самоуверена и решена да ги завре в миша дупка, сетне изведнъж рухва. Не искала да спи с тия мъже, повтаря непрестанно, но това бил единственият начин да получи по-добра служба. Разведена е, а има две дечица.

Съгласява се да дойде в Мемфис. Казвам й да вземе самолет на мои разноски, изричайки предложението със спокоен и убедителен глас на човек с богата фирма. Тя държи да й обещая, че ако свидетелства, никой от „Грейт Бенефит“ няма да узнае това до последния миг.

Бои се до смърт от тях. Смятам, че е добре да ги сюрпризираме с ненадейната й поява в съда.

 

 

Прекарваме уикенда в кантората, като всеки прескача да подремне в къщи за няколко часа и пак тича на работа с вид на заблеяна овца.

Редките ми моменти на успокоение се дължат на Тайрън Киплър. Хиляди пъти му благодаря наум, задето избра съдебните заседатели седмица преди процеса и ми позволи да се обърна към тях с предварително намислените думи. Преди това съдебните заседатели бяха за мен част от Великата неизвестност, нещо, от което ужасно се боях. Сега зная имената им, свързвам ги с физиономии и вече съм разговарял с тях лице в лице. Допаднах им. А пък опонентът ми не ги очарова.

Колкото и да съм бос и неопитен, твърдо вярвам, че съдията Киплър ще ме спаси от мен самия.

Вече текат първите минути от понеделника, когато се разделяме с Дек и си пожелаваме лека нощ. Навън прехвърчат снежинки. Поръси ли сняг в Мемфис, това обикновено означава, че училищата и държавните учреждения ще са затворени цяла седмица. В града няма и един снегорин. Част от мен жадува за снежна буря, та утрешното изпитание да се забави. Друга част от мен иска то да мине и замине час по-скоро.

Докато стигна до квартирата, спира да вали. Изпивам две топли бири и се моля сънят да дойде.

 

 

— Някакви предварителни въпроси? — обръща се Киплър към напрегнатите лица в кабинета си.

Седя до Дръмонд и двамата сме се вторачили в негова светлост на бюрото отсреща. Очите ми са зачервени от неспокойната нощ, главата ме цепи, а в ума ми се въртят двайсет неща едновременно.

Учуден съм, че и Дръмонд изглежда съвсем скапан. За човек, прекарващ живота си по съдебните зали, видът му е изключително смачкан. Хубаво! Надявам се, че и той е бъхтил цяла събота и неделя.

— Не се сещам — казвам аз. И нищо чудно, рядко имам съществен принос в тези кратки срещи.

Дръмонд поклаща глава.

— Възможно ли е да уточним помежду си цената на трансплантацията на костен мозък? — пита Киплър. — В такъв случай можем да елиминираме Гаскин като свидетел. Изчислена е на около сто седемдесет и пет хиляди.

— Съгласен — заявявам аз.

Адвокатите на ответниците получават повече, ако свалят сумата, но Дръмонд няма какво да спечели тук.

— Звучи приемливо — казва той равнодушно.

— Това за „да“ ли да се брои? — пита рязко Киплър.

— За „да“.

— Благодаря. А сега за другите разноски. Възлизат на около двайсет и пет хиляди. Съгласни ли сте да закръглим реалните щети на ищците на двеста хиляди? Можем ли да фиксираме такава сума? — Вторачил се е в Дръмонд.

— Нямам нищо против — казвам аз и съм сигурен, че вбесявам Дръмонд.

— Да — заявява той.

Киплър записва нещо в бележника си.

— Благодаря ви. И тъй, има ли нещо друго, преди да започнем? Какво ще кажете за едно споразумение?

— Ваша светлост — изричам твърдо. Отдавна съм си планирал този отговор. — От името на клиентката си бих искал да предложа извънсъдебно споразумение срещу милион и двеста хиляди.

Адвокатите на ответниците са тренирани да изразяват смайване и почуда при всеки намек за споразумение от адвокатите на ищците, тъй че думите ми се посрещат с очакваното клатене на глави и покашляне, та дори и с леко хихикане някъде зад мен, където са се скупчили застрахователните креатури.

— Няма ли да ви приседне? — кисело подмята Дръмонд.

Убеждавам се, че Лио започва да губи самообладание. В началото се държеше като истински джентълмен, спазваше добрите маниери както в съдебната зала, тъй и извън нея. А сега реагира хлапашки.

— Имате ли контраоферта, мистър Дръмонд? — пита Киплър.

— Нашето предложение възлиза на двеста хиляди и точка.

— Много добре. Ами тогава да започваме. Всяка страна има право на петнайсет минути изявление, но, разбира се, не е задължително да ги използвате докрай.

Десетки пъти съм репетирал речта си по часовник и съм я свел до шест минути и половина. Въвеждат съдебните заседатели, негова светлост ги поздравява с добре дошли, дава им няколко указания и ми прехвърля топката.

Ако често правя всичко това, може би ще развия актьорски дарби. Ама иска време. Сега само гледам да мине и да се свърши. Държа в ръка бележника си, поглеждам го веднъж-дваж и започвам да описвам делото. Застанал съм до подиума и се надявам, че на вид го докарвам на адвокат с новото си сиво костюмче. Фактите говорят толкова убедително в моя полза, че няма какво да ги разкрасявам.

