Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Rainmaker, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Любомир Николов, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 36гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat(2009)
Издание:
Джон Гришам. Ударът
Издателство „Обсидиан“, София, 1995
Редактор: Кристин Василева
Художник: Кръстьо Кръстев
Технически редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN 954-8240-26-2
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Ударът (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Ударът.
Ударът | |
The Rainmaker | |
Автор | Джон Гришам |
---|---|
Първо издание | 1995 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | трилър |
Вид | роман |
„Ударът“ (на английски: The Rainmaker) е шестият роман на американския писател Джон Гришам и е публикуван през 1995 г.
Сюжет
Издания на български език
- 2002 г. – Издателство: „Обсидиан“. (ISBN 954-8240-26-2)
Филмова адаптация
През 1997 г. излиза едноименният филм на режисьора Франсис Форд Копола. Главните роли са изпълнени от Мат Деймън, Дани ДеВито, Джон Войт и Клеър Дейнс.
14
Дъждът не спира цели три дни, с което напълно осуетява работата ми на градинарското поприще. Във вторник привечер аз се спотайвам в апартамента и уча за изпита, когато внезапно телефонът звънва. Обажда се Дот Блек и веднага разбирам, че нещо не е наред. Иначе не би ме потърсила.
— Току-що ми се обади някой си Бари Ланкастър — казва тя. — Разправя, че ми бил адвокат.
— Вярно, Дот. Той е голяма клечка от моята фирма. Работим заедно.
Сигурно е искал да провери някои подробности.
— Да, ама той не го рече така. Интересуваше се дали двамата с Дони Рей можем утре сутрин да идем в кантората му, трябвало нещо да подпишем. Попитах го за теб. Каза, че вече не работиш там. Искам да зная какво става.
Аз също. Една-две секунди само мънкам, после споменавам за някакво недоразумение. Стомахът ми се е стегнал на топка.
— Това е голяма фирма, Дот, а пък аз съм нов там, нали разбираш. Сигурно просто ме е забравил.
— Не. Знае кой си. Каза, че си работил там, но вече нямате нищо общо. Много объркана работа, разбираш ли?
Разбирам. Просвам се в креслото и правя отчаян опит да разсъждавам. Наближава девет вечерта.
— Слушай, Дот, задръж топката. Нека да се обадя на мистър Ланкастър и да разбера какво крои. Ще ти звънна след малко.
— Искам да знам какво става. Още ли не ги съдиш ония копелета?
— Ще ти се обадя след минутка, бива ли? Хайде, дочуване.
Затварям телефона, после бързо набирам номера на кантората. Имам гадното чувство, че нещата почват да се повтарят.
Дежурната телефонистка ме свързва с Бари Х. Решавам да се държа наивно и сърдечно, за да го видя какво ще каже.
— Бари, обажда се Руди. Прегледа ли материалите?
— Да, изглеждат страхотно. — Гласът му е уморен. — Слушай, Руди, може да имаме някои дребни проблеми с назначението ти.
Топката лази нагоре към гърлото ми. Сърцето ми спира. Дробовете ми също.
— А, така ли? — намирам сили да промърморя.
— Аха. Кофти работа. Днес следобед се срещнах с Джонатан Лейк и той каза, че няма да те приеме.
— Защо?
— Не му харесва идеята да назначи правоспособен адвокат на техническа длъжност. А като поразмислих, и аз съм на това мнение. Нали разбираш, мистър Лейк смята, а аз го подкрепям, че естественият стремеж на един адвокат при подобна позиция ще е да избута някой колега от стола му. А ние не работим така. Зле е за бизнеса.
Затварям очи. Плаче ми се.
— Не разбирам — казвам аз.
— Съжалявам. Всякак го увещавах, но той просто не иска. Управлява цялата кантора с желязна ръка и си има собствен начин на работа. Право да ти кажа, щеше да ме изяде, задето изобщо съм си помислил да те назнача.
— Искам да разговарям с Джонатан Лейк — изричам аз колкото се може по-твърдо.
— Няма начин. Той е прекалено зает, пък и няма да пожелае. Категоричен е.
