Джон Гришам
Ударът (28)

28

Първият месец на моето съдружие с Дек доведе до мизерни резултати. Спечелихме общо хиляда и двеста долара: четиристотин от един дребен крадец на име Джими Монк, когото Дек ковна в Градския съд, двеста от едно леко транспортно произшествие, което пак той достави по твърде мистериозен начин, и петстотин от трудовия спор, задигнат при бягството нй от Брузър. Последните сто долара бяха осигурени, като съставих завещание на двама старци, случайно попаднали в кантората. Търсели антики, сбъркали посоката и ме завариха да дремя на стола. Побъбрихме си най-любезно, после от дума на дума стигнахме до завещанието и те изчакаха да им го натракам. Платиха в брой и аз не пропуснах да съобщя факта на Дек, който се занимава със счетоводството. Първият ми хонорар е спечелен почтено.

Похарчихме петстотин долара за наем, четиристотин за бланки и визитни картички, около петстотин и петдесет за ремонт на инсталациите, осемстотин за монтиране на телефони заедно с началната такса, триста като първа вноска за старите мебели на хазяина, двеста за адвокатска такса, триста за всевъзможни дребни разходи, седемстотин и петдесет за факс, четиристотин за инсталиране и частично заплащане на евтин компютър и накрая петдесет долара за реклама в местен ресторантски справочник.

Общо сме похарчили четири хиляди двеста и петдесет долара. Слава богу, повечето са първоначални разходи и няма да се повтарят. Дек е пресметнал всичко до последния цент. За идните месеци предвижда режийни около деветстотин долара. И се прави на възхитен от успешния старт.

Трудно е да не забележи човек бурния му ентусиазъм. Той направо се е преселил в кантората. Разведен е и живее в чужд град, далече от децата си. Доколкото знам, няма кой знае какви развлечения. Само от време на време споменава за игралните домове край Мисисипи.

Обикновено той идва на работа около един час след мен и до обяд кисне в кабинета си, разговаряйки по телефона бог знае с кого. Сигурен съм, че проси дела, издирва катастрофи или просто поддържа връзка с безбройните си познати. Всяка сутрин ме пита дали има нещо за писане. Откакто се изясни, че е по-добър в машинописа, Дек най-охотно поема всички писма и документи. Дежури на телефона, тича за кафе, мете кантората, вади копия на принтера. Няма капчица гордост и полага отчаяни усилия да ми угоди.

Но не учи за изпита. Веднъж стана дума за това и той побърза да смени темата.

Щом наближи обяд, Дек обикновено отива да върши някаква тайнствена работа на още по-тайнствено място. Сигурно обикаля по съдилищата и дебне за хора, които се нуждаят от адвокат. Не го разпитвам. Знам, че с болниците се занимава нощем.

За броени дни уредихме всичко в кантората и си създадохме навици. Дек смята, че би трябвало по-често да ходя на лов за клиенти из безбройните храмове на правосъдието. Усещам колко го дразни моята липса на агресивност. Писнало му е от приказки за почтеност и такт. Според него светът е жесток и гъмжи от безпарични адвокати, готови на всичко. Седнеш ли си на задника със скръстени ръце, ще пукнеш от глад. Никой не се е залетял да ти води богати клиенти.

Но Дек се нуждае от мен. Аз имам разрешително за адвокатска практика. Макар че делим парите наполовина, партньорството ни не е равностойно. Той се чувства излишен и затова поема най-черната работа. Готов е да тича подир линейките, да кисне в съдебните коридори и да се спотайва из болниците, защото според уговорката получава петдесет на сто. Никъде няма да намери подобри условия.

Само веднъж да ни излезе късметът, често повтаря той. В нашия занаят това е нещо като девиз. Един голям удар, и можеш да се пенсионираш. Именно затова адвокатите се унижават с толкова евтини хитрини — цветни обяви в справочниците, лов на клиенти по телефона, рекламни табла по стените и автобусите. Запушваш нос, търпиш зловонието на собствените си действия, стоически понасяш снобското високомерие на адвокатите от големите фирми, защото ти трябва един-едничък удар.

