Джон Гришам
Ударът (8)

8

Букър изрови формулярите от фирмата на Шанкъл. Каза, че в мазето имали един забутан сътрудник, който от време на време се занимавал с фалити и знаел откъде да отмъкне всичко необходимо.

Документите са напълно ясни. Една страница за описване на имуществото — лесна работа в моя случай. Друга страница за изброяване на дълговете. Празни места за професия, текущи съдебни дела и тъй нататък. Процедурата е известна като раздел седми, явен фалит, при който цялото имущество се зачерква и отива за покриване на дълговете, които също се зачеркват.

Вече не съм служител на „Йоги“. Работя, но сега ми плащат на ръка, без фишове. Няма върху какво да се сложи запор. Не съм длъжен да деля с Тексако оскъдните си доходи. Обсъдих положението си с Принс, казах му колко зле стоят нещата, обвиних за всичко учебните такси и кредитните карти, а той направо се прехласна от идеята да прецака правителството, като ми плаща в брой. Винаги е бил твърд привърженик на преките сделки без данъчно облагане.

Принс ми предложи заем, за да се откупя, но няма да стане. Той си мисли, че скоро ще рина парите с лопата като преуспяващ млад адвокат, и просто ми дожаля да му кажа, че може още дълго да се срещаме.

А и не исках да казвам какъв би трябвало да е заемът. Тексако ме съди за сума от 612,88 долара, включваща съдебните разноски. Хазяинът ме натиска за 809 долара, също със съдебните разноски. Но истинските вълци все още се задават. Засега само пишат мръсни писма и заплашват да ме хвърлят на адвокатите.

Имам две кредитни карти — Мастъркард и Виза, издадени от различни мемфиски банки. Миналата година между Деня на благодарността и Коледа, през онзи кратък период, когато очаквах доходна работа само след няколко месеца и се отдавах на обречената си обич към Сара, реших да й купя две чаровни подаръчета за празниците. Исках да са скъпи, качествени и трайни. С Мастъркард купих гривничка от злато и диаманти за хиляда и седемстотин долара, а с Визата осигурих на скъпото момиче чифт старинни сребърни обици. Струваха ми хиляда и сто долара. Само ден, преди да чуя, че повече не иска да ме вижда, отидох в изискан гастроном и закупих бутилка шампанско „Дом Периньон“, четвърт кило гъши пастет, малко чер хайвер, подбрани сирена и други благини за коледното ни пиршество. Още триста долара, но нали веднъж се живее, дявол да го вземе.

Само една-две седмици преди празниците коварните банки бяха разширили кредита ми по най-загадъчен начин. Изведнъж се оказах свободен да харча както си искам, а тъй като след броени месеци постъпвах на работа, знаех, че мога да се оправя до лятото с малките задължителни месечни вноски. И аз харчех на поразия, унесен в мечти за прекрасно бъдеще със Сара.

Сега се мразя, като си го припомням, но тогава просто пресметнах всичко на хартия. Излизаше, че наистина мога да изкарам до лятото.

Пастетът мухляса една нощ, когато се натрясках с евтина бира и го забравих върху хладилника. На Коледа вечерях сам със сирене и шампанско в мрачната си квартира. Хайверът остана недокоснат. Седях на продънения диван и се взирах в бижутата, захвърлени отсреща на пода. Дъвчех едри резени френско сирене, пиех „Дом Периньон“, гледах коледните подаръци за любимото момиче и плачех.

По някое време между Коледа и Нова година успях да се стегна и реших да върна скъпите украшения в магазина, от който ги бях купил. Изкушаваше ме идеята да ги хвърля от някой мост или да се отърва от тях по някакъв още по-мелодраматичен начин. Но при тогавашното си емоционално състояние подозирах, че ще е по-добре да стоя по-далеч от всякакъв вид мостове.

Беше първият ден на годината. След дълга разходка се завърнах в квартирата и осъзнах, че съм бил ограбен. Ключалката беше разбита. Крадците бяха отмъкнали вехтия телевизор, стереоуредбата, един буркан с монети от нощното шкафче и, разбира се, бижутата, предназначени за Сара.

Обадих се на ченгетата и подадох жалба. Показах им квитанциите. Сержантът само поклати глава и ме посъветва да се свържа със застрахователната си компания.

