Джон Гришам
Ударът (19)

19

Седя в кабинета си и уча, защото нямам друга работа. Доколкото разбирам, няма да ми поверят нищо сериозно, преди да стана адвокат, а за целта трябва да изкарам изпита.

Трудно ми е да се съсредоточа. Как можах да се влюбя в омъжена жена броени дни преди изпита? Сега умът ми трябва да е остър като бръснач, свободен от всякакви глупости, най-прецизно настроен и насочен към една-единствена цел.

Повтарям си, че Кели не е за мен. Тя е прекършено момиче с белези, някои от които могат да останат за цял живот. А Клиф е опасен. Направо би обезумял от мисълта, че друг мъж докосва неговата мъничка мажоретка.

Седя с ръце зад главата и крака върху бюрото, обмислям всичко това и мечтателно се рея в мъглата, когато вратата внезапно се отваря и в кабинета нахълтва Брузър.

— Какво правиш? — крясва той.

— Уча — отвръщам аз, заемайки моментално прилична поза.

— Нали щеше да учиш следобед?

Часът е десет и половина. Брузър нервно тъпче пред бюрото.

— Слушай, Брузър, днес е петък. В сряда съм на изпит. Главата ми е пламнала.

— Тогава бягай да учиш в болницата. И гледай да хванеш клиент. От три дни нищо не си докарал.

— Няма как да уча и да гоня клиенти едновременно.

— Дек се справя.

— Да бе, Дек. Вечният студент.

— Преди малко ми се обади Лио Ф. Дръмонд. Нещо да ти говори?

— Не. Защо?

— Той е старши съдружник в „Тинли Брит“. Страхотен спец по икономическите въпроси. Рядко губи. Отличен адвокат от голяма фирма.

— Знам ги какви са в „Брилянтин“.

— Е, сега имаш възможност да ги опознаеш още по-добре. Те ще защитават „Грейт Бенефит“. Дръмонд е шеф на екипа.

Не съм броил точно, в тоя град обаче трябва да има поне стотина фирми, водещи делата на застрахователни компании. А пък застрахователите са хиляди. Как тъй се случи ония омразни типове от „Грейт Бенефит“ да наемат фирмата, която проклинам всеки божи ден — „Тинли Бринт“?

Колкото и да е чудно, приемам новината спокойно. Всъщност не съм изненадан.

Изведнъж осъзнавам, че Брузър продължава да тъпче и дърдори като картечница. Заради мен е завел дело за десет милиона срещу голяма компания, защитавана от адвокат, който го плаши. Забавно. Не съм допускал Брузър да се бои от когото и да било.

— И какво каза?

— Нищо бе. Нищо. Само искаше да ме чуе. Каза, че делото ще се гледа пред Харви Хейл, който, мътните да го вземат, му бил съквартирант в Йейл преди трийсет години, когато следвали право. И който, ако случайно не знаеш, беше водещ адвокат в една застрахователна компания, докато не закъса със сърцето и докторите му рекоха да смени кариерата. Уреди се на топло в съда и още не може да се отърси от старата адвокатска идея, че присъда за обезщетение над десет хиляди долара е просто неприлична.

— Извинявай, че те попитах.

— Значи се натресохме на Лио Ф. Дръмонд и неговия елитен отбор, а съдията е на тяхна страна. Има да те въртят на шиш…

— Мене ли? Ами ти?

— А, и аз ще се мяркам. Работата си е твоя. Ще те скапят от писане. — Той тръгва към вратата. — Запомни, плащат им на час. Колкото повече дращят, толкова по-тлъсти хонорари.

Брузър се разсмива зловещо и затръшва вратата. Явно му е драго, че батковците ще ми теглят пердаха.

Изоставен съм. Мисля си, че в „Брилянтин“ работят над сто адвокати, и изведнъж се чувствам безкрайно самотен.

 

 

Двамата с Дек сърбаме супа при Труди. Клиентелата за обяд е изцяло работническа. Мирише на смазка, пот и пържено. Дек обича да обядва тук, защото досега е докопал няколко трудови злополуки. Едната донесла трийсет хиляди долара обезщетение. Той получил една трета от двайсет и петте процента за фирмата, тоест две хиляди и петстотин.

Ниско приведен над супата, Дек поверително споделя, че посещава и няколко барчета в квартала. Ходи там без вратовръзка, прави се на обикновен клиент и пие газирана вода. Подслушва какво си приказват работниците, докато разквасват гърла след работа. Охотно споделя кои са добрите заведения — „сочните пасища“, както ги нарича. Дек е цар на съветите как се ловят клиенти.

Да, понякога ходи и по нощните клубове, но само заради клиентелата. Движение му е цаката, често повтаря той. Харесва игралните домове край Мисисипи, макар да изразява прогресивното мнение, че са вредни, защото бедняците ходят там и пропиляват всичко до последния цент. Но за нас това е добре дошло. Престъпността ще расте. Хазартът ще ни докара нови разводи и фалити. На хората ще им трябват адвокати. В игралните домове покълват семената на безброй човешки страдания и мъдрият Дек търпеливо чака. Има си нещо наум.

Като стане, няма да ме забрави.

 

 

Отново вечерям в закусвалнята на „Сейнт Питър“ — „превързочната“, както я наричат. Чух това прозвище от група санитари. Ям месна салата в пластмасова чинийка. Уча разсеяно и гледам часовника.

В десет старият джентълмен с розовото яке пристига, но е сам. Той спира на прага, оглежда се, забелязва ме и тръгва към мен навъсен, явно недоволен от задачата си.

— Вие ли сте мистър Бейлър? — учтиво пита той. В ръката си държи плик и го слага на масата, след като кимвам. — Това е от мисис Райкър.

Без повече приказки той прави едва забележима чупка в кръста и се отдалечава.

Пликът е бял, съвсем обикновен. Отварям го и изваждам сгънато листче. Текстът гласи:

Скъпи Руди,

Лекарят ме изписа тази сутрин, тъй че вече съм у дома. Благодаря за всичко. Моли се за нас. Ти си чудесен.

След подписа е добавила:

Моля те, не ми звъни, не пиши и не се опитвай да ме видиш. Само ще стане по-зле. Още веднъж благодаря.

Знаела е, че ще я чакам търпеливо. Покрай всичките сладострастни мисли, които бушуват из мозъка ми през последното денонощие, изобщо не съм се сетил, че може да я изпишат. Твърдо разчитах на нова среща.

Бродя безцелно но безкрайните коридори и опитвам да се опомня. Трябва на всяка цена да я видя отново. Тя се нуждае от мен, няма кой друг да й помогне.

Спирам до телефонния автомат, откривам в указателя името Клиф Райкър и набирам номера. Отсреща ме осведомяват, че телефонът е изключен.