Имало е полица, седмичните вноски са се плащали навреме, застраховката е включвала Дони Рей, той се е разболял и после са го прецакали. Ясно защо е умрял. Вие, заседателите, ще се запознаете с Дони Рей, но единствено чрез видеокасета. Той е мъртъв. Делото цели не само обезщетението, което „Грейт Бенефит“ е била длъжна да изплати навремето, но и наказание за извършеното престъпление. Това е много богата компания, която си е натрупала парите, събирайки застрахователните вноски, без да помага на хората. Когато всички свидетели бъдат разпитани, аз отново ще се изправя пред вас, съдебните заседатели, да пледирам за една огромна сума, с която да накажем „Грейт Бенефит“.

Страшно е важно да им пусна мухата още сега. Искам да знаят, че се борим за големи мангизи и че „Грейт Бенефит“ заслужава възмездие.

Встъпителното ми изявление минава гладко. Не заеквам, не треперя, не предизвиквам възражения от страна на Дръмонд. Предвиждам, че през по-голямата част от процеса Лио няма да си отлепи задника от стола. Не иска Киплър да го засича — не и пред тези съдебни заседатели.

Сядам си на мястото до Дот. Самички сме на дългата маса.

Дръмонд самоуверено се отправя към ложата с копие от полицата в ръце. Отпочва театрално:

— Това е полицата, закупена от мистър и мисис Блек — казва той и я вдига, за да видят всички. — В нея никъде не се споменава, че „Грейт Бенефит“ трябва да плаща за трансплантации. — После млъква, изчаквайки последното да се запечата в главите на слушателите му. Съдебните заседатели не го харесват, но това привлича вниманието им. — Тази полица струва осемнайсет долара седмично, не включва присаждане на костен мозък, но въпреки това ищците са очаквали клиентът ми да заплати двеста хиляди долара за… познайте какво. Именно за такава трансплантация. Клиентът ми е отказал, но не от злонамереност към Дони Рей Блек. Тук не става въпрос за живот и смърт, а за това какво покрива застраховката. — Размахва полицата драматично, което си оказва своя ефект. — Не само че искат двестате хиляди долара, които не им се полагат, но освен това съдят клиента ми за десет милиона допълнително обезщетение. Наричат го наказателно обезщетение. Аз го наричам абсурд. Наричам го алчност.

Това попада в целта, но си носи рисковете. Полицата изрично изключва трансплантациите на цял списък от органи, но в нея не се споменава нищо за костен мозък. Съставящите списъка са сгафили с този пропуск. Новият им стандартен договор, който ми даде Макс Лойбърг, съдържа текст и за костния мозък.

Стратегията на защитата става ясна. Вместо да е по-нисък от тревата и да признае, че някакви незнайни некадърници, каквито ги има във всяка огромна компания, са направили грешка, Дръмонд ще контрира всичко. Ще твърди, че трансплантациите на костен мозък са много ненадеждни и че това не е общоприетият начин за лекуване на остра левкемия.

Използва медицински термини да изтъкне минималните шансове за подходящ донор, които в някои случаи се свеждали до един на милион, твърди, че повечето трансплантации са неуспешни. И става банален, повтаряйки: „Това просто го няма в договора.“

После решава да ме чукне. Втория път, когато споменава думата „алчност“, скачам на крака и възразявам. Встъпителното изявление не е предоставено за доводи и оценки. Те се правят накрая. Сега му се разрешава само да съобщи на съдебните заседатели какво според него ще докажат показанията.

— Приема се — изрича Киплър. Душичка ми е той.

Едно на нула за мен.

— Съжалявам, ваша светлост — искрено заявява Дръмонд. Заговаря за свидетелите, кои са, що са, какво ще кажат. Губи темпо и му трябват поне още десет минути. Но Киплър го прекъсва точно на петнайсетата и Дръмонд благодари на съдебните заседатели.

— Извикайте първия си свидетел, мистър Бейлър — казва Киплър. Дори не остава време да се уплаша.

Дот Блек се запътва притеснено към свидетелското място, заклева се, сяда и отправя поглед към ложата. Облечена е в семпла памучна рокля — доста овехтяла, но чиста и спретната.

Имаме си сценарий с Дот. Дадох й го преди седмици и сме репетирали поне десет пъти. Аз задавах въпросите, тя отговаряше. Сега е уплашена до смърт, и с право, та отговорите й звучат ужасно сковано и заучено. Казах й, че няма нищо лошо в това да показва нервност. Нали и съдебните заседатели са хора. Имена, съпруг, семейство, работа, застрахователна полица, животът с Дони Рей преди болестта, по време на болестта, след смъртта му. На няколко пъти бърше очи, но се владее. Казах й да избягва сълзите. Всеки може да си представи мъката й.

Тя описва чувството на безсилие, когато си майка и не можеш да осигуриш лечение за умиращото си дете. Писала на „Грейт Бенефит“, обаждала им се многократно.

Обръщала се към конгресмени, сенатори, кметове в безуспешни опити да намери помощ. Обсипвала местните болници с молби за безплатно лечение. Опитала чрез приятели и съседи да набере средства, но напусто. Тя идентифицира полицата и формуляра за закупуването й. Отговаря на въпросите ми за ежеседмичните визити на Боби Оут, който събирал застрахователните вноски.

