Джон Гришам
Ударът (2)

2

Един час по-късно вялите сражения на китайски шах и табланет почват съвсем да затихват и последните старчета напускат сградата. Портиерът нетърпеливо чака край изхода, докато Слут ни събира на военен съвет. Един по един излагаме накратко проблемите на клиентите си. Изтощени сме и искаме час по-скоро да се махнем от тая зала.

Слут подхвърля по някой банален съвет, после ни освобождава с обещанието, че другата седмица ще обсъдим тия реални проблеми на гражданите от третата възраст. Няма що, умирам от нетърпение.

Качвам се в колата на Букър — неприлично голям понтиак, но все пак в далеч по-добра форма от моята скапана тойота. Букър има две малки деца и жена му е редовна учителка, тъй че се крепят на косъм над границата на бедността. Той учи усърдно, трупа добри оценки и поради това е привлякъл вниманието на една преуспяваща фирма чернокожи адвокати — малко, лъскаво заведение, известно с богатия си опит в гражданските дела. Началната му заплата е четирийсет хиляди годишно, тоест с шест хиляди повече, отколкото ми предлагат „Броднакс и Спиър“.

— Мразя тая професия — казвам аз, докато се измъкваме от паркинга пред центъра за граждани от третата възраст „Кипарисови градини“.

— Нормално — отвръща Букър. Той самият не мрази нищо и никого, а понякога дори твърди, че приема учението като спортно предизвикателство.

— Защо ли ни е притрябвало да ставаме адвокати?

— За да служим на обществото, да се борим с неправдата, да променим света, знаеш ги тия приказки. Не слушаш ли професор Слут?

— Хайде да пийнем по бира.

— Още няма три часа, Руди.

Букър почти не пие, а аз по-малко и от него, защото това е скъп навик и в момента се налага да пестя за храна.

— Само се майтапя — казвам аз.

Букър кара към университета. Днес е четвъртък, значи утре ще се боря със спортно право и Наполеонов кодекс — два цикъла лекции, които са също тъй безполезни, както старческите права и изискват още по-малко усилия. Но големият изпит се мержелее на хоризонта и щом помисля за него, ръцете ми почват да потреперват. Ако се проваля, ония любезни, но инак строги и навъсени образи от „Броднакс и Спиър“ непременно ще ме помолят да си подам оставката, което означава, че ще поработя там един месец и после изхвръквам на улицата. Да се проваля е немислимо — това ще ме тласне към безработица, банкрут, позор и гладна смърт. Защо тогава тая мисъл ме спохожда час по час?

— Остави ме при библиотеката — казвам аз. — Мисля да прегледам тия случаи, после ще почета за изпита.

— Добра идея.

— Мразя библиотеката.

— Всички мразят библиотеката, Руди. Затова е създадена. Основната й цел е да бъде мразена от студентите по право. Ти си съвсем нормален.

— Благодаря.

— Онази, първата дама, мис Бърди… много пари ли има?

— Откъде разбра?

— Подочух нещичко.

— Аха. Тъпкана е. Иска ново завещание. Децата и внуците я пренебрегват и тя, естествено, смята да ги отреже.

— Колко има?

— Някъде към двайсет милиона.

Букър ме поглежда с явно недоверие.

— Поне така казва — добавям аз.

— И кой ще докопа парите?

— Някакъв телевизионен проповедник със секси физиономия и собствен самолет.

— Не може да бъде.

— Честна дума.

Букър обмисля въпроса, докато преодолява следващите две пресечки сред натовареното движение.

— Слушай, Руди, не се засягай, ти си страхотно момче и прочие, умен, старателен студент, но как се виждаш да пишеш завещание за подобно богатство?

— Никак не се виждам. А ти?

— Не, естествено. И какво ще правиш сега?

— Може пък да се спомине тая нощ.

— Не ми се вярва. Като я гледам каква е енергична, май ще ни надживее.

— Ще пробутам всичко на Слут. Може да потърся помощ от някой преподавател по данъчно право. Или просто ще взема да кажа на мис Бърди, че за тая работа трябва да плати пет бона на опитен адвокат. Всъщност не ме интересува. Имам си достатъчно проблеми.

— С Тексако ли?

— Аха. Погнали са ме. И хазяинът също.

