Джон Гришам
Ударът (18)

18

Дек обича трудните задачи, особено когато се отнася до ровене из нечие мръсно бельо чрез шушукане по телефона с анонимни доносници. Има-няма час, след като съм му подал оскъдните данни за Кели и Клиф Райкър, той се прокрадва в кабинета ми с горделива усмивка. Привежда глава над бележките си и чете:

— Кели Райкър е приета в „Сейнт Питър“ преди три дни около полунощ със сериозни наранявания. Полицията била повикана в апартамента й от неназовани съседи, които съобщили за доста яростна семейна свада. Ченгетата я намерили да лежи жестоко пребита върху дивана в хола. Клиф Райкър бил очевидно пиян, крайно възбуден и първоначално проявил желание да запознае полицията на практика с методите си за убеждение. Размахвал алуминиева бухалка за бейзбол, явно негово любимо оръжие. Бързо бил обезоръжен, арестуван по обвинение в побой и прибран на топло. Жената спешно била откарана в болница. Успяла да обясни накратко пред полицията, че съпругът й се прибрал пиян от бейзболното игрище, избухнала свада по някакъв нелеп повод, после се сбили и той победил. Ударил я два пъти по глезена с бухалката и още два пъти по лицето с юмрук.

Снощи не можах да мигна от мисли за кафявите очи и загорелите бедра на Кели Райкър, тъй че сега ми прилошава, като си представям жестокия побой. Дек обаче ме наблюдава внимателно и аз се опитвам да прикрия вълнението.

— Китките й са бинтовани — казвам аз и Дек гордо прелиства страницата. Има доклад от друг източник, законспириран дълбоко в мемфиската пожарна служба.

— С китките изглежда малко неясно. По някое време на схватката май я е притиснал на пода и се опитал да извърши полов акт. Очевидно възможностите му не са отговаряли на намеренията, сигурно е попрекалил с бирата. Когато ченгетата я намерили, тя била гола, само наметната с одеяло. Не можела да избяга, защото глезенът й бил счупен.

— Какво е станало с него?

— Преспал в участъка. После го пуснали под гаранция. След седмица трябва да се яви в съда, но нищо няма да стане.

— Защо?

— Най-вероятно тя ще отхвърли обвинението и ще се помирят до следващия пердах.

— Откъде знаеш?…

— Не им е за пръв път. Преди осем месеца ченгетата получили същото повикване след същия побой, всичко било съвсем същото, само дето жената тогава имала малко повече късмет. Отървала се с няколко синини. Сигурно бухалката не му е била подръка. Ченгетата ги помирили, посъветвали ги набързо — нали разбираш, че са още хлапета, младоженци, нека се разцелуват и да я карат по-кротко. Преди три месеца обаче бухалката излязла на сцената и тя лежала цяла седмица в „Сейнт Питър“ с потрошени ребра. Работата опряла до отдел „Семейно насилие“ в Централното полицейско управление и оттам настояли за тежко наказание. Само че момичето си обича човека и отказва да даде показания срещу него. Обвиненията отпаднали. Позната история.

Трябва ми малко време, за да преосмисля нещата. Подозирах някакви семейни неприятности, но не чак такъв ужас. Как може човек да пребива жена си с алуминиева бухалка? Как е посмял Клиф Райкър да удари това прекрасно лице?

— Позната история — повтаря Дек, усещайки за какво си мисля.

— Нещо друго? — питам аз.

— Нищо. Само недей да се месиш.

— Благодаря — казвам аз, изнемощял и замаян. — Благодаря.

Той скача на крака.

— Няма защо.

 

 

Не съм изненадан, че Букър учи за изпита повече от мен. И както винаги аз съм му главната грижа. За днес следобед е планирал маратонско зубрене в заседателната зала на Шанкъл.

Пристигам по пладне, точно според инструкциите на Букър. Кантората е модерна и оживена, а най-много ме поразява, че всички са негри. За последния месец съм минал през доста правни фирми, но си припомням само една чернокожа секретарка, за адвокати да не говорим. Тук пък липсват бели физиономии.

