Джон Гришам
Ударът (47)

47

Секунди след като Пейтън Рейски е заел свидетелското място в слънчевото утро на четвъртъка, му подавам копие от обидното писмо и моля да го прочете. После питам:

— А сега, мистър Рейски, според вас, като вещо лице, урва дали е справедлив и обоснован отговор от „Грейт Бенефит“?

Предупредили са го.

— Разбира се, че не. Това е ужасно.

— Шокиращо, нали?

— Да. Но разбрах, че авторът на това писмо вече не работи в компанията.

— Кой ви го каза? — питам аз много подозрително.

— Ами не си спомням името. Някой от компанията.

— А този непознат спомена ли ви по каква причина е напуснал мистър Крокит?

— Не мога да ви кажа. Вероятно има нещо общо с писмото.

— Вероятно? Сигурен ли сте, или просто предполагате?

— Всъщност не съм сигурен.

— Благодаря. А дали този непознат ви е казал, че мистър Крокит е напуснал компанията два дни преди датата за показанията му по делото?

— Струва ми се, че не.

— Не знаете защо е напуснал, така ли?

— Не.

— Добре. Помислих, че се опитвате да внушите на съдебните заседатели, че мистър Крокит е напуснал компанията, защото е авторът на писмото. Нямахте предвид това, нали?

— Не.

— Благодаря.

Вчера, докато си пиехме виното, решихме, че ще е грешка да стоварим инструкциите върху главата на Рейски. Има няколко причини да мислим така. Първо, съдебните заседатели вече са запознати с доказателството. Второ, в началото то бе представено по много драматичен и ефектен начин — иначе казано, хванахме Лъфкин да плещи лъжи. Трето на Рейски всичко много бързо му идва на езика и ще е трудно да го притиснем. Четвърто, имал е достатъчно време да се подготви за нашата атака, а ще свърши по-добра работа, ако забави своята. Пето, той ще се вкопчи във възможността да обърка съдебните заседатели още повече. И най-важното — това ще отнеме много време. Спокойно ще загубим часове наред, спорейки с него по инструкциите и статистическите данни. Един цял ден ще отиде на вятъра, а няма да стигнем доникъде.

— Кой ви плаща заплатата, мистър Рейски?

— Моят работодател. Националният съюз на застрахователите.

— Откъде се набират средствата?

— От самите застрахователни компании.

— „Грейт Бенефит“ подпомага ли дружеството?

— Да.

— И с какви суми?

Той поглежда Дръмонд, който вече е скочил на крака.

— Възразявам, ваша светлост! Това няма отношение към делото!

— Отхвърля се. Мисля, че има.

— Колко, мистър Рейски? — услужливо повтарям аз.

Очевидно не му се ще да каже. Поглежда ме докачливо.

— Десет хиляди долара на година.

— Значи на вас плащат повече, отколкото са отпуснали на Дони Рей Блек.

— Възразявам!

— Приема се.

— Извинете, ваша светлост. Оттеглям думите си.

— Наредете да ги изтрият от протокола — ядосано процежда Дръмонд.

— Да се изтрият от протокола.

Поемаме си дъх, докато страстите се уталожат.

— Извинете ме, мистър Рейски — казвам аз смирено и му хвърлям поглед, изпълнен с истинско разкаяние. — Всичките ви пари ли идват от застрахователни компании?

— Нямаме други спонсори.

— Колко компании подпомагат съюза?

— Двеста и двайсет.

— И каква е цялата сума от дарения за миналата година?

— Шест милиона долара.

— А вие използвате тези пари, за да поддържате своето лоби?

— Да, поддържаме лоби.

— Плащат ли ви допълнително, за да свидетелствате на този процес?

— Не.

— Защо сте тук?

— Защото „Грейт Бенефит“ се свърза с мен. Помолиха ме да се явя като свидетел.

Обръщам се и посочвам Дот Блек — много бавно.

— Мистър Рейски, бихте ли погледнали мисис Блек, погледнете я право в очите, и бихте ли й казали, че „Грейт Бенефит“ е подходила честно и правилно към искането на нейния син?

