Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Rainmaker, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Любомир Николов, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 36гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat(2009)
Издание:
Джон Гришам. Ударът
Издателство „Обсидиан“, София, 1995
Редактор: Кристин Василева
Художник: Кръстьо Кръстев
Технически редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN 954-8240-26-2
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Ударът (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Ударът.
Ударът | |
The Rainmaker | |
Автор | Джон Гришам |
---|---|
Първо издание | 1995 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | трилър |
Вид | роман |
„Ударът“ (на английски: The Rainmaker) е шестият роман на американския писател Джон Гришам и е публикуван през 1995 г.
Сюжет
Издания на български език
- 2002 г. – Издателство: „Обсидиан“. (ISBN 954-8240-26-2)
Филмова адаптация
През 1997 г. излиза едноименният филм на режисьора Франсис Форд Копола. Главните роли са изпълнени от Мат Деймън, Дани ДеВито, Джон Войт и Клеър Дейнс.
53
Гибелта на „Грейт Бенефит“ може и да е сензация в Кливланд, но Мемфис изобщо не се интересува. В днешните вестници няма нито дума. Пуснали са няколко реда за Клиф Райкър. Аутопсията установила, че е починал от множество удари по главата с тъп предмет. Съпругата е арестувана и освободена. Роднините му настояват за правосъдие. Погребението ще се състои утре в малкото градче, от което някога са избягали с Кели.
Докато двамата с Дек преглеждаме вестника, пристига факс от кантората на Питър Корса. Питър ни праща грамадна статия от първата страница на някакъв кливландски вестник, описваща най-новите събития около скандала с „ПинКон“. Поне две съдебни комисии пристъпват към действие. Съдилищата са затрупани с искове срещу компанията и нейните дъщерни фирми, най-вече „Грейт Бенефит“, чието заявление за фалит представлява само по себе си истинска одисея. Из цялата страна адвокатите изравят бойната брадва.
Мистър Уилфред Кийли е бил задържан вчера следобед на летище Кенеди в Ню Йорк, докато чакал да излети за Лондон. Съпругата му го придружавала и двамата заявили, че се оттеглят на кратка почивка. Не са успели обаче да посочат нито един хотел в Европа, където да ги очакват.
Изглежда, че през последните два месеца компаниите са били разграбвани систематично. Отначало парите изтичали за покриване на рискови капиталовложения, после били заделяни настрани и разпращани към потайни кътчета из цял свят. Така или иначе, вече ги няма.
Първото телефонно обаждане за деня е от Лио Дръмонд. Той ми съобщава за „Грейт Бенефит“, като че съм паднал от Марс. Приказваме още малко и е трудно да се каже кой от двама ни е по-опечален. Хонорари вече няма да видим. Той не споменава за спора си с клиента относно моето предложение за примирие, пък и няма защо — моментът е спорен. Бившият му клиент вече не е в състояние да го обвини в некомпетентност. Изплъзнал се е от присъда по делото „Блек“, тъй че не може да претендира за някакви загуби поради некадърната работа на Дръмонд. Приятелите от „Брилянтин“ се разминаха с голямата секира.
Второто обаждане е от Роджър Райе, новият адвокат на мис Бърди. Поздравява ме за присъдата. Ако знаеше само… Казва, че мислел за мен, откакто видял снимката ми в неделния вестник. Мис Бърди пак се мъчела да преработи завещанието и на ония във Флорида им дошло до гуша от нея. Делбърт и Рандолф най-сетне я накарали да подпише някакъв непрофесионално съставен документ, с който изтърчали при съдиите в Атланта и настояли за пълен достъп до финансовите дела на майка си. Естествено, отсреща им оказали лют отпор. Братята атакували два дни. Един от съдиите се обадил на Роджър Райе и истината излязла наяве. В крайна сметка Делбърт и Рандолф запитали без увъртания дали майка им притежава двайсет милиона долара. Съдията не могъл да се удържи от смях и това доста разтревожило момчетата. Най-сетне стигнали до извода, че мис Бърди ги премята, и подкарали обратно към Флорида.