Стигаме до хубавите неща. Аз й подавам първите седем писма с откази и Дот ги прочита на съдебните заседатели. Звучат по-ужасно, отколкото се надявах. Категоричен отказ без никакви доводи. Отказ от отдел „Обезщетения“, подлежащ на преразглеждане от отдел „Гаранции“. Отказ от „Гаранции“, подлежащ на преразглеждане от „Обезщетения“. Отказ от „Обезщетения“ въз основа на предшестващи обстоятелства. Отказ от „Гаранции“ въз основа на факта, че Дони Рей не е член на семейството, защото е пълнолетен. Отказ от „Обезщетения“ въз основа на твърдението, че присаждането на костен мозък не се покрива от полицата. Отказ от „Обезщетения“ с довода, че тези трансплантации са в експериментална фаза и не се приемат за лечебен метод.

Съдебните заседатели попиват всяка дума. Вече надушват смръднята.

А после идва ред на обидното писмо. Докато Дот го чете на съдебните заседатели, аз напрегнато следя физиономиите им. Неколцина са видимо стъписани. Други примигват недоумяващо. Някои се вторачват в масата на защитата, където, странно защо, всички членове на екипа са се отдали на медитация и са забили очи в пода.

Когато Дот свършва, в залата се възцарява мълчание.

— Моля ви да го прочетете отново — обаждам се аз.

— Възразявам — тутакси скача прав Дръмонд.

— Отхвърля се — пресича го Киплър.

Дот повторно прочита писмото, този път по-отчетливо и изразително. Точно тук искам да спра с въпросите си към Дот, тъй че й благодаря. На подиума застава Дръмонд. Ще направи грешка, ако се държи грубо с нея, и не вярвам да го стори.

Той започва с някакви мъгляви въпроси имала ли е предишни застраховки, пита я как тъй се е спряла именно на тази полица. Какво е имала предвид, като я е купувала. Дот просто е искала да застрахова семейството си, това е всичко. Каквото именно било и уверението на агента. Обещавал ли й е агентът, че полицата покрива трансплантациите?

— И през ум не ми е минало да питам — отговаря тя. — Дотогава не ми се беше налагало.

Думите й предизвикват някои усмивки в ложата, но смях няма.

Дръмонд се опитва да я притисне с въпроса дали е възнамерявала да направи застраховка, покриваща разноските за присаждане на костен мозък. Тогава не била и чувала за такова нещо, повтаря му тя.

— Значи не сте искали конкретно полица, която да обезпечава трансплантациите, така ли? — пита той.

— Не съм мислила за тия работи, когато я купувах. Просто исках пълна застраховка.

Тук Дръмонд печели леко преимущество, но се надявам заседателите скоро да го забравят.

— Защо искате да осъдите „Грейт Бенефит“ за десет милиона долара? — пита той. Зададен в началото на процеса, този въпрос може да доведе до пагубни резултати, защото ищецът излиза алчен. При съдебните дела размерът на исканото обезщетение често изглежда като някаква цифра, която адвокатът си изсмуква от пръстите без намесата на клиентите. Аз, естествено, съм питал Дот, за колко иска да ги съди.

Знаех си обаче, че въпросът предстои, защото съм чел протоколи от минали процеси на Дръмонд. Дот е готова.

— За десет милиона ли? — учудва се тя.

— Именно, мисис Блек. Завели сте дело за десет милиона долара.

— Само за толкова ли? — пита Дот.

— Моля?

— Мислех, че са повече.

— Нима?

— Аха. Вашият клиент има милиарди, а съсипа сина ми. Ей богу, исках да ги съдя за много повече.

На Дръмонд явно му прималява, но продължава да се усмихва, което си е страхотен талант. Но вместо да се измъкне с безобиден въпрос или просто да си кротне на мястото, той прави една последна грешка с Дот Блек. Отново я атакува с един от своите шокови въпроси.

— Да речем, че съдебните заседатели ви дадат десет милиона, какво ще правите с тия пари?

Представяте ли си ей тъй да ви изтресат подобен въпрос на открито съдебно заседание? Но Дот си знае урока.

— Ще ги дам за борба с левкемията. До последния цент. На мен не ми трябват смрадливите им пари.

— Благодаря — казва Дръмонд и бързо-бързо стига до масата си.

Двама съдебни заседатели направо се подхилкват, докато Дот напуска свидетелското място и се връща при мен. Дръмонд ми се вижда пребледнял.

— Как бях? — пита шепнешком тя.

— Върховна, Дот — прошепвам и аз.

— Припуши ми се.

— След малко ще дадат почивка.

Призовавам Рон Блек. Той също е получил от мен сценарий и разпитът му трае има-няма половин час. От него искаме само да потвърди, че са му направили изследвания, които са установили идеално съответствие с брата близнак, и че той във всеки един момент е бил готов да стане донор. Дръмонд няма въпроси към него. Наближава единайсет и Киплър обявява десетминутна почивка.

Дот хуква към тоалетната да се потули в някоя кабина и да пуши. Предупредих я, че не бива да го прави пред съдебните заседатели. Двамата с Дек се залепяме един до друг на масата и сравняваме бележките си. По време на заседанието той седи зад мен и наблюдава заседателите. Отказите им приковали вниманието. А обидното писмо ги вбесило.

Разпалвай гнева им, съветва ме той. Дръж ги сърдити. Съдебните заседатели гласуват за наказателни обезщетения, когато са ядосани.