— Жалко, че не мога да ти помогна — казва Букър и аз знам, че е искрен. Ако имаше пари, с радост щеше да ми услужи.

— Ще изкарам криво-ляво до първи юли. После ставам голяма клечка в „Броднакс и Спиър“ и със сиромашките времена е свършено. Как изобщо, драги ми Букър, бих могъл да изхарча трийсет и четири хиляди долара на година?

— Звучи ми невъзможно. Ще станеш истински богаташ.

— Разбираш ме, вече седем години карам на подаяния и бакшиши. Какво ще правя с толкова много пари?

— Купи си нов костюм.

— За какво? Вече си имам два.

— Ами обувки?

— Правилно. Точно това ще направя. Ще си купя обувки, Букър. Обувки, вратовръзки, сигурно ще взема малко храна от оная, дето не се продава в консерви, а може би и няколко чифта бельо.

От три години насам Букър и жена му ме канят на вечеря поне по два пъти месечно. Тя е от тоя край, казва се Шарлийн и върши истински кулинарни чудеса с оскъдния семеен бюджет. Приятели са, но знам, че ме съжаляват. Букър се ухилва, после извръща глава. Уморен е от тия шеги за неща, които никак не са забавни.

Той завива към паркинга на Сентрал Авеню срещу Юридическия факултет и казва:

— Имам да свърша малко работа.

— Добре. Благодаря, че ме докара.

— Ще се върна към шест да почетем за изпита.

— Разбрано. Аз ще съм долу.

Затръшвам вратата и се затичвам в тръс към отсрещния тротоар.

 

 

В едно мрачно и уединено кътче на мазето под библиотеката, зад купища вехти и оръфани правни томове, заварвам любимата си маса да ме очаква както от месеци насам. Официално е запазена на мое име. Тук няма прозорци, понякога става влажно и студено, затова малцина смелчаци дръзват да припарят насам. В тази моя потайна бърлога съм прекарал безброй часове, зает с подготовка за упражнения и изпити. А през последните седмици често съм идвал, за да си задавам болезнения въпрос какво стана с нея и точно в кой момент я загубих. Тук се самобичувам. От трите страни масата е оградена с шперплатови стенички и аз помня наизуст всяка шарка по тях. Мога да плача, без да ме забележат. Мога дори да проклинам с пълен глас и никой няма да чуе.

През блаженото време на нашата връзка Сара често идваше тук и двамата учехме заедно, седнали плътно един до друг. Можехме да се кискаме колкото си щем и никой не ни обръщаше внимание. Можехме да се целуваме и опипваме, без да ни видят. Дори сега, сред бездната от печал и униние, усещам аромата на нейния парфюм.

Май наистина ще трябва да си подиря друго кътче за учене в този необятен лабиринт. Тук виждам отново лицето й, усещам под пръстите си нежната кожа на нейните бедра и моментално ме обзема убийствена, парализираща скръб. Та тя беше до мен само преди няколко месеца! А сега някой друг гали тези бедра.

Взимам камарата документи на семейство Блек и се запътвам нагоре, към застрахователния отдел на библиотеката. Крача бавно, но очите ми шарят на всички страни. Напоследък Сара рядко идва насам, но два-три пъти все пак успях да я зърна отдалече.

Разстилам документите върху една свободна маса между рафтовете и препрочитам онова гадно писмо. То е потресаващо злобно, явно написано от човек, който твърдо вярва, че Дот и Бъди никога няма да го покажат на адвокат. Чета го още веднъж и усещам как скръбта постепенно отслабва — все още идва на пристъпи, но аз започвам да свиквам.

Тя също е третокурсничка — Сара Планкмор, единственото момиче, което някога съм обичал. Преди четири месеца ме заряза заради някакъв тукашен тип със синя кръв и висше образование от най-елитен университет. Каза, че били приятели от колежа и случайно се срещнали през коледната ваканция. Старата любов отново припламнала и колкото и да е тъжно, трябвало да ми съобщи, че животът продължава. Из факултета се носи упорит слух, че е бременна. Когато го чух за пръв път, направо се издрайфах.