Късно вечерта в понеделник мис Бърди се обадила в дома на Роджър Райе и му съобщила, че заминава за Мемфис. Опитала да открие и мен, но съм бил много зает. Мистър Райе й разказал за процеса и петдесетте милиона, което силно я развълнувало. „Колко мило — рекла тя. — Не е зле за момче градинарче.“ Изглеждала страшно радостна от новината, че вече съм богат.
Както и да е, Райе иска да ме предупреди, че мис Бърди може да цъфне тук всеки момент. Благодаря му.
След старателен преглед на досието „Райкър“, Морган Уилсън е склонна да не предявява обвинение. Но нейният шеф Ал Ванс се колебае. Двамата влизаме в кабинета му.
Ванс е избран за окръжен прокурор много отдавна и редовно го преизбират без затруднения. Той е някъде към петдесетте и навремето имал сериозни намерения да навлезе във висшите политически кръгове. Не му се отворила възможност, но и сегашният пост го задоволява. Притежава едно твърде рядко сред прокурорите качество — мрази телевизионните камери.
Той ме поздравява за присъдата. Сърдечно благодаря, но си имам причини да избягвам тази тема. Подозирам, че след по-малко от двайсет и четири часа новината за „Грейт Бенефит“ ще стигне до Мемфис и ореолът на всемогъщество около мен моментално ще помръкне.
— Тия хора не са наред — казва той, хвърляйки папката върху бюрото. — Звънят като луди, тая сутрин вече се обадиха два пъти. Секретарката ми разговаря с Райкър старши и един от братята.
— Какво искат?
— Смърт за клиентката ви. Без съд и присъда, направо да я вържем на електрическия стол. Тя излезе ли от затвора?
— Да.
— Укрива ли се?
— Да.
— Добре. Те са толкова тъпи, че я заплашват съвсем открито. Не знаят, че е противозаконно. Луди, казвам ви.
Тримата единодушно споделяме мнението, че всички от фамилията Райкър са крайно невежи и много опасни.
— Морган не иска да предявим обвинение — продължава Ванс.
Морган кимва.
— Нещата са много прости, мистър Ванс — казвам аз. — Можете да се обърнете към разширен състав съдебни заседатели и с малко късмет те сигурно ще потвърдят обвинението. Но ако се стигне до съд, ще загубите. Ще размахвам оная проклета алуминиева бухалка и ще доведа десетки експерти по проблемите на домашното насилие. Ще превърна мисис Райкър в истински символ, а вие ще станете просто злодеи с опита да я осъдите. От дванайсет съдебни заседатели няма да получите нито един глас. — Млъквам за миг, после продължавам: — Не ме интересува какво правят роднините му. Но ако ви сплашат дотам, че да предявите обвинение по случая, ще съжалявате. Защото ония ще ви намразят още повече, когато заседателите отхвърлят обвинението и си излезем най-спокойно.
— Прав е, Ал — казва Морган. — Няма начин да я осъдим.
Ал е бил готов да вдигне ръце още преди да ме види, но явно е искал да го чуе и от двама ни. Съгласява се да оттегли всички обвинения. Морган обещава да ми изпрати решението по факса още преди обяд.
Благодаря им и бързам да се измъкна. Току-виж, взели, че размислили. В асансьора съм сам и неволно се ухилвам на отражението си в лъскавата бронзова плочка над бутоните. Обвиненията отпадат! Завинаги!
Пресичам паркинга на бегом.
Куршумът бил изстрелян от улицата, пробил прозореца на предната стая, оставяйки в стъклото мъничка дупчица, минал през завесата и привършил полета си дълбоко в стената. Когато чул изстрела, Дек бил в кантората. Куршумът минал на цели три метра от него, но и това му дошло доста. Не посмял да изтича до прозореца. Залегнал под масата и останал там няколко минути.
После заключил вратата и зачакал убиецът да дойде. Никой не се появил. Било е около десет и половина, докато аз разговарях с Ал Ванс. Очевидно никой не е забелязал стрелеца. И да е чул някой, няма да разберем. Из тоя квартал пукотевицата не е рядкост.
Най-напред Дек позвънил на Бъч, който спял. Двайсет минути по-късно Бъч довтасал в кантората въоръжен до зъби и се заел да го успокоява.
