Джон Гришам
Ударът (15)

15

Решавам да се укрия във факултета. Два часа се спотайвам между рафтовете в мазето, преглеждайки дело след дело по моята тема. Всъщност само убивам времето.

Накрая бавно подкарвам към аерогарата и пристигам пред кантората на Брузър около три и половина. Кварталът се оказва много по-неприятен, отколкото ми изглеждаше само преди няколко часа. Улицата е с пет платна, наоколо гъмжи от малки промишлени предприятия, складове за продажби на едро и малки сенчести кръчмички, където работниците разпускат след тежкия ден. Аерогарата е съвсем наблизо и над покривите с грохот прелитат реактивни самолети.

Търговският център на Брузър носи името „Грийнуей Плаза“ и докато седя в колата си на претъпкания паркинг, забелязвам освен химическото чистене и видеотеката още две заведения — магазин за напитки и малко кафене. Поради плътно затворените врати и огледалните стъкла не мога да определя съвсем точно, но изглежда, че адвокатската кантора се е разпростряла на ширина пет-шест прозореца в централната част. Стискам зъби и отварям вратата.

Секретарката с джинсите седи зад невисока дървена преграда. Има изрусена коса и фантастична фигура, чиито чупки и извивки са подчертани по най-изгоден начин.

Обяснявам й защо съм тук. Очаквам троснато да ми посочи вратата, но тя се държи любезно. Със страстен, но съвсем интелигентен глас и без излишни глезотии ме моли да попълня необходимите формуляри за постъпване на работа. Дълбоко съм изненадан от новината, че правната кантора на Дж. Лиман Стоун предлага на своите служители доста прилична здравна осигуровка. Старателно изчитам ситния текст, защото не бих се учудил, ако Брузър е укрил тук-там дребни уловки, чрез които да впие още по-дълбоко нокти в плътта ми.

Но изненади няма. Питам секретарката дали мога да поговоря с Брузър и тя ми казва да почакам. Настанявам се на един от пластмасовите столове край стената. Приемната е обзаведена горе-долу като канцелария на благотворително дружество — захабен керамичен под, покрит с тънък слой прах, евтини столове, паянтови дъсчени стени и поразително изобилие от парцаливи списания. Секретарката Дру пише на машина и същевременно отговаря на обажданията. Телефонът звъни без прекъсване, но тя се справя умело и често продължава да трака, докато бъбри с клиентите.

Най-сетне Дру ме отпраща да се срещна с новия си работодател. Брузър е седнал зад бюрото и проучва моите формуляри като счетоводител. Интересът му към подробностите ме изненадва. Той ме поздравява, излага накратко финансовите условия на споразумението, после ми подава договор. Попълнен е с моето име. Изчитам го и подписвам. За прекратяване и от двете страни се изисква трийсетдневно предупреждение. Доволен съм от тази точка, но подозирам, че не е вмъкната случайно.

Обяснявам за неотдавнашния си фалит. Утре ми предстои първата съдебна среща с кредиторите. Това се нарича „проучване на длъжника“ и очаквам адвокатите на неприятеля да се разровят из мръсното ми бельо. Имат право да питат буквално каквото им хрумне — както по финансовата част, така и за живота ми като цяло. Но едва ли ще стане напечено. Всъщност дори има надежда изобщо да не ме разпитват.

Заради тази процедура имам интерес да остана безработен още няколко дни. Помолвам Брузър да задържи формулярите и да отложи малко първата месечна заплата. Уговорката му допада, защото звучи доста нередно.

Няма проблеми.

Брузър ме повежда на кратка обиколка из кантората. Всичко е точно както очаквах — мизерни стаички, разхвърляни безредно тук-там в зависимост от растежа на това експлоататорско предприятие. На места личи, че са събаряни стени. Навлизаме все по-навътре из мрачния лабиринт. Брузър ме представя на две улисани жени в някаква тясна стая, претъпкана с компютри и принтери. Като ги гледам, едва ли са от танцьорките отсреща.