Трябват му няколко секунди, за да насочи погледа си към лицето на Дот, но няма избор. Кимва и накрая изхъхря:

— Да, разбира се.

Естествено, бях го предвидил. Исках да свърша с показанията на Рейски по драматичен начин, но със сигурност не съм очаквал комичен ефект. Мисис Бевърдий Хардауей, петдесет и една годишна чернокожа здравенячка, съдебен заседател номер три, седи в средата на предната редица и при нелепия му отговор прихва. Това е внезапен изблик на смях, очевидно спонтанен, защото тя мигом се опомня. Бързо запушва уста с шепи. Стиска челюсти, скърца със зъби и се озърта трескаво, за да види доколко е успяла да всее смут. Но тялото й продължава лекичко да се тресе.

За неин лош късмет — който за нас си е жива благодат — избликът е заразителен. Мистър Рансън Пелк, седящ зад нея, почва да хихика, все едно го гъделичкат. Също и мисис Ела Фей Солтър, която седи до мисис Хардауей. Миг след първото прихване из цялата ложа се носи смях. Някои от съдебните заседатели поглеждат мисис Хардауей, сякаш тя все още е най-голямата немирница. Други са се втренчили в Рейски и озадачено клатят глава.

Рейски схваща положението по най-неблагоприятния начин — че се смеят на него. Главата му клюмва и той се вторачва в пода. Дръмонд решава просто да не обръща внимание, макар че сигурно вътрешно се яде. В неговото обкръжение от млади умни орлета всички до един са забили носове в папки и тефтери — не можеш да им видиш очите. Олди и Ъндърхол пък си разглеждат чорапите.

И на самия Киплър му иде да се разсмее. Той изтърпява за малко комедията. Щом смехът започва да утихва, потропва с чукчето, сякаш да потвърди официално факта, че показанията на Пейтън Рейски са докарали съдебните заседатели до смях.

Всичко това минава много бързо: абсурдният отговор, избликът на смях, подхилването, кикотенето и скептично клатещите се глави — то трае само мигове. Ала забелязвам, че някои заседатели наистина са изпитали облекчение. Искало им се е да се изсмеят, да изразят недоверието си и по този начин, ако ще само за миг, да покажат на Рейски и на „Грейт Бенефит“ какво точно мислят за всичко онова, което са чули.

Колкото и кратък да е този миг, той наистина е скъпоценен. Усмихвам им се. И те ми се усмихват. Вярват на всичко, което казват моите свидетели, и на нито една дума, изречена от хората на Дръмонд.

— Нямам повече въпроси, ваша светлост — казвам с отвращение, все едно вече ми е писнало от този лъжец и мошеник.

Дръмонд очевидно е изненадан. Мислел е, че ще си прекарам деня, като тормозя Рейски ту с инструкциите, ту със статистическите данни. Шумоли с хартии, шепне нещо на Т. Прайс, после се изправя.

— Следващият ни свидетел е Ричард Пелрод.

Пелрод е главният експерт по молбите, шефът на Джаки Леманчик. Докато даваше предварителните показания, се показа като ужасен свидетел — целият свят му беше крив. Но това, че се появи и сега, изобщо не е изненада. Нали трябва да окалят Джаки по някакъв начин. Пелрод й е бил прекият началник.

Той е на четирийсет и шест години, среден на ръст, с бирено коремче, рядка коса и невзрачни черти; лицето му е покрито с кафеникави петна. Надянал е смешни очилца. Горкичкият, никак не е привлекателен, ала това явно не го притеснява. Ако вземе да изтърси, че Джаки Леманчик е само една въртиопашка, опитала се да оплете в мрежите си и неговото тяло, бас държа, че съдебните заседатели отново ще прихнат.

Пелрод е раздразнителен като всеки чиновник, занимавал се с искания за плащане цели двайсет години.

Макар и една идея по-дружелюбен от обикновен инкасатор, той не смогва да внуши на съдебните заседатели нито топлота, нито доверие. Канцеларски плъх, който сигурно работи в една и съща остъклена кутийка откакто се помни.

