Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rainmaker, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 36гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat(2009)

Издание:

Джон Гришам. Ударът

Издателство „Обсидиан“, София, 1995

Редактор: Кристин Василева

Художник: Кръстьо Кръстев

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954-8240-26-2

История

  1. —Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Ударът (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Ударът.

Ударът
The Rainmaker
АвторДжон Гришам
Първо издание1995 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър
Видроман

„Ударът“ (на английски: The Rainmaker) е шестият роман на американския писател Джон Гришам и е публикуван през 1995 г.

Сюжет

Издания на български език

Филмова адаптация

През 1997 г. излиза едноименният филм на режисьора Франсис Форд Копола. Главните роли са изпълнени от Мат Деймън, Дани ДеВито, Джон Войт и Клеър Дейнс.

38

Постепенно в кантората се натрупват доказателства за някаква търговска дейност, колкото и мижава и непечеливша да е тя. По рафтовете се появяват тънички папки, за да може всеки случаен клиент да ги забележи. Имам вече над десетина криминални дела, които чакат да влязат в съда — и все за углавни престъпления. Дек пък твърди, че поне трийсетина случая само него чакат, макар че на мен тая цифра ми се струва прекалено висока.

Телефонът звъни почти непрестанно. Изискват се твърде здрави нерви да говориш, когато знаеш, че те подслушват. Но се налага да го правя всеки ден. И непрекъснато си казвам, че преди да започнат да ни подслушват, е трябвало да получат разрешение от съответните органи. Значи някой съдия е подписал заповедта и следователно в нея има доза легитимност.

Масите в антрето още са отрупани с папките по делото „Блек“. Присъствието им създава усещане за някаква монументална Дейност.

На пръв поглед при нас кипи усилена работа. Няколко месеца след основаването на фирмата кредитите от банката достигат едва хиляда и седемстотин долара месечно, а брутните ни приходи не надвишават три хиляди и двеста, така че Дек и аз на хартия си делим по хиляда и петстотин, от които се плащат и данъци, и наеми.

Е, преживяваме по някакъв начин. Най-добрият ни клиент е Дерик Доугън и ако уредим нещата за двайсет и пет хиляди, което е в рамките на полицата, ще можем да си поемем малко дъх. Надяваме се, че паричките ще капнат за Коледа, макар да не съм сигурен защо ще ни трябват точно тогава. Нито Дек, нито аз имаме за кого да ги похарчим.

По празниците смятам да се заема сериозно с делото „Блек“. Февруари не е далеч.

 

 

Днес в пощата няма изненади. С изключение на две. Първо, че от „Брилянтин“ не се е получило нищо. Толкова е необичайно, та чак сърцето ми се разтуптява. А втората изненада така ме стъписва, че трябва да се разходя малко, за да си събера ума в главата.

Пликът е голям, квадратен, а името и адресът ми са изписани на ръка. Вътре има покана да присъствам на някаква невероятна предколедна разпродажба на златни бижута в кварталния търговски център. Подобни стандартни покани обикновено изхвърлям в най-близкото кошче.

Най-отдолу, под часовете, посочващи кога е отворен центърът, забелязвам саморъчно поставен подпис. С прекрасен почерк. Кели Райкър. Нищо повече. Просто името.

 

 

Почти цял час обикалям магазинчетата в търговския център. Наблюдавам дечицата на ледената пързалка. Тийнейджъри се носят на големи групи от единия край до другия. Купувам си някаква китайска вкуснотия и я изяждам в галерията над кънкьорите.

Бижутерският магазин е един-единствен сред стотината под този покрив. Видях я на касата още в първия миг, щом минах покрай витрината.

Преди мене влиза двойка младежи. Движим се бавно покрай изложените под стъклото накити. Кели Райкър обслужва някакъв клиент. Тя вдига глава, зърва ме и се усмихва. Отстъпвам малко встрани, облягам се на стъклото, оглеждам бавно лъскавите златни вериги, дебели колкото асансьорни въжета. В магазина е тъпкано с хора. Най-малко пет продавачки бърборят тихичко и предлагат стоката си.

— Мога ли да ви услужа с нещо, господине? — застава тя на половин метър от мен. Поглеждам я и усещам как целият се разтапям. И двамата се ухилваме най-глупашки. Надявам се, че никой не ни наблюдава.

— Просто гледам — заявявам аз. — Как сте?

