Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rainmaker, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 36гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat(2009)

Издание:

Джон Гришам. Ударът

Издателство „Обсидиан“, София, 1995

Редактор: Кристин Василева

Художник: Кръстьо Кръстев

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954-8240-26-2

История

  1. —Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Ударът (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Ударът.

Ударът
The Rainmaker
АвторДжон Гришам
Първо издание1995 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър
Видроман

„Ударът“ (на английски: The Rainmaker) е шестият роман на американския писател Джон Гришам и е публикуван през 1995 г.

Сюжет

Издания на български език

Филмова адаптация

През 1997 г. излиза едноименният филм на режисьора Франсис Форд Копола. Главните роли са изпълнени от Мат Деймън, Дани ДеВито, Джон Войт и Клеър Дейнс.

34

Дек ме откарва с пикапа си до автогарата. Ранно неделно утро. Времето е приятно и ясно, из въздуха се носи лека прохлада, пръв предвестник на идващата есен. Слава богу, за няколко месеца се разделяме с влажната жега. Мемфис е прекрасен град през октомври.

Двупосочен самолетен билет до Кливланд струва почти седемстотин долара. По наши сметки стая в евтин, но безопасен мотел ще е около четирийсет долара на вечер, а дневните ще са минимални, защото не ям много. Показанията се взимат по наша молба, тъй че всички разноски остават за нас. Най-евтината съдебна секретарка, която открих по телефона в Кливланд, взима сто долара на ден само за присъствие плюс по два долара на страница за протоколиране. А показания от сто страници съвсем не са рядкост. Бихме искали да ги заснемем с видеокамера, но не ни е по джоба.

Същото се отнася и до въздушния транспорт. Правната кантора на Руди Бейлър просто не може да си позволи самолетен билет до Кливланд. С тойотата няма начин да поема по магистралите. Ако закъсам някъде, показанията отиват по дяволите. Дек почти беше готов да предложи пикапа, но и на него нямам вяра за хиляда и петстотин километра.

Автобусите на „Грейхаунд“ са сигурни, макар и ужасно бавни. Така или иначе, в крайна сметка пристигат. Не е идеалното решение, но какво пък толкова? Нямам закъде да бързам. Ще погледам пейзажи. Ще спестим ценни средства. Изобщо, измислил съм цял куп оправдания.

Дек кара мълчаливо. Мисля, че малко се срамува, задето не можем да си позволим нещо по-добро. Освен това знае, че би трябвало да дойде и той. Там ще се сблъскам с враждебни свидетели и купища непознати документи, които трябва да се прегледат незабавно. Хубаво би било да имам край себе си сродна душа.

Сбогуваме се на паркинга до автогарата. Дек обещава да се грижи за кантората и да налови клиенти. Не се съмнявам, че ще опита. Той махва с ръка и подкарва към „Сейнт Питър“.

Никога не съм пътувал с „Грейхаунд“. Автогарата е малка, но чиста, препълнена с неделни пътници, повечето от които са стари негри. Намирам необходимото гише и закупувам резервирания билет. Той струва на моята фирма 139 долара.

В осем часа автобусът потегля и се отправя на запад, към Арканзас, после на север, към Сейнт Луис. Имам късмет — до мен не сяда никой.

Автобусът е почти пълен, празни са само три-четири седалки. По разписание трябва да стигнем до Сейнт Луис за шест часа, към седем вечерта да сме в Индианаполис, а към единайсет — в Кливланд. Това прави петнайсет часа друсане с автобуса. Показанията започват утре в девет сутринта.

Сигурен съм, че моите противници от „Брилянтин“ още спят; по някое време ще станат за сладка закуска, ще почетат вестник на двора, един-двама сигурно ще отидат на църква, после приятен обяд и една игра голф. Към пет следобед съпругите им ще ги откарат на аерогарата, където ще бъдат целунати за сбогом и настанени в първа класа. Час по-късно ще кацнат в Кливланд, където несъмнено някоя дребна риба от „Грейт Бенефит“ ще чака да ги откара в най-добрия хотел. След разкошна вечеря с коктейли и вино ще се съберат в лъскава заседателна зала и до късно ще кроят планове срещу мен. Още преди да съм се настанил в някой скапан мотел, те вече ще са в леглата — освежени и готови за война.

 

 

Сградата на „Грейт Бенефит“ се намира в изискан квартал на Кливланд, където някога са се заселвали белите бежанци от южните щати. Обяснявам на таксиметровия шофьор, че търся евтин мотел някъде наблизо и той веднага усеща къде да ме закара. Спира пред „Плаза Ин“. В съседство е ресторантът на Макдоналдс, отсреща има видеотека. Кварталът е оживен — стриптийз, закусвални, светлинни реклами, търговски центрове, евтини мотели. Наблизо трябва да има и пешеходна зона. Изглежда сравнително безопасно.

