Джон Гришам
Ударът (35)

35

Дек вече си има визитна картичка, която го представя като адвоконсулт. Чувал бях за юрисконсулти, но подобно животно не ми е известно. Сега той обикаля из коридорите на Градския съд и лови дребни престъпници, очакващи да застанат пред съдия. Гледа кой е най-уплашен и стиска документи, после преминава в атака. Дек нарича това „танцът на лешояда“ — светкавична хватка за лов на клиенти, отработена до съвършенство от тълпите улични адвокати, които се вихрят из Градския съд. Веднъж ми предложи да тръгна с него, та да се отракам. Любезно отказах.

 

 

Дерик Доугън е трябвало да бъде сразен с „танца на лешояда“, но провалил номера, като запитал: „Мама му стара, какво е това адвоконсулт?“ Дек, който за всичко си има готов отговор, този път не успял да задоволи любопитството му и побързал да се оттегли. Но Доугън запазил картичката. Същия ден, както пресичал улицата, някакъв хлапак профучал с непозволена скорост и го закачил. Двайсет и четири часа след като бил казал на Дек да се разкара, той набра нашия номер от болничната си стая в „Сейнт Питър“. Дек вдигна слушалката, докато аз се ровех из убийствената паяжина от застрахователни документи. След броени минути двамата се носим към болницата. Доугън държеше да говори с истински адвокат, а не с някакъв си адвоконсулт.

 

 

Това е първото ми почти съвсем законно посещение в болницата. Заварваме Доугън със счупен крак, с потрошени ребра, пукната китка и лицеви контузии. Той е млад, двайсетинагодишен, без венчална халка. Поемам нещата в свои ръце като истински адвокат, ръся отлично наизустените съвети да се пази от застрахователите и да не разговаря с никого. Работата е ясна — ние срещу тях, а моята фирма води повече дела за автомобилни катастрофи от всички други юристи в Мемфис. Дек се усмихва. Добре ме е научил.

Доугън подписва договор и пълномощно за достъп до медицинските му документи. Боли го, затова не се задържаме. Нали е подписал. Сбогуваме се и обещаваме да наминем утре.

Към пладне Дек разполага с копие от полицейския доклад и вече е разговарял с бащата на момчето. Застраховани са в „Стейт Фарм“. Бащата неблагоразумно споменава, че според него застраховката е с лимит двайсет и пет хиляди долара. Двамата с момчето ужасно съжаляват. Няма проблеми, уверява Дек, благославяйки катастрофата.

Една трета от двайсет и пет хиляди прави осем и нещо. Обядваме в разкошен ресторант. Аз поръчвам вино. Дек си поръчва десерт. Това е най-великият момент от историята на нашата фирма. Три часа кроим планове как да похарчим парите.

* * *

В четвъртък, три дни след пътуването до Кливланд, аз отново седя пред Киплър. Часът е пет и половина следобед. Негова светлост подбра времето така, че великият Лио Ф. Дръмонд да дотърчи след тежък съдебен ден и да си изтърпи наказанието. Присъствието му попълва екипа на защитата — и петимата са налице. Правят се на самоуверени, макар всички да знаят какво ги чака. Джак Ъндърхол, юристът от „Грейт Бенефит“, също е тук, но другите са предпочели да си стоят в Кливланд. Не ги упреквам.

— Предупредих ви за документите, мистър Дръмонд — сурово изрича негова светлост. Призова ни за тишина само преди пет минути, а Дръмонд вече е разбит на пух и прах. — Мисля, че бях доста ясен, дори го изразих в писмена форма, в съдебно нареждане, тъй да се каже. Е, какво стана?

Дръмонд навярно не е виновен. Клиентът го разиграва и аз дълбоко подозирам, че в Кливланд са се изпокарали. Лио Дръмонд е олицетворение на самолюбието и трудно понася унижения. Почти ми дожалява за него. Води дело за милиони във Федералния съд, сигурно спи по три часа на нощ, главата му е пламнала, а сега го домъкват тук да оправдава нечистите ходове на своя калпав клиент.

Почти ми дожалява.

— Това е непростимо, ваша светлост — отвръща той с подкупваща искреност.

— Кога узнахте, че тези трима свидетели вече не работят за клиента ви?

— В неделя следобед.

— Опитахте ли се да уведомите адвоката на ищеца?

— Да. Не успяхме да го открием. Дори се обадихме до всички авиолинии.

— Ами да се бяхте обадили в „Грейхаунд“.

Киплър бавно клати глава в пристъп на величаво възмущение.

— Седнете, мистър Дръмонд — казва той.

До мен още не е опрял.