Когато пристигам, двамата разглеждат надупченото стъкло и Дек ми разправя за произшествието. Още трепери. Твърди, че е добре, но едва говори. Бъч казва, че щял да дебне от засада под прозореца, за да спипа мръсника, ако пак се появи. В колата имал две пушки и автомат „Калашников“. Е, ако братята Райкър пак решат да се забавляват, господ да им е на помощ.
Не успявам да се свържа с Букър. Марвин Шанкъл го е отмъкнал по работа извън града. Пращам му кратко писмо, в което обещавам да се обадя.
Решаваме да похапнем в уединение, далеч от възхитените тълпи. Двамата с Дек си купуваме сандвичи и обядваме в кухнята на мис Бърди. Бъч е паркирал на алеята зад моето волво. Ще се вкисне, горкият, ако поне веднъж не гръмне с автомата.
Вчера беше голямото седмично чистене, тъй че къщата все още е свежа и не мирише на мухъл. Всичко е готово за посрещане на мис Бърди.
Споразумението е просто и безболезнено. Дек получава всички клиенти, които поиска, а аз — две хиляди долара в срок от деветдесет дни. Ако желае, може да работи с други адвокати. Има правото да се отърве от всички неприятни дела. Папките с дълговете на „Ръфин“ ще бъдат върнати при Букър. Няма да му хареса, но ще го преживее някак.
Не е трудно да отметнем досиетата. Става ми тъжно, като виждам колко малко клиенти сме събрали за шест месеца.
Фирмата разполага с три хиляди и четиристотин долара в банката и няколко неплатени сметки.
Докато дъвчем сандвичите, уреждаме разни дреболии и деловата страна на раздялата се оказва лесна. Но не и личната. Дек няма бъдеще. Не може да издържи изпита за адвокатски права и няма къде да отиде. Няколко седмици ще разчиства старите дела, но не може да работи без човек като мен или Брузър. И двамата го знаем, но си мълчим.
Той си признава, че пак е без пукната пара.
— Хазарт, а? — питам аз.
— Аха. Игралните домове. Все натам ме влече.
Дек е отпуснат, почти замаян. Отхапва грамаден залък и почва шумно да дъвче.
Преди да създадем фирмата миналото лято, получихме равни дялове от обезщетението на Ван Ландъл. Имахме по пет хиляди и петстотин долара, а вложихме само по две хиляди. На няколко пъти ми се наложи да бъркам в спестяванията, но все още имам в банката две хиляди и осемстотин долара — пари, събрани с пестеливост и оскъден живот. Дек също не харчи парите си. Просто ги прахосва на игралната маса.
— Снощи разговарях с Брузър — казва той.
Не съм изненадан.
— Къде е?
— На Бахамските острови.
— И Принс ли е там?
— Аха.
Това е добра новина и ми олеква на сърцето. Дек сигурно знае отдавна.
— Значи са се измъкнали — казвам аз.
Гледам през прозореца и се мъча да си ги представя със сламени шапки и тъмни очила. Тук живееха само на сянка.
— Аха. Нямам представа как. Нали знаеш, за някои работи не се пита. — Дек прави каменна физиономия. Мисли за нещо. — Знаеш ли, че парите са тук?
— Колко?
— Четири милиона в брой. Толкова са събрали от клубовете.
— Четири милиона?
— Аха. На куп. Заключени в мазето на някакъв склад. Тук, в Мемфис.
— И колко ти предлагат?
— Десет процента. Брузър казва, че ако ги докарам до Маями, останалото е негова работа.
— Не го прави, Дек.
— Няма никакъв риск.
— Ще те спипат и отиваш в затвора.
— Не ми се вярва. Федералните вече не дебнат. Нямат представа какво е станало с парите. Всички предполагат, че Брузър си е отмъкнал достатъчно и повече не му трябват.
— А трябват ли му?
— Не знам. Но си ги иска.
— Не го прави, Дек.
— Просто е като две и две. Парите ще се съберат в малко камионче. Брузър казва, че товаренето е най-много два часа. Стигам с камиончето до Маями и чакам инструкции. Ще ми отнеме два дни и ставам богат.
Говори като на сън. Не се съмнявам, че Дек ще опита. Двамата с Брузър отдавна кроят планове. Казах каквото мисля. Той не иска да ме чуе.
