Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Rainmaker, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Любомир Николов, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 36гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat(2009)
Издание:
Джон Гришам. Ударът
Издателство „Обсидиан“, София, 1995
Редактор: Кристин Василева
Художник: Кръстьо Кръстев
Технически редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN 954-8240-26-2
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Ударът (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Ударът.
Ударът | |
The Rainmaker | |
Автор | Джон Гришам |
---|---|
Първо издание | 1995 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | трилър |
Вид | роман |
„Ударът“ (на английски: The Rainmaker) е шестият роман на американския писател Джон Гришам и е публикуван през 1995 г.
Сюжет
Издания на български език
- 2002 г. – Издателство: „Обсидиан“. (ISBN 954-8240-26-2)
Филмова адаптация
През 1997 г. излиза едноименният филм на режисьора Франсис Форд Копола. Главните роли са изпълнени от Мат Деймън, Дани ДеВито, Джон Войт и Клеър Дейнс.
51
Понеделник сутрин. Сега, като богаташ със свободно време, спя до девет, обличам се неглиже и пристигам в кантората в десет. Съдружникът ми усърдно раздига документите по делото „Блек“ и прибира сгъваемите масички, които от месеци задръстваха приемната. И двамата се хилим и кикотим за най-дребното нещо. Напрежението се изпари. Свършихме си работата и е време да злорадстваме. Той изтичва да купи кафе, седим на бюрото ми и наново преживяваме онези най-честити мигове.
Дек ми е изрязал статията от вчерашния „Мемфис Прес“ за в случай, че ми потрябва още едно копие. Благодаря му, може и да ми потрябва, макар че вкъщи си имам цяла дузина от тоя брой. Заел съм изцяло първа страница на „Метро“ — сред колоните на прекрасно описания ми триумф се мъдри възголемичка снимка на моя милост, както съм седнал на бюрото. Вчера цял ден не можах да откъсна очи от себе си. Вестникът е влязъл в триста хиляди домове. Такава слава с пари не се купува.
Пристигнали са няколко факса. Два от съученици с поздравления и шеговити намеци за заеми. Един много сладък от Мадлин Скинър, дето навремето ми търсеше работа. И два от Макс Лойбърг. Първият е копие на кратка статия за присъдата в някакъв чикагски вестник. Във втория ми изпраща материал с вчерашна дата от вестник в Кливланд. Той описва надълго и нашироко процеса „Блек“, после разказва за растящите неприятности в „Грейт Бенефит“. Вече разследват компанията най-малко в седем щата, включително и в Охайо. Навред из цялата страна са заведени дела от притежатели на полици, а се очакват и много други. Предполага се, че мемфиската присъда ще отприщи поток от процеси.
Ха-ха-ха! Наслаждаваме се на нещастието, което причинихме. Заливаме се от смях, като се сетим как М. Уилфред Кийли разглеждаше финансовите отчети и се мъчеше да открие къде са му парите. Ами сигурно са там някъде вътре.
Цветарят пристига с разкошен букет — Букър Кейн и момчетата от фирмата на Марвин Шанкъл ни поздравяват.
Очаквах телефонът да прегрее от обажданията на хора, търсещи солидна правна защита. Ама засега немее. Дек каза, че имало две обаждания преди десет, но едното било грешка. Не се притеснявам.
В единайсет звъни Киплър и аз се прехвърлям на чистия телефон да не би Дръмонд още да подслушва. Иска да ми разкаже интересна история, в която можело и аз да се намеся. Миналия понеделник, преди да започне процесът, докато ни беше събрал в кабинета си, казах на Дръмонд, че съм готов на споразумение срещу един милион и двеста. Дръмонд изпръхтя презрително и отидохме на процес. Явно не е успял да предаде тази оферта на клиента си, който сега твърди, че щял да се замисли сериозно над предложението ми. Не се знае дали щяхме да постигнем споразумение в онзи момент, но погледнато от днешна дата, милион и двеста се преглъщат много по-лесно от петдесет милиона и двеста. Във всеки случай компанията сега заявява, че сме щели да го постигнем, и обвинява адвоката си, великия Лио Ф. Дръмонд, в непростимо прегрешение, задето е пропуснал или не е пожелал да им предаде офертата ми.