Така прахосах на кредит повече от три хиляди долара. А сега дойде време за плащане.

 

 

За утре е насрочено да бъда изхвърлен от квартирата. В законодателството, третиращо фалитите, има една великолепна клауза, която гарантира автоматично блокиране на всички правни действия срещу длъжника. Затова не е рядкост богатите големи корпорации, включително и моите приятели от Тексако, да се втурват към тази процедура, когато им трябва временна защита. От днес хазяинът не може и с пръст да ме докосне; не може дори да ме наругае по телефона.

Излизам от асансьора и дълбоко си поемам дъх. Коридорът гъмжи от адвокати. Има трима съдии по фалитите и кабинетите им са на този етаж. Всеки ден разглеждат десетки дела и във всяко дело участва група адвокати — един за длъжника и няколко за кредиторите. Същински зверилник. Докато крача напред, дочувам отвсякъде напрегнати разговори; някакви адвокати се карат за неплатени болнични разходи, други спорят колко може да струва един камион. Влизам в деловодството и чакам десетина минути, докато адвокатите пред мен попълват лениво молбите си. Те бъбрят и флиртуват с деловодителките като стари познати. Ех, как ми се ще и аз да стана солиден специалист по фалитите, та да си говоря на „ти“ с тия симпатични момичета.

Миналата година един преподавател ни каза, че фалитите са най-перспективната област на бъдещето. Всичко беше наблъскал в един кюп — несигурни времена, за икономиката, безработица, смаляване на корпорациите и тъй нататък. И това го чувахме от човек, дето през живота си един долар не бе спечелил от адвокатска практика.

Но днес областта наистина ми изглежда печеливша. Под път и над път се попълват заявления за фалит. Всичко живо се разорява.

Поднасям формулярите пред една от претоварените деловодителки — симпатична девойка с дъвка в устата. Тя хвърля едно око на молбата, после ме оглежда внимателно. Облечен съм с джинсова риза и памучен панталон.

— Адвокат ли сте? — пита тя доста високо и забелязвам как хората наоколо се оглеждат.

— Не.

— Значи сте длъжник? — пита тя още по-високо, мляскайки с дъвката.

— Да — бързо отговарям аз.

По принцип всеки длъжник може да попълни молбата и без да е адвокат, макар че това обикновено се премълчава. Деловодителката кимва и удря печата.

— Осемдесет долара такса, моля.

Подавам й четири двайсетачки. Тя взима парите и ги оглежда подозрително. В молбата ми не се споменава банкова сметка, защото я закрих вчера, изтегляйки сумата 11,84 долара. Останалото ми имущество е описано: една много стара тойота — 500 долара; разнообразни мебели и домашни принадлежности — 150 долара; колекция от компактдискове — 200 долара; правна литература — 125 долара; дрехи — 150 долара. Всички тия вещи се смятат за лични и не могат да бъдат засегнати от процедурата, която започвам. Запазвам ги изцяло, но трябва да продължа да изплащам тойотата.

— В брой, а? — подхвърля деловодителката и се заема да пише разписка.

— Нямам банкова сметка — провиквам се аз, та и глухите наоколо да чуят края на историята.

Разменяме си свирепи погледи. Тя отново се навежда над бюрото и след минута ми подава квитанцията заедно с копие от молбата. Записвам си датата, часа и мястото на първото дело.

Почти успявам да се добера до вратата, преди да ме спрат. Набит младеж с потно лице и черна брада лекичко ме докосва по рамото.

— Извинявайте, сър.

Спирам и го оглеждам. Той пъхва в ръката ми визитна картичка.

— Роби Молк, адвокат. Без да искам, чух за какво говорехте. Рекох си, че може да ви потрябва помощ.

Поглеждам картичката, после пъпчивото му лице. Чувал съм за Молк. Виждал съм обявите му из вестниците. Срещу сто и петдесет долара обещава уреждане на всичко, свързано с раздел седми, а тук кръжи като лешояд около деловодството и дебне за някой разорен глупак, от който все още могат да се изкопчат парички.

Прибирам картичката и любезно отвръщам:

— Не, благодаря. Сам ще се справя.