— Ах, копеле!
— Слушай, Руди, ние…
— Копеле гадно! — крещя аз в слушалката и малко ми олеква.
— Не се стягай, Руди.
— Там ли е Лейк в момента? — питам аз.
— Вероятно. Но той няма…
— Идвам след пет минути! — крясвам аз и затръшвам слушалката.
Десет минути по-късно със скърцане на спирачки заковавам пред бившия склад. На паркинга има три коли, в сградата още свети. Бари не ме чака.
Блъскам с юмруци по вратата, но никой не се появява. Знам, че ме чуват, но не им стиска да излязат. Заставам под прозореца на Бари и крещя с всичка сила. В канцеларията му свети, но той се прави на глух. Връщам се при вратата и продължавам да блъскам.
От сенките изниква униформен пазач и ме сграбчва за рамото. Коленете ми се подкосяват от страх. Поглеждам го изотдолу. Трябва да е висок поне към два метра. Негър с черна фуражка.
— Време е да си вървиш, синко — кротко изрича той с плътен глас. — Тръгвай, додето не съм повикал полицията.
Бутам ръката му настрани и се отдалечавам.
Дълго седя сред мрака върху продънения диван, който ми даде мис Бърди, и се мъча да обмисля нещата в перспектива. Ала с мисленето хич не ми върви. Изпивам две топли бири една след друга. Псувам и плача Кроя замисли за мъст. Дори ми хрумва да претрепя Джонатан Лейк и Бари Х. Коварните копелета са организирали заговор, за да ми задигнат делото. Какво ще кажа сега на семейство Блек? Как да им обясня?
Крача из стаята напред-назад и чакам изгрева. Снощи буквално се разсмях, като ми мина идеята пак да извадя списъка с фирмите и да тръгна от врата на врата. А от перспективата да позвъня на Мадлин Скинър направо ме побиват тръпки. „Здрасти, Мадлин. Пак съм аз.“
Най-сетне задрямвам на дивана и някой ме събужда малко след девет. Не е мис Бърди, а две цивилни ченгета. Набързо ми показват значките си през открехнатата врата и аз ги поканвам да влязат. Пак съм по шорти и тениска. Очите ми парят. Разтривам ги и се мъча да проумея на какво ли дължа тоя внезапен интерес от страна на полицията.
Приличат си като близнаци. На възраст и двамата са някъде около трийсетте, тоест не много по-възрастни от мен. Имат еднакви джинси, мокасини, мустаци и се държат като чифт второразредни артисти от телевизионна кримка.
— Може ли да седнем — пита единият и без да чака разрешение, издърпва стол изпод масата. Партньорът му също сяда и след миг двамата са в пълна готовност за действие.
— Ама разбира се — ехидно отвръщам аз. — Моля, седнете.
— Седнете и вие — предлага единият.
— Защо пък не?
Сядам срещу тях. Двамата се привеждат напред с театрален жест.
— Е, какво става, по дяволите? — питам аз.
— Познавате ли Джонатан Лейк?
— Да.
— Знаете ли къде е кантората му?
— Да.
— Бяхте ли там снощи?
— Да.
— По кое време?
— Между девет и десет.
— С каква цел отидохте там?
— Дълго е за разправяне.
— Нищо, имаме време.
— Исках да разговарям с Джонатан Лейк.
— Разговаряхте ли?
— Не.
— Защо?
— Вратата беше заключена. Не можах да вляза в сградата.
— Опитахте ли да влезете с взлом?
— Не.
— Сигурен ли сте?
— Абсолютно.
— Върнахте ли се при сградата след полунощ?
— Не.
— Сигурен ли сте?
— Аха. Питайте пазача.
При тия думи двамата се споглеждат. Май нагазвам в опасни води.
— Видяхте ли пазача?
— Да. Той ми рече да се махам и аз си тръгнах.
— Можете ли да го опишете?
— Аха.
— Хайде, опитайте.
— Едър, цветнокож, висок към два метра. Униформа, фуражка, пистолет, всичко както си му е редът. Питайте го, той ще ви каже, че си тръгнах без втора покана.