— Добре. А вие?

— Страхотно.

— Искате ли да ви покажа нещо? Имаме разпродажба.

Тя ми показва някакви верижки, достойни само за врата на сводник.

— Страшни са — казвам аз тихичко, за да може само тя да ме чуе. — Искаш ли да си поговорим?

— Не тук — отвръща Кели и се навежда още по-близко към мен. Усещам парфюма й. Тя отключва витринката, плъзва стъклото, вдига една дълга верижка и ми я показва. — По-надолу има едно кино. Купи си билет за филма с Еди Мърфи. Седни на задните редове, в средата. Ще дойда след половин час.

— С Еди Мърфи ли? — питам аз, любувайки се на верижката.

— Страхотна е, нали?

— Аха, супер е. Само че искам да поогледам още малко.

Тя взема верижката от ръцете ми.

— Пак заповядайте. — Продавачка и половина. Просто връх.

Усещам, че коленете ми са нещо омекнали. Знаела е, че ще дойда, и е планирала нещата предварително — и киното, и местата, и всичко. Поръчвам си чашка кафе до един каталясал Дядо Коледа и се опитвам да си представя какво ще ми каже тя. Какво ли си мисли? Купувам си билет минути преди да започне прожекцията.

В салона има-няма петдесетина човека. Тайфа хлапета, явно твърде малки за подобен филм, седят най-отпред и се хилят високо на всяка мръсотийка. Тук-там из редовете се мержелее някоя клета душа. Задните редове са празни.

Тя пристига след няколко минути и сяда до мен. Кръстосва крака и полата й се дръпва над коленете. Не мога да не го забележа.

— Често ли идваш тук? — пита тя и аз избухвам в смях. Не ми изглежда нервна. А аз направо съм на тръни.

— В безопасност ли сме? — питам.

— От кого?

— От мъжа ти.

— Да. Излезе с момчетата.

— Пак ли започна да пие?

— Аха.

Това може да означава какво ли не.

— Но не много — добавя тя след малко.

— Значи не те е…

— Не. Хайде да говорим за нещо друго.

— Извинявай. Просто се тревожех за теб, това е всичко.

— Защо се тревожиш за мен?

— Защото непрекъснато си ми в ума. А ти изобщо мислиш ли си за мен?

Взираме се в екрана и не виждаме нищо.

— През цялото време — казва тя и сърцето ми спира.

На екрана едно момче и едно момиче изведнъж започват да разкъсват дрехите си. Падат на леглото, около тях хвърчат възглавници и бельо. Вкопчват се страстно един в друг и леглото започва да се тресе. Докато те се любят, Кели провира ръка под моята и се притиска към мен.

И двамата мълчим. После на екрана се появява нова сцена и аз отново поемам дъх.

— Кога започна в магазина? — питам аз.

— Преди две седмици. Трябват ми пари за Коледа.

Сигурно ще изкара повече от мен дотогава.

— Той пуска ли те на работа?

— Не ми се говори за него.

— За какво да си говорим тогава?

— Кажи нещо за кантората.

— Много работа. През февруари имаме голям процес.

— Значи нещата ти вървят?

— Борим се, но бизнесът се развива добре. Адвокатите обикновено умират от глад, но пък после, ако направят удар, падат много пари.

— А ако не направят?

— Ами гладуват си. Дай да не си говорим за адвокатите.

— Добре. Клиф иска бебе.

— Това какво ще реши?

— Не знам.

— Не го прави, Кели — изричам със страст, която ме изненадва. Впивам поглед в нея и стисвам дланта й.

Защо, по дяволите, седя в някакво кино и държа ръката на една омъжена жена? Това е въпросът. Ами ако изведнъж Клиф се появи и ме спипа как се прегръщам с жена му? Кого от двама ни ще убие първо?

— Каза ми да не взимам вече хапчета.

— А ти спря ли?

— Не. Но се страхувам какво ще стане, ако не забременея. Едно време беше лесно, ако си спомняш.

— Става дума за твоето тяло.

— Да, ама той го иска през цялото време. Станал е просто сексманиак.

— Виж, хайде да говорим за нещо друго, а?

— Добре. Май вече няма за какво.

— Като че ли си права.

Пускаме си ръцете и няколко минути се взираме в екрана. Кели бавно се обръща и се обляга на лакът. Лицата ни почти се допират.