— Има много начини да се прецакате — бързо изрича той фразата, която сигурно е повтарял хиляди пъти. — Седми раздел е коварна работа. А на мен ми минават през главата по хиляда фалита годишно. Само двеста долара, и веднага поемам топката. Имам кантора и опитен персонал.

Значи сега са двеста долара. Сигурно, ако човек отиде да го потърси, ще му лепне още петдесет. В момента би било много лесно да му натрия носа, но нещо ми подсказва, че с тип като Молк е по-добре да не се заяждам.

— Не, благодаря — повтарям аз и се промушвам покрай него.

Слизането е бавно и мъчително. Асансьорът е претъпкан с адвокати — всичките зле облечени, с ожулени куфарчета и протрити обувки. Те продължават да бъбрят за конфискации и застраховки. Противен адвокатски език. Ужасно надути спорове. Тия хора май не знаят да приказват за друго.

Само миг преди да спрем на партера, изведнъж се осъзнавам. Нямам представа какво ще правя догодина, но е не само възможно, а и твърде вероятно да пътувам с този асансьор и да водя със същите хора същите банални спорове. Сигурно ще съм точно като тях — беден независим адвокат, който се опитва да изстиска пари от безпаричните и обикаля по съдилищата в търсене на клиенти.

Страховитата мисъл ме зашеметява. В асансьора е горещо и задушно. Имам чувството, че ще повърна. Кабината спира, адвокатите се устремяват към фоайето и тръгват в различни посоки, без да прекъсват разговорите и пазарлъците.

От свежия въздух главата ми се избистря и аз бавно тръгвам по алея Мид-Америка — пешеходна зона с трамвайче, в което обикновено се возят само алкохолиците. Някога я наричаха Главната улица и все още е населена от огромен брой адвокати. Съдилищата са само на няколко пресечки оттук. Вървя покрай високите сгради в центъра и си представям какво става горе в безбройните адвокатски фирми: сътрудниците се борят, работят по осемнайсет часа в денонощието, защото съседът работи по двайсет; младшите съдружници обсъждат помежду си стратегията на фирмата; старшите съдружници мъдруват в разкошните кабинети, а отвън тълпи млади адвокатчета трепетно чакат техните заповеди.

Честно казано, точно това исках, когато постъпих във факултета. Исках да усетя ореола на властта и могъществото, който обгръща работата сред умни и извънредно целенасочени хора, поставени в условията на стрес, напрежение и пределно кратки срокове. Фирмата, където стажувах миналото лято, беше малка, само с дванайсет адвокати, но имаше множество секретарки, помощници, деловодители и понякога суматохата ми се струваше адски забавна. Аз бях само частица от екипа и копнеех един ден да стана капитан.

Купувам си сладолед от уличен продавач и сядам на една пейка на Корт Скуеър. Гълъбите ме гледат. Над главата ми се извисява Фърст Федерал Билдинг, най-високата сграда в Мемфис и седалище на „Тинли Бринт“. Готов съм човек да убия, само и само да работя там. Лесно ни е да ругаем „Брилянтин“. Правим го, защото не сме достойни за тях. Мразим ги, защото не искат дори да ни погледнат, камо ли да си направят труда да ни изслушат.

Навярно във всеки град, във всяка дейност има такива като „Брилянтин“. Не успях да стана един от тях, затова ще ги мразя до края на живота си.

И след като вече стана дума, тъй и тъй съм в центъра на града, защо пък да не посветя няколко часа на чукане по вратите? Имам дълъг списък на адвокати, работещи самостоятелно или в комбина с още един-двама партньори. При навлизане в една тъй пренаселена област комай единственият окуражаващ факт е изобилието от врати, на които да чукам. Има надежда, повтарям си аз, има надежда в един прекрасен миг да намеря кантора, неоткрита от никой друг и там да засека изнемощял адвокат, който отчаяно се нуждае от новобранец, комуто да прехвърли цялата черна работа. Или адвокатка. Все ми е едно.

