Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Rainmaker, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Любомир Николов, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 36гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat(2009)
Издание:
Джон Гришам. Ударът
Издателство „Обсидиан“, София, 1995
Редактор: Кристин Василева
Художник: Кръстьо Кръстев
Технически редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN 954-8240-26-2
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Ударът (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Ударът.
Ударът | |
The Rainmaker | |
Автор | Джон Гришам |
---|---|
Първо издание | 1995 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | трилър |
Вид | роман |
„Ударът“ (на английски: The Rainmaker) е шестият роман на американския писател Джон Гришам и е публикуван през 1995 г.
Сюжет
Издания на български език
- 2002 г. – Издателство: „Обсидиан“. (ISBN 954-8240-26-2)
Филмова адаптация
През 1997 г. излиза едноименният филм на режисьора Франсис Форд Копола. Главните роли са изпълнени от Мат Деймън, Дани ДеВито, Джон Войт и Клеър Дейнс.
30
В девет сутринта имам среща с доктор Уолтър Корд, но съм подранил. Можех и да не бързам. Цял час препрочитам медицинските документи на Дони Рей, макар че ги знам наизуст. Чакалнята постепенно се запълва с обречени хора. Мъча се да не ги гледам.
В десет сестрата ме повиква. Тръгвам след нея по лабиринт от коридорчета и попадам в стая за прегледи. Чудя се как може човек от цялата медицина да избере тъкмо онкологията. Е, сигурно и за това трябват хора.
Впрочем, как може човек да избере тъкмо правото?
Сядам с папките и чакам още петнайсет минути. От коридора долитат гласове и вратата се отваря широко. Нахълтва мъж на около трийсет и пет години.
— Мистър Бейлър? — пита той и протяга ръка.
Скачам на крака и бързо се ръкувам.
— Да.
— Уолтър Корд. Нямам много време. Ще ви стигнат ли пет минути?
— Мисля, че да.
— Да побързаме, ако обичате. Чакат ме пациенти — казва той и за моя изненада успява да се усмихне.
Много добре знам каква омраза изпитват лекарите към нашия бранш. Не ги упреквам.
— Благодаря за медицинското заключение. Свърши отлична работа. Вече взехме показания от Дони Рей.
— Чудесно.
Докторът е с десетина сантиметра по-дълъг от мен и ме гледа отвисоко, сякаш си има работа с пълен идиот.
Стискам зъби и казвам:
— Ще ни трябвате за свидетел.
Реакцията му е типично лекарска. Медиците ненавиждат съдебните зали. За да ги избегнат, понякога се съгласяват да дадат предварителни показания. Не са длъжни да го сторят доброволно. И понякога адвокатът се вижда принуден да прибегне към едно смъртоносно оръжие — призовката. Всеки адвокат има право да призове пред съда когото и да било, включително лекари. Тъй че това му дава известна власт над тях. И ги кара още повече да ненавиждат адвокатите.
— Много съм зает — казва той.
— Знам. Не е заради мен, а заради Дони Рей.
Той сбръчква чело и тежко въздъхва, сякаш съм му причинил физическа болка.
— За даване на показания взимам по петстотин долара на час.
Не се изненадвам, защото очаквах нещо подобно. Във факултета съм чувал и за по-високи лекарски хонорари. Идвам да се моля.
— Не мога да си позволя подобна сума, доктор Корд. Започнах практика преди шест седмици и буквално гладувам. Това е единственото ми свястно дело.
Просто е поразително колко може да се постигне с откровеност. Тоя тип сигурно печели по милион годишно и моето смирение моментално го обезоръжава. Съзирам в очите му жалост. За миг той се поколебава, може би си спомня за Дони Рей и безсилието да му помогне. Може би ме съжалява. Кой знае…
— Ще ви пратя сметката, бива ли? Платете когато можете.
— Благодаря, докторе.
— Идете при секретарката да уточните дата. Ще може ли да го уредим тук?
— Разбира се.
— Добре. Трябва да бягам.