Двамата пак се споглеждат.
— Не можем да го питаме.
— Защо? — питам аз и усещам, че се задава нещо ужасно.
— Защото е мъртъв.
Двамата ме гледат напрегнато как ще реагирам. Искрено съм потресен, както би бил и всеки друг на мое място. Усещам тежестта на погледите им.
— Как… ъъъ… как е загинал?
— Изгорял е в пожара.
— Какъв пожар?
Двамата мълчат в пълен синхрон, клатят глави подозрително и гледат масата. Единият измъква от джоба си бележник, сякаш е репортер.
— Ваша ли е оная малка тойота отвън?
— Знаете, че е моя. Нали си имате компютри.
— С нея ли отидохте до кантората снощи?
— Не, мъкнах я на гръб. За какъв пожар говорите?
— Слушай момче, не ми се прави на умник, бива ли?
— Дадено. Разбрахме се. Аз няма да се правя на умник и вие няма да се правите на умници.
Другият се намесва.
— Има предположение, че колата ти е забелязана близо до кантората в два след полунощ.
— Няма такава работа. Не е била моята кола. — В момента не мога да знам дали казват истината. — За какъв пожар става дума?
— Снощи фирмата на Лейк изгоря. Сградата е напълно унищожена.
— До основи — услужливо добавя другият.
— И вие значи търсите подпалвача — казвам аз, все още замаян, но същевременно и адски ядосан, защото допускат, че може да съм замесен. — А Бари Ланкастър ви е казал, че от мен става чудесна мишена за подозрения около пожара, нали?
— Вярно, занимаваме се с палежи. Но разследваме и убийства.
— Колко души са изгорели?
— Само пазачът. Първото обаждане беше около три, по това време сградата е била празна. Изглежда, че пазачът не е успял да избяга, преди покривът да се срути.
Почти съжалявам, че Джонатан Лейк не е бил заедно с пазача, но после се сещам за всички онези чудесни канцеларии с картини и персийски килими.
— Губите си времето — казвам аз, все по-ядосан от подозренията им.
— Мистър Ланкастър каза, че снощи си бил много възбуден.
— Вярно. Но не чак толкова, че да подпаля бараката. Губите си времето, момчета. Честна дума.
— Каза още, че са те уволнили и си искал да разговаряш с мистър Лейк.
— Вярно, вярно, вярно. Самата истина. Но това едва ли доказва, че съм имал мотив да подпаля кантората. Слезте на земята.
— За убийство при палеж се полага смъртна присъда.
— Без майтап? Моите поздравления! Бягайте да намерите убиеца и му подпалете задника. Само не ме замесвайте повече.
Изглежда, че гневът ми е твърде убедителен, защото двамата едновременно бият отбой. Единият измъква сгънато листче от джоба на ризата си.
— Тук имам доклад отпреди два месеца, търсили са те за унищожаване на частна собственост. Счупено стъкло в някаква адвокатска кантора.
— Видяхте ли, че компютрите ви работят!
— Много странно поведение за един адвокат.
— Има и по-тежки случаи. Освен това още не съм адвокат. Току-що завърших семестриално. А онова обвинение отпадна, сигурен съм, че го пише черно на бяло някъде в тая ваша хартийка. И ако вие, момчета, си въобразявате, че едно счупено стъкло през април има някаква връзка със снощния пожар, значи истинският подпалвач може да диша спокойно. Нищо не го заплашва. Ще си остане на свобода.
Единият скача на крака, другият побързва да стори същото.
— Съветвам те да поговориш с адвокат — заявява първият, като ме сочи с пръст. — В момента си главният заподозрян.
— Да бе, да. Както вече ви казах, ако аз съм главният заподозрян, значи истинският убиец е голям късметлия. Много сте далече от истината, момчета.