След няколко пресечки се озовавам пред Стерик Билдинг, най-старата от високите сгради на Мемфис, приютила днес стотици адвокати. Разменям любезности с няколко секретарки и раздавам автобиографии наляво и надясно. Направо съм поразен колко адвокатски кантори държат в приемните си навъсен, дори груб персонал. Често започват да ме гледат като просяк още далеч преди да стане дума за работа. Две от секретарките просто грабнаха писмата и ги натъпкаха в най-долното чекмедже. Изкушава ме мисълта да се представя за потенциален клиент, опечален съпруг на млада жена, премазана от грамаден камион с още по-грамадни застраховки. И пиян шофьор зад волана. Може би камион на Ексън. Голям майтап ще е да погледам как тия докачливи кучки рипват ухилени до ушите и се втурват да ми носят кафе.

Усмихнат, макар че ми се иска да крещя, аз обикалям от кантора на кантора и повтарям едни и същи приказки на едни и същи жени. „Да, името ми е Руди Бейлър и уча трета година право в Мемфиския университет. Бих искал да поговоря с мистър еди-кой си за работа.“

„За какво?“ — често се изумяват те. А аз продължавам да се усмихвам, да раздавам автобиографии и да моля за разговор с мистър Тежкар. Мистър Тежкар вечно е твърде зает, тъй че ме отпращат с мъглявото обещание да се обадят някой ден.

 

 

Мемфиският квартал Грейнджър е на север от центъра. Редиците тухлени къщички, натъпкани плътно една до друга покрай сенчестите улици, доказват безспорно, че това предградие е рожба на строителния бум след края на Втората световна война. Хората са имали добре платена работа в близките фабрики. Засаждали са трева и дръвчета пред къщите, изграждали са отзад живописни дворчета. След време предприемачите отминали на изток да строят още по-хубави къщи, а Грейнджър бавно се превърнал в квартал за пенсионери и бедни семейства.

Домът на Дот и Бъди Блек не се различава от хиляди други. Разположен е сред двор с размери не повече от двайсет и пет на трийсет метра. По някаква случайност липсва само задължителният клонест бряст. В едноместния гараж забелязвам стар шевролет. Тревата е окосена наскоро, храстите са грижливо подкастрени.

Съседът отляво се е заел да сглобява скоростен автомобил и дворът му е осеян чак до тротоара с части и колела. Съседът отдясно се е оградил с висока телена мрежа, покрай която са избуяли бурени. Отвътре патрулират два добермана.

Паркирам на алеята зад шевролета и доберманите ми се озъбват отблизо.

Следобедът е в разгара си и температурата наближава към трийсет и два градуса. Прозорците и вратите са отворени. Надничам през мрежата на предната врата и лекичко почуквам.

Не ми е приятно да бъда тук, защото нямам желание да се срещам с Дони Рей Блек. Подозирам, че е точно толкова измършавял и болен, колкото разказва майка му, а аз имам слаб стомах.

Дот пристъпва към вратата с ментолова цигара в ръка и подозрително ме оглежда през мрежата.

— Аз съм, мисис Блек. Руди Бейлър. Срещнахме се миналата седмица в „Кипарисовите градини“.

Изглежда, че в Грейнджър търговските пътници са голяма напаст, защото тя продължава да ме гледа с непроницаема физиономия. Прави още крачка напред и налапва цигарата.

— Не ме ли помните? Аз поех вашия случай с „Грейт Бенефит“.

— Аз пък помислих, че си от ония от сектата „Свидетелите на Йехова“.

— Не съм от тях, мисис Блек.

— Викай ми Дот. Мисля, че ти го казах.

— Добре, Дот.

— Тия проклетници ще ни побъркат. Те и мормоните. Миналата събота докараха бойскаутите още по тъмно да ни продават понички. Какво искаш?

— Ако имаш малко свободно време, бих искал да поговорим за вашия случай.

— Какво му е на случая?

— Бих искал да обсъдим някои подробности.

— Че не го ли направихме вече?

— Трябва да поговорим още малко.

Тя изстрелва през мрежата облак дим и бавно отваря вратата. Влизам в мъничък хол и тръгвам подир нея към кухнята. Къщата е влажна и лепкава, навсякъде се носи застоял дъх на тютюн.

— Нещо за пиене? — пита тя.

— Не, благодаря.

Сядам до масата. Дот щедро си сипва диетична кола с лед и обляга гръб на кухненския плот. Бъди не се мярка никакъв. Дони Рей сигурно лежи в спалнята.