— Исках просто да те видя, Руди — прошепва тя.

— Щастлива ли си? — Докосвам бузата й с длан. Как ли би могла да бъде щастлива?

— Не, не съм — поклаща глава тя.

— Какво да направя за теб?

— Нищо — прехапва устни тя и виждам влага в очите й.

— Ти трябва да решиш — казвам аз.

— Така ли?

— Или подаваш молба за развод, или забравяш за мен.

— Мислех, че си ми приятел.

— И аз така мислех. Но не съм. Става дума за нещо повече, и двамата го знаем.

Продължаваме да се взираме в екрана.

— Трябва да вървя — казва тя. — Почивката ми почти свърши. Извинявай, че те обезпокоих.

— Не си ме обезпокоила, Кели. Радвам се да те видя. Ала няма да се крия повече така. Или подаваш молба за развод, или преставаме да се виждаме.

— Но аз не мога да те забравя ей тъй.

— Тогава подай молбата. Можем да го направим още утре. Ще ти помогна да се отървеш от този грубиян и тогава ще се позабавляваме.

Тя се навежда, целува ме лекичко по бузата и изчезва.

 

 

Без да се консултира с мен, Дек измъква телефона си от кантората и отива при Бъч, след което двамата го занасят на някакъв техен познат, който някога е работил за военните. Според него подслушвателното устройство, монтирано в нашите апарати, не прилича на джунджуриите, използвани от ФБР и другите правителствени агенции. Произведено е в Чехословакия, средна хубост като качество, и подхранва предавател, разположен някъде наблизо. Почти е сигурен, че не е сложено от полицията или от ФБР.

Това ми се докладва, докато си пием кафето седмица преди Деня на благодарността.

— Някой друг ни подслушва — заявява нервно Дек.

Толкова съм изумен, че изобщо не реагирам.

— Кой, по дяволите, би могъл да е? — пита Бъч.

— Откъде да знам? — озъбвам се аз. Това момче няма защо да задава въпроси. Само да се махне и ще вдигна луд скандал на Дек, че го е замесил в нашите работи. Хвърлям студен поглед на моя партньор, който извръща глава и се свива на стола. Чака да го ударят.

— Да знаеш, не са от ФБР-то — заявява самоуверено Бъч.

— Благодаря за сведението.

Плащаме кафето и се връщаме в офиса. Бъч проверява отново телефоните, просто за всеки случай. Да не би някой да е заврял пак нещо.

Въпросът е: Кой подслушва?

Влизам в стаята и заключвам вратата. Чудя се как да си убия времето, докато Бъч се махне. В главата ми се оформя невероятен план. Накрая Дек почуква. Едва го чувам.

Обсъждаме внимателно новата ми идейка. Дек се отправя към съда. Трийсет минути по-късно се обажда и ми съобщава някакви сведения за измислени клиенти.

— Само питам — казва той — дали нямаш нужда от нещо от центъра.

Говорим си няколко минути за едно-друго, после аз казвам:

— Я познай, кой е готов на споразумение от нашите?

— Кой бе?

— Дот Блек.

— Дот Блек ли? — Изумлението му звучи леко фалшиво. Дек не е от най-добрите актьори.

— Да. Тая сутрин прескочих до тях. Занесох й плодов кейк. Каза ми, че няма сили да издържи процеса и че веднага ще се съгласи на споразумение.

— И колко иска?

— Щяла да се задоволи със сто и шейсет. Била мислила по въпроса и тъй като най-добрата им оферта е сто и петдесет, тя смята, че едва ли не ще постигне някаква победа, като им измъкне повече от предложеното. Мисли си, че е голям играч. Опитах се да й обясня някои неща, но знаеш колко е дръпната.

— Не го прави, Руди. Това дело струва милиони.

— Знам. Киплър, смята, че ще получим огромно обезщетение, но сам знаеш, от морална гледна точка съм длъжен да се обърна към Дръмонд и да се опитам да постигна споразумение. Това иска клиентката ми.

— Не го прави. Сто и шейсет са просто трохички. — Дек звучи направо убедително и аз се ухилвам. Просто го виждам как чука по калкулатора, за да изчисли своя процент от сто и шейсетте хиляди долара.

— Мислиш ли, че ще платят сто и шейсет? — питам аз.