Двамата затръшват вратата и се пръждосват. Изчаквам около половин час, после скачам в колата. Предпазливо подкарвам към изгорелия склад. Паркирам, продължавам пеша до следващата пресечка и хлътвам в някаква бакалия. През витрината различавам в далечината димящите останки. Оцеляла е само една стена. Наоколо са се струпали десетки хора, адвокати и секретарки сочат насам-натам, пожарникари с високи ботуши газят из пепелището. Няколко полицаи ограждат мястото с жълта найлонова лента. Над целия квартал е надвиснал сивкав облак, изпълнен с острия мирис на изгоряло дърво.
Подовете, таваните и почти всички стени на сградата бяха от чамово дърво. Като се добави огромното количество книги, пръснати из цялата кантора, и неизбежните тонове документи, не е трудно човек да си представи какви пламъци са били. Озадачава ме друго — из целия склад беше монтирана сложна пожарогасителна система. Навсякъде стърчаха тръби, боядисани с блажна боя и често използвани като част от вътрешната декорация.
По съвсем очевидни причини Принс не е от най-ранобудните. Обикновено заключва „Йоги“ около два след полунощ и едва се дотътря до задната седалка на своя кадилак. Останалото е грижа на Файърстоун — стар, верен шофьор, а според слуховете и телохранител. На два-три пъти се е случвало и той да се натряска, та трябваше да ги откарвам и двамата.
Към единайсет сутринта Принс гледа да си бъде на място, защото на обяд в „Йоги“ се правят добри пари. В дванайсет го заварвам да прелиства документи на бюрото, като се бори с неизменния махмурлук. До пет следобед хрупа аспирин и пие минерална вода, после настава вълшебният час и той потъва в блажения свят на коктейлите с ром.
Канцеларията на Принс е в една стаичка без прозорци, скрита зад кухнята; дотам се стига след лъкатушене през три невзрачни врати и слизане по тайна стълба. Помещението е квадратно и стените му са плътно облепени със снимки на Принс, хванат под ръка с местни политици и разни други фотогенични типове. Освен това в рамки и върху картонени подложки висят сума ти вестникарски изрезки със съобщения как за пореден път го подозират, обвиняват, арестуват, разпитват, съдят и в крайна сметка винаги го признават за невинен. Той страшно обича да си вижда името по вестниците.
Днес е в скапано настроение както обикновено. С годините се научих да го избягвам, додето не гаврътне третото питие, което обикновено става около шест вечерта. Сега обаче съм подранил с цели шест часа. Принс ми прави знак да вляза и да затворя вратата.
— Какво има? — изръмжава той.
Очите му са кръвясали. Винаги ми е приличал на разбойник с дългата си черна коса, рошавата брада, разкопчаната риза и косматата шия.
— Малко съм позакъсал — обяснявам аз.
— Че кога не си бил?
Разказвам му за снощи — изгубената работа, пожара, ченгетата. Всичко. Особено наблягам на факта, че има мъртвец и ченгетата са се разтърчали. С основание впрочем. Хич не се виждам в ролята на главен заподозрян, но ония май са твърдо убедени.
— Значи на Лейк са му драснали клечката — замислено разсъждава той. Изглежда доволен. Един хубавичък палеж е тъкмо това, което би развеселило Принс като светъл лъч в сивото утро. — Никога не ми е бил симпатичен.
— Нищо му няма. Просто временно прекратява работа. Скоро пак ще се върне.
И тъкмо това ме тревожи най-много. Джонатан Лейк хвърля купища пари за политика. Има страхотни връзки и много народ му дължи услуги. Ако е убеден, че имам пръст в пожара или просто му трябва момче за бой, ченгетата ще ме гонят до дупка.
— Заклеваш ли се, че не си ти?
— Не се занасяй, Принс.
Той бавно обмисля отговора, чеше се по брадата и веднага усещам колко му е драго изведнъж да нагази в тая каша. Престъпление, смърт, интриги, политика — образцово късче от живота на подземния свят. Да имаше някоя гола танцьорка и двама-трима корумпирани полицаи, направо щеше да викне една бутилка от радост.
— Вземи да си потърсиш адвокат — казва той, продължавайки да се чеше по брадата.
