Джон Гришам
Ударът (9)

9

В Юридическия факултет човек си създава неприятели. Съперничеството тук е жестоко. Хората свикват да мамят и да забиват нож в гърба на ближния си; така се подготвят за истинския живот. Веднъж, когато бях още в първи курс, гледах как двама третокурсници разиграваха съдебен процес. По някое време почнаха да си крещят, а после направо налетяха на бой. Изключиха ги, след това пак ги приеха. Нали някой трябва да плаща учебните такси в тоя факултет.

На доста народ нямам вяра за пет пари, а двама-трима дълбоко презирам. Мъча се да не мразя никого.

Но в момента мразя от дън душа гадното копеле, дето ми погоди тоя номер. В Мемфис има едно вестниче, което публикува всякакви правни и финансови новини. Нарича се „Дейли Рипорт“ и между подадените молби за развод и тям подобни жизненоважни сведения включва и заявленията за фалит. Някакво мое приятелче (може и да са цяла групичка) решило, че ще е страшно остроумно да открие моето име сред вчерашните скръбни вести, да отпечата увеличена изрезка от колонката за раздел седми и да разпространи пикантната новина из целия факултет. Текстът гласи:

„Бейлър, Руди Л., студент; имущество: 1125 долара (не подлежи на конфискация); осигурени дългове: 285 долара към финансова компания «Сделки на колела»; неосигурени дългове: 5136,88 долара; предстоящи санкции: 1) принудително събиране на дълга към Тексако, 2) изселване от жилищна сграда «Хамптън»; работодател: няма такъв; адвокат: pro se“.

Последното е на латински и означава, че понеже нямам пари за адвокат, трябва сам да си върша работата. Тази сутрин, още щом влязох в библиотеката, дежурният студент побърза да ми подаде копие от пасквила и каза, че го бил видял из целия факултет, дори по таблата за съобщения. После добави:

— Чудя се кой ли го смята за смешно?

Благодарих му и хукнах към подземната си бърлога — отново на зигзаг между рафтовете, за да избегна срещата с познати лица. Нищо, скоро семестърът свършва и ще изляза на свобода, колкото се може по-надалеч от тия типове, които не мога да понасям.

* * *

За тази сутрин имам планувана среща с професор Слут и пристигам с десет минути закъснение. Това изобщо не го вълнува. В кабинета му царува задължителната бъркотия, доказваща, че като видно научно светило няма време за дреболии. Папийонката му е смачкана, но се усмихва искрено.

Най-напред става дума за семейство Блек и спора им с „Грейт Бенефит“. Подавам му три странички, върху които съм описал накратко случая заедно с мъдри изводи и препоръки за действие. Слут ги изчита внимателно, докато аз съзерцавам смачканите хартии под бюрото му. Силно е впечатлен и повтаря това няколко пъти. Моят съвет към семейството е да се свържат с адвокат и да заведат дело за злоупотреба срещу „Грейт Бенефит“. Слут одобрява изцяло. Много му разбира главата. Всъщност не искам нищо друго, освен да ми завери семестъра.

След това се прехвърляме на темата за мис Бърди Бърдсонг. Казвам му, че е много приятна старица и иска да й преработя завещанието. Не се впускам в излишни подробности. Показвам петте страници на сътворения от мен документ и той ги преглежда набързо. Одобрява, без да забележи нищо особено. При Слут няма нито изпит, нито курсови работи. Стига само да присъстваш на лекции, да посещаваш старците и да описваш отделните случаи. Накрая автоматично получаваш заверка.

Слут познава мис Бърди от няколко години. Очевидно тя царува отдавна в „Кипарисовите градини“ и той се среща с нея по два пъти на година, когато води студентите на посещение. Никога не е проявявала интерес към правните съвети, казва Слут, подръпвайки замислено папийонката си. После изразява изненада от новината, че е заможна.

Колко ли би се изненадал, ако можеше да научи, че ще й ставам наемател?

Кабинетът на Макс Лойбърг се намира в съседния коридор. Тази сутрин Макс ми е оставил в библиотеката бележка, че трябва да се видим. Той напуска веднага след семестъра. Беше прехвърлен тук за две години от Уисконсин и вече му е време да си ходи. Сигурно ще ми липсва, когато и двамата се измъкнем, но засега просто не мога да си представя, че ще изпитвам топли чувства към когото и да било от тоя факултет.