Напускаме къщата на мис Бърди и отиваме в апартаментчето. Дек ми помага да пренеса дрехите до колата. Запълвам багажника и половината задна седалка. Нямам желание да посещавам кантората и двамата се сбогуваме край гаража.
— Не те упреквам, че напускаш — казва той.
— Пази се, Дек.
За секунда се прегръщаме неловко и в гърлото ми засяда буца.
— Знаеш ли, Руди, ти сътвори част от историята.
— Заедно я сътворихме.
— Да, и какво получихме?
— Поне ще можем да се хвалим.
Ръкуваме се и очите на Дек овлажняват. Гледам го как се криви и куцука по алеята към колата на Бъч. Потеглят.
Оставям на мис Бърди дълго писмо с обещание да се обадя. Проверявам къщата още веднъж и се сбогувам с апартамента.
Пред една банка спирам и анулирам спестовния си влог. Пачката от двайсет и осем банкноти по сто долара е приятна на пипане. Скривам я под седалката ми в колата.
Вече се смрачава, когато почуквам на задната врата. Дот отваря и почти се усмихва, като ме вижда.
Къщата е сумрачна, тиха и траурна. Едва ли някога ще се промени. Бъди е в леглото, бил хванал грип.
Докато пия нескафе, предпазливо съобщавам новината, че „Грейт Бенефит“ хвърли топа и пак ни прецака. Ако в далечно бъдеще не стане някакво чудо, има да чакаме за пари до второ пришествие. Реакцията на Дот не ме изненадва.
Причините за гибелта на „Грейт Бенефит“ са разнообразни и сложни, но сега тя държи да си мисли, че сама е дръпнала спусъка. Когато най-сетне проумява, лицето й грейва. Една самотна, решителна женица от Мемфис, щата Тенеси, е катурнала гадните копелета.
Утре ще иде на гроба на Дони Рей да му разкаже.
Кели ме чака в хола заедно с Бети Норвел. Стиска кожената чанта, която й купих вчера. Вътре има тоалетни принадлежности и малко дрехи, подарък от дома. Това е цялото й имущество.
Подписваме необходимите документи и благодарим на Бети. Хванати ръка за ръка, изтичваме към колата. Щом сядаме вътре, двамата въздъхваме дълбоко и потегляме.
Пистолетът е под седалката, но вече не се тревожа.
— Накъде, скъпа? — питам аз, когато излизаме на околовръстната магистрала.
Двамата избухваме в смях, защото звучи чудесно. Няма значение накъде!
— Иска ми се да видя планините — казва тя.
— И на мен. На изток или на запад?
— Най-големите.
— Значи на запад.
— Искам да видя сняг.
— Ще ти намерим.
Тя се сгушва до мен и отпуска глава върху рамото ми. Погалвам я по краката.
Пресичаме реката и навлизаме в Арканзас. Мемфис бавно чезне зад хоризонта. Поразително — колко бързо стана всичко. До тази сутрин още не знаехме дали тя ще може да напусне щата. Но обвиненията отпаднаха, пише го лично окръжният прокурор. Днес в три следобед отпаднаха и гаранциите.
Ще потърсим местенце, където никой да не ни намери. Не се боя от преследване, просто искам да ме оставят на мира. Повече не желая да чувам за Дек и Брузър. Нито пък за руините на „Грейт Бенефит“. Не искам мис Бърди да ме търси за правни съвети. Не желая да се тревожа за смъртта на Клиф и всичко около нея. Някой ден двамата с Кели ще поговорим за това, но няма да е скоро.
Ще изберем малко градче с колеж, защото тя иска да учи. Още е само на двайсет години. Пък и аз съм почти хлапе. Захвърлихме тежкия товар и ни чакат хубави дни. Искам да преподавам история в някоя гимназия. Не вярвам да е много трудно. В края на краищата, имам четири години колеж и още три в университета.
Вече за нищо на света няма да имам вземане-даване със закона. Ще оставя разрешителното да изтече. Няма да се впиша в избирателните списъци, та да не ме нарочат за съдебен заседател. Зависи ли от мен, кракът ми няма да стъпи в съда.
Продължаваме да се смеем, докато наоколо става все по-равно и колите по пътя оредяват. Мемфис е на трийсет километра зад нас. Никога повече няма да се върна. Заклевам се.