Букър ме развежда набързо из кантората. Макар че е пладне, работата върви с пълна пара. Компютри, ксерокси, факсове, телефони, гласове — навсякъде цари оглушителна врява. Секретарките забързано дъвчат сандвичи зад бюрата, отрупани с камари спешни документи. Адвокатите и сътрудниците се държат любезно, но нямат време за празни приказки. И всички се обличат по строг закон: черни костюми и бели ризи за мъжете, скромни рокли за жените — никакви шарении, никакви дънки.

Пред очите ми се мярка за сравнение фирмата на Дж. Лиман Стоун и аз побързвам да прогоня видението.

Букър обяснява, че Марвин Шанкъл управлява с железен юмрук. Облича се безупречно, спазва строг професионализъм във всички отношения и работи, кажи-речи, денонощно. От персонала очаква същото.

Заседателната зала е като тихо островче. Обещал съм да се погрижа за прехраната и разопаковам няколко сандвича, които нося от „Йоги“. Безплатно. Пет минути си бъбрим за близките и приятелите от факултета. Букър пита това-онова за новата ми работа, но без да прекалява. Вече съм му разказал всичко. Или почти всичко. Предпочитам да не знае за нощните ми задачи в „Сейнт Питър“.

Дявол да го вземе, Букър е станал страхотен адвокат! Щом изтича определеното време за приказки, той поглежда часовника и обяснява какъв великолепен следобед е планирал. Ще работим плътно шест часа, прекъсвайки само колкото да отскочим за кафе или до тоалетната. Точно в осемнайсет трябва да се изнесем, защото залата е ангажирана от някой друг.

От дванайсет и четвърт до един и половина преговаряме федералното данъчно законодателство. Говори предимно Букър, защото винаги е бил по-наясно с тая материя. Работим по въпросника за изпита, а вътре направо гъмжи от данъчни истории.

В един и половина той ме пуска до тоалетната и за кафе, после до два и половина поемам топката с федералния правилник за свидетелски показания. Жестоко! Неговата кипяща енергия е заразителна и двамата превземаме с щурм някои от най-досадните теми.

Провалът на този изпит е кошмар за всеки млад юрист, но усещам, че за Букър това би било направо катастрофа. Откровено казано, ако ме скъсат, няма да дойде краят на света. Малко ще ми се смачка фасонът, но ще се оправя. Като се понапъна, мога да го изкарам след шест месеца. Брузър изобщо няма да ме закача, стига да му домъквам някой и друг клиент всеки месец. Докопам ли хубавичко обгаряне например, повече няма и да се сети за изпита.

Но Букър може да загази. Подозирам, че още при първия провал мистър Шанкъл ще му стъжни живота. Скъсат ли го повторно, сигурно ще изхвръкне на тротоара.

Точно в два и половина Марвин Шанкъл влиза в залата и Букър ме представя. Шанкъл гони петдесетте, извънредно стегнат и атлетичен. Косата му леко сребрее на слепоочията. Гласът му е тих, но погледът му пронизва. Имам чувството, че вижда и през стените. Той е истинска легенда в южняшките правни кръгове и за мен е чест да му стисна ръка.

Оказва се, че Букър е уредил и лекция. Почти цял час слушаме напрегнато, докато Шанкъл излага основни моменти от делата за нарушени граждански права и дискриминация при наемане на работа. Водим си записки, задаваме въпроси, но най-вече слушаме.

После той се оттегля на делови разговор и през следващия половин час двамата щурмуваме антитръстовото законодателство. В четири ни чака нова лекция.

Този път лектор е Тайрън Киплър, харвардски възпитаник, специализиран по проблемите на Конституцията. Той започва бавно и набира скорост едва когато Букър рипва на крака, за да го обсипе с въпроси. Междувременно аз съм се сврял по тъмно в храсталака, после изведнъж изскачам като луд с грамадна бейзболна бухалка и направо размазвам Клиф Райкър. За да не задремя, обикалям около масата, гълтам кафе и опитвам да се съсредоточа.

След около час Киплър е бодър и оживен, а ние го бомбардираме с въпроси. Внезапно той млъква насред изречението, трескаво поглежда часовника и заявява, че трябва да бяга. Чакали го в съда. Благодарим му и той хуква навън.

Станало е пет и пет.

— Разполагаме с още един час — казва Букър. — Какво предлагаш?

— Да пийнем по бира.

— Съжалявам. Изборът е недвижими имоти или етика.