Дек е решил на всяка цена да го намери.

Докато той обикаля на лов за клиенти, аз също не стоя със скръстени ръце. В рамките на Мемфис са включени още пет отделни общини. Всяка от тях има общински съд, а всеки съд набира млади адвокати, за да осигури безплатна защита на най-бедните обвиняеми с по-леки престъпления. Повечето съдии и прокурори са млади, работят на половин щат и са завършили Мемфиския университет. Едва изкарват по петстотин долара на месец. Най-често имат частни кантори в предградията и между другото по няколко часа седмично разорават нивата на правораздаването. Обиколих да се запозная с тези хора, ръкувах се, раздавах визитни картички, обяснявах колко ми трябва малко работа в техния съд и в крайна сметка резултатите са доста противоречиви. В момента съм защитник на шестима безпарични престъпници с най-различни прегрешения — от притежаване на наркотици до дребна кражба и непристойно поведение на обществено място. За всяко дело получавам не повече от сто долара и трябва да го приключа до два месеца. За да се срещна с клиента, да изслушам самопризнанията му, да се спазаря с адвоката и да отскоча до съда в предградията, губя минимум четири часа. Това прави по двайсет и пет долара на час, без да приспадам данъците и разноските.

Но поне се намирам на работа и капе по нещичко. Срещам се с хора, раздавам картички, съветвам новите си клиенти да разправят на приятели и познати, че аз, Руди Бейлър, мога да уредя всичките им правни проблеми. Тръпки ме побиват, като си помисля какво ще ми поднесат тия хора. Нищо друго, освен мизерия и страдания. Разводи, дългове, нови престъпления. Тежък адвокатски живот…

Дек смята, че като съберем малко пари, трябва да почнем с рекламата: да се обявим за царе на телесните повреди и да излезем по кабелната телевизия — предимно в ранните часове, за да хванем работническата класа, докато закусва, преди да е тръгнала към трудовите злополуки. Освен това редовно слуша една местна негърска радиостанция, която пуска само рап. Не че харесва музиката, но станцията е между най-популярните, а по някакво чудо нито един адвокат не се е напъхал в програмата. Дек има страхотна идея. Рап-адвокати!

Бог да ни е на помощ.

 

 

Обичам да вися из съдебното деловодство и да флиртувам с чиновничките, докато си върша работата. Досиетата са достъпни, а картотеката е в компютъра. Изясних си как действа системата и открих няколко дела на Лио Ф. Дръмонд. Най-новото е отпреди осемнайсет месеца, най-старото вече навършва осем години. Нито едно не е свързано с „Грейт Бенефит“, но във всички случаи е защитавал застрахователни компании. И присъдите неизменно са били благоприятни за неговите клиенти.

През последните три седмици посветих дълги часове на тези дела. Водих си най-подробни записки, изкопирах стотици страници. С тяхна помощ подготвих дълъг списък от въпроси, които едната страна изпраща на другата, настоявайки за писмен отговор и клетвена декларация. Подобни въпроси могат да се оформят по най-различен начин, но усетих, че неволно копирам стила на Дръмонд. Ориентирах се по старите досиета и уточних множество документи, които ще изискам от „Грейт Бенефит“. В някои дела противниците на Дръмонд са били доста добри, в други — направо жалки. Но той винаги е надделявал.

Проучвам неговите молби, предложения, възражения и отговори. Вечер в леглото чета пледоариите му. Уча наизуст предварителните процедури. Чета дори писмата му до съда.

 

 

След един месец тънки и по-дебели намеци, най-сетне убедих Дек да отскочи до Атланта. Той престоя там два дни и се разрови здравата. Две нощи спа в много евтин мотел, защото пътуването беше за сметка на фирмата.

Днес се завърна с новините, които очаквах. Богатството на мис Бърди е малко над четирийсет и две хиляди долара. Вторият й съпруг наистина е получил наследство от брат си във Флорида, но неговият дял е бил под един милион. Преди да се ожени за мис Бърди, Антъни Мърдайн е имал още две съпруги, които му народили шест деца. Децата, адвокатите и данъчните власти глътнали почти всичко. Мис Бърди получила четирийсет хиляди и кой знае защо ги поверила на инвеститорския отдел в една тамошна банка. След пет години храбри капиталовложения сумата е набъбнала с около две хиляди.