— Ето какво, господа — продължава негова светлост. — По следващия понеделник ще се съберем тук за взимане на показания. От страна на ответника ще се явят следните свидетели: Ричард Пелрод, главен експерт; Еверет Лъфкин, вицепрезидент по обезщетенията; Кърмит Олди, вицепрезидент по гаранциите; Брадфорд Барне, вицепрезидент по административните въпроси и мистър Уилфред Кийли, изпълнителен директор.

Киплър ми заръча да избера когото си харесам.

Имам чувството, че момчетата отсреща ще засмучат всичкия въздух в залата.

— Без извинения, без закъснения и отсрочки. Разбира се, пътуването е за тяхна сметка. Ще останат на разположение толкова дълго, колкото ищецът намери за добре, и няма да бъдат освободени без разрешение на мистър Бейлър. Всички разходи за взимането на показания, включително протоколиране и машинопис, ще се поемат от „Грейт Бенефит“. Нека предвидим три дни за цялата процедура. Освен това на ищеца да бъдат връчени копия от всички документи най-късно до идната сряда, пет дни преди показанията. Копията да бъдат четливи и хронологично подредени. Всяко неизпълнение ще се наказва най-строго. И като стана дума за наказание, определям за ответника „Грейт Бенефит“ санкцията да заплати на мистър Бейлър разноските, по проваленото му пътуване до Кливланд. Мистър Бейлър, колко струва двупосочен самолетен билет до Кливланд?

— Седемстотин долара — най-искрено отговарям аз.

— Първа класа или туристическа?

— Туристическа.

— Мистър Дръмонд, вие изпратихте в Кливланд четирима адвокати. В коя класа пътуваха — туристическа или първа?

Дръмонд хвърля кръвнишки поглед към Т. Пиърс, който се свива като хлапе, спипано около сладкото, после отговаря:

— В първа класа.

— Така си и мислех. Колко струва първокласният билет?

— Хиляда и триста.

— Колко похарчихте за дневни и квартирни, мистър Бейлър?

Всъщност похарчих само четирийсет долара. Но би било голям срам да го призная пред всички. Сега съжалявам, че не наех президентски апартамент.

— Около шейсет долара — казвам аз.

Леко раздувам, но не съм алчен. Техните стаи сигурно са били по сто и трийсет долара на вечер.

Киплър записва всичко това с театрални жестове, а машинката в главата му трака.

— Колко време ви отне пътуването? По два часа в двете посоки?

— Горе-долу — потвърждавам аз.

— По двеста долара на час, значи осемстотин долара. Други разноски?

— Двеста и петдесет за съдебната секретарка.

Той добавя, пресмята, проверява и казва:

— Нареждам ответникът в петдневен срок да заплати на мистър Бейлър обезщетение от две хиляди четиристотин и десет долара. Ако не бъде получена от мистър Бейлър в посочения срок, сумата автоматично ще се удвоява всеки ден до получаване на чека. Разбрахте ли, мистър Дръмонд?

Не мога да сдържа усмивката си.

Дръмонд бавно се изправя, леко пречупва кръст и разперва ръце.

— Протестирам — казва той.

Кипи му отвътре, но се владее.

— Протестът ще се има предвид. Клиентът ви разполага с пет дни.

— Няма доказателство, че мистър Бейлър е летял с първа класа.

Оспорването е в кръвта на всеки защитник. Дребнави са си по природа. Пък и така е по-изгодно. Но за клиента на Дръмонд парите са дреболия и той би трябвало да осъзнава, че както е тръгнал, няма да стигне доникъде.

— Вече бе изяснено, че полетът до Кливланд и обратно струва хиляда и триста долара, мистър Дръмонд. Точно това изисквам от клиента ви.

— На мистър Бейлър не му плащат на час — контраатакува Дръмонд.

— Твърдите ли, че той не цени времето си?

— Не.

Всъщност точно това иска да каже — че съм жалък уличен навлек и времето ми изобщо не може да се мери с неговото.

— В такъв случай ще му платите по двеста долара на час. И се благодарете, че не ви карам да го обезщетите за цялото време, прекарано в Кливланд.

Е, нямам късмет и това си е!

Дръмонд безсилно размахва ръце и се връща на място. Киплър свирепо го гледа отгоре. За няколко месеца вече се е прочул със своята ненавист към големите фирми. При други дела също не си е поплювал със санкциите и това вдигна доста шум из адвокатските среди. Вече го знаят, че бързо се пали.

— Нещо друго? — ръмжи той към защитата.

— Не, сър — високо се обаждам аз, за да ме забележат.

Съзаклятниците отсреща единодушно поклащат глави и Киплър размахва чукчето. Бързо събирам документите и се изнизвам от залата.