Ъндърхол, юристът им, цяла сутрин разговарял по телефона ту с Дръмонд, ту с Киплър. Компанията е бясна, чувства се унижена и обидена и явно си търси изкупителна жертва. Отначало Дръмонд отрекъл да е имало такова предложение от моя страна, но Киплър му подлял вода. И тук вече опирало до мен. Може би щели да поискат клетвена декларация, в която да се изложат фактите според моите спомени. На драго сърце, казвам аз. Мигом ще седна да я натракам.
„Грейт Бенефит“ вече се е отказала от услугите на Дръмонд и „Тинли Бринт“, но можело да стане и по-страшно. Ъндърхол е споменал, че ще съдят адвокатската фирма за небрежно отношение към клиента. И тогава тежко й! Като всички фирми „Тинли Бринт“ има застраховка срещу такива искове, но тя не може да е безгранична. Полица за 50 000 000 долара е нещо нечувано. Петдесетмилионната грешка на Лио Дръмонд ще има жестоки последици за финансите на фирмата.
При тази вест не мога да сдържа усмивката си. Като затварям, предавам разговора на Дек. Идеята „Брилянтин“ да бъде съдена от една застрахователна компания ни развеселява страхотно.
После звъни Купър Джаксън. Той и приятелите му тази сутрин са завели дело във Федералния съд в Шарлот. Представляващ над двайсет притежатели на полици, изиграни от „Грейт Бенефит“ през деветдесет и първа, годината на голямата измама. Иска да ме посети в кантората, когато ми е удобно, и да прегледа моето досие. По всяко време, казвам, по всяко време.
Двамата с Дек обядваме при Мо, старо ресторантче в центъра, близо до Съдебната палата, където обичат да ходят адвокатите и съдиите. Привличам няколко погледа, получавам едно ръкостискане, едно потупване по рамо от състудент. Трябва по-често да ям тук.
Бойната операция е определена за тази вечер, понеделник, защото игрището е сухо, а температурата четири-пет градуса. Последните три мача били отложени поради лошо време. Какви са тия кретени, дето играят бейзбол посред зима? Кели не ми отговаря. Ясно е с какъв кретен си имаме работа. Но е сигурна, че при това хубаво време довечера ще играят. От две седмици страдали без топката и пиянските вечери; нямало подвизи, с които да се пъчат. Клиф за нищо на света нямало да пропусне мача.
Той е от седем и за по-сигурно минаваме с колата покрай самото игрище. „Транспорт PFX“ наистина се жълтее там. Профучаваме и изчезваме. Досега не съм вършил такова нещо и ми е доста нервно. Всъщност и на нея й трепери под лъжичката. Почти не си говорим. Колкото повече приближаваме към апартамента им, толкова по-бързо карам. Под седалката имам пистолет и не възнамерявам да се разделям с него.
Кели смята, че ще свършим всичко за по-малко от десет минути, освен ако Клиф не е сменил бравата. Тя иска да прибере набързо повечето си дрехи и няколко лични вещи. Максимум десет минути, казвам й, защото съседите може да ни видят. А тези съседи, току-виж, се обадили на Клиф и ще стане тя една…
Раните й са отпреди пет дни и болката се е поуталожила. Може да се движи криво-ляво. Казва, че ще й стигнат силите да си прибере дрехите светкавично. Но и аз трябвало да помогна.
Жилищният комплекс е на петнайсет минути от игрището. Състои се от шест-седем триетажни блока, разпръснати около плувен басейн и два тенис корта. Шейсет и осем апартамента, указва табелата. Слава богу, бившият й вече апартамент е на партера. Не мога да паркирам близо до вратата, тъй че решавам първо да влезем вътре, да вземем каквото взимаме, а после аз ще спра на тревата пред входа, ще метна всичко на задната седалка и ще изчезнем.
Паркирам колата и дълбоко си поемам дъх.
— Страх ли те е? — пита тя.
— Да. — Пресягам се под седалката и изваждам пистолета.
— Успокой се. Той е на игрището. За нищо на света няма да пропусне играта.
— Щом казваш. Ами да действаме.