И той е най-доброто, с което разполагат! Не могат да върнат Лъфкин или Олди, нито Кийли, защото съдебните заседатели вече им нямат капка доверие. Дръмонд има още половин дузина хора от централния офис в своя свидетелски списък, но се съмнявам дали ще ги призове всичките. Какво всъщност да кажат? Че инструкциите не съществуват? Че тяхната компания не лъже и не крие документи?

Половин час Дръмонд и Пелрод следват добре отрепетиран сценарий — нови изумителни разработки на отдела, нови героични усилия на „Грейт Бенефит“ да обслужва честно и почтено клиентите си, нови прозевки в ложата.

Съдията Киплър решава да се намеси. Прекъсва скучната игричка на въпроси и отговори:

— Господин адвокат, може ли да минем по-нататък?

Дръмонд се прави на шокиран и наранен.

— Но, ваша светлост, имам право да разпитам подробно този свидетел!

— Разбира се. Но онова, което той каза досега, вече е познато на съдебните заседатели. Просто повтаря същото.

Дръмонд направо недоумява. Понечва, доста неуспешно, да изкара, че съдията се заяжда с него.

— Не си спомням да сте подканяли ищеца да побърза.

Не трябваше да го казва. Опитва се да удължи словесната схватка, само че не си е избрал подходящия съдия.

— То е, понеже съдебните заседатели не заспиват, докато мистър Бейлър води разпита, мистър Дръмонд. А сега побързайте.

Прихването на мисис Хардауей и хихикането, което последва, очевидно са поотпуснали съдебните заседатели. Сега са по-оживени, готови отново да се веселят за сметка на защитата.

Дръмонд се вторачва гневно в Киплър — все едно иска да обсъдят това по-късно и да си изяснят някои работи. Връщаме се към Пелрод, който прилича на жабок с притворени очи, килнал глава настрани. Допуснати са грешки, признава Пелрод в бледо усилие за разкаяние, но не толкова съществени. И, ако искате, вярвайте, но повечето от тези грешки са благодарение на Джаки Леманчик, млада жена с доста лични проблеми.

Връщаме се за момент към искането на семейство Блек и Пелрод коментира някои по-малко компрометиращи документи. Не се и докосва до отказите и вместо това надълго и нашироко се занимава с разни хартийки, които нито са особено важни, нито имат някаква връзка със случая.

— Мистър Дръмонд — сухо го прекъсва Киплър, — помолих ви да продължите нататък. Тези документи ще бъдат на разположение на съдебните заседатели. Другите ви свидетели вече дадоха показания по същите въпроси. Хайде, по-живо.

Дръмонд явно е оскърбен. Един несправедлив съдия го поучава и се заяжда с него. Трябва му време да се овладее. Но в момента не е на нужната висота.

Решават да опитат нова стратегия за инструкцията. Пелрод казва, че това е само някаква си брошурка. Лично той не я е поглеждал от години. Постоянно я променят — толкова често, че повечето дългогодишни служители не й обръщат внимание. Дръмонд му показва глава „U“ — и излиза, че мошеникът му с мошеник никога досега не я е виждал дори! Нищо не му говори. Нито пък на многото му подчинени. Лично той не познава и един служител, дето да си прави труда да я поглежда.

Тогава как всъщност се процедира с исканията? Пелрод ни осведомява. С подсказване от Дръмонд той ни повежда по обичайните канали. Стъпка по стъпка, формуляр по формуляр, бележка по бележка. Гласът на Пелрод е монотонен и отегчава хората в ложата до смърт. Лестър Дейс, съдебен заседател номер осем, седнал на задната редица, клюмва и задрямва. Прозевки и натежали клепачи. Мъчат се да останат будни, ала напусто.

Това не минава незабелязано.

И да е съкрушен от неуспеха си да смае съдебните заседатели, Пелрод не го показва. Тонът му не се променя, нито пък маниерът. Завършва с обезпокоителни разкрития за Джаки Леманчик. Знаело се, че има проблеми с пиенето, на работа често лъхала на алкохол. Отсъствала най-често от всички служители. Ставала все по-безотговорна и уволнението й било неизбежно. Ами сексуалните й забежки?