Засекретена е била само част от съдебната документация, но Дек хвърлил всички усилия и успял да изтормози деловодителите дотолкова, че узнал каквото ни трябва.

— Съжалявам — казва той, след като привършва разказа и ми връчва копия от съдебните решения.

Чувствам се разочарован, но не и изненадан.

* * *

Първоначално бяхме предвидили да вземем показания от Дони Рей Блек в новата си кантора — перспектива, която ме плашеше не на шега. Двамата с Дек не работим в мизерия, но стаичките са тесни и голи. На прозорците няма завеси. Казанчето в първобитната тоалетна пуска вода, когато му скимне.

Не че се срамувам от кантората — тя е съвсем прилична. Скромна стартова площадка за бъдещия лъв на правосъдието. Но ония от „Брилянтин“ неминуемо ще сбърчат носове, щом я зърнат. Те са свикнали на най-доброто и ми е адски противно, като си помисля, че ще трябва да търпя високомерното им пренебрежение към нас, тружениците от задния двор. Не ни достигат дори столове, за да ги настаним около малката заседателна маса.

В петък, един ден преди показанията, Дот ми казва, че Дони Рей е на легло и не може да излезе от къщи. Много се е разтревожил за разпита и това го съсипва. Щом Дони Рей не е в състояние да излезе, остава само една възможност. Обаждам се на Дръмонд и той заявява, че не може да приеме преместването на процедурата в дома на моя клиент. Правилата са си правила — ще трябва да отложа за друг път и отново да уведомя всички. Много съжалява. Е, да — за него е най-добре да отлага чак до погребението. Приключвам разговора и се обаждам на съдията Киплър. Пет минути по-късно Киплър звъни на Дръмонд и след няколко кратки реплики мястото за взимане на показания е прехвърлено в дома на Дот и Бъди Блек. Странно, Киплър също възнамерява да дойде. За един съдия това е твърде необичайно, но Киплър си има причини. Дони Рей е тежко болен и може би не ще има друга възможност да го изслуша. Всяка минута е скъпоценна. При даването на показания често избухват жестоки схватки между адвокатите. Понякога се налага едната или другата страна да търси по телефона помощ от съдията. Ако съдията е изчезнал и спорът стане неразрешим, процедурата трябва да се отложи. Киплър подозира, че Дръмонд и славната му компания ще се опитат да провалят работата, като подхванат безсмислен спор, а после се направят на обидени и напуснат.

Но ако Киплър е там, цялата процедура ще мине безупречно. Той ще държи Дръмонд изкъсо. Освен това, както сам казва, няма какво друго да прави в събота.

Мисля, че има и още нещо — май се тревожи да не оплета конците. Прав е, човекът.

В петък вечер до късно не мога да заспя от тревоги и мисли как точно ще вземем показания в дома на семейство Блек. Там е сумрачно, влажно и лампите едва мъждукат — а последното може да бъде фатално, защото ще записваме показанията с видеокамера. Съдебните заседатели трябва да видят ужасното му състояние. В къщата няма климатична инсталация и температурата не пада под трийсет градуса. Трудно мие да си представя как ще се натъпчат в една стая шестима адвокати, съдия, протоколчик, оператор и Дони Рей.

Сънувам кошмари, в които Дот бълва насреща ни гъсти облаци синя пушилка, а Бъди замерва прозорците откъм задния двор с празни бутилки от джин. Не ми се събират и три часа сън.

Пристигам един час по-рано. Къщата ми се струва неописуемо тясна и задушна. Дони Рей седи в леглото. Вече е малко по-бодър и обещава да бъде на висота. Обсъждали сме процедурата с часове. Миналата седмица му дадох списък на моите въпроси и на онова, което очаквам от Дръмонд. Дони казва, че е готов, и усещам в гласа му лека възбуда. Дот вари кафе и обира паяжини от стените. Цяла нощ е чистила — няма шега, ще й гостуват цял куп адвокати и жив съдия. Докато сядам на канапето, през хола минава Бъди — чист и избръснат. Ризата му е бяла и не стърчи от панталона. Как ли го е тормозила Дот, за да постигне този ефект.