При Макс е претъпкано с кашони от уиски. Той вече си събира багажа и хаосът е невъобразим. Две-три минути неловко си разменяме спомени, полагайки отчаяни усилия да представим учението във факултета като някакво благородно състезание. Почти съм готов да повярвам, че наистина ще му е мъчно за нас.

Той посочва куп документи в голям правоъгълен кашон от бърбън.

— Това е за теб. Нови материали, които използвах при няколко случая на неизплатени застраховки. Вземи ги. Може да ти свършат работа.

Още не съм се преборил с предишната купчина.

— Благодаря, Макс — казвам аз, гледайки боязливо кашона.

— Заведе ли делото? — пита той.

— Ами… не. Все още.

— Размърдай се. Намери в центъра някой адвокат с добра репутация. Гледай да има опит в делата за измама. Колкото повече мисля за този случай, толкова по ми допада. Съдебните заседатели са ти в кърпа вързани. Представям си ги как побесняват и искат да накажат компанията. Случаят е златен, направо го грабвай и бягай.

Залетял съм се.

Макс скача от стола, застава на пръсти и опъва ръце нагоре.

— В каква фирма ще работиш? — пита той, продължавайки да се разтяга като йога. — Защото делото не е за изпускане. Просто си мисля, нали ме разбираш. Не би било зле да предложиш на фирмата да поеме случая и сам да свършиш черната работа. Сигурно ще се намери някой с по-богат съдебен опит. Ако ти потрябвам, обаждай се. Цялото лято ще бъда в Детройт, имам там едно страхотно дело срещу „Олстейт“, твоят случай обаче ме заинтригува. Мисля, че ще излезе нещо голямо, забележително. Много ми се иска да им натриеш носовете.

— Каква е тая история с „Олстейт“? — питам аз, за да отклоня разговора от бъдещата си работа.

Широко ухилен, Макс се хваща с две ръце за главата, сякаш не може да повярва, че не съм чул.

— Невероятно! — възкликва той и се впуска в цветисто описание на великолепния случай. След малко почвам да съжалявам, че го запитах.

Въпреки ограничените си познания за адвокатските среди вече знам, че всички страдат от някои общи недъзи. Един най-досадните им навици е да разказват спомени за славни битки. Ако са имали бляскави победи, държат да ги знаеш. Ако водят страхотно дело, което ще ги направи богати, непременно трябва да споделят с ближния. Макс и насън си представя как ще разори „Олстейт“.

Най-сетне той слиза от облаците.

— Както и да е, вероятно ще мога да ти бъда от полза. Наесен няма да ме има, но съм оставил в кашона адрес и телефон. Ако ти трябвам, обади се.

Вдигам кашона. Тежък е и провисва отдолу.

— Благодаря — казвам аз. — Наистина съм ти задължен.

— Просто искам да помогна, Руди. Няма нищо по-сладко от това да разобличиш някоя застрахователна компания. Повярвай ми.

— Ще им дам да се разберат. Благодаря.

Телефонът звъни и той грабва слушалката. Измъквам се с обемистия си товар.

 

 

С мис Бърди сключваме чудна сделка. Тя не си пада много по пазарлъците и явно не се нуждае от пари. Успявам да смъкна наема до сто и петдесет месечно заедно с режийните. Освен това тя ще осигури мебели и за четирите стаи.

Колкото до мен, в добавка към наема поемам задължението да върша разни дребни услуги, най-вече из градината. Ще кося тревата, което й спестява по трийсет долара седмично. Ще подкастрям храстите, ще събирам листата и тъй нататък. Имаше някакви недомлъвки за плевенето, обаче не ги приех сериозно.

Сделката ми изглежда добра и аз се гордея с деловия си подход. Апартаментът заслужава поне триста и петдесет месечно, значи пестя чисти двеста долара. Мисля, че за градината ще ми стигнат по пет часа в седмицата, или общо двайсет часа на месец. При сегашните обстоятелства съвсем не е зле. След три години живот по библиотеките се нуждая от чист въздух и малко физически труд. Никой няма да разбере, че съм градинар. А и така ще бъда по-близо до мис Бърди, нали ми е клиентка.

Договорът е устен, месец за месец, тъй че, ако не ми изнася, мога да напусна.