Свободни стаи се намират в изобилие и аз плащам трийсет и два долара в брой за една нощувка. Взимам разписка, както ми е заръчал Дек.

Две минути след полунощ се вмъквам в леглото, забивам поглед в тавана и между другото осъзнавам, че освен служителя от рецепцията никой на този свят не знае къде се намирам. Няма на кого да се обадя.

Естествено, не успявам да заспя.

 

 

Откакто започнах да ненавиждам „Грейт Бенефит“, често си представях седалището на фирмата. Виждах го като висока модерна сграда със стъклени стени, фонтан край главния вход, знамена, бронзови букви, изписващи названието и девиза на корпорацията. С две думи — всички символи на богатството и властта.

Не е точно така. Сградата се намира лесно, защото адресът е изписан с едри черни букви върху бетонната стена: Бейкър Гап Роуд 5500. Но името „Грейт Бенефит“ не се мярка никъде. Всъщност отвън не прави впечатление. Нито фонтани, нито знамена, просто грамадна пететажна плетеница от ъгловати сгради, които се сливат една с друга. Всичко е много модерно и невероятно грозно. Отвън стените са бели, със затъмнени стъкла.

За щастие главният вход е отбелязан и аз влизам в малко фоайе с няколко растения в пластмасови саксии край едната стена и любезна администраторка до другата. На главата й има кокетни слушалки, от които на сантиметри пред устните се спуска миниатюрен микрофон. Върху стената зад нея са изписани имената на три компании: „ПинКон Груп“, „Грийн Лейкс“ и „Грейт Бенефит“. Кой кого владее? Под името на всяка се мъдри по някой самодоволен бронзов девиз.

— Казвам се Руди Бейлър и имам среща с мистър Пол Мойър — любезно съобщавам аз.

— Момент, моля. — Тя натиска един бутон и изчаква за момент. Не престава да се усмихва. — Мистър Мойър, мистър Бейлър иска да ви види.

Кабинетът му трябва да е наблизо, защото след по-малко от минута той ме връхлита с ръкостискания и най-сърдечни поздрави. Завиваме зад ъгъла и тръгваме към някакъв асансьор. Мойър е млад, почти на моя възраст и непрекъснато говори, без да каже нищо съществено. Слизаме на четвъртия етаж и аз губя всякакво чувство за ориентация сред това архитектурно чудовище. На четвъртия етаж подовете са застлани с килими, осветлението е меко, по стените висят картини. Бъбрейки неуморно, Мойър ме повежда по коридора, отваря масивна врата и ме въвежда.

Добре дошъл в света на капитала. Оказваме се в необятна директорска зала с лъскава овална маса в средата и поне петдесет кресла около нея. Кожени кресла. Грамаден искрящ полилей виси само на два метра над средата на масата. В ъгъла отляво има барче. Отдясно — масичка на колелца с кафе, бисквити и понички. Около храната са се струпали съзаклятници — осем на брой, всички с черни костюми, бели ризи, раирани вратовръзки и черни обувки. Осем срещу един. Нервните тръпки из някои мои вътрешни органи се превръщат в истинско земетресение. Къде се скатава Киплър точно когато ми трябва? В момента дори присъствието на Дек би ми донесло известна утеха.

Четирима са моите скъпи приятели от „Брилянтин“. Още един познавам по лице от заседанията в Мемфис, другите трима са пълна загадка и лицата им стават безизразни, щом осъзнават, че съм пристигнал. За секунда спират да пият, дъвчат и разговарят. Просто ме гледат. Прекъснал съм много сериозен разговор.

Т. Пиърс Морхаус се опомня пръв.

— Заповядайте, Руди — казва той, но само защото така се налага.

Кимвам на Б. Дюи Клей Хил Трети, М. Алек Плънк Младши и Брандън Фулър Гроун, после се ръкувам с четиримата нови познати, докато Морхаус изстрелва едно след друго имена, които моментално забравям. Известната физиономия от престрелките при Киплър се оказва Джак Ъндърхол. Той е от юристите на „Грейт Бенефит“ и в случая са го определили за официален говорител на компанията.

Противниците изглеждат бодри и свежи, явно добре са си отспали след кратък полет и приятна вечеря. Дрехите им са изгладени и колосани, сякаш изобщо не са попадали в куфар. Аз съм омачкан, с кръвясали очи. Но сега не ми е до това.