— Къде е Бъди? — питам аз, сякаш сме стари приятели и ужасно ми липсва.

Тя кимва през прозореца към задния двор.

— Виждаш ли я оная бричка?

В единия буренясал ъгъл, под клоните на стар клен и близо до разнебитена барака, забелязвам вехт форд. Бял, с две врати — и двете отворени. Върху предния капак се излежава котка.

— Седи си в колата — обяснява Дот.

Колата е плътно обкръжена от плевелите и изглежда без гуми. Наоколо нищо не е докосвано от десетилетия насам.

— Къде ще ходи? — питам аз и това я кара да се усмихне. Тя шумно отпива от чашата.

— Никъде няма да ходи. Купихме тая кола през шейсет и четвърта. Така си седят по цял ден, всеки ден — само Бъди и колата.

Има известна логика. Бъди е там самичък, без да си трови организма с цигарен дим, без да се тревожи за Дони Рей.

— Защо? — питам аз. Очевидно тя няма нищо против темата.

— Бъди не е добре. Нали ти казах миналата седмица.

Как ли бих могъл да го забравя?

— Как е Дони Рей? — питам аз.

Тя вдига рамене и сяда от другата страна на паянтовата масичка.

— Кога добре, кога зле… Искаш ли да го видиш?

— Може би по-късно.

— Той все си лежи. Но понякога става за малко. Може да го вдигна, преди да си тръгнеш.

— Аха. Може. Виж какво, свърших доста работа по вашия случай. С часове преглеждах всичките ви документи. Няколко дни бях в библиотеката да проучвам законите и… честно казано, смятам, че трябва да съдите ония от „Грейт Бенефит“, додето изпищят.

— Мислех, че вече сме го решили — отсича тя и ме оглежда строго. Дот има сурово лице, навярно резултат от тежкия живот с онзи смахнат във форда.

— Може би, но все пак трябваше да проверя. Моят съвет е да ги съдите, и то незабавно.

— Какво чакаш тогава?

— Но не се надявайте на бързо решение. Заставате срещу голяма корпорация. Те имат сума ти адвокати, които могат да мотаят работата колкото си искат. От това си изкарват хляба.

— Колко ще трае всичко?

— Месеци, дори години. Можем да заведем дело и да ги накараме да потърсят споразумение. А може да ни принудят да отидем на съд и след това да обжалват решението. Никога не се знае.

— След няколко месеца той ще е мъртъв.

— Бих искал да те питам нещо.

Тя кимва, издишвайки в същия миг облаче дим.

— От „Грейт Бенефит“ са отхвърлили първото искане през август, веднага след диагнозата на Дони Рей. Защо чак сега търсиш адвокат?

Използвам термина „адвокат“ твърде свободно.

— Дай да сме наясно, хич не ме радва, че стигнах дотук. Мислех си, че в компанията ще изяснят кое как е и ще платят искането, нали разбираш, ще се погрижат за сметките и лечението. Непрекъснато им пишех, а те все отказваха. Не знам. Сигурно съм била глупава. Толкова години най-редовно си плащахме сметките, нито веднъж не сме закъснели. Просто вярвах, че ще уважат полицата. Пък и никога не съм ходила по адвокати, ще знаеш. Нито развод, нито нещо подобно. А трябваше да го сторя, бог ми е свидетел. — Тя печално обръща глава към прозореца, оглеждайки без капка надежда вехтия форд и цялата скръб в него. — Сутрин пие по половинка джин и следобед още толкова. А на мен ми е все едно. Стига само да е доволен, да стои извън къщи и да не му се отразява на някои работи, нали ме разбираш?

Двамата гледаме прегърбения силует на предната седалка. Кленът и бурените засенчват колата.

— Ти ли му купуваш пиенето? — питам аз.

— О, не. Той плаща на съседското хлапе да му го носи тайничко. Мисли си, че не знам.

В задната стая някой се раздвижва. Няма климатична инсталация, която да заглушава звуците. Дочувам кашлица и веднага започвам да приказвам:

— Виж какво, Дот, бих желал да поема вашия случай. Знам, че още съм новобранец, зелен хлапак от Юридическия факултет, но вече хвърлих доста усилия и познавам нещата по-добре от всеки друг.