Заставайки на свидетелското място, доктор Уолтър Корд демонстрира внушителната си осанка. Носи карирано сако, тъмни панталони и червена вратовръзка. Няма съмнение, че е преуспяващ млад лекар. Той е от Мемфис, където завършил гимназия, после учил в колежа Вандербилт, а докторската му диплома е от Дюк. С прекрасни препоръки. Изчитам автобиографията му и преспокойно го Квалифицирам като вещо лице в областта на онкологията. Подавам му медицинската книжка на Дони Рей и той чудесно резюмира лечението му пред съдебните заседатели. Където е възможно, използва прости думи и бързо превежда на човешки език медицинската терминология. Той е лекар и е научен да мрази съдебните зали, но се държи спокойно и не се стяга от хората в ложата.

— Доктор Корд, бихте ли обяснили болестта на съдебните заседатели? — питам аз.

— Разбира се. Острата миелоцитна левкемия е болест, която поразява две възрастови групи, първата — млади хора между двайсет и трийсет години и втората — старци, обикновено над седемдесет. Бялата раса е по-предразположена към тази болест от останалите и по незнайна причина тя е по-често срещана при хора от еврейски произход. При мъжете е по-разпространена, отколкото при жените. В повечето случаи причините са неясни. Тялото произвежда кръвта си в костния мозък и именно там се развива болестта. Белите кръвни телца, които играят защитна роля срещу инфекциите, при остра левкемия се израждат и се увеличават стократно спрямо нормалното им количество в кръвната картина. Когато това се случи, червените кръвни телца намаляват и болният става блед, немощен и анемичен. С неконтролируемото си увеличаване белите кръвни телца потискат нормалното произвеждане на кръвните плочки, които са третият тип клетки в костния мозък. Това предизвиква кръвоизливи, забавено съсирване и главоболие. Когато Дони Рей дойде за пръв път в кабинета ми, той се оплака от световъртеж, задух, немощност и симптоми на грип и треска.

Докато репетирахме с Корд миналата седмица, го помолих да назовава момчето Дони Рей, а не мистър Блек или пациента.

— И вие какво направихте? — питам аз. Дотук добре, казвам си.

— Прибягнах към обичайната диагностична процедура, известна като аспирация на костен мозък.

— Може ли да обясните това на съдебните заседатели?

— Естествено. При Дони Рей взехме костен мозък от бедрената кост. Накарах го да легне по корем, поставих упойка на малък участък от кожата, направих микроскопичен разрез и вкарах голяма игла. Иглата всъщност се състои от две части — външната е куха тръбичка, в която е пъхната плътна пластинка. След като иглата проникна в костния мозък, изтеглих пластинката и на отвора на иглата прикрепих празна всмукателна тръбичка. Това действа като един вид спринцовка и аз изтеглих малко костен мозък. След това направихме обичайните изследвания за броя на белите и червените кръвни телца. Нямаше съмнение, че има остра левкемия.

— Колко струва това изследване? — питам аз.

— Около хиляда долара.

— И как плати Дони Рей за него?

— Когато дойде за първия преглед, попълни стандартните формуляри и каза, че има медицинска застраховка при компанията „Грейт Бенефит“. От персонала направиха проверка. Постановиха, че такава полица наистина съществува. Аз се заех с изследванията.

Подавам му копия от съответните документи и той ги идентифицира.

— Плати ли ви „Грейт Бенефит“?

— Не. Просто ни уведомиха, че има отказ на молбата за обезщетение поради няколко причини. След шест месеца сметката мина на разсрочено плащане. Мисис Блек внася по петдесет долара месечно.

— Как лекувахте Дони Рей?

— Чрез инфузионна терапия. Той влезе в болницата и аз му вкарах катетър в голямата вена под ключицата. Започнахме хемотерапията с лекарството ара-С, което се влива в тялото цели седем дни по двайсет и четири часа. През първите три дни му прилагахме и друго лекарство, наречено идарубицин. Казват му „алената смърт“ заради червения цвят и способността бързо да унищожава болните клетки в костния мозък. Давахме му и алопуринол, срещу подагра, която се развива често при унищожаването на голям брой кръвни клетки. Биехме му венозно течности, които да прочистят бъбреците от токсините. Давахме му антибиотици и антифунгити, защото беше предразположен към инфекция. Предписахме му лекарство, наречено амфотерицин В, с което се лекуват гъбички. То е много токсично и температурата на Дони Рей се покачваше до четирийсет градуса. Предизвикваше и неконтролирани гърчове, поради което на амфотерицин В му казват „шейкър“. Въпреки всичко това той понасяше добре лечението и проявяваше забележителен кураж за толкова болен млад човек.

Целта на инфузионната терапия е да убие всяка патологична клетка в костния мозък и да създаде среда, където нормалните клетки могат да растат по-бързо от болните.

— Така ли става?

— За кратко време. Но ние лекуваме всеки пациент със съзнанието, че левкемията ще се прояви наново, освен ако, разбира се, не му присадим костен мозък.

— Бихте ли обяснили на съдебните заседатели, доктор Корд, как присаждате костен мозък?

— Естествено. Не е кой знае колко сложно. След като пациентът мине през хемотерапията, току-що описана от мен, и ако има късмет да се открие донор, който да е достатъчно подходящ генетично, тогава изтегляме костен мозък от донора и го преливаме венозно на реципиента. Идеята е да прехвърлим от единия на другия една цяла популация клетки на костния мозък.