Съдебният секретар пристига и Т. Пиърс ни подкарва към масата. Сочи тук и там, запазвайки централното място за свидетеля. От време на време спира и се чуди кого къде да сложи. Най-сетне измисля. Скромно заемам посоченото кресло и се опитвам да го придърпам по-близо до масата. Не е лесно, тая проклетия сигурно тежи цял тон. На три метра отсреща момчетата от „Грейт Бенефит“ разтварят куфарчетата си, правейки всичко възможно да вдигнат повече шум — тракат ключалки, скърцат с ципове, стоварват папки, ровят хартии. След секунди масата е отрупана с документи.

Четиримата от компанията стоят неуверено зад съдебната секретарка и чакат какво ще им нареди Т. Пиърс. След като най-сетне привършва с подреждането на бележници и документи, той казва:

— А сега, Руди, смятаме да започнем с показанията на нашия официален представител Джак Ъндърхол.

Предвидил съм нещо подобно и нямам намерение да приема.

— Не, май не е най-доброто — казвам аз малко нервно.

Отчаяно се мъча да изглеждам самоуверен въпреки чуждия терен и вражеското обкръжение. Имам няколко причини да не започвам с официалния представител между другото и защото точно това им се иска. Непрекъснато си повтарям, че тук аз командвам.

— Моля? — изненадва се Т. Пиърс.

— Чухте ме. Държа да започнем с Джаки Леманчик от отдел „Обезщетения“. Но най-напред искам папката.

Ядрото на всяко застрахователно дело е исковата папка — комплектът писма и документи, събрани от завеждащия отдела. При по-сериозни случаи исковата папка съдържа поразителна летопис на цял наниз от измами. Имам право на достъп до нея и трябваше да я получа преди десет дни. Дръмонд обяви, че нищо не знае, и каза, че клиентът се мотае. Киплър издаде недвусмислено съдебно нареждане папката да ме чака тук.

— Ние смятаме за най-добре да започнем с мистър Ъндърхол — безпомощно възразява Т. Пиърс.

— Не ме интересува какво смятате — отсичам аз, разигравайки най-дълбоко възмущение и тревога. Мога да си го позволя, защото съдията е мой човек. И нахално добавям: — Да се обадя ли на съдията?

Киплър не е тук, но невидимото му присъствие властва в залата. В нареждането му се казва черно на бяло, че шестимата посочени от мен свидетели трябва да бъдат тук в девет сутринта и само аз решавам в какъв ред да бъдат разпитани. Остават на разположение, докато ги освободя. Освен това в нареждането има отворени вратички за допълнителни показания, след като задълбая в нещата. Цяла нощ съм подскачал от нетърпение да ги заплаша с едно обаждане до негова светлост.

— Ами ние… такова… имаме проблем с Джаки Леманчик — казва Т. Пиърс, като се озърта нервно към четиримата от компанията, които са се оттеглили до вратата. Те пък задружно оглеждат връхчетата на обувките си и пристъпват от крак на крак. Т. Пиърс седи точно срещу мен и поема цялата тежест на удара.

— Какъв проблем? — питам аз.

— Тя вече не работи при нас.

Неволно зяпвам. Зашеметен съм и за секунда нямам представа какво да кажа. Гледам го и се мъча да събера мисли.

— Кога е напуснала?

— Към края на миналата седмица.

— Какво означава „към края“? Миналия четвъртък бяхме в съда. Знаехте ли го тогава?

— Не. Напуснала е в събота.

— Уволнена ли е?

— Подала е молба за напускане.

— Къде е сега?

— Вече не работи тук, разбирате ли? Не можем да я представим като свидетел.

Вглеждам се в записките си, търсейки други имена.

— Добре, какво ще кажете за Тони Крик, младши инспектор в същия отдел?

Отново шумолене и пристъпване от крак на крак.

— И него го няма — казва Т. Пиърс. — Съкратен е.

Втори шамар за броени секунди. Вие ми се свят. Какво да правя сега?

Компанията е изхвърлила тия хора на улицата, за да не разговарят с мен.

— Какво съвпадение — унило казвам аз.

Хил и Гроун не откъсват погледи от бележниците. Какво ли толкова имат да пишат?

— Нашият клиент е в период на временни съкращения — обяснява Т. Пиърс с най-сериозна физиономия.

— Ами Ричард Пелрод, главен експерт? И той е съкратен, познах ли?

— Не. Той е тук.

— А Ръсел Крокит?

— Мистър Крокит се прехвърли в друга компания.

— Значи не е съкратен.

— Не.

— Подал е молба като Джаки Леманчик.