Тя ме гледа безизразно, почти с отчаяние. Всички адвокати са една стока. Ще ми вярва колкото на някой друг, тоест не особено много. Странна работа. Адвокатите пилеят толкова пари за главозамайващи обяви, нелепи телевизионни реклами, лъскави информационни табла и цели страници във вестниците, а все още има хора като Дот Блек, които не могат да различат студент третокурсник от стар юридически лъв.

Разчитам на нейната наивност.

— Вероятно ще трябва да привлека още един адвокат, нали разбираш, просто за да е всичко от негово име, докато изкарам изпита и получа право да се явявам в съда.

Това като че не й прави впечатление.

— Колко ще струва? — пита тя без следа от подозрителност.

Усмихвам се най-сърдечно.

— Нито цент. Поемам случая по споразумение. Ще получа една трета от обезщетението. Няма ли обезщетение, няма и хонорар. Никакъв аванс.

Сигурно и друг път е чувала тия приказки, но не го показва.

— Колко?

— Ще ги съдим за милиони — театрално изричам аз и тя веднага се хваща на въдицата.

Не ми се вярва в тази съсипана жена да има алчна жилка. Всичките й мечти за хубав живот са изчезнали тъй отдавна, че едва ли ги помни. Но й харесва идеята да насади хубавичко ония от „Грейт Бенефит“ и да им почерни живота.

— Значи ти получаваш една трета от всичко?

— Не очаквам да изкопчим милиони, но колкото и да получим, ще взема само една трета. И то след като платим лечението на Дони Рей. Нищо не губиш.

Тя удря по масата с длан.

— Направи го тогава. Не ме интересува колко ще вземеш, само го направи. Незабавно, разбра ли? Още утре.

В джоба си имам грижливо сгънат договор за правни услуги, който открих в един библиотечен справочник. Сега му е времето да размахам хартиите и да я накарам да подпише, но не намирам сили да го сторя. От етична гледна точка нямам правото да сключвам договор за пълномощие, преди да съм получил адвокатски права. Вярвам, че Дот ще си удържи на думата.

Почвам да поглеждам часовника си като истински адвокат.

— Да се хващам на работа — казвам аз.

— Не искаш ли да се видиш с Дони Рей?

— Може би друг път.

— Не те упреквам. Останал е само кожа и кости.

— Като дойда пак след няколко дни, ще мога да остана по-дълго. Имаме да обсъдим много неща, а и трябва да му задам някои въпроси.

— Ти само побързай, чуваш ли?

Още няколко минути разговаряме за „Кипарисовите градини“ и тамошните пиршества. Двамата с Бъди ги посещават веднъж седмично, ако Дот успее да го опази трезвен до обяд. Това са единствените моменти, когато излизат заедно.

На нея й се говори, а аз бързам да изчезна. Тя ме изпраща до алеята, оглежда мръсната очукана тойота, подхвърля язвителни забележки за вносните стоки, особено японските, и се зъби на доберманите.

Докато потеглям с колата, тя стои край пощенската кутия, пуши и ме гледа как изчезвам.

 

 

Въпреки новоизпечения фалит все още харча на поразия. Купувам за осем долара мушкато в саксия и го отнасям на мис Бърди. Тя казваше, че обича цветята, пък и нали е сама, горката, сигурно ще оцени жеста. Слънчев лъч в живота на една самотна старица.

Улучил съм момента. Заварвам я на четири крака в лехата край алеята, която води към гаража в задния двор. Покрай бетона са избуяли цветя, храсти, лиани и декоративни дръвчета. Дърветата, хвърлящи гъста сянка над тревата зад къщата, трябва да са поне връстници на стопанката. Между тях е оформено тухлено дворче с множество пъстри цветя в саксии.

Когато връчвам малкия си подарък, мис Бърди ме прегръща. Тя смъква работните ръкавици, захвърля ги между цветята и ме отвежда зад къщата. Тъкмо има свободно място за мушкатото. Ще го пресади утре. Искам ли кафе?

— Само вода — казвам аз. В паметта ми все още е пресен споменът за вкуса на рядкото нескафе.

Мис Бърди ме настанява на стол от ковано желязо, докато бърше пръстта от престилката си.