Не много отдавна търсех по-хубаво жилище, нещо подходящо за преуспяващ млад адвокат. За апартамент с две спални, около деветдесет квадрата, искаха седемстотин долара. И аз бях напълно готов да ги платя. Да, много нещо се промени напоследък.

Сега се прехвърлям в доста спартанска обител, сътворена от мис Бърди и сетне занемарена за десетина години. Холът е скромен, с оранжев мокет и резедави стени. Има още спалня, кухня бокс и отделна столова. Във всяка стая таванът е скосен в различна посока, от което скромната ми квартирка зловещо заприличва на ковчег.

За мен е идеално. Ако мис Бърди не ми досажда много, всичко ще е наред. Тя ме накара да обещая, че няма да има гуляи, музика, жени, пиене, наркотици, кучета и котки. Сама е изчистила пода и стените, изнесла е по-леките вехтории. Докато пъхтя нагоре по стъпалата с оскъдното си имущество, тя буквално се лепва за мен. Сигурен съм, че ме съжалява.

Щом оставям последния кашон, още преди да съм почнал разопаковането, тя настоява да пием кафе в задния двор.

Седим на пейката десетина минути и потта ми едва е позасъхнала, когато мис Бърди обявява, че е време да атакуваме лехите. Плевя до пълно изнемогване. През първите няколко минути тя взима активно участие в работата, после се задоволява само да стои отстрани и да командва.

 

 

Спасявам се от градинарската работа едва когато става време да тръгвам към „Йоги“. Тази вечер съм на бара чак до затварянето, което обикновено е около един след полунощ.

Заведението е пълно и за мое отчаяние група колеги са се скупчили около две дълги маси в предния ъгъл. Това е прощална среща на едно от многото студентски дружества, в които никога не съм бил канен. Наричат се „Върховните“ — тайфа надути типове, дето редовно четат „Правен журнал“ и мислят, че са голяма работа. Правят се на загадъчни и недостижими с разни встъпителни ритуали на латински и тям подобни глупости. Почти всички са се запътили към големи фирми или федерални служби. Двама дори ще почват работа в Нюйоркския университет. С две думи, славна компания.

Мъкна им халба след халба и бирата скоро ги хваща. Най-креслив е един запъртък на име Джейкъб Стейпълс, многообещаващ млад адвокат, който още на влизане във факултета преди три години вече владееше изкуството на калните номера. В цялата история на Мемфиския университет не се помни някой да е измислил повече мошеничества. Крал е изпитни теми, укривал е справочници, задигал е курсови работи от колегите, лъгал е преподавателите, за да не пише доклади. Някой ден непременно ще стане милионер. Силно подозирам, че именно Стейпълс се е погрижил да размножи обявата от „Дейли Рипорт“ и да я пръсне из целия факултет. Просто е в неговия стил.

Макар че се мъча да не им обръщам внимание, понякога забелязвам как ме зяпат. На няколко пъти дочувам думата „фалит“.

Аз обаче си гледам усърдно работата и от време на време сръбвам по глътка бира в кафена чаша. В отсрещния ъгъл Принс гледа телевизия и държи „Върховните“ под око. От Флорида предават надбягвания с кучета и той непрекъснато се обзалага. Тази вечер в пиенето и облозите му прави компания неговият адвокат Брузър Стоун, невероятно дебел и широкоплещест мъжага, с гъста прошарена коса и провиснала козя брадичка. Тежи поне сто и петдесет килограма и двамата с Принс приличат на мечоци, приседнали върху камък да похапнат фъстъци.

Брузър Стоун е адвокат с крайно съмнителен морал. С Принс се познават отдавна, още от ученическите години в Южен Мемфис, и заедно са извъртели доста тъмни сделки. Броят си парите на четири очи. Подкупват политици и полицаи. Принс върши черната работа, мисленето остава за Брузър. А когато спипат Принс натясно, Брузър изскача пред вестникарите и почва да пищи за полицейски произвол. Много го бива да води дела, най-вече защото му се носи славата, че предлага солидни суми на съдебните заседатели. Затова Принс не се бои от присъди.

Брузър има фирма с четирима-петима адвокати. Не мога да си представя какви бездни на отчаянието биха ме тласнали да го помоля за работа. Не ми идва наум нищо по-лошо от това да казвам на хората, че работя за Брузър Стоун.

Принс може да ме уреди. Ще го стори с удоволствие, само и само да покаже колко е влиятелен.

Чудя се как изобщо ми хрумват подобни неща.