Тук Пелрод и „Грейт Бенефит“ трябва да внимават, защото тази тема ще се обсъжда и друг път, в друга съдебна зала. Каквото и да се каже сега, ще бъде записано и съхранено за в бъдеще. Така че вместо да я представя като никаквица, дето ляга с когото й падне, Дръмонд мъдро прехвърля разговора на по-високо ниво.

— Наистина нямам представа за тия неща — казва Пелрод и отбелязва мъничка точка пред съдебните заседатели.

Продължават да ни утрепват времето и така почти до обяд, когато прехвърлят Пелрод на мен. Киплър иска да обяви обедна почивка, но го уверявам, че няма да отнеме много време. Съгласява се неохотно.

Започвам, като подавам на Пелрод копие от отказа, който е подписал и изпратил на Дот Блек. Това е четвъртият по ред отказ — въз основа на твърдението, че левкемията на Дони Рей била предшестващо обстоятелство. Поисквам да го прочете на съдебните заседатели и да потвърди, че е негов. Позволявам му да се опита да обясни защо го е изпратил, но, разбира се, няма как. Писмото е било нещо лично между Пелрод и Дот Блек и не е било предназначено да се чете от други и другаде — със сигурност не и в тази съдебна зала.

Приказва за някакъв формуляр, попълнен погрешно от Джаки, и за някакво недоразумение с мистър Крокит — е, добре де, допусната е грешка. Много съжалява за нея.

— Май е доста късничко да съжалявате, а? — питам го аз.

— Изглежда.

— Когато изпратихте това писмо, не предполагахте, че ще последват още четири отказа, нали?

— Не.

— Значи, то е писано с намерение да бъде окончателен отказ, прав ли съм?

В писмото пише „окончателен отказ“.

— Предполагам.

— Каква е причината за смъртта на Дони Рей Блек?

Той свива рамене и казва:

— Левкемия.

— А какво заболяване е предизвикало предявяването на искането за обезщетение?

— Левкемия.

— В това ваше писмо какво предшестващо обстоятелство споменавате?

— Грип.

— А кога Дони Рей е прекарал грип?

— Не мога да ви кажа точно.

— Да извадя досието, ако желаете, да проверим заедно.

— Не, няма нужда. — На всичко е готов, само и само да не се захващам с досието. — Май на петнайсет или на шестнайсет години…

— Значи, на петнайсет-шестнайсет години е прекарал грип, преди да бъде издадена полицата, но той не се споменава в молбата за закупуването й.

— Именно.

— А сега, мистър Пелрод, кажете с вашия богат опит, да сте срещали случай, в който прекаран грип да е предизвикал по някакъв начин появата на остра левкемия пет години по-късно?

Има само един отговор, но той просто не може да го даде.

— Мисля, че не съм.

— Това твърдо „не“ ли означава?

— Да.

— Излиза, че грипът не е имал нищо общо с левкемията, нали така?

— Да, така.

— Значи в писмото сте излъгали?

Разбира се, че е излъгал, а сега пак ще излъже, ако каже, че тогава не е лъгал. Заседателите ще го схванат. В капана е, но Дръмонд е имал време да поработи с него.

— Писмото беше грешка — казва Пелрод.

— Лъжа или грешка?

— Грешка.

— Грешка, спомогнала да бъде убит Дони Рей Блек?

— Възразявам! — изревава Дръмонд от мястото си.

Киплър се замисля за секунда. Очаквах възражението и очаквам да се приеме. Негова светлост обаче е решил друго.

— Отхвърля се. Отговорете на въпроса.

— Искам да повдигна постоянно възражение срещу насоката, която взема разпитът. — Дръмонд е побеснял.

— Отбелязвам си. Моля, отговорете на въпроса, мистър Пелрод.

— Беше грешка, само това мога да кажа.

— А не лъжа?

— Не.

— Ами показанията ви пред тези заседатели? С лъжи ли са пълни, или с грешки?

— Нито с едното, нито с другото.

Обръщам се, посочвам Дот Блек, после поглеждам свидетеля.

— Мистър Пелрод, като главен експерт, можете ли да погледнете мисис Блек право в очите и да й кажете, че искането на сина й е било справедливо преценено от вашата компания? Можете ли?

Той примигва, потръпва, мръщи се и поглежда Дръмонд за наставления. После кашля, приема обидено изражение и заявява:

— Едва ли може да ме принудите да направя подобно нещо.