* * *
Когато се прибирам в кантората, Дек е довел клиентка. Жена на средна възраст, възпълна, прилично облечена. Докато минавам край вратата му, той махва с ръка. Запознава ме с мисис Мадж Дресър, която иска да се разведе. Жената е плакала. Привеждам се над бюрото и Дек ми подава бележник, върху който е изписано: „Има пари.“
Около час слушаме печалната история на Мадж. Пиянства, побоища, изневери, хазарт, непрокопсани дечурлига, а тя не е сторила никому нищо лошо. Преди две години подала молба за развод и съпругът й стрелял по прозореца на адвоката. Много бил опасен, вечно размахвал пистолет. При тия думи хвърлям поглед към Дек. Той се прави на разсеян.
Мадж плаща шестстотин долара в брой и обещава още. Утре ще подадем молбата. Дек я уверява, че е попаднала в добри ръце.
Миг след като тя си тръгва, телефонът звъни. Търси ме мъжки глас. Представям се.
— А, Руди, обажда се Роджър Райе, адвокат. Мисля, че сме се срещали.
Докато търсех работа, обиколих поне половината адвокати в Мемфис, но не си спомням за Роджър Райе.
— Не ми се вярва. Още съм нов в занаята.
— Да, трябваше да потърся номера от централата. Слушай, тъкмо имам среща с двама братя, Рандолф и Делбърт Бърдсонг и майка им Бърди. Разбрах, че се познавате.
Представям си я как седи между Делбърт и Рандолф, хили се глуповато и повтаря: „Колко мило.“
— Да, много добре познавам мис Бърди — казвам аз, сякаш от два дни чакам подобен разговор.
— Те са в съседната стая. Измъкнах се, за да поговорим. Работя по нейното завещание и… нали разбираш… става дума за луди пари. Казват, че си опитвал да й помогнеш.
— Вярно. Преди няколко седмици съставих проект за завещанието, но между нас казано, тя не беше склонна да подпише.
— Защо?
Човекът се държи дружелюбно, просто си върши работата и не е виновен, че са го наели. Набързо му излагам версията за намерението на мис Бърди да завещае цялото си състояние на отец Кенет Чандлър.
— Има ли ги тия пари? — пита той.
Просто не мога да му кажа истината. Би било ужасно непочтено от моя страна да разгласявам каквито и да било сведения за мис Бърди без нейното изрично съгласие. Пък и сведенията, с които разполагам, бяха получени по твърде съмнителен, да не кажа незаконен начин. Ръцете ми са вързани.
— Тя какво казва? — питам аз.
— Мълчи си. Спомена нещо за Атланта, за някакво наследство от мъжа й, но щом се опитам да уточня как стоят нещата, веднага млъква.
Позната история.
— Защо иска ново завещание?
— Решила е да остави всичко на близките си — деца и внуци. Просто исках да разбера дали наистина има толкова пари.
— За парите не съм наясно. В Атланта има едно засекретено съдебно решение и по-нататък не успях да стигна.
Той не е доволен, но нямам какво повече да кажа. Обещавам да му пратя по факса името и телефона на адвоката от Атланта.
Когато се прибирам малко след девет, на алеята има още коли. Налага се да паркирам до тротоара и това ме ядосва. Промъквам се през полумрака и успявам да мина незабелязано покрай веселбата в задното дворче.
Трябва да са внуците. Сядам на тъмно в малкия хол, дъвча сандвич с пилешко и слушам глъчката, долитаща през отворения прозорец. Вече разпознавам гласовете на Делбърт и Рандолф. Из влажния въздух от време на време се разнася дрезгавият кикот на мис Бърди.
Сигурно е било като отчаян зов до пожарната. Идвайте бързо! Тя била тъпкана с мангизи! Все си мислехме, че бабката има нещичко, ама не чак толкова. От телефон на телефон цялата фамилия е вдигната на крак. Бързо! Писан си в завещанието, имаш милион. А тя се кани да съставя ново. Тичайте! Време е да обичаме баба!