Би трябвало да избера етиката, но вече съм изморен и не ми се мисли за тежките грехове от последните дни.

— Дай да видим имотите.

Букър мигом се озовава до книжния рафт и грабва няколко тома.

 

 

Наближава осем, когато се промъквам през лабиринта от коридори към ядрото на „Сейнт Питър“ и заварвам любимата си маса заета от лекар и медицинска сестра. Поръчвам кафе и сядам на съседната. Сестрата е привлекателна и доста печална, а ако съдя по това как си шушукат, бих казал, че връзката май отива към катастрофа. Той е шейсетгодишен, с присадена коса и козметична операция на брадата. Тя е само на трийсет и по всичко личи, че няма скоро да чуе сватбения марш. Просто любовница. Двамата си шушукат напрегнато.

Не ми се учи. За днес ми е писнало от закони, крепят ме само угризенията, че Букър е още в кантората — работи и учи едновременно.

След няколко минути любовниците внезапно стават. Тя плаче. Той е студен и безсърдечен. Настанявам се на обичайното място, подреждам записките, опитвам да уча.

И чакам.

Кели пристига малко след десет, но сега я вози някакъв непознат тип. Тя ме поглежда хладно и си избира маса в средата. Онзи я подкарва натам. Гледам го. И той ме гледа.

Това трябва да е Клиф. Висок е колкото мен, малко над метър и осемдесет, с масивен кокал и първи наченки на бирено шкембе. Плещите му обаче са широки, а бицепсите изпъкват ефектно под ръкавите на протритата тениска, която май нарочно е с два номера по-малка. Тесни джинси. Къдрава кестенява коса, малко по-дълга, отколкото се полага. Гъста растителност по лицето и ръцете. Такива като Клиф почват да се бръснат още в осми клас.

Има зелени очи и красиво лице, но изглежда доста по-стар от деветнайсет. Той заобикаля глезена, който е счупил с бейзболна бухалка, и отива да вземе напитки. Кели знае, че я гледам. Подчертано небрежно се озърта наоколо и в последния момент ми намига. Едва не разсипвам кафето.

Не е необходима кой знае каква фантазия, за да си представя думите, разменени напоследък между двамата. Заплахи, извинения, молби, пак заплахи. Изглежда, че тая вечер е било доста напечено. Лицата им са мрачни. Пият мълчаливо. От време на време разменят по някоя дума, но, общо взето, приличат на двойка невръстни влюбени насред ежеседмичния нацупен период. Кратка реплика, още по-кратък отговор. Гледат се само когато е неизбежно, през останалото време свирепо фиксират пода или стените. Укривам се зад учебника.

Тя е застанала така, че да може да ме поглежда незабелязано. Клиф седи почти с гръб към мен. Понякога се озърта, но движенията му са пределно ясни. Още преди да ме е погледнал, аз вече се чеша по главата или чета най-усърдно.

След десет минути почти пълно мълчание тя казва нещо, което предизвиква разпален отговор. Жалко, че не мога да ги чуя. Клиф се тресе от злоба и ръмжи насреща й. Тя го скастря набързо. Гласовете с засилват и скоро разбирам, че спорят дали тя ще даде показания срещу него, или не. Май все още не е решила. И Клиф май доста се впряга. Той е кибритлия — типично за мъжкар от глухата провинция — и тя му подхвърля да не крещи. Клиф пак се озърта и опитва да понижи глас. Вече не го чувам какво казва.

След като го е разлютила, тя успокоява топката, но той продължава да кипи. Няколко секунди двамата се преструват на непознати.

После тя повтаря номера. Казва нещо и гърбът му се вцепенява. Ръцете му треперят, езикът му се изпъстря с нецензурни приказки. Карат се една-две минути, сетне тя млъква и престава да му обръща внимание. Клиф явно не обича да го загърбват и повишава тон. Кели му казва да говори по-тихо, хората слушат. Той обаче става още по-шумен и описва подробно какво ще я прави, ако не престане с тия глупости, дето могат да го вкарат в затвора и тъй нататък.