— Беше ли Рон Блек подходящ донор за Дони Рей?

— Безусловно. Те са еднояйчни близнаци, а тогава е най-лесно. Изследвахме и двамата и присаждането щеше да се осъществи без проблеми. Щеше да е сполучливо.

Дръмонд скача на крака.

— Възразявам! Това е само хипотеза. Спекулация. Докторът не може да твърди дали трансплантацията е щяла да бъде сполучлива, или не.

— Отхвърля се. Запазете го за вашия разпит на свидетеля.

Задавам още няколко въпроса относно процедурата и докато доктор Корд отговаря, аз държа под око съдебните заседатели. Слушат внимателно, но е време да приключваме.

— Спомняте ли си приблизително кога бяхте готови да извършите трансплантацията?

Той поглежда бележките си, но всъщност знае отговора.

— През август деветдесет и първа. Някъде преди година и половина.

— Щеше ли тази трансплантация да увеличи шансовете на пациента за оцеляване?

— Разбира се.

— До каква степен?

— До осемдесет-деветдесет процента.

— А шансовете за оцеляване без нея?

— Нулеви.

— Нямам повече въпроси към свидетеля.

Минава дванайсет и е време за обяд. Киплър ни разпуска до един и половина. Дек предлага да донесе сандвичи, а Корд и аз сядаме да се готвим за следващия рунд. Той предвкусва удоволствието от двубоя с Дръмонд.

 

 

Никога не ще узная колко медицински консултанти е наел Дръмонд, за да се подготви за процеса. Не е длъжен да разкрива това. Има само едно вещо лице, записано като възможен свидетел. Доктор Корд постоянно ме уверява, че трансплантацията на костен мозък сега се приема повсеместно като предпочитано лечение и само някой шарлатанин може да твърди обратното. Дал ми е десетки статии и доклади, дори книги, в подкрепа на нашата позиция че това просто е най-добрият начин за борба с острата левкемия.

Явно Дръмонд е открил почти същото. Той не е лекар, а и отстоява слабата позиция, тъй че не се кара много с Корд. Схватката е кратка. Основният му довод е, че на много малко болни от остра левкемия се присажда костен мозък. В сравнение с тези, на които не се присажда. По-малко от пет процента, казва Корд, но само защото е трудно да се открие донор. В цялата страна годишно се правят над седем хиляди трансплантации.

Щастливците, за които се е намерил донор, имат много по-големи шансове да живеят. Дони Рей е бил сред тях. Имал е донор.

Корд изглежда почти разочарован, когато Дръмонд капитулира след няколко въпроса. Аз нямам допълнителни въпроси и Корд бива освободен.

Следващият момент е много напрегнат, защото трябва да обявя кой служител от фирмата искам за свидетел. Дръмонд ме попита тази сутрин и аз му отговорих, че не съм намислил още. Той се оплака на Киплър, който каза, че не съм длъжен да го назова, преди да бъда готов. Те са отделени в малката стая за свидетели в другия край на коридора — чакат там и пуфтят.

— Мистър Еверет Лъфкин — обявявам аз. Когато съдебният пристав изчезва да го доведе, на масата на защитата настава раздвижване, което, мене ако питате, си е най-вече безсмислена суетня.

Прехвърлят се документи, предават се бележки, преместват се папки.

Лъфкин влиза в залата, озърта се с безумни очи, сякаш току-що са го разбудили от зимен сън, и наглася вратовръзката си, крачейки по пътеката след пристава. Поглежда нервно наляво към групата свои поддръжници и се отправя към свидетелското място.

Известно е, че Дръмонд тренира своите свидетели, като ги подлага на жесток кръстосан разпит, при който понякога използва четирима-петима от адвокатите си да обстрелват свидетеля с въпроси и всичко се записва на видео. После часове наред гледа касетата със свидетеля и работи върху техниката на отговорите, подготвяйки се за този момент.

Зная, че служителите от фирмата са безупречно подковани.

Лъфкин поглежда към мен, после към съдебните заседатели и се мъчи да изглежда спокоен, но съзнава, че не може да отговори на всички въпроси, които предстоят. Около петдесет и пет е, с посивяла коса и ниско чело, с нелоши черти и тих глас. Могат да му поверят да ръководи местния отряд на скаутите. Джаки Леманчик ми каза, че й е стъжнил живота.

Нямат представа, че утре тя ще свидетелства.

Говорим за отдел „Обезщетения“ и ролята му в схемата на „Грейт Бенефит“. От осем години работи там, през последните шест е вицепрезидент, отговарящ за отдела, който управлява с твърда ръка и за него няма скрито-покрито. Иска да си придаде важност пред съдебните заседатели и за десет минути ни става ясно, че работата му е да надзирава всеки аспект на работата. Не проследява всяко отделно искане, но носи отговорността да ръководи отдела. Успявам да го подмамя в отегчителна дискусия за корпоративната бюрокрация, когато изведнъж го питам:

— Коя е Джаки Леманчик?

Явно се сепва.

— Бивша служителка в компанията.

— Във вашия отдел ли работеше?

— Да.

— Кога престана да работи в „Грейт Бенефит“?

Той свива рамене, просто не си спомня датата.

