Джон Гришам
Ударът (46)

46

Умирам от любопитство каква защитна тактика ще предприеме Дръмонд. Ако продължи да привиква и други многознайковци от Кливланд и се опитва да разясни схемата на отказите, рискува да се насади още по-жестоко. Дава си сметка, че просто ще измъкна глава „U“ и ще го засипя с всевъзможни гаднички въпроси. Стига ми досегашното, за да знам, че на бял свят ще излязат и други безочливи лъжи, и други кирливи ризи. А те могат да излязат единствено при разпит. На открито съдебно заседание.

Приготвил е списък от осемнайсет възможни свидетели. Представа си нямам кого ще му хрумне да извика пръв. Когато излагах нашата позиция, имах удоволствието да зная какво ще стане по-нататък: кой е следващият свидетел, кой е следващият документ. Сега обаче е съвсем различно. Трябва да реагирам, и то бързо.

Късно вечерта се обаждам на Макс Лойбърг в Уисконсин и с огромно удоволствие му разказвам за събитията от първите два дни. Дава ми някой и друг съвет и няколко идеи по въпроса как ще се развият нещата. Страшно е развълнуван и казва, че може да хване следващия самолет.

Снова из апартамента чак до три сутринта, говоря си сам и се опитвам да отгатна какво би предприел Дръмонд.

 

 

Приятно съм изненадан, когато в съдебната зала заварвам Купър Джаксън. Часът е осем и половина. Той ме запознава с двама други адвокати — и двамата от Рейли, Северна Каролина. Хванали самолета и дошли, за да присъстват на моя процес. Питат ме как върви. Предпазливо им разказвам какво се е случило досега. Единият е бил тук в понеделник и е присъствал на драмата, която се разигра около глава „U“. Тримата имат общо двайсетина измамени клиенти, като моя. Пишат по вестниците и тъй нататък. Непрекъснато изникват подобни случаи. Смятат съвсем скоро да предизвикат голям процес.

Купър ми подава някакъв вестник и ме пита дали вече не съм го чел. Вчерашният „Уолстрийт Джърнъл“ — на първа страница има статия за „Грейт Бенефит“. Казвам им, че цяла седмица не съм поглеждал вестник и дори не знам кой ден сме. Усещането им е познато.

Бързо прочитам статията. Върти се най-вече около нарастващия брой оплаквания от „Грейт Бенефит“ и тенденцията й да не плаща. В момента в много щати са започнали разследвания. Завеждат се много дела. В последния пасаж се споменава, че следят някакъв дребен процес в Мемфис, защото можел да доведе до първата сериозна присъда срещу компанията.

Отивам в кабинета на Киплър и му показвам статията. Той не знае за нея. Смята просто да попита съдебните заседатели дали са я виждали. Предупредени са да не четат вестници. И двамата сериозно се съмняваме в широката популярност на „Уолстрийт Джърнъл“ сред нашия екип.

 

 

Защитата извиква пръв Андре Уийкс — заместник главен инспектор по застрахователно дело в щата Тенеси. Голяма клечка в управление „Застраховки“. Дръмонд вече го е използвал за свидетел при друг процес. Неговата работа е да покаже, че правителството застава безрезервно на страната на защитата.

Той е много привлекателен мъж около четирийсетте, с хубав костюм и честно лице; постоянно се усмихва. Освен това притежава едно важно и ценно за момента качество: не работи в „Грейт Бенефит“. Дръмонд му задава куп шаблонни въпроси относно надзорните му задължения и се опитва да покаже как неговите момчета здраво държат юздите на застрахователния бизнес и размахват камшика. Тъй като „Грейт Бенефит“ все още е компания с добра репутация в този щат, очевидно е, че нещата й са наред. Иначе ей този тук, Андре, и неговите хрътки отдавна да са ги погнали.

Дръмонд има нужда от време. Трябва да засипе нашите съдебни заседатели с цяла камара показания, та, току-виж, забравили някои от ужасиите, които чуха досега. Кара я полека-лека. Движи се бавно, говори бавно, досущ като някой стар професор. Много го бива. Ако разполагаше с малко по-различни факти, щеше да е направо убиец.