Преглеждам полицата на „Грейт Бенефит“ и запълвам с бележки страница след страница. Имам чувството, че е писана на санскритски. Подреждам поотделно писма, формуляри и медицински заключения. Сара временно е изчезнала и аз се потапям в едно оспорвано застрахователно искане, което започва да вони все по-неприятно.

Полицата е закупена срещу осемнайсет долара седмично от застрахователната компания „Грейт Бенефит“ със седалище в Кливланд, щата Охайо. Проучвам вносната книжка, в която се отразяват седмичните плащания. По всичко личи, че агентът, някой си Боби Оут, наистина е посещавал семейство Блек всяка божа седмица.

Масичката е отрупана със спретнати купчинки документи и аз чета наред всичко, което ми даде Дот. Все си мисля за онзи хоноруван лектор, комуниста Макс Лойбърг, и неговата страстна ненавист към застрахователните компании. Те управляват страната, повтаряше той. Те контролират банковото дело. Те владеят недвижимата собственост. Хване ли ги настинка, после Уолстрийт киха цяла седмица. А когато лихвеният процент падне и инвестициите им вземат да издишат, хукват веднага към Конгреса да плачат за промени в законодателството. Съдебните процеси ни съсипват, пищят те. Тия мръсни адвокати си изсмукват от пръстите поводи за искове, убеждават невежите съдебни заседатели да раздават на разни просяци огромни обезщетения и ако не сложим край на това, скоро ще се разорим. Понякога Лойбърг изпадаше в такава ярост, че започваше да замеря стените с книги. Много си го обичахме.

Той все още преподава тук. Мисля, че към края на семестъра смята да се върне в Уисконсин и ако събера кураж, може би ще го помоля да прегледа иска на семейство Блек срещу „Грейт Бенефит“. Чувал съм го да казва, че в северните щати на няколко пъти е взимал участие в дела за измама, при които съдебните заседатели са налагали на застрахователите да платят огромни обезщетения.

Захващам се да пиша резюме. Почвам с датата, на която е издадена полицата, после отбелязвам в хронологичен ред най-важните моменти. Компанията осем пъти е дала писмен отказ да покрие болничните разноски. Разбира се, осмо поред е онова гадно писмо. Представям си как Макс Лойбърг подсвирва и избухва в зловещ смях, докато го чете. Това писмо мирише на кръв.

 

 

Надявам се и професор Лойбърг да долови същата миризма. Откривам кабинета му забутан между два килера на третия етаж. Вратата е облепена с обяви за походи и бойкоти в защита на хомосексуалистите, митинги за закрила на застрашените животински видове и тям подобни каузи, които не предизвикват особен интерес в Мемфис. Открехнато е и го чувам как лае нещо по телефона. Затаявам дъх, после почуквам лекичко.

— Влез! — провиква се той и аз бавно се промушвам през вратата.

Макс ми махва с ръка да седна. Единственият стол обаче е затрупан с книги, папки и списания. Целият кабинет прилича на сметище. Хаос, отпадъци, вестници, бутилки. Претъпканите книжни лавици са се огънали застрашително. Стените са облепени с плакати. Подът е обсипан с архипелази от смачкана хартия. Време и ред са две непознати думи за Макс Лойбърг.

Той е дребен, слаб мъж на около шейсет години, с чорлава сламена коса и вечно подвижни ръце. Носи избелели джинси, тениски с призиви за опазване на околната среда и вехти маратонки. Когато е студено, понякога обува и чорапи. Вечно е толкова възбуден, че ме изнервя.

Макс затръшва телефона.

— Бейкър!

— Бейлър. Руди Бейлър. От курса по застрахователно дело през миналия семестър.

— Правилно! Правилно! Спомням си. Сядай.

И той отново махва към стола.

— Не, благодаря.

Той се прегъва на четири и почва да рови из куп документи върху бюрото.

— Е, Бейлър, как я караш?

Студентите обожават Макс, защото винаги има време да ги изслуша.

— Аз… ъъъ… имаш ли малко свободно време?

С някой друг бих се държал по-официално и бих добавил „сър“, но Макс мрази формалностите. Настоява да му говорим на „ти“.

— Да, разбира се. Какво те тормози?

— Ами… сега съм в групата на професор Слут — обяснявам аз, после разказвам накратко за посещението при старците и за сблъсъка на Дот и Бъди с „Грейт Бенефит“. Макс жадно слуша всяка дума.