— Мисля, че в момента имаме шест момичета — казва той, когато продължаваме обиколката. За него служителките са просто „момичета“.

Запознава ме и с двама адвокати — сравнително симпатични момчета с евтини костюми, работещи в тесни, претъпкани с папки и прашни книги кабинети.

— В момента имаме петима адвокати — обяснява той, докато влизаме в библиотеката. — По едно време бяха седем, но ми създаваха много ядове. Предпочитам четирима или петима. Колкото повече наемам, толкова повече се карат и все до мене опира. С момичетата е същото.

Библиотеката е тясна и дълга, стените са закрити чак до тавана от рафтове с книги, натъпкани сякаш без никакъв ред. Върху дългата маса в средата се трупат купища разгърнати томове и папки с документи.

— Някои от момчетата са големи прасета — мърмори Брузър. — Е, какво ще речеш за бараката?

— Чудесно е — казвам аз.

И не лъжа. С облекчение откривам, че тук наистина се практикува право. Брузър може да е печен мошеник с яки връзки и нечисти капиталовложения, но все пак си остава адвокат. Кантората му направо бръмчи от всеотдаен юридически труд.

— Не е чак толкова лъскаво като при големите клечки в центъра — казва той, без да се смущава. — Но затова пък е изплатено изцяло. Купих го преди петнайсет години. Твоят кабинет е отсреща.

Той посочва с пръст и двамата напускаме библиотеката. Две врати по-нататък, близо до автомата за безалкохолни напитки, откриваме невзрачна стаичка с бюро, няколко стола, канцеларски шкафове и снимки на коне по стените. Върху бюрото има телефон, диктофон и няколко бележника. Всичко е спретнато и подредено. Из въздуха се носи лек мирис на дезинфекциращ разтвор, сякаш е чистено съвсем наскоро.

Брузър ми подава халка с два ключа.

— Този е за външната врата, другият за кабинета. Можеш да влизаш и излизаш по всяко време. Само внимавай нощем, кварталът не е от най-безопасните.

— Трябва да поговорим — казвам аз, взимайки ключовете.

Той поглежда часовника си.

— Колко ще трае?

— Нека да са трийсет минути. Спешно е.

Брузър вдига рамене и ме повежда обратно към своя кабинет, където намества внушителния си задник в коженото кресло.

— Какво има? — делово пита той, докато вади от джоба си писалка и посяга към задължителния бележник. Почва да драска още преди да съм отворил уста.

Набързо му излагам фактите около случая „Блек“, което отнема десетина минути. По този начин запълвам и неясните места около раздялата ми с фирмата на Лейк. Обяснявам как Бари Ланкастър ме преметна, за да задигне случая, а оттук преминавам към съществената част.

— Трябва да заведем делото още днес — сериозно казвам аз. — Защото на практика Ланкастър все още се занимава със случая. Мисля, че скоро ще предприеме нещо.

Брузър ме стрелва с черните си очи. Изглежда, съм разбудил интереса му.

— Ами клиентите? — пита той. — Нали са подписали договор с Лейк.

— Да. Но след малко отивам при тях. Те ще ме послушат.

Вадя от куфарчето си черновата на иска срещу „Грейт Бенефит“, върху която двамата с Бари сме работили часове наред. Брузър я изчита внимателно. След това му подавам писмо, с което семейство Блек се отказва от услугите на Бари Х. Ланкастър. Сега той чете по-бавно.

— Добра работа, Руди — казва Брузър и аз се изчервявам като последен мошеник. — Усещам накъде биеш. Днес завеждаш делото, после отнасяш на клиентите копие от иска. Показваш им го и ги караш да подпишат писмото.

— Точно така. Трябва ми само твоят подпис върху иска. Ще върша цялата работа сам и ще те държа в течение.

— Ония от фирмата на Лейк ще се вкиснат, нали? — замислено пита той, подръпвайки рошавите си мустаци. — Харесва ми. Колко може да се изкара от делото?

— Сигурно колкото решат съдебните заседатели. Не вярвам да стигнем до споразумение.