Клиентите ми искат да се представят в най-добра светлина. Гордея се с тях.

Дек пристига с цял товар екипировка. Заел е от някакъв приятел вехта видеокамера, поне три пъти по-голяма от съвременните модели. Уверява ме, че ще работи без грешка. Това му е първата среща със семейство Блек. Фамилията го гледа изпод вежди, особено Бъди, който е пратен на каторжна работа — да бърше прах от масичката за кафе. Дек оглежда хола, дневната, кухнята и тихичко споделя, че просто няма достатъчно място. Той помъква към хола голям триножник, препъва се в масичката и си навлича нов яростен поглед от страна на Бъди.

Къщата е буквално задръстена с масички, табуретки и прочие вехтории от шейсетте години, отрупани с евтини сувенири. С всяка минута става все по-горещо.

Съдията Киплър пристига, ръкува се наред, почва да се поти и след минута предлага:

— Дайте да огледаме навън.

Извеждам го през кухненската врата към малкото дворче. Край живия плет в дъното, точно срещу форда на Бъди, расте висок дъб, вероятно засаден още когато са строили къщата. Гъстата му корона хвърля прохладна сянка. Двамата с Дек следваме Киплър през прясно окосената, но пълна с боклуци трева. Докато минаваме край форда, съдията хвърля поглед към котките върху предния капак.

— Че какво му е на мястото? — пита той, щом стигаме под дървото.

Живият плет е толкова гъст, че съседният двор изобщо не се вижда. Сред тая буйна растителност се извисяват четири бора. Те закриват слънцето откъм изток и правят мястото доста уютно, поне засега. Осветлението е добро.

— Харесва ми — казвам аз, макар че в кратката си юридическа кариера никога не съм чувал за даване на показания под открито небе. Мислено отправям благодарствена молитва за присъствието на Тайрън Киплър.

— Имаме ли удължител? — пита той.

— Да, донесох — отвръща Дек, който вече размотава кабела през тревата. — Трийсет метра.

Цялото дворно място е около двайсет и пет на трийсет метра. Предният двор е доста по-голям, тъй че тук отзад ми се струва тесничко. Имам чувството, че фордът е само на две крачки. Стръвницата се е наместила горделиво върху капака и ни дебне с подозрителен поглед.

— Да донесем столове — спокойно предлага Киплър и запретва ръкави.

Заедно с Дот домъкваме четирите стола от кухнята, докато Дек се бори с удължителя и апаратурата. Бъди е изчезнал. Дот ни предлага да вземем масичката от верандата, после изравя в килера три сгъваеми стола, покрити с петна от мухъл.

След няколко минути пренасяне двамата с Киплър се обливаме в пот. Неколцина съседи са напуснали леговищата си и ни зяпат с безкрайно любопитство. Какво става тук? Негър по джинси пренася столове под дъба на семейство Блек. Някакво чудновато дребно създание с грамадна глава размотава кабели и веднага пак ги заплита с крака.

Двете съдебни секретарки пристигат малко преди девет и за зла беда ги посреща Бъди. Малко остава да си тръгнат, но в последния момент Дот им се притичва на помощ и ги довежда в задния двор. Слава богу, момичетата са с панталони. Те се присъединяват към Дек и започват да обсъждат как ще се монтира всичко.

Дръмонд се явява точно в девет, нито минута по-рано. Този път води само двама помощници — Б. Дюи Клей Хил Трети и Брандън Фулър Гроун. Облечени са като близнаци — тъмносини спортни якета, бели памучни ризи, колосани светлокафяви панталони и мокасини. Различават се само по вратовръзките. Дръмонд е без вратовръзка.

Заварват ни в задния двор и са поразени от обстановката. Но ние с Киплър и Дек вече сме плувнали в пот, тъй че не даваме пукната пара какво ще си помислят.

— Само трима? — питам аз, оглеждайки екипа на защитата. Казвам го на шега, но те не се усмихват.