 

 

За вечеря хапвам сандвич с бекон при Дот. Слънцето бавно потъва зад дърветата в задния двор, където Бъди се е загнездил във форда и отказва да дойде на масата. Дот се оплаква, че напоследък прекарва там все повече време заради Дони Рей. На момчето му остават броени дни и Бъди има само един начин за борба — да се напива скришом в колата. Всяка сутрин отива да постои при сина си, обикновено излиза разплакан и после по цял ден не желае да види никого.

А и изобщо няма навика да влиза в къщата, щом са дошли чужди хора. Не възразявам. Дот също. Разговаряме за делото, за ходовете на „Грейт Бенефит“ и невероятната справедливост на съдията Тайрън Киплър, но тя е загубила интерес. Пламенната жена, която срещнах преди шест месеца в „Кипарисовите градини“, сякаш се е предала. Тогава искрено вярваше, че един адвокат — който и да било, дори аз — може да сплаши компания като „Грейт Бенефит“ и да я върне в правия път. Още имаше време за чудо. Сега всяка надежда е мъртва.

Дот никога няма да си прости за смъртта на Дони Рей. Много пъти ми е казвала, че е трябвало да хукне по адвокати още след първия отказ на „Грейт Бенефит“. Вместо това тя решила сама да праща писмата. Подозирам, че още при първата заплаха със съд, „Грейт Бенефит“ наистина щеше да отстъпи и да осигури лечението. Мисля така по две причини. Първо — те са виновни до немай-къде и много добре го разбират. И второ — предложиха споразумение за седемдесет и пет хиляди на мен, зеления новак. Те се боят. Адвокатите им треперят. Шефовете в Кливланд умират от страх.

Дот ми поднася нескафе без кофеин и излиза да нагледа съпруга си. С чаша в ръка отивам до стаята в дъното, където Дони Рей спи под чаршафите, сгушен на една страна. Единствената светлина идва от нощната лампа в ъгъла. Сядам до нея с гръб към отворения прозорец, от който долита прохлада. Кварталът е тих, стаята — безмълвна.

Завещанието му е съвсем простичко — само няколко реда, че оставя всичко на майка си. Съставих го преди седмица. Той не притежава нищо и завещанието е безполезно, но му помогна да се почувства по-добре. Вече планира и погребението си. Дот уреди нещата. Дони Рей иска да нося ковчега.

Взимам книгата, която чета на пресекулки вече от два месеца — дебел том с четири събрани романа. Издадена е преди трийсет години, други почти не се намират в къщата. Оставям я на едно и също място и чета по няколко странички при всяко посещение.

Дони Рей пъшка и се раздвижва. Чудя се какво ли ще стане, когато някоя сутрин Дот влезе и открие, че е заспал завинаги.

Сега тя ни оставя сами. Чувам я да мие чинии. Бъди май вече се е прибрал. Чета около час, хвърляйки от време на време поглед към Дони Рей. Ако се събуди, ще поговорим, може да включа телевизора. Както поиска.

От хола долита непознат глас, после някой почуква. Вратата бавно се открехва и минават няколко секунди, преди да разпозная младия мъж на прага. Доктор Корд е дошъл на домашно посещение. Ръкуваме се и тихо разменяме няколко думи край леглото, после се отдръпваме към прозореца.

— Просто минавах — шепне той, сякаш всеки ден отива на работа през този квартал.

— Заповядайте — соча аз единствения свободен стол.

Сядаме с гръб към прозореца, коляно до коляно, и гледаме умиращото момче в леглото само на два метра от нас.

— Откога сте тук? — пита Корд.

— От около два часа. Вечерях с Дот.

— Той събуди ли се?

— Не.

Седим в полумрака и лекият ветрец облъхва вратовете ни. Живеем по часовник, но сега времето сякаш е спряло.

— Мислех си… — едва чуто пошушва Корд. — За това дело. Имате ли представа кога ще бъде?

— На 8 февруари.

— Твърдо ли?

— Така изглежда.

— Не мислите ли, че ще е по-ефектно да говоря пред съда, отколкото да дам писмени показания?

— Разбира се.

Корд е опитен лекар. Знае много за съдилищата и показанията. Той подпира лакти върху коленете си и се привежда напред.

— Тогава да зарежем показанията. Ще дойда на живо, в цвят и звук. Без хонорар.

— Много сте великодушен.

— Зарежете. Това е най-малкото, което мога да сторя.

Унасяме се в мисли. От време на време откъм кухнята долита тих шум, но иначе къщата е безмълвна. Корд явно не е от приказливите.

— Знаете ли какво работя? — пита накрая той.

— Какво?

— Слагам на хората диагнози, после ги подготвям да умрат.

— Защо избрахте онкологията?