— Не знам. Останах с впечатлението, че сто и петдесет е максимумът. Но никога не съм искал нещо повече. Ако „Грейт Бенефит“ са готови да платят сто и петдесет хиляди, за да приключат с това дело, ще ни хвърлят и сто и шейсет, само и само да се свърши.

— Хайде да го обсъдим, като дойда — казва той.

— Готово. — Затваряме и след половин час Дек седи срещу мен в кантората.

 

 

В девет без пет на другия ден телефонът звъни. Дек вдига слушалката в стаята си, после тича при мен.

— Дръмонд се обажда.

Нашата скромна фирма се отпусна и закупи касетофон за четирийсет долара от близкия магазин. Сега той е свързан с телефона ми. Искрено се надяваме да не повреди подслушвателното устройство. Бъч каза, че според него не би трябвало да има проблеми.

— Ало — вдигам слушалката аз. Опитвам се гласът ми да не трепери от нерви и притеснение.

— Руди, обажда се Лио Дръмонд — чувам аз топъл глас. — Как си?

Ако спазвам моралния кодекс, би трябвало сега да му кажа, че касетофонът е включен и да му дам възможност да реагира. Но по очевидни причини Дек и аз решихме да не правим това. Просто няма да свърши работа. Какво означава етика между партньори?

— Добре съм, мистър Дръмонд. Вие как сте?

— И аз съм добре. Слушай, трябва да уточним с теб датата за становището на доктор Корд. Говорих със секретарката му. Какво ще кажеш за дванайсети декември? В кабинета му, естествено. В десет сутринта.

Изявлението на доктор Корд ще е последното по мое мнение, освен ако Дръмонд не измисли още нещо или някой, свързан, тъй или иначе, с делото. И все пак е доста странно, че въобще се обажда предварително и ме пита за мнение.

— Нямам нищо против — казвам аз. Дек се взира напрегнато в мен.

— Чудесно. Не би трябвало да отнеме много време. Ами да, при петстотин долара на час. Отвратително, нали?

Я ни вижте сега — първи приятелчета. Ние, адвокатите, срещу ония ужасни доктори.

— Наистина отвратително.

— Да, да, хм… даа, Руди, знаеш ли какво всъщност искат клиентите ми?

— Какво?

— Ами не им се ще да затрият една цяла седмица в Мемфис, за да участват в този процес. Моите хора са началници, знаеш, хора с много пари, много самочувствие и важни служби. Искат предварително споразумение, Руди, и са ми поръчали да предам това. В момента просто си говорим как да го постигнем, разбираш, нали? Не става дума за поемане на отговорност или признаване на каквото и да било.

— Разбирам — намигам аз на Дек.

— Вашият експерт казва, че стойността на трансплантацията на костен мозък е между сто и петдесет и двеста хиляди, и ние не желаем да оспорваме тези цифри. Ако приемем, и то съвсем хипотетично, че моят клиент всъщност носи отговорност за трансплантацията. Да речем, че е била включена в застраховката, само хипотетично, разбираш, нали? Тогава моят клиент би трябвало да плати някъде към сто седемдесет и пет хиляди.

— Щом казваш.

— Тогава предлагаме същата сума, за да постигнем споразумение още сега. Сто седемдесет и пет хиляди. И никакви процеси! След седмица имаш чека.

— Няма да стане.

— Слушай ме добре, Руди! Никакви пари не могат да върнат момчето обратно. Вразуми си клиентката. Струва ми се, че тя иска да се споразумеем. Идва време, когато един адвокат трябва да се държи като професионалист и да вземе нещата в свои ръце. Оная нещастница няма представа какво ще й се случи на процеса.

— Ще поговоря с нея.

— Обади й се веднага. Ще те изчакам един час тук. Позвъни й.

Гаднярът сигурно е вързал микрофона за телефона си. И ще пукне от кеф да подслушва разговора ми с нея.

— Ще ви се обадя, мистър Дръмонд. Приятен ден.

Затварям, превъртам лентата на касетофона и пускам записа.

Дек се обляга назад на стола, отваря уста и четирите му зъба блясват срещу мен.

— Те са ни подслушвали телефоните — заявява той изумено.

И двамата се взираме в касетофона, като че само той може да обясни случилото се. Няколко секунди съм буквално парализиран. Нищо не помръдва. Нищо не е в ред. Телефонът звъни, но никой не посяга да го вдигне. Ужасяваме се от него. Поне за момента.