— Благодаря. Нямам повече въпроси.

Свършил съм за по-малко от пет минути. Държа защитата в шах. Смятали са, че ще си прекараме целия ден само с Рейски, а утре — с Пелрод. Но аз няма да си губя времето с тия клоуни. Искам да стигна до съдебните заседатели.

Киплър обявява два часа обедна почивка. Дръпвам Лио настрани и му подавам списък с шестима допълнителни свидетели.

— Какво, по дяволите, е това? — пита той.

— Шестима лекари. Всичките са местни. Всички са онколози. До един са готови да дойдат и да свидетелстват на живо, ако изкараш онзи твой некадърник.

Уолтър Корд е бесен от стратегията на Дръмонд, която цели да изкара трансплантациите на костен мозък експериментални. Бъзнал е колегите и приятелите си и те са готови да се явят като свидетели.

— Той не е некадърник!

— Знаеш, че е. Пълен шарлатанин! Някакъв си перко от Ню Йорк или откъдето ще да е. Аз имам шест местни момчета тук. Я го докарай. Голям смях ще падне.

— Тези свидетели не са включени в предварителния списък. Това е нечестна изненада.

— Тези свидетели ще ви опровергаят. Добре де, бягай да се оплачеш на съдията.

Оставям го да виси до пейката, втренчен в моя списък.

 

 

След почивката — но преди Киплър да ни е призовал — си приказваме до моята маса с доктор Уолтър Корд и двама от колегите му. Зад масата на защитата, на предната редица, седи самичък доктор Милтън Джифи — шарлатанинът на Дръмонд. Докато адвокатите се подготвят за следобедното заседание, извиквам Дръмонд и го представям на колегите на Корд. Моментът е доста странен. Дръмонд очевидно е изнервен от присъствието им тук. Тримата заемат места на предната редица, зад мен. Петте момченца от „Брилянтин“ успяват само да зяпнат.

Влизат съдебните заседатели и Дръмонд извиква Джак Ъндърхол на свидетелското място. Той се заклева, сяда и се ухилва идиотски на съдебните заседатели. Вече от три дни го гледат, та не разбирам защо и как така Дръмонд си мисли, че ще му хванат вяра.

Целта му съвсем скоро лъсва наяве. Заради Джаки Леманчик било! Излъгала за онези десет хиляди в брой. Излъгала, че е подписала споразумение, защото такова няма. Излъгала за отказите. И че е спала с шефовете си — също. Че дори и за искането си за здравно обезщетение, което компанията уж била отхвърлила. Тонът на Ъндърхол отначало е мек и съчувствен, но скоро става рязък и обвинителен. Не е възможно такива ужасии да се говорят с усмивка, но той май гори от желание да я смаже.

Дръзка и опасна маневра. Фактът, че тоя мошеник обвинява някого в лъжа, е изпълнен с бляскава ирония. Решили са, че този процес е много по-важен от всяко следващо действие на Джаки. Дръмонд очевидно е склонен да рискува да настрои още по-зле съдебните заседатели с едничката цел да предизвика достатъчно съмнения, за да ми размъти водата. Сигурно си мисли, че няма какво да изгуби с тази доста гадничка атака към млада жена, която не е тук и не може да се защити.

Джаки работела много нехайно, разправя Ъндърхол. Пиела и не се разбирала с колегите си. Трябвало да се направи нещо. Предложили й възможност да подаде оставка, така че да остане с чисто досие. Нищо общо нямало с това, че трябва да даде показания, ама съвсем нищо общо със случая „Блек“.

Показанията му са забележително кратки. Искат бързо да мине и да замине, че да не стане някой гаф. Не мога да направя почти нищо, но се надявам, че съдебните заседатели го презират също толкова, колкото и аз. Той е юрист и не ми се ще много-много да споря с него.

— Мистър Ъндърхол, съставя ли вашата компания досиета на служителите си?

— Да.

— Джаки Леманчик имаше ли такова досие?

— Да.

— Носите ли го?

— Не, сър.

— Къде е то?

— В архивите, предполагам.

— В Кливланд ли?