— Да речем, на трети октомври миналата година?

— Там някъде.

— Не стана ли това два дни, след като беше определено да даде показания по това дело?

— Наистина не си спомням.

Опреснявам паметта му, като му показвам два документа; първият е молбата й за напускане, датираща от 3 октомври, а вторият е моята призовка да даде показания на 5 октомври. Сега той си спомня. Неохотно признава, че е напуснала „Грейт Бенефит“ два дни преди определената за показания дата.

— Тя беше служителката, която се занимаваше с това искане, нали?

— Точно така.

— И вие я уволнихте?

— Съвсем не.

— А как се отървахте от нея?

— Тя сама напусна. Вижда се от молбата й.

— Но защо е трябвало да напуска?

Той грабва наперено молбата и чете на съдебните заседатели:

— С настоящето уведомявам за напускането си поради лични причини.

— Значи идеята да напусне работата си е била нейна.

— Така пише тук.

— Колко време сте й били началник?

— Аз ръководя много хора. Не мога да помня всички тези подробности.

— Значи не можете да уточните.

— Не съм сигурен. Няколко години.

— Познавахте ли я добре?

— Не съвсем. Беше просто чиновничка при нас, една от многото.

Утре тя ще свидетелства, че му е била любовница цели три години.

— Вие сте семеен, нали, мистър Лъфкин?

— Да, и бракът ми е щастлив.

— Деца?

— Да, имам две големи деца.

Оставям го да виси на свидетелското място, докато ида до масата си за досието с искането на семейство Блек. Подавам му го. Той го разгръща бавно-бавно, преглежда го и казва, че изглежда пълно. Постаравам се да заяви на всеослушание, че това е цялото досие и в него не липсва нищо.

Заради съдебните заседатели го прекарвам през серия сухарски въпроси, които получават също тъй сухарски отговори. Това е с цел хората да получат обща представа как би следвало да се придвижва едно искане за изплащане на обезщетение. Разбира се, приемаме хипотетично, че „Грейт Бенефит“ върши всичко както си му е редът.

После нагазваме в калта. Моля го да прочете на глас и седемте отказа. Да ги прочете пред микрофона и всичко да влезе в протокола. Карам го да обясни всяко писмо: Кой го е писал? Защо? Съобразено ли е с основните принципи в Инструкцията за обезщетенията? С коя глава от инструкцията? Виждал ли е лично писмото?

Карам го да прочете на съдебните заседатели всяко от писмата молби на Дот. Те зоват за помощ. Синът й умира. Чува ли някой там това? Пека го на шиш при всяко писмо: Кой е получил ето това? Какво е направено с него? Какво изисква инструкцията? Той лично чел ли го е?

Съдебните заседатели явно очакват с нетърпение да се стигне до обидното писмо за тъпотата на Дот, но Лъфкин, разбира се, е подготвен за него. Чете им го, после обяснява — доста сухо и монотонно, без капчица състрадание, — че е било писано от служител, който вече е напуснал компанията. Той не е бил прав, компанията не е била права и сега, в този момент, на открито съдебно заседание, „Грейт Бенефит“ се извинява за писмото.

Оставям го да си дърдори. Отпусни му по-дълго въже, той сам ще се обеси на него.

— Не смятате ли, че е малко късно за извинение? — прекъсвам го най-сетне аз.

— Може би.

— Момчето е мъртво, нали така?

— Да.

— Няма писмено извинение за писмото, нали, мистър Лъфкин? Въпросът да се запише в протокола.

— Доколкото ми е известно, не.

— Досега абсолютно никакво извинение, вярно ли е?

— Вярно.

— Според скромните ви сведения извинявала ли се е „Грейт Бенефит“ досега за нещо?

— Възразявам — обажда се Дръмонд.

— Приема се. Продължавайте нататък, мистър Бейлър.

Лъфкин е на свидетелското място от близо два часа.

Може би вече е досадил на съдебните заседатели. На мене определено. Време е да стана безпощаден.

Досега нарочно съм натяквал колко важен документ се оказва Инструкцията за обезщетенията. Говоря за нея, сякаш е ненарушимият кодекс в политиката на компанията. Подавам на Лъфкин моя екземпляр, изискан за делото като писмено доказателство. Задавам му ред въпроси и той отговаря на всички безупречно, с което доказва, че това е закон божи в застрахователното дело. Периодично се ревизира, поправя, допълня, осъвременява според момента, и всичко това, за да се осигури на клиентите най-добро обслужване.

Когато успяваме да отегчим съдебните заседатели с проклетата инструкция, аз питам:

— А сега, мистър Лъфкин, това цялата книга ли е?

Той я прелиства бързо, сякаш знае наизуст всяка глава, всяка думичка вътре.

— Да.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— И вие бяхте помолен да ми предадете екземпляр за делото, така ли?

— Именно.

— Поисках екземпляр от вашите адвокати и те са ми дали този, нали?

— Да.

— Вие лично ли избрахте именно този екземпляр, който да ми бъде изпратен?

— Лично.

Поемам си дълбоко дъх и пристъпвам към масата. Под нея има кашонче, пълно с папки и документи. Един миг ровя из него, после рязко се надигам с празни ръце и казвам на свидетеля:

— Бихте ли отворили инструкцията на глава „U“?