Тя изрича нещо съвсем тихичко. Внезапно Клиф скача на крака и помита с един замах високата си пластмасова чаша. Питието се разхвърчава навсякъде, обливайки с пяна съседните маси и пода. Кели е мокра от глава до пети. Тя ахва, затваря очи и се разплаква. Той изчезва навън и от коридора долитат тежките му стъпки, съпроводени от яростни ругатни.

Неволно се изправям, но тя бързо поклаща глава. Сядам си. Касиерката е видяла цялата сцена и пристига с хавлиена кърпа. Подава я на Кели, която бърше питието от лицето и ръцете си.

— Съжалявам — казва тя на касиерката.

Престилката й е подгизнала. Преглъщайки сълзите, тя бърше гипсирания си крак. Седя на две крачки, но не мога да й помогна. Сигурно се бои, че онзи ще се върне и ще ни завари заедно.

В тази болница има много места, където човек може да седне на кафе и кола, но тя го доведе тъкмо тук, защото искаше да го видя. Почти съм уверен, че го предизвика, за да ми покаже какво представлява.

Дълго се гледаме, докато тя старателно бърше лицето и ръцете си. По бузите й се стичат сълзи и тя ги попива. Надарена е с онази загадъчна женска способност да произвежда сълзи, без иначе да показва, че плаче. Не хълца. Устните й не трепват. Ръцете също. Просто седи, зареяна в някакъв друг свят, гледа ме с невиждащи очи и докосва кожата си с бялата хавлиена кърпа.

Минутите се нижат, но аз съм изгубил представа за времето. Една куца чистачка идва да забърше пода около Кели. Три сестри нахълтват със смях, увлечени в шумен разговор, после я забелязват и млъкват изведнъж. Гледат я и си шушукат, хвърляйки от време на време по някой поглед към мен.

Клиф си е тръгнал толкова отдавна, че едва ли ще се върне, а мисълта да й бъда кавалер ме вълнува невероятно. Сестрите излизат и Кели лекичко ме примамва с пръст. Вече мога да приближа.

— Съжалявам — казва тя, когато клякам до нея.

— Няма нищо.

И сетне тя изрича думи, които никога няма да забравя.

— Ще ме придружиш ли до стаята?

При други обстоятелства тия думи биха могли да имат доста по-дълбоко значение и за миг мисълта ми се отплесва към някакъв екзотичен плаж, където двама млади влюбени най-сетне се решават да направят последната крачка.

Естествено, стаята ще е тясна и не особено уединена. Всеки момент биха могли да нахълтат без почукване най-различни хора. Дори и адвокати.

Грижливо подкарвам количката покрай масите и излизаме в коридора.

— Пети етаж — подхвърля тя през рамо.

Не бързам. Гордея се с ролята на кавалер. И ужасно ми харесва, че мъжете по коридора се обръщат да я огледат.

За няколко секунди оставаме сами в асансьора. Коленича до нея.

— Добре ли си?

Тя вече не плаче. Очите й още са влажни и леко зачервени, но се е овладяла.

— Да, благодаря — кимва тя. После хваща ръката ми и я стиска. — Много ти благодаря.

Кабината се разтърсва и спира. Влиза някакъв лекар и Кели бързо отдръпва ръка. Аз стоя зад количката като предан съпруг. Много ми се иска пак да усетя ръката й.

Според стенния часовник на петия етаж наближава единайсет. Коридорът е тих и почти пуст, само тук-там се мярка по някой санитар. От дежурната стая една сестра ме поглежда втренчено. Мисис Райкър е излязла с един мъж, сега се завръща с друг.

Завиваме наляво и тя посочва вратата. Радостна изненада — стаята се оказва просторна, с прозорец и собствена баня. Лампата свети.

Не знам доколко може да се движи, но в момента е напълно безпомощна.

— Ще трябва да ми помогнеш — казва тя.

Не се налага да повтаря. Внимателно се навеждам над нея и тя сплита ръце около врата ми. Притиска се по-силно, отколкото трябва, но аз не възразявам. Нито пък ме смущава мократа престилка. Сега сме плътно един до друг и аз веднага усещам, че тя е без сутиен. Прегръщам я още по-здраво.