Уви, точно това е причината да съм тук. Мислех да се обадя на Букър, но вече съм му създал достатъчно главоболия. Пък и в момента двамата с него имаме един общ недостатък — преди изпита изобщо не се броим за адвокати.
— Нямам пари за адвокат — отвръщам аз и смирено изчаквам следващия ред от сценария. Ако имах някакъв друг избор, бих го предпочел с най-голямо удоволствие.
— Остави на мен — заявява той. — Ще се обадя на Брузър.
— Благодаря — кимвам аз. — Мислиш ли, че ще помогне?
Принс се ухилва и широко разперва ръце.
— Брузър нищо не ми отказва, ясно ли е?
— Ясно — кротко изричам аз.
Той грабва телефона и набира номера. Слушам го как ръмжи на някого, после ругае друг и накрая се добира до Брузър. Сега говори с бързите, насечени фрази на човек, който знае, че телефонът му се подслушва. Разговорът звучи горе-долу така:
— Брузър, Принс се обажда. Да бе, да. Трябва да се видим, спешно е… Един от моите тука си има малко неприятности… Да, да. Не при теб. Трийсет минути. Разбрано.
Жал ми е за клетия агент на ФБР, който ще се мъчи да изрови някакви улики от тоя разговор.
Файърстоун изкарва кадилака край задния изход и двамата с Принс скачаме на задната седалка. Колата е черна, с тъмни стъкла. Принс живее в зоната на здрача. От три години не съм го виждал да върши нещо на открито. Вземе ли си отпуск, отива право в Лае Вегас и кисне денонощно по игралните домове.
Разговорът ни бързо се превръща в досаден разказ за най-големите съдебни успехи на Брузър, почти неизменно свързани с Принс. Странно, но започвам да се отпускам. Попаднал съм в добри ръце.
Оказва се, че Брузър е изучавал право във вечерните курсове и е завършил на двайсет и две години — ненадминат рекорд според Принс. Още от деца двамата били първи приятели, а в гимназията споделяли всичко — хазарт, пиячка, момичета и побоища. С две думи — тежка улична младост из южните предградия на Мемфис. Цяла книга можело да се напише за тях. Брузър отишъл в колеж, Принс се захванал да кара бира с камион. После едно, друго и работата се завъртяла.
Кантората се намира в червената тухлена сграда на някакъв търговски център с химическо чистене от едната страна и видеотека от другата. Брузър инвестира парите си мъдро, обяснява Принс, и сега е собственик на цялата сграда. Отсреща има денонощно заведение за палачинки, а до него е клуб „Кехлибар“ — крещящо оформен бар с голи танцьорки и неоново осветление в стил Лае Вегас. Намираме се в индустриалната част на града, близо до летището.
Ако не се броят думите ЮРИДИЧЕСКА КАНТОРА, изписани с черна боя върху една стъклена врата в центъра на сградата, нищо не би могло да подскаже, че тук се подвизава правист. Секретарка е тесни джинси и половин тон червило по устните ни посреща с лъчезарна усмивка, но ние профучаваме покрай нея.
— По-рано тя работеше отсреща — обяснява ми Принс в движение.
Надявам се да е била при палачинките, но не ми се вярва. Макар че е грамаден и претруфен, квадратният кабинет на Брузър удивително напомня канцеларията на Принс — никакви прозорци, никакъв шанс за проникване на слънчев лъч, снимки на неизвестни солидни чичковци, които прегръщат Брузър и се хилят насреща ни. Едната стена е посветена на оръжията, по нея висят всевъзможни пушки, мускети и трофеи от състезания по стрелба. Зад масивното кожено кресло на собственика се издига грамаден аквариум, из чиито сенчести води бавно плават някакви странни рибки, напомнящи миниатюрни акули.
В момента той разговаря по телефона и ни прави знак да седнем срещу дългото му бюро. Настаняваме се, Принс веднага сочи аквариума и нетърпеливо ме осведомява:
— Онова там са истински акули.
Живи акули в адвокатска кантора? А, схващам. Майтап. Принс се кикоти.