— Чувал ли си за „Грейт Бенефит“? — питам аз.

— Аха. Голяма фирма, която масово пробутва евтини застраховки на негри и бедняци от селските райони.

— Аз пък не ги бях чувал.

— Няма откъде да ги чуеш. Те не рекламират. Агентите им ходят от врата на врата и събират вноските всяка седмица. Заврял си се в най-кирливите ризи на застрахователното дело. Дай да видя полицата.

Подавам му я, той прелиства страниците и пита, без да ме гледа:

— На какво основание отказват да платят?

— На какво ли не. Най-напред са отказали ей така, заради принципа. По-късно твърдят, че левкемията не е предвидена в договора. После — че болестта е съществувала предварително. След това заявяват, че момчето е пълнолетно и вече няма нищо общо със застраховката на родителите. С две думи, проявили са богата творческа фантазия.

— Редовно ли са плащани вноските?

— Според мисис Блек, да.

— Копелета. — Той прелиства още няколко страници и се усмихва зловещо. Макс много си пада по такива истории. — Прегледа ли всичко?

— Да, изчетох всичко, което ми дадоха клиентите.

Той захвърля полицата върху бюрото.

— Определено си струва да се проучи. Но имай предвид, че клиентът рядко разкрива всичко от самото начало.

Подавам му обидното писмо. Докато чете, по устните му отново плъзва свирепа усмивчица. Препрочита го и рязко вдига очи към мен.

— Невероятно.

— И аз тъй си помислих — отговарям с тона на старо куче от застрахователните битки.

— Къде са останалите документи? — пита Макс.

Трупвам върху бюрото му цялата камара.

— Това е всичко, което ми даде мисис Блек. Казва, че синът им умира, защото не могат да платят за лечението. Тежал само четирийсет и девет килограма и нямало да изкара дълго.

Ръцете му застиват неподвижно.

— Копелета — повтаря той по-скоро на себе си, отколкото на мен. — Гадни копелета.

Напълно съм съгласен, но си трая. В ъгъла забелязвам да се валя още един чифт маратонки — съвсем протрити найкове. Веднъж Макс ни обясни, че някога носел „Конвърс“, но сега бойкотирал компанията, защото не искала да въведе рециклиращи технологии. Той води своята малка лична война срещу американските корпорации и не купува нищо, ако производителят го е засегнал дори и съвсем лекичко. Отказва да застрахова живота, здравето и имуществото си; из факултета обаче се носи упорит слух, че семейството му било богато и поради това можел да си позволи подобна авантюра. Е, аз също живея в печалния свят на неосигурените, само че по съвсем друга причина.

Повечето преподаватели са смотани академици, които идват на лекции с вратовръзки и закопчани догоре сака. Макс не е слагал вратовръзка от десетилетия. И не си чете лекциите, а ги разиграва. Жалко, че скоро ще ни напусне.

Ръцете му оживяват отново.

— Иска ми се да прегледам тия неща довечера — казва той, без да вдига глава.

— Няма проблеми. Може ли да намина утре сутрин?

— Естествено. По всяко време.

Телефонът звъни и той грабва слушалката. Усмихвам се и с дълбоко облекчение отстъпвам към коридора. Утре сутрин ще се срещна с него, ще изслушам съветите му и после ще натракам две странички отчет, в които ще повторя дума по дума каквото ми е казал.

Сега остава само да намеря някоя мека душа, която да проучи как стоят нещата с мис Бърди. Имам предвид един-двама преподаватели по данъчно право и утре може да си опитам късмета. Слизам по стълбището и влизам в студентската зала до библиотеката. Това е единственото място в цялата сграда, където може да се пуши и лампите непрестанно са обгърнати в облаци синя мъгла. Има телевизор и няколко продънени кресла и канапета. По стените висят групови снимки — застинали отпечатъци на прилежни физиономии, отдавна потънали в окопите на юридическата война. Когато залата е празна, аз често се взирам в тия свои предшественици и се питам колко ли от тях вече са лишени от адвокатски права, колко ли проклинат деня, в който са стъпили тук, и колко ли все още водят люти битки из съдилищата. Едната стена е облепена с изумително разнообразие от обяви, съобщения и бюлетини, а отстрани са автоматите за закуски и безалкохолни напитки. Често обядвам тук. Човечеството просто не подозира до каква степен е обвързало прехраната си с машините.