— С лед ли я искаш? — пита тя, очевидно развълнувана от перспективата да ми предложи нещо за пиене.

— Разбира се — казвам аз и тя веднага се шмугва в кухнята.

Задният двор е обрасъл учудващо симетрично. Той продължава още петдесетина метра, преди да завърши с висок жив плет. Отвъд дърветата се мержелее покрив. Тук-там забелязвам живописни островчета от организирана растителност, малки лехи с подбрани цветя, за които явно полага грижи самата мис Бърди или някой друг. Върху тухлена платформа край оградата се издига пресъхнало фонтанче. Между две дървета виси стар хамак и вятърът полюшва разнищените му въжета. Тревата е чиста, но се нуждае от косене.

Гаражът привлича вниманието ми. Двете му сгъваеми врати са затворени. Отстрани има складче с плътно закрити прозорци. Пристройката отгоре прилича на малък апартамент с дървена външна стълба, която завива зад ъгъла и вероятно стига догоре от задната страна. Към къщата гледат два прозореца, единият с пукнато стъкло. Бръшлянът е погълнал външните стени и сякаш се мъчи да проникне навътре през счупения прозорец.

Всичко е някак старомодно.

Мис Бърди изскача през широката остъклена врата с две високи чаши в ръцете.

— Как ти се струва моята градина? — пита тя, сядайки на съседния стол.

— Прекрасна, мис Бърди. И толкова спокойна…

— Това е моят живот — казва тя и широко размахва ръце, при което разплисква вода върху панталона ми, без да усети. — На това посвещавам времето си. Обичам я.

— Много е хубава. Сама ли вършите всичко?

— О, почти. Плащам на едно момче да коси тревата веднъж седмично. Трийсет долара, представяш ли си? Навремето взимаха по пет.

Тя отпива малко вода и премлясква.

— Онова горе апартаментче ли е? — соча аз към гаража.

— Беше. Един от внуците ми живя там известно време. Всичко спретнах, изградих баня, кухничка, направо красота. Той учеше в Мемфиския университет.

— Колко време живя тук?

— Малко. Право да ти кажа, не ми се говори за него.

Трябва да е от ония, които отпадат от завещанието.

Когато цял ден чукаш по вратите на адвокатски кантори да молиш за работа и се сблъскваш с нацупени секретарки, моралните ти задръжки постепенно отпадат. Ставаш дебелокож. Не е кой знае колко трудно, защото скоро откриваш, че в най-лошия случай просто ще чуеш думичката „не“.

— Сигурно не ви е хрумвало да го дадете под наем — подхвърлям аз след кратко колебание, без изобщо да се боя от нейния отказ.

Чашата й застива във въздуха и тя се взира към апартамента, сякаш го вижда за пръв път.

— На кого?

— С удоволствие бих живял тук. Изглежда чаровно и сигурно е тихо.

— Убийствено тихо.

— Обаче само за малко. Нали знаете, докато започна работа и си стъпя на краката.

— Ти ли, Руди? — смаяно пита тя.

— Харесва ми — казвам аз с попресилена усмивка. — За мен е идеално. Ерген съм, живея кротко, не мога да си позволя висок наем. Идеално.

— Колко можеш да платиш? — бързо пита тя и изведнъж заприличва на адвокат, който разпитва разорен клиент.

Ударът ме заварва неподготвен.

— О, не знам. Вие сте хазяйката. Колко искате?

Тя извива глава и объркано се вторачва в дърветата.

— Какво ще речеш за четиристотин… не, триста долара месечно?

Очевидно мис Бърди никога не е била хазяйка. Говори наизуст. Добре че не почна от осемстотин долара.

— Мисля, че първо трябва да поогледаме — предпазливо казвам аз.

Тя вече е на крака.

— Малко е разхвърляно, ще знаеш. Вече десет години го ползвам вместо килер. Но можем да поразчистим. Мисля, че водопроводът още работи. — Мис Бърди ме повежда за ръка през тревата. — Ще трябва да пуснем водата. Не знам как е с отоплението и вентилацията. Има мебели, но не са много. Разни стари неща, от които съм гледала да се отърва. — Тя тръгва нагоре по скърцащата стълба. — Трябват ли ти мебели?

— Малко.

Парапетът е паянтов и цялата постройка се тресе.