Промъкваме се в мрака към нейния блок, без да видим жива душа. Ключът влиза в ключалката. Вратата се отваря, ние сме вътре. Светва се една лампа в кухнята и една в коридора, което стига колкото да виждаме навсякъде. На два стола в дневната са нахвърляни мъжки дрехи. Празни бирени кутии и торбички от пуканки са осеяли масичките и пода под тях. Клиф, сламеният вдовец, се е проявил като голям мърляч. Тя спира за секунда, оглежда се с отвращение и казва:
— Извинявай.
— Побързай, Кели — подканям я. Оставям пистолета на тесния бар, отделящ дневната от кухнята. Влизаме в спалнята, където светвам една нощна лампа. Леглото не е оправяно от дни. И тук бирени кутии, остатъци от пица. Омачкан „Плейбой“. Тя посочва чекмеджетата на овехтяло скринче.
— Там ми са нещата — казва тя. И двамата шепнем.
Свалям калъфките на възглавниците и започвам да ги тъпча с бельо, чорапи, пижами. Кели измъква дрехи от гардероба. Нарамвам куп рокли и блузи и ги хвърлям на едно канапе в дневната, сетне пак се връщам в спалнята.
— Не можеш всичко да вземеш — казвам й, като надниквам в претъпкания гардероб. Тя си мълчи, подава ми друг куп и аз го отнасям. Работим бързо, безмълвно.
Чувствам се като крадец. При всяко движение се вдига страшен шум. Сърцето ми блъска в гърдите, докато препускам между дневната и спалнята.
— Стига толкова — казвам накрая. Тя държи натъпкана калъфка, а аз — няколко рокли на закачалки и вървя след нея към дневната. — Давай да се измъкваме — казвам й изнервен до краен предел.
Откъм прага се чува шум. Някой се опитва да влезе. Замръзваме и се споглеждаме. Тя пристъпва към вратата, която внезапно се отмята встрани и я удря. Запраща я в стената. Клиф Райкър връхлита в стаята.
— Кели! Ето ме и мен — виква той и в този миг я вижда как се свлича върху един стол. Застанал съм точно пред него, има-няма на три метра, а той се движи светкавично и се размазва пред очите ми. Виждам само жълтата му фланелка „Транспорт PFX“, кръвясалите очи и любимото му оръжие. Вкаменявам се от ужас, докато той вдига алуминиевата бухалка и я завърта с все сила над главата ми. — Копеле гадно! — изкрещява и с ловък замах се прицелва в мен. Колкото и да съм изненадан, успявам да приклекна на стотни от секундата, преди бухалката да се стовари отгоре ми. Чувам я как свисти. Усещам мощта й. На домашен терен ударът му улучва злочеста дървена подпора в края на бара, нацепва я на милион тресчици и събаря куп мръсни чинии. Кели изпищява. Замахът цели да ми строши черепа, но като ме пропуска, тялото на Клиф се превърта от инерцията и спира с гръб към мен. Хвърлям се като бесен и го събарям върху стола, отрупан с рокли на закачалки. Зад нас Кели отново надава писък.
— Пистолетът — изкрещявам аз.
Клиф е бърз и як. Успява да се изправи, преди да съм си възвърнал равновесието.
— Ще те убия — виква той, отново се прицелва, но не ме улучва. Едва се изплъзвам. Вторият удар не разцепва друго освен въздуха. — Копеле гадно — изръмжава той и размахва бухалката.
Няма да му дам трета възможност, решавам светкавично. Още преди да насочи бухалката към мен, косо забивам в лицето му десен прав. Попада в челюстта му и го зашеметява, колкото да успея да го ритна в чатала. Идеално попадение на обувката ми. Буквално чувам как топките му се пръсват в съпровод на канския крясък. Бухалката се килва надолу, сграбчвам я и му я изтръгвам.
Замахвам силно и го хласвам в лявото ухо. Зловещ звук. Хрущят и пукат кости. Строполява се на четири крака и главата му се люшка един миг, после той се обръща и ме поглежда. Надига глава и понечва да се изправи. Вторият ми замах е едва ли не от тавана, събрал всичката ми сила. С цялата си омраза и страх стоварвам бухалката върху темето му.
Тъкмо да замахна отново, и Кели се вкопчва в мен.
— Спри, Руди!