Сгушен в отсрещния ъгъл, негова светлост Ф. Франклин Доналдсън Четвърти клюкарства с три свои приятелчета — все отбор натегачи, дето пращат дописки до „Правен журнал“ и гледат отвисоко всички останали колеги. Той ме забелязва и, кой знае защо, проявява интерес. Докато минавам край тях, по устните му плъзва усмивка — нещо твърде необичайно, защото, откакто го помня, върху лицето му вечно е застинала презрителна гримаса.

— Хей, Руди, ти нали щеше да се хващаш с „Броднакс и Спиър“? — високо подвиква той.

Телевизорът е изключен. Трите приятелчета ме зяпат. Откъм канапето две колежки любопитно извръщат глави.

— Аха. Какво има?

Ф. Франклин Доналдсън Четвърти си е осигурил работа в една претенциозна фирма с богати традиции и солиден капитал, пред която „Броднакс и Спиър“ направо бледнее. Свитата му в момента се състои от У. Харпър Уитънсън, високомерно леке, което за щастие скоро напуска Мемфис и отива да работи за някаква грамадна фирма в Далас; Дж. Таунсенд Грос, който също си е опекъл работата; и накрая Джеймс Стрейбек, който понякога се държи свястно, но през тия три години така и не успя да си лепне около името съкращение или цифра. С толкова кратко име бъдещето му на адвокат в големите фирми е под сериозна заплаха. Направо не го виждам как ще се справи.

Ф. Франклин Четвърти пристъпва към мен. Цял се е превърнал в усмивка.

— Хайде, разправяй какво става.

— Какво да става? — обърквам се аз. Нямам представа за какво говори.

— Е, хайде де, за сливането те питам.

Правя се на безразличен.

— Какво сливане?

— Не си ли чул?

— Какво да съм чул?

Ф. Франклин Четвърти се озърта към своите приятелчета и това сякаш ги развеселява. Когато отново ме поглежда, усмивката му вече стига до ушите.

— Не се занасяй, Руди, питам те за сливането на „Броднакс и Спиър“ с „Тинли Брит“.

Стоя като вкаменен и се мъча да измисля някакъв умен или шеговит отговор. Ала в момента съм загубил дар слово. Не знам за никакво сливане, а тоя задник очевидно знае. „Броднакс и Спиър“ е дребна кантора с петнайсет адвокати и от целия курс наеха само мен. Когато се споразумяхме преди два месеца, изобщо не стана дума за сливане.

Колкото до „Тинли Брит“, това е най-голямата, най-снобската, най-престижната и най-богатата фирма в целия щат. Според последни сведения е приютила под крилото си сто и двайсет адвокати. Повечето идват от най-елитни университети. Мнозина могат да се похвалят с цял куп политици в родословното си дърво. С две думи — могъща фирма, която обслужва големи корпорации и държавни институции, има кантора във Вашингтон и поддържа най-тесни връзки с висшите кръгове. Единият от съдружниците е бивш сенатор. Адвокатите работят по осемдесет часа седмично и всички са с тъмносини или черни костюми, бели ризи и раирани вратовръзки. Подстригват се късо и всякаква растителност по лицето е забранена. Служителите на „Тинли Брит“ си личат отдалече по дрехите и походката. За да влезеш във фирмата, трябва да си бял, от мъжки пол, с чисто англосаксонско и протестантско потекло, да си учил където трябва и да общуваш с когото трябва. Затова останалата част от мемфиското юридическо съсловие й е лепнала навеки прякора „Брилянтин“.

Дж. Таунсенд Грос е пъхнал ръце в джобовете и ме оглежда презрително. Той е втори по успех в курса, носи грижливо колосано поло, кара БМВ и поради всичко това отдавна са го привлекли в „Брилянтин“.

Краката ми се подкосяват, защото знам, че в „Брилянтин“ не искат и да чуят за мен. Ако онова чудовище наистина е глътнало „Броднакс и Спиър“, аз ще съм сред първите жертви.

— Не бях чувал — немощно казвам аз.