— Ще седнете тук — сочи негова светлост към трите кухненски стола. — Внимавайте с жиците.

Дек е пръснал жици и кабели навред, а Гроун май много се плаши да не го удари ток.

Двамата с Дот помагаме на Дони Рей да стане от леглото и го извеждаме в задния двор. Макар че е много слаб, той полага усилия да върви сам. Докато наближаваме дървото, аз дебна реакцията на Лио Дръмонд при първата среща с Дони Рей. Изящното му лице е напълно безизразно и ми се ще да подхвърля: „Огледай го добре, Дръмонд. Виж какво е направил клиентът ти.“ Но Дръмонд не е виновен. Решението за отхвърляне на искането е взето от някаква все още неизяснена личност в „Грейт Бенефит“ много преди Дръмонд да чуе за случая. Просто в момента трябва да мразя някого, а той ми е подръка.

Настаняваме Дони Рей на тапициран люлеещ се стол. Дот се суети наоколо и проверява дали му е удобно. Той диша тежко, по лицето му се стича пот. Изглежда по-зле от друг път.

Любезно му представям присъстващите: съдията Киплър, двете секретарки, Дек, Дръмонд и другите двама от „Брилянтин“. Той няма сили да им протегне ръка, затова само кима и понечва да се усмихне.

Разполагаме камерата точно срещу него, обективът е само на метър от лицето му. Дек се мъчи да нагласи на фокус. Едната секретарка има диплома за видео оператор и се опитва да избута Дек настрани. Записът ще показва само Дони Рей. Ще се чуват и чужди гласове, но съдебните заседатели няма да видят друго лице, освен неговото.

Киплър ме настанява отдясно на Дони Рей, Дръмонд сяда отляво. После негова светлост заема място до мен. Всички придръпваме столовете си по-близо до свидетеля. Дот стои права на няколко крачки зад камерата и зорко дебне всяко движение на сина си.

Отстрани съседите изгарят от любопитство и са се лепнали за телената мрежа. Нейде по-нагоре по улицата някой е надул радиото, но засега музиката не пречи. В топлото съботно утро над квартала се носи шумът на косачки и градинарски ножици.

Дони Рей отпива глътка вода и се мъчи да не обръща внимание на факта, че един съдия и четирима адвокати са се вторачили в него. Целта на показанията е ясна: съдебните заседатели да могат да го изслушат, защото докато започне процесът, той вече ще е в гроба. Трябва да предизвика съчувствието им. Само преди няколко години показанията му щяха да бъдат регистрирани по утвърдения начин — съдебният протоколчик идва, натраква всичко на машина и по-късно аз го чета пред съда. Но днес е време на новите технологии. Все по-често показанията — особено на умиращи свидетели — биват записани с видеокамера и се прожектират пред съдебните заседатели. По съвет на Киплър ще използваме и стандартната процедура. Така двете страни и съдията ще могат да правят бързи справки, без да преглеждат целия видеозапис.

Цената на протокола ще зависи от времетраенето. Съдебните секретарки взимат хонорар на страница текст, затова Дек ме предупреди да не прекалявам с въпросите. Процедурата е по наше настояване и трябва да я платим. Според Дек Ще струва около четиристотин долара. Не е лесно да си адвокат.

Киплър пита Дони Рей дали е готов да започнем, после нарежда на секретарката да му помогне с полагането на клетва. Той обещава да говори истината. Тъй като е мой свидетел и показанията ще послужат за веществено доказателство, разпитът трябва да бъде извършен по всички правила. Коленете ми са омекнали, но присъствието на Киплър ме успокоява донякъде.

Питам Дони Рей за името, адреса, рождената дата и още някои подробности за дома и родителите. Дотук всичко е лесно и за двама ни. Той отговаря бавно, гледайки право в камерата, както съм го инструктирал. Знае наизуст всичките ми въпроси и повечето неща, за които може да попита Дръмонд. Подпрял е гръб на дървото. От време на време бърше с кърпичка потта от челото си, без да обръща внимание на любопитните ни погледи.

Не съм го съветвал да показва колко е болен, но съвсем не изглежда добре. Може би му остават броени дни.