Гледам към Брузър, като се мъча да не ме забележи. Слушалката изглежда съвсем дребна до грамадната му глава. Дългата му прошарена коса се спуска на безредни вълни до раменете. Долният край на слушалката потъва в дълга и гъста козя брадичка. Очите му са черни и лъскави, обкръжени от сбръчкана мургава кожа. Често съм си мислил, че трябва да е от средиземноморско потекло.
Макар да съм му сервирал хиляди питиета, никога не сме подхващали сериозен разговор. Не съм имал желание. И сега нямам, изборът обаче явно е твърде ограничен.
Той изръмжава две-три лаконични реплики и затваря телефона. Принс ме представя набързо, а Брузър го уверява, че ме познава добре.
— Отдавна се знаем с Руди, иска ли питане — казва той. — Какъв е проблемът?
Принс ме поглежда и аз отново подхващам историята.
— Видях го в сутрешните новини — намесва се Брузър, когато стигам до пожара. — Вече пет души ми позвъниха по тоя повод. Това, адвокатите, сме големи клюкари.
Усмихвам се и кимвам, защото това се очаква от мен, после пристъпвам към посещението на ченгетата. Завършвам, без повече да ме прекъсват, и нетърпеливо чакам мъдрите съвети на своя адвокат.
— Значи си искал да работиш като помощник, а? — казва той, очевидно озадачен.
— Бях се отчаял.
— И къде ще работиш сега?
— Не знам. В момента много повече се вълнувам дали ще ме арестуват.
Това го кара да се усмихне.
— Остави на мен — самодоволно заявява той. Принс вече няколко пъти ме е уверил, че дори самият кмет не познава толкова ченгета, колкото Брузър. — Само изчакай да врътна два-три телефона.
— Засега да се покрие някъде, нали? — пита Принс, сякаш съм беглец от затвора.
— Аха. Покрий се някъде.
Кой знае защо, имам чувството, че в този кабинет неведнъж са давани подобни съвети.
— Какво знаеш за палежите? — пита Принс.
— Нищо. Във факултета не сме ги изучавали.
— Е, аз съм водил две-три дела за палеж. Може да минат дни, додето се установи дали пожарът е умишлен, или не. В стари сгради като оная всичко се случва. Ако е палеж, няма да приберат никого в близките дни.
— Никак не ми се ще да ме арестуват, нали разбирате. Особено след като съм невинен. Не искам да ме пишат по вестниците.
При тия думи се озъртам към стената, облепена с изрезки.
— Влизам ти в положението — отвръща той най-сериозно. — Кога си на изпит за адвокатски права?
— През юли.
— А после?
— Не знам. Ще потърся нещо.
Скъпият ми приятел Принс изведнъж се намесва в разговора.
— Що не го вземеш тук, Брузър? Имаш цял куп адвокати, мама му стара. Колко му е да прибереш още един? Той е отличник, умна глава, бачка като луд. Гарантирам за него. На момчето му трябва работа.
Бавно извръщам глава и поглеждам Принс, който ми се усмихва благо като Дядо Коледа.
— Мястото е страхотно — обяснява той с радостна възбуда. — Ще видиш какво правят истинските адвокати.
Той избухва в смях и ме плясва по коляното. Двамата се обръщаме към Брузър, който върти очи, сякаш отчаяно търси някакво приемливо възражение.
— Ами… бива. Аз винаги търся талантливи млади юристи.
— Видя ли? — казва Принс.
— Всъщност двама сътрудници току-що ме напуснаха, за да основат собствена фирма. Тъй че имам две свободни бюра.
— Видя ли? — повтаря Принс. — Казах ти, че ще потръгне.
— Само че не е работа на твърда заплата — добавя Брузър, който явно почва да възприема идеята. — Не, сър. При мен не се работи така. Очаквам моите сътрудници сами да се издържат, да си изкарват заплатите.
Прекалено съм смаян, за да говоря. Досега с Принс изобщо не сме обсъждали темата за бъдещата ми работа. Не желая да ми помага. А още по-малко искам Брузър Стоун да ми бъде шеф. Но и не ми се ще да го обиждам — особено пък сега, когато ченгетата душат наоколо и подхвърлят не особено тънки намеци за смъртна присъда. Просто нямам сили да кажа на Брузър, че приемам мошеник да ми бъде адвокат, но не и работодател.