Той подава на Уийкс полицата на Блек, а после двамата половин час обясняват на съдебните заседатели как всяка, ама всяка една полица трябва да бъде одобрена от управление „Застраховки“. Особено силно наблягат на „одобрена“.

Тъй както съм седнал, ми е по-удобно да изучавам присъстващите в залата. Оглеждам съдебните заседатели — някои отвръщат на погледа ми. С мен са. Сред публиката забелязвам непознати — някакви младежи в костюми, които никога преди не съм виждал. Купър Джаксън и приятелите му седят на най-задния ред, до вратата. Зрителите са има-няма петнайсет. Че кой ще дойде да ти гледа граждански процес?

След час и половина скапващи обяснения за тънкостите в надзора и регулирането на застрахователното дело из целия щат, заседателите започват да се разсейват. На Дръмонд му е все едно. Отчаяно иска да протака процеса чак до следващата седмица. Най-накрая, малко преди единайсет, освобождава свидетеля. Отлично успя да ни утрепе цялата сутрин. След петнайсетминутна почивка идва мой ред да стрелям насляпо.

Уийкс казва, че сега в щата действат над шестстотин застрахователни компании, че в управлението работят четирийсет и един служители, но от тях всъщност само осемнайсет се занимават с полиците. Неохотно изчислява, че всяка от шестстотинте компании предлага най-малко десет различни вида полици, тъй че в управлението са регистрирани поне шест хиляди. Освен това признава, че полиците постоянно се ревизират и в тях се внасят промени.

Правим още няколко сметки и успявам да прокарам мнението си, че никое бюрократично звено не е в състояние да следи огромния поток книжа, бълван от застрахователната индустрия. Подавам му полицата на Блек. Твърди, че я е чел, но си признава, че го е направил само заради процеса. Питам го за седмичното обезщетение за злополука при домашно лечение. Полицата изведнъж сякаш натежава в ръцете му — бързо я прелиства с надежда да открие въпросния раздел и моментално да изстреля отговора. Не става. Прехвърля шумолящите страници, примигва и се мръщи. Накрая казва, че го е намерил. Отговорът му е що-годе задоволителен, тъй че преминавам нататък. Питам го по какъв начин могат да се променят ползвателите на полицата и едва не ми дожалява за него. Той дълго разлиства; всички чакат. На заседателите им става забавно. Киплър се подхилва. Дръмонд кипи, но какво да направи.

Онзи най-сетне отговаря нещо; все ми е едно дали вярно. Постигнах каквото исках. Изваждам на масата двете инструкции в зелена подвързия, сякаш двамата с Уийкс сега пак ще ги преораваме. Всички ни гледат. С Инструкцията за изплащане на обезщетения в ръце го питам дали периодично следи процеса на придвижване на исканията в компаниите, които инспектира така усърдно. Ще му се да каже „да“, но явно е чул за глава „U“. Тъй че казва „не“, а аз, естествено, съм просто шокиран. Первам го с няколко саркастични въпроса, после го пускам да пасе. Смачках му фасона и това не остава незабелязано.

Питам го дали му е известно, че щатските власти във Флорида разследват „Грейт Бенефит“. Не му е известно. А в Южна Каролина? Не, и за там няма понятие. Добре, ами в Северна? Май е чувал, но нищо не бил чел. Кентъки? Джорджия? Няма представа. За протокола заявява, че не го интересува какво се прави в другите щати. Благодаря му за отговорите.

 

 

Следващият свидетел, на Дръмонд отново не работи в „Грейт Бенефит“ или за нея — е, почти. Казва се Пейтън Рейски и титлата му всява страхопочитание: изпълнителен директор и председател на Националния съюз на застрахователите. Изглежда голяма клечка, а и така се държи. Бързо разбираме, че неговият съюз представлява политическа организация със седалище Вашингтон, основана от няколко застрахователни компании, с цел гласът им да се чува на Капитолийския хълм. Групичка лобисти, без съмнение с позлатен бюджет. Обяснява ни се, че вършат какви ли не прекрасни неща, опитвайки се да съдействат за почтената застрахователна практика.