— Май трябва да кажем на Киплър — обаждам се аз накрая. Всяка дума ми коства адско усилие.

— Не съм убеден — сваля очилата си Дек и разтърква очи.

— Защо не?

— Дай да помислим. Знаем, или поне така си мислим, че Дръмонд или клиентите му са поставили подслушвателни устройства в телефоните ни. Дръмонд сто на сто е в играта, защото току-що го хванахме. Но няма никакъв начин да докажем, няма как да го сгащим.

— Ще отрича до дупка.

— Точно така. И какво ще направи Киплър? Ще го обвини без солидни доказателства? Ще му разгони фамилията в съдебната зала?

— Той вече свикна.

— И това няма да има никакъв ефект върху делото. Не можеш да кажеш на съдебните заседатели, че мистър Дръмонд и неговите клиенти са играли някакви мръсни игрички по време на процеса.

Известно време продължаваме да се взираме в касетофона, като се мъчим да смелим всичко това и да намерим някакъв път в мъглата. В часовете по етика миналата година учихме за някакъв адвокат, който бил жестоко наказан, задето записал тайно разговора си с друг адвокат. Виновен съм, но малкото ми прегрешение бледнее в сравнение с отвратителното деяние на Дръмонд. Бедата е, че и аз може да пострадам, ако предоставя на съда този запис. Дръмонд тъй и няма да бъде осъден, защото никой не ще може да го обвини за това. До каква степен е участвал той лично? Негово ли е било предложението да се подслушват телефоните? Или просто е използвал крадена информация, предоставена му от клиента?

Никога няма да узнаем. Пък и какво значение има? Той си знае.

— Можем да се възползваме от подслушването — казвам аз.

— Тъкмо това си мислех.

— Но трябва да внимаваме да не събудим подозренията им.

— Слушай, дай да го запазим за процеса. Да изчакаме подходящия момент и да наврем тия кретени където им е мястото.

И двамата почваме да се хилим. Доволно.

 

 

Изчаквам два дни и се обаждам на Дръмонд с тъжната новина, че моята клиентка не иска мръсните му пари. Държи се малко странно, споделям с него аз. Единия ден казва, че се страхува от процеса, на другия пък иска отмъщение в съдебната зала. В момента е на вълна да се бори.

Той не подозира нищо. Подхваща познатата си песен, заплашва, че няма да й се плати нищо и че процесът ще продължи до безкрай. Сигурен съм, че това звучи достатъчно убедително за ония типове в Кливланд. Чудя се колко ли време им отнема да прослушат всичките записи.

Парите трябва да се вземат. Дот и Бъди ще получат чисто сто хиляди и отгоре, а те едва ли биха могли някога да похарчат толкова мангизи. Адвокатът им ще получи близо шейсет хилядарки, което е доста солидна сумичка. Но парите не означават нищо за семейство Блек. Нали никога не са ги имали. И сега не мечтаят да станат богати. Дот просто иска някъде официално да бъде записано какво е направила „Грейт Бенефит“ с нейния син. Иска присъда, която да обяви, че тя е била права, че Дони Рей е умрял, понеже застрахователната компания „Грейт Бенефит“ го е убила.

Що се отнася до мен, аз съм изненадан от способността си да плюя на парите. Съблазнително е, вярно, но не чак толкова. Не умирам от глад. Млад съм. Ще има и други дела.

Убеден съм в едно: щом от застрахователната компания са се уплашили толкова, че да подслушват телефоните ми, значи има какво да крият. И макар че се притеснявам, неволно мечтая за процеса.

 

 

Букър и Шарлийн ме канят на вечеря за Деня на благодарността. Заедно със семейство Кейн. Баба му живее в малка къщичка в Южен Мемфис и явно цяла седмица готви за празника. Навън е студено и влажно и затова цял следобед седим вътре. Присъстват поне петдесет души на възраст от шест месеца до осемдесет години и аз съм единственият бял. Ядем в продължение на часове, после мъжете се скупчват около телевизора в хола да гледат спортните предавания. Букър и аз си изяждаме тортата в гаража. Чашите с кафето слагаме на багажника. Потропваме с крака от студ, той ме разпитва за гаджетата и аз го уверявам, че такива в момента няма. А бизнесът върви добре. Той работи денонощно. Шарлийн иска още едно дете, но как точно би могла да забременее? Него никога го няма.

Така са големите адвокати.