— Как става това на практика? — питам аз.
— Много е просто и действа добре, поне според мен. А имай предвид, че за двайсет години съм опитал какво ли не. Имал съм поне петима-шестима партньори и десетки сътрудници. Единствената ефикасна система е тази, при която сътрудникът изкарва достатъчно хонорари, за да си покрие заплатата. Ще се справиш ли?
— Мога да опитам — неуверено казвам аз и свивам рамене.
— Можеш, разбира се — окуражава ме Принс.
— Получаваш хиляда долара аванс месечно и задържаш една трета от хонорарите. От тази една трета погасяваш авансите. Втората част отива за служебния фонд — режийни, канцеларски материали и тъй нататък. Третата е за мен. Ако не успееш да покриеш аванса, остава да ми дължиш. И така докато удариш по-голяма печалба. Ясно ли е?
Няколко секунди обмислям тази нелепа схема. Само едно може да бъде по-лошо от безработицата — работа, при която губиш пари и дълговете се трупат месец след месец. Хрумват ми няколко твърде конкретни и коварни въпроса. Тъкмо се каня да задам един от тях, когато Принс казва:
— Звучи ми съвсем прилично. Страхотна далавера. — И той отново ме плясва по коляното. — Ще натрупаш пари, тъй да знаеш.
— Колко печелят сътрудниците? — питам аз, макар че не вярвам да чуя истината.
Дълги бръчки прорязват челото на Брузър. Той се замисля дълбоко.
— Различно. Зависи какво ще докараш. Миналата година един стигна до осемдесет хиляди, друг едва се добра до двайсет.
— А пък ти гушна триста хиляди — обявява Принс с жизнерадостен смях.
— Де да бяха толкова.
Брузър ме гледа втренчено. Предлага ми единственото оцеляло работно място в Мемфис и май усеща, че не горя от желание да го заема.
— Кога започвам? — питам аз, правейки жалки опити да покажа въодушевление.
— Незабавно.
— Само че изпитът…
— Не се тревожи. От днес тръгваш да печелиш. Ще ти обясня как.
— На всичко ще те научи — приглася му Принс, преливащ от щастие.
— Още днес ще ти платя хилядарката — продължава Брузър с тон на отчаян прахосник. — За начало. Ще ти покажа кантората, ще те въведа в работата, тъй да се каже…
— Страхотно — изричам аз с измъчена усмивка.
В момента просто няма накъде да се дърпам. Изобщо не би трябвало да съм тук, но ме е страх и се нуждая от помощ. Отделно стои неизясненият засега въпрос колко ще дължа на Брузър за услугите. Той не ми прилича на ония милозливи души, дето от време на време правят по някоя безплатна услуга за бедните.
Малко ми е зле. Може би от безсъние или от изненадващото нахлуване на полицията. Или пък от факта, че седя в този кабинет, гледам живи акули в аквариума и подготвям сделка с двамата най-големи мошеници на Мемфис.
Не много отдавна бях умен, лъчезарен третокурсник с перспектива за кариера в истинска адвокатска фирма и нетърпеливо очаквах да навляза в професията, да работя като вол, да развивам дейност в местния адвокатски съюз, да се изкачвам нагоре — с две думи, да върша всичко, което биха вършили моите приятели. А сега седя тук толкова слаб и уязвим, че обещавам да си подлагам задника за някакви жалки хиляда долара месечно.
Телефонът звъни. Спешно повикване за Брузър — сигурно са тикнали някоя гола танцьорка в панделата за неморално поведение. Ставаме от креслата. Брузър прикрива слушалката с длан и ми прошепва да дойда днес следобед.
Принс направо ще се пръсне от гордост. За нула време е успял да ме откачи от въжето и да ми намери работа. Но колкото и да се напрягам, не мога да се развеселя, докато Файърстоун кара с пълна скорост обратно към „Йоги“.