На две крачки от мен Дръмонд, Гроун и Хил са подпрели бележници върху коленете си и записват всяка дума на Дони Рей. Интересно, колко ли взимат за работа в почивните дни? Не след дълго вратовръзките се разхлабват и сините якета увисват върху облегалките.

По време на едно кратко прекъсване задната врата се разтваря шумно и Бъди излиза навън с тежка стъпка. Махнал е бялата риза и сега носи познатия лекьосан пуловер, а в ръката си стиска зловеща книжна торба. Опитвам да насоча цялото си внимание към свидетеля, но не мога да не забележа с крайчеца на окото си как Бъди крачи през двора, хвърляйки към нас подозрителни погледи. Знам точно къде отива.

Едната врата на форда е отворена и той хлътва на предната седалка. Десетина котки изхвръкват през прозорците. Дот стиска зъби и ме поглежда нервно. Бързо поклащам глава, за да й кажа: „Остави го на мира. Безобиден е.“ Сигурно й иде да го убие.

Продължавам с въпросите за образование и трудов стаж, като засягам факта, че Дони Рей никога не е напускал дома си, не е регистриран в избирателните списъци, не е имал неприятности с полицията. Оказва се, че изобщо не е толкова трудно, колкото си го представях снощи в хамака. Говоря като истински адвокат.

Задавам на Дони Рей поредица отработени въпроси за болестта и лечението, което е получил. Тук внимавам, защото той не бива да цитира думите на лекаря си, да прави предположения или да обсъжда медицински теми. Всичко това ще се смята за отклонение от фактите. За тия въпроси ще има други свидетели. Поне така се надявам. Очите на Дръмонд пламват. Той изслушва всеки отговор, анализира го набързо и чака следващия. Изглежда спокоен и невъзмутим.

Физическите и психическите сили на Дони Рей си имат предел. Търпението на съдебните заседатели — също. Двайсет минути по-късно приключвам своя разпит, без да съм предизвикал нито едно възражение от страна на противника. Дек ми намига, сякаш иска да каже, че съм велик.

Лио Дръмонд се представя за протокола, после обяснява чий представител е и колко много съжалява за обстоятелствата. Всъщност говори не на Дони Рей, а на съдебните заседатели. Гласът му е благ и добродушен, просто прелива от състрадание.

Само няколко въпроса. И той кротко започва да се рови из миналото: дали Дони Рей не е напускал дома си, макар и само за месец, или поне за седмица. Тъй като Дони е пълнолетен, много биха искали да установят, че е живял другаде и поради това вече няма нищо общо със семейната застраховка.

Дони Рей повтаря измъчено и любезно:

— Не, сър.

Дръмонд набързо претупва темата за други застраховки. Никога ли не е имал собствена здравна застраховка? Не е ли работил в компания, която застрахова служителите си? Всички въпроси срещат същия тих отговор: „Не, сър.“

Въпреки странните обстоятелства Дръмонд си знае работата. Сигурно хиляди пъти е взимал показания и внимава какво говори. Съдебните заседатели няма да му простят какъвто и да било натиск върху този младеж. Всъщност Дръмонд има чудесната възможност да спечели тяхната симпатия, като демонстрира дълбоко състрадание към клетия Дони Рей. Освен това знае, че няма да изкопчи нищо съществено. Тогава защо да го тормози?

Дръмонд претупва работата за по-малко от десет минути. Нямам допълнителни въпроси. Край на показанията. Киплър потвърждава. Дот изтичва да избърше лицето на сина си с мокра кърпа. Дони Рей ме поглежда въпросително и аз вдигам палци. Адвокатите на защитата кротко си събират багажа и се сбогуват. Бързат да се изнижат час по-скоро. Аз също.

Съдията Киплър помъква два стола към кухнята и на минаване край форда хвърля любопитен поглед към Бъди. Стръвницата се е свила върху капака, готова за нападение. Само кръв да няма! Двамата с Дот помагаме на Дони Рей да се прибере. Миг преди да влезем, поглеждам наляво. Дек важно обикаля оградата и раздава на публиката визитни картички.