Спирам. Поглеждам я обезумял, после свеждам очи към Клиф. Той е проснат по корем, тресе се и стене. Гледаме с ужас как тялото му се укротява. Още някой и друг спазъм. Мъчи се да изрече нещо. Издава гърлен звук, от който ни призлява. Опитва да помръдне главата си, от която шурти кръв.
— Ще убия тая гад, Кели — казвам задъхано, все още разлюлян от страх и бяс.
— Не!
— Да! Той би ни очистил.
— Дай ми бухалката — казва тя.
— Какво?
— Дай ми бухалката и изчезвай.
Смаян съм от спокойствието й в този момент. Знае точно какво трябва да прави.
— Какво ще правиш… — Поглеждам нея, поглеждам него.
Тя издърпва бухалката от ръцете ми.
— Не ми е за пръв път. Изчезвай. Бързо се скривай. Не си бил тук тази вечер. Ще ти се обадя по-късно.
Нищо не мога да сторя, освен да стоя вцепенен и да се взирам в мъжа на пода, който бере душа.
— Моля ти се, Руди — казва тя и лекичко ме побутва към вратата. — Ще ти се обадя по-късно.
— Добре, добре.
Отивам в кухнята, взимам пистолета и се връщам при нея. Гледаме се, после извръщаме очи към него. Прекрачвам прага. Тихо затварям вратата след себе си и се озъртам за любопитни съседи. Няма жива душа. Миг-два се колебая накъде. Отвътре никакъв звук.
Чувствам, че ми прилошава. Прокрадвам се в мрака. Изведнъж целият се обливам в пот.
Първата полицейска кола успява да пристигне за десет минути. Бързо се появява и втора. После линейка. Снишил съм се във волвото сред претъпкания паркинг и наблюдавам всичко това. Санитарите се потътрят към апартамента. Нова полицейска кола. Червени и сини светлини озаряват нощта и привличат цяла тълпа. Минутите текат, а от Клиф ни вест, ни кост. Един санитар се появява на входа и едва-едва измъква нещо от линейката. Не бърза човекът.
Кели е самичка вътре, уплашена, трябва да отговаря на стотици въпроси какво и как се е случило, а аз се спотайвам тук като последен страхливец. Снишавам се зад волана с надежда никой да не ме види. Защо я изоставих? Да ида ли да я спася? Главата ми ще се пръсне, всичко се размазва пред очите ми и бясното святкане на червени и сини буркани ме ослепява.
Не може да е умрял. Виж, осакатен… Но не и мъртъв.
Мисля да се върна. Шокът поотминава и страхът здраво ме сграбчва. Искам да изнесат Клиф на носилка и да изчезнат с него. Да го откарат в болница, да го обинтоват. Внезапно ми се приисква той да живее. Мога да се справя с него като жив човек, макар и побъркан. Хайде, Клиф, хайде, младежо! Надигни се, застани на прага.
Човек досега не съм убивал.
Тълпата нараства и един полицай я избутва назад.
Губя представа за времето. Отпред спира „гробарката“ на „Съдебна медицина“ и предизвиква у възбудените зяпачи порой от клюки. Клиф няма да бъде качен на линейката, Клиф ще бъде откаран в моргата. Открехвам вратата и повръщам възможно най-тихичко, но оплесквам колата до мен. Никой не ме чува. После обърсвам уста и се смесвам с тълпата. „Уби я накрая“ — чувам някакъв глас. Ченгетата сноват навън-навътре. На четири-пет метра съм от входа, изгубен в море от лица. Полицията обгражда блока с жълта лента. През няколко секунди зад прозорците проблясва светкавица на фотоапарат.
Чакаме. Трябва да я видя, но какво мога да сторя. През тълпата пробягва друг слух, който всъщност съдържа истината. Той е мъртвият. Смятат, че тя го е убила. Слушам внимателно какво се говори, та ако някой е видял от апартамента да излиза непознат малко след крясъците и писъците, поне да знам. Движа се бавно, наострил слух. Нищо такова не чувам. Отдалечавам се за няколко минути и пак повръщам зад храстите.