Изричайки последните думи, отправям поглед към Джак Ъндърхол, юриста на компанията, седнал зад Дръмонд. Той стисва очи. Килва глава напред, после се обляга на лакти и забива очи в пода. На Кърмит Олди, седящ до него, явно не му достига въздух. Дръмонд се чуди какво да прави.

— Моля? — казва Лъфкин с една октава по-високо.

Докато всички ме наблюдават, измъквам копието от инструкцията, дадено ми от Купър Джаксън, и го оставям на масата си. Цялата зала се е вторачила в мен. Поглеждам към Киплър — той явно адски се забавлява от всичко това.

— На глава „U“, мистър Лъфкин. Отгърнете по-назад и я намерете. Искам да поговорим за нея.

Той наистина взема книжката и отново я прелиства. В този важен момент съм сигурен, че е готов децата, си да продаде, та да стане чудо и вътре да се появи една хубавичка, прегледна глава „U“.

Ама не става.

— При мен няма глава „U“ — казва той унило и почти нечленоразделно.

— Моля? — питам на висок глас. — Не ви чух.

— Амиии… Тук няма глава „U“.

Той е абсолютно смаян, но не от факта, че главата липсва, а задето са го хванали на тясно. Взира се с безумен поглед в Дръмонд и Ъндърхол, сякаш трябва да направят нещо, например да кажат „Времето ви изтече“.

Лио Ф. Дръмонд си няма представа какъв номер му е изиграл клиентът. Орязали са инструкцията, без да предупредят адвоката си! Той започва да шепти нещо на Морхаус. Какво става, по дяволите?

Изигравам страхотна сценка, приближавайки към свидетеля с другия екземпляр. Той прилича досущ на онзи в ръцете му. На заглавната страница е изписана същата дата: 1 януари 1991 г. И двата са еднакви, освен че единият съдържа заключителната глава „U“, а пък другият — не.

— Познато ли ви е това, мистър Лъфкин? — питам аз, подавайки му екземпляра на Джаксън и вземайки моя.

— Да.

— Е, и какво е то?

— Копие от Инструкцията за обезщетенията.

— Има ли в него глава „U“?

Той прехвърля страниците, после кима.

— Какво означаваше това, мистър Лъфкин? Поклащането на глава няма как да се запише в протокола.

— Тук се съдържа глава „U“.

— Благодаря. А сега, лично ли извадихте глава „U“ от моя екземпляр, или накарахте някой друг да го стори?

Той кротко оставя инструкцията на парапета пред себе си и хладнокръвно скръства ръце. Вторачва се в една точка на пода помежду ни и мълчи. Секундите се търкалят всички чакат отговора.

— Отговорете на въпроса — излайва Киплър отгоре.

— Не зная кой я е извадил.

— Но е извадена, нали? — питам аз.

— Очевидно.

— Значи признавате, че „Грейт Бенефит“ е окастрила един документ?

— Нищо не признавам. Сигурен съм, че е било недоглеждане.

— Недоглеждане ли? Хайде малко по-сериозно, мистър Лъфкин. Не е ли вярно, че някой от „Грейт Бенефит“ нарочно е извадил глава „U“ от моя екземпляр на инструкцията.

— Не зная. Аз, ами… случило се е по грешка, предполагам. Нали разбирате…

Запътвам се към масата си, без да търся нещо конкретно. Искам той да повиси тук още малко, та съдебните заседатели да го намразят достатъчно. Лъфкин се взира тъпо в пода, сломен, съкрушен, готов да е навсякъде другаде, само не и тук.

Уверено се отправям към масата на защитата и подавам на Дръмонд копие от глава „U“. Отправям му двайсет и четирикаратова гадна усмивчица, после едничка на Морхаус. Сетне подавам копие и на Киплър. Не бързам излишно, тъй че съдебните заседатели да могат да ни наблюдават и да очакват все по-нетърпеливо развръзката.

— Добре тогава, мистър Лъфкин, хайде да поговорим за мистериозната глава „U“. Нека да я разясним на съдебните заседатели. Бихте ли я погледнали?

Той взима инструкцията и разлиства страниците.

— Влязла е в действие от първи януари, деветдесет и първа, вярно ли е?

— Да.

— Вие ли я съставихте?

— Не.

Има си хас!

— Добре, а кой?

Отново подозрително мълчание, докато обмисля трескаво подходяща лъжа.

— Не съм сигурен — казва той.

— Не сте сигурен ли? Но нима току-що не заявихте, че това е било част от вашите служебни задължения.

Той отново изучава пода с надежда, че ще се изпаря.

— Хубаво — казвам аз. — Дайте да прескочим първи и втори параграф и да прочетем третия.

Третият параграф указва, че завеждащите исканията трябва незабавно да отхвърлят всяка молба, до три дни от получаването й. Без изключение. Всяка молба. Параграф четвърти позволява преразглеждане на някои молби и предписва отговорите, необходими да се подчертае, че едно искане трябва да е за ниско обезщетение и да е напълно мотивирано, за да може да се изплати. Пети параграф разпорежда всички молби за обезщетение над пет хиляди долара да се прехвърлят на отдел „Гаранции“, като същевременно се изпраща отказ, подлежащ, разбира се, на преразглеждане от „Гаранции“.