— Значи искаш да си опиташ късмета?

— Може да ми потрябва помощ. Делото сигурно ще се провлече година-две.

— Ще те запозная с един от сътрудниците, Дек Шифлет. Навремето е работил в голяма застрахователна компания и сега редовно се занимава с тия въпроси.

— Страхотно.

— Кабинетът му е точно срещу твоя. Кажи да препишат иска, да вмъкнат моето име и ще заведем делото още днес. Само гледай да навиеш клиентите.

— Клиентите са ни в кърпа вързани — уверявам го аз и си представям как Бъди гали котките и трепе мухи във форда, Дот пуши на верандата и гледа пощенската кутия, сякаш всеки момент може да пристигне чек от „Грейт Бенефит“, а Дони Рей седи и крепи главата си в шепи.

— Един страничен въпрос — добавям аз и се прокашлям. — Някакви вести от ченгетата?

— Засега нищо — отвръща той самодоволно като велик фокусник, който току-що е изпълнил коронния си номер. — Поговорих с някои хора и излезе, че още не са наясно дали има палеж, или не. Ще им трябват дни, за да разберат.

— Значи няма да ме арестуват посред нощ.

— Не бой се. Обещаха да позвънят, ако им потрябваш. Обясних им, че ще се явиш доброволно, ще окажеш пълно съдействие и тъй нататък. Няма обаче да се стигне дотам. Дишай спокойно.

Наистина почвам да дишам спокойно. Убеден съм, че Брузър Стоун има начини да се споразумее с полицията.

— Благодаря — казвам аз.

 

 

Пет минути преди края на работното време влизам в деловодството в съда и завеждам иск срещу застрахователната компания „Грейт Бенефит“ и Боби Оут — изчезналия агент, който е продал полицата. Моите клиенти претендират за реално обезщетение от двеста хиляди долара плюс десет милиона морални щети. Нямам представа с какви капитали разполага „Грейт Бенефит“ и едва ли скоро ще науча. Тия десет милиона си ги изсмуках от пръстите просто защото цифрата звучи приятно. В адвокатската практика това е редовно явление.

Естествено, моето име не се среща никъде. Правен съветник на ищците е Дж. Лиман Стоун и разкошният му подпис краси последната страница, придавайки солидност на целия документ. Подавам на деловодителя служебен чек за съдебната такса и битката започва.

„Грейт Бенефит“ официално е подведена под отговорност!

Карам като луд през Северен Мемфис към квартал Грейнджър, където заварвам клиентите си горе-долу в същото състояние, в което ги оставих преди няколко дни. Бъди е навън. Дот довежда Дони Рей от спалнята. Тримата сядаме около масата и те с възхищение разглеждат копието от иска. Цифрите силно ги впечатляват. Дот непрекъснато повтаря магическата сума десет милиона, сякаш преди малко е узнала кой номер ще спечели на лотария.

В края на краищата съм принуден да им обясня какво е станало с онези ужасни хора от фирмата на Лейк. Сблъсък на стратегиите. Не ми е допаднала тяхната мудност. Те пък не са били очаровани от моя пристрастен подход към делото. И тъй нататък.

Всъщност това изобщо не ги интересува. Делото е заведено, виждат го със собствените си очи. Могат да прочетат иска и нищо повече не им трябва. Сега държат да знаят какво ще стане по-нататък. След колко време ще се разбере нещо конкретно? Има ли шансове за бързо споразумение? Тия въпроси ми разкатават фамилията. Знам, че всичко ще се проточи ужасно дълго и чувствам колко е жестоко да го прикривам.

С медени приказки ги убеждавам да подпишат писмото до бившия си адвокат Бари Х. Ланкастър. Текстът е кратък и безмилостен. Поднасям и нов договор с фирмата на Дж. Лиман Стоун. Бъбрейки като картечница, обяснявам необходимостта от всички тия хартии. От същите места около кухненската маса двамата с Дони Рей гледаме как Дот нагазва в плевелите и хока съпруга си, за да получи подпис.

