Джон Гришам
Ударът (25)

25

Знам, че напоследък Дек едва удържа възбудата си. Мисълта да има собствена кантора и да взима половината от хонорарите без разрешително е ужасно вълнуваща.

Ако не му се пречкам, след седмица кантората ще е тип-топ. Никога не съм виждал подобна енергия. Може би малко се изсилва, но засега му прощавам.

Не е лесно обаче да бъда любезен, когато телефонът за втори пореден ден ме събужда още по тъмно.

— Видя ли вестника? — бодро нита Дек.

— Не, още спя.

— Извинявай. Направо няма да повярваш. Брузър и Принс са на цялата първа страница.

— Не можа ли да изчакаш поне час, Дек? — питам аз. Твърдо съм решил още сега да сложа край на този вреден навик. — Ако толкова държиш да ставаш в четири сутринта, много ти здраве. Но недей да ми звъниш преди седем… не, преди осем.

— Извинявай. Има и още нещо.

— Какво?

— Познай кой е умрял снощи?

Откъде, дявол да го вземе, ще знам кой може да е умрял снощи!

— Предавам се — ръмжа аз.

— Харви Хейл.

— Харви Хейл!

— Аха. Гътнал се от сърдечен удар. До басейна.

— Съдията Хейл?

— Точно той. Старата ти любов.

Сядам на ръба на леглото и тръсвам глава, за да прогоня мътилката от мозъка си.

— Не мога да повярвам.

— Да бе, усещам колко си опечален. Пуснали са му няколко сладки приказки на първа страница. Голяма снимка с черната тога, много е внушителен. Дървеняк с дървеняк!

— На колко години беше? — питам аз, като че има някакво значение.

— На шейсет и две. От единайсет години е съдия. Служебна биография колкото чаршаф. Всичко пише. Непременно трябва да я прочетеш.

— Да, непременно, Дек. Хайде, довиждане.

 

 

Тази сутрин вестникът изглежда по-тежък — сигурно заради подвизите на Брузър Стоун и Принс Томас. Историите им се редуват една след друга, но никой не ги е виждал.

Прехвърлям се на местните новини, където ме посреща много стара снимка на негова светлост Харви Хейл. Чета печалните разсъждения на негови колеги, между които е бившият му приятел и съквартирант Лио Ф. Дръмонд.

Особен интерес представляват догадките кой може да го замести. Губернаторът ще назначи заместник до следващите избори. Областта е наполовина черна, но само седем от деветнайсетте съдии са негри. Доста хора проявяват недоволство от това съотношение. Когато миналата година един бял съдия се пенсионира, бяха положени много усилия да го заместят с негър. Но нищо не излезе.

Показателен факт — главният миналогодишен кандидат е моят нов приятел Тайрън Киплър, харвардският възпитаник от фирмата на Букър, който ни изнесе лекция по гражданските права, докато се подготвяхме за изпита. Макар че още няма и дванайсет часа от смъртта на Хейл, според вестника най-елементарната логика сочи Киплър за негов заместник. Кметът на Мемфис, който е колкото черен, толкова и гласовит, твърди, че заедно с други местни ръководители ще настоява за избирането на Киплър.

Губернаторът е извън града и засега нищо не казва, но той е демократ и догодина го чакат избори. Ще подпише, няма къде да се дява.

 

 

Точно в девет сутринта пристигам в съдебното деловодство и започвам да ровя из материалите по делото „Блек“ срещу „Грейт Бенефит“. След малко въздъхвам от облекчение. Негова светлост Хейл не е успял преди печалната си кончина да подпише решение за прекратяване на процеса. Играта продължава.

На вратата на неговата съдебна зала виси венец. Колко трогателно!

Обаждам се от автомата до „Тинли Брит“, питам за Лио Ф. Дръмонд и макар че не се надявам на успех, след няколко минути наистина чувам гласа му. Поднасям съболезнования за смъртта на неговия приятел и съобщавам, че клиентите ми не приемат предложението. Той е изненадан, но не коментира. Горкият човечец, много му се събра тая сутрин.

— Мисля, че грешиш, Руди — печално казва Дръмонд, сякаш наистина е на моя страна.

— Може би, но това го решават клиентите.

— Добре, щом е тъй, ще воюваме — отвръща той унило и монотонно. Не споменава за пари.

 

 

Откакто излязоха изпитните резултати, с Букър сме се чували два пъти по телефона. Както очаквах, той представя случая за съвсем дребен и временен неуспех. И пак както очаквах, искрено се радва за мен.

Когато влизам в малкото ресторантче, той вече е седнал на една масичка в дъното. Здрависваме се сърдечно, сякаш не сме се виждали от месеци. Без да гледаме менюто, поръчваме чай и бамя. Децата били добре. Шарлийн се държала чудесно.

Крепи го надеждата все пак да изкара. Не знаех, че се е разминал на косъм — не му достига само една точка. Подал е жалба и в момента изпитната комисия отново преглежда материалите му.

Марвин Шанкъл приел новината много зле. Препоръчал му да изкара следващия път, инак щели да се разделят. Когато говори за Шанкъл, Букър не успява да скрие тревогата си.

— Как е Тайрън Киплър? — питам аз.

Букър смята, че назначението му е в кърпа вързано. Тази сутрин Киплър разговарял с губернатора и всичко се уреждало. Единствената пречка може да се окаже финансова. Като съдружник във фирмата на Шанкъл той печели от сто двайсет и пет до сто и петдесет хиляди годишно. Съдиите взимат само по деветдесет хиляди. Киплър има жена и деца, Марвин Шанкъл обаче иска да го види на съдийската маса.

Букър помни случая „Блек“. Дори си спомня за Дот и Бъди при първата ни среща в „Кипарисовите градини“. Посвещавам го в най-новите събития. Той избухва в смях, когато му казвам, че сега делото лежи в Осмо съдебно отделение и търпеливо чака кой съдия ще го поеме. Описвам как преди три дни бях в съда и как бившите съквартиранти Дръмонд и Хейл ме правеха на маймуна. Букър слуша внимателно историята за Дони Рей, близнака му, и операцията, която не е направена по вина на „Грейт Бенефит“. Слуша с усмивка.

— Няма проблеми — повтаря той на няколко пъти. — Ако Тайрън заеме мястото, ще знае всичко за случая.

— Значи ще поговориш с него?

— Да поговоря ли? Направо ще му проглуша ушите. Той не понася „Брилянтин“, а пък със застрахователите са като куче и котка — съди ги непрекъснато. От кого мислиш, че дерат по три кожи? От белите и богатите ли?

— От всички.

— Прав си. На драго сърце ще поговоря с Тайрън. И той ще ме послуша.

Бамята пристига и ние си сипваме табаско. Описвам на Букър новата кантора, но премълчавам за съдружника. Той задава куп въпроси за старата ми работа. Целият град е бръмнал от клюки за Брузър и Принс.

Разказвам му каквото знам и добавям няколко цветисти измислици.