— Да, в централния офис.

— Значи не можем да го прегледаме.

— Ама вижте какво, то не е у мен. Никой не ми е казал да го нося.

— То включва ли оценка на работата й и така нататък?

— Да.

— Ако даден служител получи порицание, понижение или пък го преместят на друга длъжност, ще влезе ли това в личното му досие?

— Да.

— Така ли стана с Джаки?

— Мисля, че да.

— Досието съдържа ли копие от нейната оставка?

— Да.

— Но трябва да приемем на доверие, че е така, прав ли съм?

— Не са ми казали да нося досието тук, мистър Бейлър.

Преглеждам бележките си. Прочиствам гърло.

— Мистър Ъндърхол, разполагате ли с копие от споразумението, подписано от Джаки, когато сте й дали парите, а тя ви е обещала никога да не проговори?

— Май нещо недочувате.

— Моля?

— Току-що казах, че такова споразумение няма.

— Искате да кажете, че изобщо не съществува?

Усърдно клати глава.

— И никога не е съществувало. Тя лъже.

Правя се на изненадан, после бавно приближавам към своята маса, цялата осеяна с разни документи. Намирам онова, което ми трябва, преглеждам го внимателно пред погледите на всички, после се връщам с него на подиума. Ъндърхол се вкаменява и впива обезумели очи в Дръмонд, който в момента се е втренчил в моя лист. Сещат се какво стана с глава „U“. Бейлър пак ни спипа! Намерил е потуления документ и ни хвана в лъжа.

— Но пред съдебните заседатели Джаки Леманчик описа съвсем подробно какво са я принудили да подпише. Спомняте ли си показанията й? — размахвам листа от подиума.

— Да, чух показанията й — леко повишава тон той. Думите с мъка излизат от стегнатото му гърло.

— Тя каза, че сте й дали на ръка десет хиляди и сте я накарали да подпише онова споразумение. Спомняте ли си? — Поглеждам листа, все едно чета нещо. Джаки ми каза, че сумата е посочена в първия абзац.

— Чух го — казва той и поглежда Дръмонд. Ъндърхол знае, че не разполагам с копие, защото той е потулил някъде оригинала. Но не е сигурен все пак. Какви ли не странни неща се случват. Как, ей богу, съм успял да изровя глава „U“?

Не може да признае, че споразумението съществува. Но и не може да го отрече. Ако отрече, а пък аз внезапно измъкна някое копие, размерът на вредата ще стане ясен чак когато съдебните заседатели обявят присъдата. Тъпче на място, кърши ръце, бърше пот от чело.

— Значи вие не разполагате с копие от споразумението, което да покажете на съдебните заседатели? — питам го аз и размахвам листа.

— Не. То не съществува.

— Сигурен ли сте? — питам го и гальовно плъзвам пръст по ръба на документа.

— Сигурен съм.

Гледам го втренчено няколко секунди и се наслаждавам на мъченията му. На съдебните заседатели не им е до сън. Чакат да падне секирата, да размахам споразумението и после да го гледам как предава богу дух.

Но не мога. Смачквам безполезното парче хартия и театрално го подхвърлям на масата.

— Нямам повече въпроси. — Мощна въздишка от страна на Ъндърхол. Току-що избегна инфаркта. Скача от свидетелското място и напуска залата.

Дръмонд моли за петминутно прекъсване. Киплър решава, че съдебните заседатели се нуждаят от по-дълга почивка, и ни отпуска петнайсет минути.

 

 

Стратегията на защитата да протака показанията с надежда да обърка съдебните заседатели просто не минава. Те се смяха на Рейски и проспаха Пелрод. Ъндърхол пък се оказа почти фатално бедствие, защото Дръмонд се ужаси да не би да разполагам с копие от документ, за който клиентът му твърди, че не съществува.

Доста му се насъбра на Дръмонд. Ще си опита късмета със силна заключителна реч — нещо, което владее. След прекъсването обявява, че защитата е свършила с разпита на свидетелите.

Процесът върви към края си. Киплър обявява заключителните речи за петък, девет часа сутринта. Обещава на съдебните заседатели, че до единайсет ще предостави делото в техните ръце.