— Да ви кажа ли истината?

— Защо не?

— Онколозите са търсени специалисти. Проста сметка, нали? Не е толкова пренаселено, колкото в другите специалности.

— Е, сигурно все някой трябва да го прави.

— Всъщност не е чак толкова зле. Обичам си работата. — Той млъква за миг и поглежда пациента си. — Виж, това е тежко. Да гледаш как човек си отива без лечение. Ако присаждането на костен мозък не беше толкова скъпо, може би щяхме да уредим нещо. Бях готов да работя безплатно, но цената си остава двеста хиляди долара. Никоя болница в страната не може да си позволи подобни разходи.

— От такова нещо човек почва да мрази застрахователите, нали?

— Да. Определено. — Дълга пауза. — Да им го върнем тъпкано.

— Опитвам се.

— Женен ли сте? — пита той, като надига глава и поглежда часовника си.

— Не. А вие?

— Разведен съм. Хайде да пийнем по бира.

— Бива. Къде?

— Знаете ли стридения бар на Мърфи?

— Естествено.

Измъкваме се на пръсти покрай Дони Рей, сбогуваме се с Дот, която пуши в люлеещия се стол на верандата, и напускаме къщата.

 

 

По една случайност съм заспал, когато телефонът звъни в три и двайсет през нощта. Или Дони Рей е починал, или има самолетна катастрофа и Дек хуква на лов. Кой друг би звънял по това време?

— Руди? — долита отсреща безкрайно познат глас.

Сядам и посягам към лампата.

— Мис Бърди!

— Извинявай, че се обаждам в такъв отвратителен час.

— Няма нищо. Как сте?

— Ами… те са лоши с мен.

Затварям очи, въздъхвам дълбоко и се катурвам в леглото. Чудно, защо ли не съм изненадан?

— Кой е лош? — питам аз колкото да кажа нещо. По това време на денонощието не е лесно да изпитваш съчувствие.

— Джун е най-лошата — казва тя, като че има официална класация. — Не ме иска в къщата.

— Значи живеете с Рандолф и Джун?

— Да, ужасно е. Просто ужасно. Не смея да ям.

— Защо?

— Може да ми сложат отрова.

— Недейте така, мис Бърди.

— Сериозно ти казвам. Всички ме чакат да умра, това е. Подписах ново завещание, с което им оставям всичко, още в Мемфис го подписах и като дойдохме в Тампа, отначало бяха много мили. Внуците идваха всеки ден. Носеха ми цветя и шоколадови бонбони. После Делбърт ме отведе на преглед. Докторът провери всичко и рече, че съм много здрава. Те май очакваха нещо друго. Мисля, че докторът ги разочарова, и за една нощ се промениха. Джун пак стана злобна уличница, каквато си беше. Рандолф само се мъкне по голф и изобщо не се прибира. Делбърт пък хукна по надбягвания с кучета. Вира мрази Джун, Джун мрази Вира. Повечето внуци, знаеш, нямат никаква работа, ама и те се изпариха.

— За какво ми звъните толкова късно, мис Бърди?

— Защото… ами, трябваше да се промъкна до телефона. Вчера Джун ми каза, че повече няма да го ползвам. Оплаках се на Делбърт и той разреши да звъня по два пъти дневно. Мъчно ми е за къщата, Руди. Наред ли е всичко?

— Наред е, мис Бърди.

— Няма да издържа тук. Натъпкаха ме в една тясна спалня с мъничка тоалетна. А пък ти знаеш, че съм свикнала да живея нашироко, Руди.

— Да, мис Бърди.

Тя очаква храбро да й се притека на помощ, но още не му е времето. Престояла е там по-малко от месец. Нека потрае, добре ще й се отрази.

— А Рандолф ме гони да му подпиша пълномощно, та да върши разни работи вместо мен. Ти какво мислиш?

— Никога не съветвам клиентите си да подписват подобни документи, мис Бърди. Не е разумно.

Още не съм срещал клиент с такива проблеми, но в нейния случай определено не е за препоръчване.

Горкият Рандолф. Ще си пръсне задника от зор да докопа двайсетте милиона. Какво ли би сторил, ако узнае истината? Мис Бърди си въобразява, че в момента е зле. А какво я чака…

— Ами… просто не знам… — Гласът й заглъхва.

— Не подписвайте, мис Бърди.

— И още нещо. Вчера Делбърт… олеле, някой идва. Трябва да свършвам.

Телефонът изщраква. Представям си как Джун пердаши мис Бърди с кожен каиш заради тайното обаждане.

Не приемам този разговор на сериозно. Всъщност нещата са почти смешни. Ако мис Бърди поиска да се прибере, ще й помогна.

След малко заспивам.