— Точно така.

Когато са изпратили онова обидно последно писмо, Ръсел Крокит е бил главен инспектор в отдела. Въпреки всички нерви и страхове около това пътуване с нетърпение чаках да го видя.

— А Еверет Лъфкин, вицепрезидент, отговарящ за отдела? Съкратен ли е?

— Не. Той е тук.

Настава безкрайно мълчание и всеки гледа да си намери работа, докато гръмотевиците утихнат. Моето дело е предизвикало същинска касапница. Грижливо записвам в бележника си с какво да продължа.

— Къде е папката? — питам аз.

Т. Пиърс се пресята назад, взима куп документи и ги плъзва през масата. Всички са чистичко изкопирани и пристегнати с ластичета.

— По хронологичен ред ли са? — питам аз. Това беше споменато в нареждането на Киплър.

— Мисля, че да — отвръща Т. Пиърс и поглежда четиримата от „Грейт Бенефит“, сякаш му се ще да ги удуши.

Документацията е дебела половин педя. Без да махам ластичетата, казвам:

— Дайте ми един час. После ще продължим.

— Разбира се — кимва Т. Пиърс. — Отсреща има малка заседателна зала.

Той се изправя и посочва нейде зад гърба ми.

Когато ме оставят сам, сядам и незабавно потъвам в документите.

 

 

Един час по-късно влизам в директорската зала. Моите хора търпеливо пият кафе и си бъбрят.

— Трябва да позвъним на съдията — казвам аз и Т. Пиърс подскача до тавана. Посочвам му съседната зала. — Оттам.

Двамата хващаме по един телефон и аз набирам служебния номер на Киплър. Той отговаря още след втория сигнал. Представяме се и му желаем добро утро.

— Имаме проблеми, ваша светлост — бързам аз да насоча разговора.

— Какви проблеми? — пита той.

Т. Пиърс слуша и тъпо се взира в пода.

— От шестимата свидетели, посочени в моята молба и вашето нареждане, трима изведнъж са изчезнали. Напуснали, съкратени, сполетяло ги още не знам какво, но, така или иначе, не са тук. Станало е в самия край на миналата седмица.

— Кои са?

Не се съмнявам, че стиска нареждането и гледа имената.

— Джаки Леманчик, Тони Крик и Ръсел Крокит вече не работят в компанията. Пелрод, Лъфкин и официалният представител Ъндърхол са се спасили по чудо от клането.

— А папката?

— Взех исковата папка и току-що я прегледах.

— И какво?

— Липсва поне един документ — казвам аз, гледайки внимателно Т. Пиърс. Той се навъсва, сякаш направо не може да повярва.

— Кой документ? — пита Киплър.

— Обидното писмо. Няма го в папката. Не ми остана време да проверя за други документи.

Адвокатите на „Грейт Бенефит“ видяха онова обидно писмо едва миналата седмица. Върху екземпляра, който Дот връчи на Дръмонд по време на показанията, беше напечатано с едри букви КОПИЕ. Направих го нарочно, та ако по-късно писмото се появи, да знаем откъде е дошло. Оригиналът е на сигурно място при другите документи. За Дръмонд и неговата дружина би било прекалено рисковано да добавят със закъснение в папката това белязано копие.

— Вярно ли е, Пиърс? — пита Киплър.

Пиърс наистина се обърква.

— Съжалявам, ваша светлост, но не знам. Прегледах папката, но… е, нали знаете. Не съм проверил всичко.

— В една стая ли сте, момчета?

— Да, сър — дружно отвръщаме ние.

— Добре. Пиърс да напусне стаята. Руди, изчакай на телефона.

Т. Пиърс отваря уста да каже нещо, но се опомня навреме. Напълно сащисан, той оставя слушалката и напуска залата.

— Добре, ваша светлост, сам съм — казвам аз.

— Как е настроението там? — пита той.

— Много напрегнато.

— Нищо чудно. Ето какво ще направим. Укривайки свидетели и документи, те ми отвориха възможността да издам заповед за призоваване на свидетелите в Мемфис. Всичко зависи от съдията, а тия приятели си заслужиха наказанието. Мисля, че не би трябвало да взимаш показания от никой друг, освен Ъндърхол. Разпитвай за каквото ти хрумне, но гледай да го притиснеш до стената с уволнението на тримата липсващи свидетели. Смачкай го. Като приключиш, прибирай се. Ще насроча заседание за края на тази седмица и всичко ще изкарам наяве. Не забравяй да вземеш документацията.

Драскам в бележника като луд.

— А сега викни Пиърс да му поиздърпам ушите — казва той.