Когато ги напускам, фамилията е в много по-бодро настроение. Дълбоко са удовлетворени от факта, че най-сетне съдят ненавистната компания. Отвръщат на удара с удар — застрахователят е накърнил интересите им и те успяха да ме убедят в това. Сега се присъединяват към милионите други американци, които всяка година завеждат съдебни дела. Така се чувстват истински патриоти.

 

 

Седя в душната си кола сред оживеното улично движение и мисля за безумието на последните двайсет и четири часа. Днес подписах с Брузър договор, коварен като тресавище. Хиляда долара месечно изглеждат мизерна сума, но въпреки това ме плашат. Не са заплата, а заем и нямам представа как ще го погасявам. Дори и да изкарам нещо от делото „Блек“, то ще е след месеци.

Засега ще продължа да работя в „Йоги“. Принс все още ми плаща в брой — пет долара на час плюс вечеря и безплатна бира.

В този град има фирми, които изискват от своите сътрудници да носят елегантни костюми, да карат луксозни коли, да живеят в скъпи квартали и дори да членуват в най-реномираните клубове. Разбира се, плащат им доста повече от Брузър, но пък и ги товарят с куп излишни обществени задължения.

Виж, аз съм друга работа. И фирмата ми също. Мога да нося каквото си искам, да карам всякакви таратайки, да кисна по най-скапаните кръчми и никой няма копче да ми каже. Всъщност дори се питам как да реагирам, ако някое от момчетата в кантората ми предложи да отскочим до отсрещното заведение.

Изведнъж се усещам като волна птичка. Докато потокът от коли се юрва напред, в гърдите ми бликва вълшебно чувство за независимост. Мога да оцелея! Ще работя неуморно и сигурно ще науча за правния занаят много повече от който и да било в ония високи сгради. Ще понасям търпеливо високомерните насмешки и подигравки, че съм се хванал с толкова мижава фирма. Нека. Това ще ме закали. Не чак толкова отдавна бях взел да виря нос, докато се чувствах осигурен в „Броднакс и Спиър“, а после при Лейк, тъй че един студен душ ще ми дойде добре.

Когато паркирам пред „Грийнуей Плаза“, вече се стъмва. Повечето коли са изчезнали. Отсреща ярките светлини на клуб „Кехлибар“ са привлекли обичайното стадо камионетки и служебни коли. Неоновото сияние се вихри по целия покрив на сградата и озарява квартала.

Никой не може да обясни внезапния взрив на бизнеса с голи тела по тукашните места. Мемфис е крайно консервативен град с множество църкви, разположен в самото сърце на онази част от Америка, наречена „Библейски пояс“. Иска ли някой да заеме изборна длъжност, веднага се обявява за привърженик на най-строги морални норми и обикновено бива възнаграден със съответната бройка гласове. Просто не си представям да изберат кандидат, който проявява симпатии към стриптийза.

Гледам как цяла тайфа бизнесмени изпълзяват от колите си и хлътват в клуб „Кехлибар“. Единият е американец, останалите — японци. Сигурно искат да увенчаят тежките преговори с по едно-две питиета и да си изплакнат очите с последните достижения на американската силиконова индустрия.

Музиката вече гърми с пълна сила. Паркингът бързо се запълва.

Изтичвам до входа на кантората и отключвам. Канцелариите пустеят. Кой знае, сигурно всичко живо се е прехвърлило отсреща. Днес следобед определено имах чувството, че фирмата на Дж. Лиман Стоун не е място за работохолици.

Всички врати са затворени и вероятно заключени. В тая кантора никой никому не вярва. Е, и аз нямам намерение да оставям отключено.

Ще се задържа тук няколко часа. Мисля да позвъня на Букър и да го информирам за последните си премеждия. Напоследък и двамата сме позарязали ученето. От три години насам взаимно се контролираме и подръчкваме в това отношение.

А изпитът зловещо се мержелее на хоризонта като среща с бесилката призори.