Около входа настъпва раздвижване и един санитар излиза заднишком, измъквайки носилка. Трупът е в сребрист чувал. Бавно тикат носилката по тротоара към „гробарката“ и я пъхват вътре. След минути се появява Кели, придружена от двама полицаи. Изглежда мъничка и уплашена. Слава богу, не е с белезници. Успяла е да се преоблече и сега е с джинси и бяла блузка. Качват я на задната седалка в една патрулна кола и заминават. Изтичвам към волвото и подкарвам към полицейския участък.
Съобщавам на сержанта зад бюрото на входа, че съм адвокат, че клиентката ми току-що е била арестувана, и настоявам да съм с нея, докато я разпитват. Казвам го достатъчно настойчиво и той набира някакъв номер бог знае къде. С мен тръгва друг полицай и ме отвежда на втория етаж, където в една стая за разпити седи Кели. Иззад стъклена преграда я гледа следовател от отдел „Убийства“. Казва се Смодъртън. Подавам му визитната си картичка. Той не благоволява да се ръкува с мен.
— Вие, адвокатите, сте доста чевръсти — изрича с пълно презрение.
— Тя ми се обади веднага след като е позвънила на 911. Какво установихте досега?
И двамата гледаме към нея. Тя седи на края на дълга маса и бърше очите си с книжна кърпичка. Смодъртън сумти, преценявайки какво точно да ми каже.
— Установихме, че съпругът й лежи мъртъв на пода в дневната с фрактура на черепа, изглежда, от удар с бейзболна бухалка. Не ни е казала кой знае колко, само, че се развеждат, промъкнала се вкъщи да си прибере дрехите, но той я сварил и започнал скандал. Бил много пиян, та някак успяла да му измъкне бухалката от ръцете и ето го сега в моргата. Вие с развода й ли се занимавате?
— Да. Ще ви дам копие от молбата. Миналата седмица съдията му разпореди да стои по-далеч от нея. Четири пъти я е пребивал.
— Видяхме следите от побоя. Искам просто да й задам няколко въпроса. Да имате нещо против?
— Не, разбира се.
Двамата с него влизаме в стаята. Кели се изненадва, като ме вижда, но успява да запази хладнокръвие. Следва лека съчувствена прегръдка на адвокат и клиентка. Към Смодъртън се присъединява и друг цивилен полицай на име Хемлит, който носи касетофон. Не възразявам. След като го включва, вземам инициативата в свои ръце.
— За протокола, казвам се Руди Бейлър, адвокат на Кели Райкър. Днес е понеделник, петнайсети февруари, деветдесет и трета година. Намираме се в Главното полицейско управление в центъра на Мемфис. Присъствам тук, защото клиентката ми позвъни у нас тази вечер, около седем и четирийсет и пет. Току-що се била обадила на 911 и каза, че според нея съпругът й е мъртъв. — Кимвам към Смодъртън, че сега може да продължи, а той ме поглежда тъй, сякаш му иде да ме удуши. Ченгетата мразят адвокатите, но тъкмо сега това най-малко ме притеснява. Смодъртън започва с ред въпроси относно Кели и Клиф — рождени дати, женитба, занятие, деца и тъй нататък. Тя отговаря търпеливо, с празен поглед. Подутината на лицето й е спаднала, но под лявото око синината не се е разсеяла. На веждата й още е залепена марля. Примира от страх.
Описва побоя с достатъчно подробности, та и на трима ни да настръхне кожата. Смодъртън изпраща Хемлит да донесе протоколите от трите ареста на Клиф заради побой. Тя разказва за физическото насилие, неотразено в протоколи, неописано на хартия. Говори за бейзболната бухалка и онзи път, когато й е счупил глезена с нея. Няколко пъти само я е насинявал, когато не му се щяло да троши кости.
Говори за последния побой, за решението си да избяга и да се скрие, а после да заведе дело за развод. Звучи безкрайно убедително, защото казва самата истина. Притеснява ме друго: скорошните неизбежни лъжи.
— Защо се върнахте вкъщи тази вечер? — пита Смодъртън.
— Да си прибера дрехите. Бях сигурна, че няма да е там.
— Къде бяхте отседнали през последните няколко дни?
— В един приют за малтретирани жени.
— Как се нарича той?
— Не бих желала да казвам.
— Тук, в Мемфис, ли се намира?
— Да.
— Как стигнахте тази вечер до апартамента си?
При този въпрос сърцето му подскача, но тя вече е помислила за това.