Внимателно я повдигам от количката, което се оказва съвсем лесно, защото тя едва ли тежи повече от петдесет килограма заедно с гипса. Маневрираме към леглото колкото се може по-бавно, полагаме безброй грижи за болния крак, старателно заемаме удобна позиция и аз я отпускам надолу сантиметър по сантиметър. Неохотно откриваме, че трябва да се разделим. Лицата ни са само на сантиметри едно от друго, когато дежурната сестра влиза, скърцайки по керамичния под с гумените си подметки.

— Какво е станало? — възкликва тя, щом забелязва мократа престилка.

Ние все още се мъчим да разхлабим прегръдката.

— А, това ли? Залях се, без да искам — обяснява Кели.

Сестрата не спира нито за миг. Бръква в шкафчето под телевизора и вади сгъната престилка.

— Е, трябва да се преоблечеш — казва тя, хвърляйки престилката на леглото до Кели. — И да се избършеш с мокра гъба. Цялата. — Тя спира за секунда и рязко кимва към мен. — Накарай го да ти помогне.

Дълбоко поемам дъх, за да не припадна.

— И сама ще се справя — отвръща Кели, слагайки престилката върху нощното шкафче.

— Часът за посещения отдавна свърши — казва сестрата. — Побързайте, деца.

И тя изчезва от стаята. Затварям вратата и се връщам до леглото. Гледаме се мълчаливо.

— Къде е гъбата — питам аз и двамата се разсмиваме. Когато се смее, край устните й изникват чаровни трапчинки.

Кели потупва ръба на леглото.

— Седни тук.

Сядам до нея. Не се докосваме. Тя придърпва чаршафа нагоре, сякаш иска да скрие мокрите петна.

Много добре разбирам какво е положението. Тормозена или не, съпругата си остава съпруга, докато не получи развод. Или докато не убие негодника.

— Е, как ти се стори Клиф? — пита тя.

— Искаше да го видя, нали?

— Не знам. Може би.

— Направо е за убиване.

— Май си прекалено суров, а?

Млъквам за миг и поглеждам настрани. Вече съм решил да не си играя с нея. Щом е станало дума, ще бъда откровен.

Всъщност какво търся тук?

— Не, Кели, не съм суров. Всеки мъж, който удря жена си с алуминиева бухалка, заслужава да бъде убит.

Гледам я внимателно, но тя дори не трепва.

— Откъде знаеш?

— Винаги има следи. Полицейски доклади, лекарски повиквания, болнични записи. Какво чакаш още? Да те халоса с бухалката по главата ли? Като нищо може да те убие. Два-три яки удара по черепа и…

— Престани! Не ми обяснявай, сама знам. — Тя поглежда стената, после се обръща към мен и виждам, че сълзите отново са бликнали. — Ти изобщо не разбираш.

— Обясни ми тогава.

— Ако ми се говореше за това, щях да ти кажа. Нямаш право да се месиш в моя живот.

— Подай молба за развод. Още утре ще ти донеса формуляри. Направи го още сега, докато лежиш в болница след последния побой. По-добро доказателство — здраве му кажи. Ще мине като по вода и след три месеца си свободна.

Тя поклаща глава, сякаш дрънкам врели-некипели. Сигурно е така.

— Не разбираш.

— Знам, че не разбирам. Но виждам как стоят нещата. Ако не се отървеш от тоя скапаняк, след месец може да си в гроба. Имам телефоните на три организации за подкрепа на малтретирани жени.

— Малтретирани ли?

— Точно така. Малтретирани. Ти си малтретирана, Кели. Не го ли разбираш? Тая скоба в глезена ти означава, че си малтретирана. Това синьо петно на бузата ясно доказва, че мъжът ти те бие. Има кой да ти помогне. Подай молба за развод и потърси помощ.

Тя се позамисля. Настава тишина.

— С развод няма да стане. Вече опитах.

— Кога?

— Преди няколко месеца. Не знаеш ли? Сигурна съм, че е записано някъде из съдебните архиви. Нали си голям следотърсач.

— Какво стана с развода?

— Оттеглих молбата.

— Защо?

— Защото не издържах на боя. Той щеше да ме убие. Казва, че ме обича.

— Хубава обич, няма що! Слушай, имаш ли баща или брат?

— Защо питаш?

— Защото, ако някой си позволи такова нещо с дъщеря ми, ще му извия врата.