Момичетата от канапето ме гледат втренчено. За миг настава тишина.

— Значи не са ти казали? — смаяно пита Ф. Франклин Четвърти и кимва към своето приятелче Дж. Таунсенд Грос. — Джак го е чул още по обяд.

— Вярно — потвърждава Дж. Таунсенд. — Но името остава непроменено.

Официалното име на „Брилянтин“ всъщност е „Тинли, Брит, Кроуфърд, Майз и Сейнт Джон“. Слава богу, преди години някой е възприел съкратения вариант. С последните си думи Дж. Таунсенд дава на околните да разберат, че „Тинли Брит“ може да глътне една незначителна фирмичка като „Броднакс и Спиър“, без дори да се оригне.

— Значи си остава „Брилянтин“? — подхвърлям аз на Дж. Таунсенд, който високомерно изсумтява пред този изтъркан прякор.

— Не мога да повярвам, че не са ти казали — продължава да се чуди Ф. Франклин Четвърти.

Небрежно свивам рамене и се отправям към вратата.

— Ти май много си се загрижил, Франки.

Докато напускам залата, четиримата се споглеждат със самодоволни усмивки, сякаш са постигнали предначертаната цел. Влизам в библиотеката и дежурният размахва ръка иззад бюрото си.

— Има съобщение за вас — казва той и ми подава листче хартия.

Бележката ме приканва да се обадя на Лойд Бек, завеждащият личен състав в „Броднакс и Спиър“, който ме нае неотдавна. В студентската зала има телефони, но сега не съм в настроение да се срещам отново с Ф. Франклин Четвърти и неговата банда лекета.

— Може ли да използвам телефона? — питам аз дежурния, някакъв зелен второкурсник, който се пъчи, като че цялата библиотека е негова.

— Автоматите са в студентската зала — отговаря той и сочи с пръст, сякаш съм учил тук три години, без да разбера къде е залата.

— Оттам идвам. Всички са заети.

Той се навъсва и хвърля поглед наоколо.

— Добре, но по-бързо.

Набирам номера на „Броднакс и Спиър“. Вече наближава шест, а секретарките си тръгват в пет. След деветия сигнал най-сетне чувам мъжки глас.

— Ало.

Обръщам гръб на библиотеката и опитвам да се прикрия зад близката лавица.

— Ало, обажда се Руди Бейлър. Намирам се в Юридическия факултет и преди малко ми предадоха да позвъня на Лойд Бек. Било спешно.

Не пишеше нищо подобно, но сега съм доста нервен.

— Руди Бейлър ли? По какъв въпрос?

— Аз съм студентът, когото наехте наскоро. С кого разговарям?

— А, да, Бейлър. На телефона Карсън Бел. Лойд… Лойд в момента е на заседание и не мога да го безпокоя. Опитай след час.

Когато ми показваха фирмата, срещнах за малко Карсън Бел и си го спомням като типичен изтормозен адвокат, който има време само колкото да се усмихне за секунда и пак се хваща на работа.

— Мистър Бел… мисля, че трябва непременно да говоря с мистър Бек.

— Съжалявам, но в момента няма начин. Опитай пак, бива ли?

— Чух слухове за сливане с „Брилянтин“… искам да кажа с „Тинли Брит“. Вярно ли е?

— Слушай, Руди, в момента съм зает и нямам време за приказки. Обади се след час и Лойд ще те поеме.

Да ме поеме ли? Какво означава това?

— Все още ли имам мястото? — питам аз със страх и дори наченки на отчаяние.

— Обади се след час — раздразнено отвръща той и трясва слушалката.

Надрасквам няколко реда върху късче хартия и го подавам на дежурния.

— Познаваш ли Букър Кейн?

— Аха.

— Добре. Той ще дойде след няколко минути. Предай му тая бележка. Кажи му, че ще се върна след около час.

Той мърмори недоволно, но приема бележката. Напускам библиотеката, промъквам се покрай студентската зала, като се моля да не ме забележат, излизам навън и изтичвам към паркинга, където ме чака тойотата. Дано да запали. Една от най-зловещите ми тайни е, че все още дължа почти триста долара за тая окаяна развалина. Излъгах дори Букър. Той вярва, че е изплатена.