— С моята кола — отговаря.
— Каква марка е?
— Фолксваген разбит.
— Къде е тя сега?
— На паркинга пред апартамента.
— Можем ли да я огледаме?
— Не преди мен — казвам аз, спомнил си внезапно, че тук съм адвокат, а не съучастник.
Смодъртън поклаща глава. Ако се убиваше с поглед, сега да съм труп.
— Как влязохте в апартамента?
— Със собствения си ключ.
— Какво направихте, като влязохте?
— Отидох в спалнята и започнах да си събирам дрехите. Натъпках три-четири калъфки с вещите си и стоварих куп неща в дневната.
— Колко време мина, преди да се върне мистър Райкър?
— Може би десет минути.
— Какво стана тогава?
Тук се намесвам аз.
— Тя няма да отговори на този въпрос, докато не получа възможност да поприказвам с нея насаме и да се запозная със случилото се. Засега разпитът свършва.
Пресягам се и натискам червеното копче за изключване на касетофона. Смодъртън кипи отвътре, докато си преглежда бележките. Хемлит се връща с протоколите от арестите. И двамата се надвесват над тях. С Кели не се поглеждаме, но краката ни се докосват под масата. Смодъртън написва нещо на един лист и й го подава.
— С това ще се занимава отдел „Убийства“, но в прокуратурата ще се заведе като „Семейно насилие“. Оттук нататък случаят се поема от мисис Морган Уилсън.
— Но я оставяте тук, в ареста.
— Нямам право да я пусна.
— По какво обвинение я задържате?
— В непредумишлено убийство.
— Можете да я пуснете под мое попечителство, след като съм неин адвокат.
— Не, не мога — отвръща гневно той. — Що за адвокат сте вие?
— Тогава я освободете под гаранция.
— Няма да стане — казва той и отправя неуверена усмивка към Хемлит. — Имаме мъртвец. За тая работа трябва подпис от съдия. Уговорете се с него, и е свободна. Аз съм един обикновен следовател.
— В затвора ли влизам? — пита Кели.
— Нямаме друг избор, мадам — казва Смодъртън с внезапно омекнал глас. — Ако адвокатът ви е печен, ще ви измъкне още утре. Разбира се, трябва да сте в състояние да внесете гаранцията. Но не мога да ви пусна ей тъй, защото сте ми симпатична.
Пресягам се и хващам ръката й.
— Спокойно, Кели, ще те изведа оттук колкото се може по-рано утре сутринта.
Тя кима бързо, стиска зъби, мъчи се да бъде силна.
— Може ли да я настаните в единична килия? — помолвам аз Смодъртън.
— Виж какво, мой човек, аз не съм шеф на затвора. Вие, адвокатите, по-лесно се оправяте с надзирателите. Те обичат да им се обаждат адвокати.
Не ме провокирай, приятелче. Тая вечер строших вече един череп. Гледаме се с ненавист.
— Благодаря — казвам аз.
— Няма нищо. — Той и Хемлит ритват назад столовете си и тромаво се запътват към вратата. — Разполагате с пет минути — подхвърля той през рамо. Затръшват вратата.
— Не мърдай оттам, чуваш ли? — изшептявам аз. — Наблюдават ни през стъклото. А може и да ни подслушват, тъй че внимавай какво казваш.
Тя не казва нищо.
Продължавам само в ролята на адвокат и казвам сковано:
— Съжалявам, че се е случило така.
— Какво означава „непредумишлено“?
— Много неща, но най-вече „без да искаш“.
— Колко време може да лежа?
— Първо трябва да те осъдят, а това няма да се случи.
— Обещаваш ли?
— Обещавам. Много ли се уплаши?
Тя бавно бърше очи и мисли дълго.
— Той има безброй роднини и всички са като него. Всичките пияници, грубияни, побойници. — Ужасно ме е страх от тях.
Не се сещам какво да й отговоря. И мен ме е страх от тях.
— Не могат да ме принудят да ида на погребението, нали?
— Не.
— Добре.
След няколко минути идват да я приберат и този път й слагат белезници. Гледам ги как я отвеждат по коридора. Спират пред асансьора и Кели наднича иззад един полицай да ме види. Помахвам й бавно. Тя изчезва.