— Баща ми не знае. Нашите все още се цупят, задето забременях. Сигурно никога няма да ми простят. Намразиха Клиф още от пръв поглед, а когато избухна скандалът, скъсахме всякакви връзки. Повече не сме се чували.

— Нямаш ли брат?

— Не. Никой не го е било грижа за мен. Досега.

Последната дума ме блъсва като снаряд и няколко секунди просто не мога да се опомня.

— Ще направя каквото поискаш — казвам аз. — Но трябва да подадеш молба за развод.

Тя бърше сълзите си с пръсти и аз й подавам от масата книжна кърпичка.

— Не мога.

— Защо?

— Той ще ме убие. Непрекъснато го повтаря. Разбираш ли, когато опитах предния път, имах ужасно скапан адвокат, намерих го по обявите. Мислех, че всички са еднакви. А на него му хрумнало, че ще е страшно хитро да прати призовката в работата на Клиф, при всичките му приятелчета, дето го мъкнат по кръчми и стадиони. Естествено, Клиф се почувствал унизен. Тогава ми беше първото посещение в болница. След една седмица оттеглих молбата и от тогава непрекъснато ме заплашва. Ще ме убие.

Очите й са изпълнени с ужас. Тя опитва да се намести, сбръчква вежди и тихичко стене от болка в глезена.

— Би ли подложил една възглавница?

— Разбира се — казвам аз и скачам от леглото. Тя посочва две дебели възглавници върху стола.

— От ония.

Естествено, това означава, че ще трябва да махнем чаршафа. Помагам й да го дръпне. Тя се оглежда мълчаливо, после кимва.

— Подай ми престилката.

С треперещи крака пристъпвам към масата и взимам сгънатата престилка.

— Да ти помогна?

— Не, само се обърни.

Говорейки, тя вече смъква престилката през главата си. Обръщам се съвсем бавно.

Кели не бърза. Сякаш напук хвърля мократа престилка на пода до краката ми. Тя е на някакви си три крачки зад мен, почти чисто гола — само по гипс и гащички. Искрено вярвам, че няма да се разсърди, ако обърна глава и я погледна. Мисълта ме зашеметява.

Затварям очи и отново се питам какво търся тук.

— Руди, би ли ми донесъл гъбата? — изчуруликва тя. — В банята е. Пусни й малко топла вода. И кърпа, ако обичаш.

Обръщам се. Тя седи насред леглото, притискайки тънкия чаршаф към гърдите си. Престилката още лежи недокосната.

Не мога да откъсна поглед.

— Там — кимва тя.

Влизам в тясната баня и намирам гъбата. Докато пускам топлата вода, очите ми срещат огледалото над мивката. През открехнатата врата виждам гърба на Кели. Целия. Кожата е гладка и мургава, но точно между плешките има грозно синьо петно.

Решавам да я избърша на всяка цена. И Кели го иска, усещам. Тя е наранена и уязвима. Обича да флиртува и иска да видя тялото й. Цял се треса от възбуда.

И в този момент долитат гласове. Сестрата се е върнала. Когато излизам, тя деловито подрежда стаята. Ухилва ми се, сякаш ни е спипала на местопрестъплението.

— Стига толкова. Вече наближава единайсет и половина. Това тук да не ви е хотел?

Стоя като препариран, усмихвам се на Кели и мечтая да докосна краката й. Сестрата ме сграбчва за лакътя и отваря вратата.

— Хайде, вън — гълчи ме тя, но всъщност само се прави на сърдита.

* * *

В три часа сутринта се прокрадвам до хамака и дълго се люлея сред нощната тишина, гледайки как звездите примигват през клоните и листата. Припомням си всяко нейно изящно движение, чувам тревожния й глас, мечтая за дългите, гладки бедра.

Тя няма на кого да разчита, длъжен съм да я защитя. Вярва, че ще я спася, ще й помогна да стъпи на крака. И двамата знаем какво ще стане после.

Още я усещам как ме прегръща, как се притиска към мен за няколко скъпоценни секунди. Усещам как тялото й, леко като перце, се отпуска удобно в ръцете ми.

Тя иска да я гледам, да бърша тялото й с влажна кърпа. Знам, че го иска. И довечера смятам да го направя.

Виждам как слънцето изгрява над дърветата, после заспивам, чакайки с нетърпение да я срещна отново.