И тъй нататък. Карам Лъфкин да чете едно-друго от своята инструкция, сетне го тормозя с въпроси, на които не може да отговори. Използвам постоянно думата „план“, особено след като Дръмонд прави възражение, а Киплър го отхвърля. Единайсети параграф съдържа същински речник на тайните кодове, които завеждащите трябва да отбележат в досието, за да намекнат на колегите си, че застрахованият много се бунтува. Явно, че схемата е: ако мине, мине. Щом някой клиент заплаши с адвокати и съдебни дела, молбата тутакси се преразглежда от по-висша инстанция във фирмата. Но ако клиентът не вдига пара, отказът минава.

Осемнайсети параграф, точка б изисква от инспекторите да напишат чек за сумата на обезщетението и да изпратят чека и досието в отдел „Гаранции“ с указания той да не се пуска до следващо разпореждане от техния отдел. Но разпореждане така и не идва.

— И тъй, какво става с чековете? — питам аз Лъфкин. Той няма представа.

Другата половина от „плана“ е в глава „U“ на Инструкцията за гаранциите, тъй че утре ме очаква същият разпит с друг вицепрезидент.

Всъщност не е нужно. Ако можехме да спрем ей сега, съдебните заседатели ще дадат каквото им поискам, а пък още не са видели Дони Рей. В четири и половина правим кратка почивка. Два часа и половина въртях Лъфкин на шиш, стига му толкова засега. Като излизам в коридора да ида в тоалетната, виждам как Дръмонд гневно сочи на Лъфкин и Ъндърхол някаква стая, където да влязат. Ех, да можех да видя как ги яде с парцалите.

След двайсет минути Лъфкин пак застава на свидетелското място. Засега съм приключил с инструкциите.

— Само още няколко кратки въпроса — казвам аз, усмихнат и ободрен. — Колко полици за здравна застраховка е издала „Грейт Бенефит“ през деветдесет и първа?

Тая невестулка отново се озърта безпомощно към адвоката си. Бяха длъжни да ми изпратят тази информация преди три седмици.

— Не зная с точност — казва той.

— А колко молби за изплащане на обезщетение са подадени през деветдесет и първа?

— Не зная с точност.

— Вие сте вицепрезидент, отговарящ за отдела, и не знаете?

— Това е голяма компания.

— А колко искания са били отхвърлени през деветдесет и първа?

В този момент — тъкмо навреме — се обажда съдията Киплър:

— Свидетелят може да бъде освободен за днес. Ще спрем за няколко минути, за да могат съдебните заседатели да си тръгнат.

Той се сбогува с тях, благодари им, отново повтаря задължителните изисквания към тях. Получавам няколко усмивки, докато хорицата се изнизват покрай масата ни. Изчакваме ги да напуснат залата, а когато и последният съдебен заседател изчезва зад двойната врата, Киплър казва:

— За протокола. Мистър Дръмонд, и двамата с клиента ви проявихте неуважение към съда. Настоявах тази информация да се предостави на адвоката на ищеца преди няколко седмици, а това не е направено. Искането е съвсем обосновано и уместно, а вие сте отказали да го удовлетворите. Готови ли сте с клиента ви да поседите на едно топло място до представяне на сведенията?

Лио е скочил на крака. Изглежда много уморен, състарява се пред очите ми тоя човек.

— Ваша светлост, опитах се да получа тази информация. Направих всичко по силите ми.

Горкичкият Лио. Още не може да преглътне глава „U“. И в този момент му вярвам искрено. Клиентът му току-що е доказал пред света, че укрива документи от него.

— На разположение ли е мистър Кийли? — пита негова светлост.

— В стаята за свидетели е — казва Дръмонд.

— Повикайте го.

След няколко секунди съдебният пристав въвежда висшия служител в залата.

На Дот вече й призлява. Трябва да се изпикае жената, пък и цигара да запали.

Киплър посочва към свидетелското място, лично той заклева Кийли, после го пита дали има основателна причина, заради която компанията му е отказала да предостави поисканата от мен информация.

Той мънка, хъмка, опитва се да прехвърли вината върху дребните чиновници.

— Разбирате ли какво означава „неуважение към съда“? — пита Киплър.

— Ами… донякъде, всъщност — не.

— Много е просто. Вашата компания е проявила неуважение към съда, мистър Кийли. Мога или да й наложа голяма глоба, или да ви вкарам вас в затвора като изпълнителен директор. Кое да бъде?

Сигурен съм, че някои от приятел четата му са си изкарали като на почивка във федералните „клубове“, но Кийли съзнава, ме в този случай „затвор“ означава онзи, централния, с цялата пасмина за компания.

— Никак не ми се ще да попадна в затвора, ваша светлост.

— Така и предполагам. Ето защо глобявам „Грейт Бенефит“ със сумата десет хиляди долара, която да се издължи на ищеца до пет часа утре следобед. Обадете се в централния офис да изпратят чек с бърза поща. Разбрано?

Какво му остава на Кийли, освен да кимне!

— И още нещо, ако тази информация не пристигне тук по факса до девет сутринта, вие влизате в Мемфиския градски затвор, където ще останете, докато изпълните нарежданията ми. Плюс това докато вие сте там, компанията ви ще плаща и по пет хиляди глоба на ден.

Киплър се обръща и посочва Дръмонд.

— Нееднократно ви предупреждавах за тези документи, мистър Дръмонд. Такова поведение е скандално.

Той удря гневно с чукчето си и напуска залата.