Краткото въведение се проточва доста. Почва в един и половина следобед, а в два вече сме убедени, че НСЗ, аха-аха, и ще спаси човечеството. Ей че забележителни хора!

Рейски е изкарал трийсет години в бизнеса и след малко всички вече сме запознати с родословието и трудовата му биография. Дръмонд представя своя човек за вещо лице в областта на исковата практика и процедура. Не възразявам. Проучил съм показанията му на един друг процес и мисля, че мога да се справя с него. Необходимо е изключително надарено вещо лице, за да внуши, че глава „U“ звучи сносно.

Буквално без никой да му подсказва, той излага пред нас пълните инструкции за придвижването на подобен род искания. Дръмонд кима сериозно, сякаш сега ще ни разкажат играта. И какво се получава? „Грейт Бенефит“ се е придържала стриктно към правилата. Допусната е някоя и друга незначителна грешка, да речем, ама чакайте, това е гигантска компания, молбите са безброй. Сериозно отклонение от нормативите няма.

Същината на мнението на Рейски е, че „Грейт Бенефит“ е имала пълното право да отхвърли това искане поради неговата мащабност. Най-сериозно обяснява на съдебните заседатели, че е неоправдано да се очаква полица за осемнайсет долара седмично да покрие трансплантация за двеста хиляди. Целта на дебитната полица е да осигури само средства за най-необходимо лечение, а не за всичките му там приумици.

Дръмонд зачеква темата за инструкциите и липсващите им глави. Неприятно се е получило, смята Рейски, но това не е толкова важно. Инструкциите вечно се сменят, непрестанно биват актуализирани, а това обикновено се пренебрегва от опитните служители, защото те си знаят занаята. Но след като е станало такъв важен въпрос, да си поговорим за него. Той нетърпеливо грабва инструкцията и разяснява отделните глави на съдебните заседатели. Всичко е тук — черно на бяло. И всичко действа безотказно!

После минават към цифрите. Дръмонд го пита дали е имал възможност да прегледа информацията за полиците, молбите и отказите. Рейски кима сериозно, после поема разпечатката от Дръмонд.

Процентът на отказите в „Грейт Бенефит“ за деветдесет и първа несъмнено е висок, но за това вероятно си има причини. Не е нещо нечувано в бранша. А и невинаги може да се вярва на цифрите. Всъщност, ако се погледнат последните десет години, средният процент на отказите в „Грейт Бенефит“ е малко под дванайсет, което със сигурност влиза в рамките на средния. След цифрите следват още цифри и ние бързо се объркваме, а Дръмонд това цели.

Рейски слиза от свидетелското място и почва да сочи разни неща по разноцветна таблица. Говори на съдебните заседатели като печен оратор, а аз се чудя колко ли често му се случва да прави това. Цифрите са си съвсем в рамките на нормалното.

В три и половина Киплър се смилява и ни дава почивка. Свирам се в претъпкания коридор заедно с Купър Джаксън и приятелите му. Нали вече са ветерани в процесите, бързат да дават съвети. Всички се съгласяваме, че Дръмонд протака и се надява на уикенда.

По време на следобедното заседание и дума не обелвам. Рейски дава показания до късно, а накрая изсипва куп свои и чужди твърдения за това колко справедливо било подходено към всичко. По изражението на съдебните заседатели преценявам, че са щастливи, задето най-после е свършил. Благодарен съм за няколкото допълнителни часа, през които да се подготвя за неговия разпит.

 

 

Дек и аз се заседяваме заедно с Купър Джаксън и приятелите му на една хубава вечеря в стар италиански ресторант на име „Гризанти“. Големият Джон Гризанти, колоритният съдържател, ни настанява в отделна заличка, на която й викат „Пресцентъра“. Носи ни чудесно вино, без да сме го поръчвали, и ни казва точно какво да ядем.

Виното успокоява и за пръв път от много дни насам почти успявам да се отпусна. Може би тази нощ ще спя добре.

Сметката надхвърля четиристотин долара и Купър Джаксън бързо я грабва от табличката. Слава богу. Адвокатската кантора на Руди Бейлър може и да е на косъм от големия удар, но точно сега все още е на червено.