Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rainmaker, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 36гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat(2009)

Издание:

Джон Гришам. Ударът

Издателство „Обсидиан“, София, 1995

Редактор: Кристин Василева

Художник: Кръстьо Кръстев

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954-8240-26-2

История

  1. —Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Ударът (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Ударът.

Ударът
The Rainmaker
АвторДжон Гришам
Първо издание1995 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър
Видроман

„Ударът“ (на английски: The Rainmaker) е шестият роман на американския писател Джон Гришам и е публикуван през 1995 г.

Сюжет

Издания на български език

Филмова адаптация

През 1997 г. излиза едноименният филм на режисьора Франсис Форд Копола. Главните роли са изпълнени от Мат Деймън, Дани ДеВито, Джон Войт и Клеър Дейнс.

12

Колкото по-дълбоко нагазвам в материалите, които ми даде Макс Лойбърг, толкова повече ме изумява откритието колко труд си дават богатите застрахователни компании, за да прецакат дребния човечец. Нито един долар не е толкова дребен, че да го пренебрегнат. Нито една машинация не им се струва прекалено рискована. А най-поразително е колко малко притежатели на полици завеждат дело за отказ за изплащане на застраховка. Повечето изобщо не се обръщат към адвокат. Показват им купища неразбираеми текстове в приложенията и ги убеждават как само са си въобразявали, че са застраховани. Според едно проучване до адвокат стигат най-много пет процента от отказите за изплащане на обезщетение. Хората, които купуват тези полици, са необразовани. Боят се от адвокатите почти толкова, колкото и от застрахователните компании. Мисълта да се явят в съда и да свидетелстват пред съдебните заседатели е достатъчно стряскаща, за да си държат езика зад зъбите.

Двамата с Бари Ланкастър прекарваме близо два дни над документацията по случая „Блек“. През последните години той е водил няколко дела за измама с променлив успех. Често повтаря, че съдебните заседатели в Мемфис са адски консервативни и трудно може да се разчита на справедлива присъда. Така е, знам го вече от три години. За южняшки град Мемфис е учудващо демократичен. В подобни градове обикновено печели ищецът. Но по някаква незнайна причина това рядко се случва тук. Джонатан Лейк неведнъж е печелил присъди за милиони, но напоследък предпочита да води дела извън щата.

Все още не съм се срещал с мистър Лейк. Той е зает с някакво важно дело и не му е до срещи с най-младия сътрудник във фирмата.

Временно съм настанен в една малка библиотека на втория етаж. Вътре има три кръгли масички и осем лавици с правна литература на тема професионална небрежност в медицината. Още първия ден Бари ми показа една хубава стаичка точно срещу неговия кабинет и обясни, че след две седмици ще е моя. Трябвало да се боядиса и нещо не било наред с електрическата инсталация. Какво да очакваш от един склад, често повтаря той.

Всъщност досега не съм се запознал с никого от фирмата, сигурно защото не съм адвокат, а нищо и никакъв помощник. Не представлявам интерес. Младоци като мен лесно идват и лесно си отиват.

Хората тук са много заети и не особено дружелюбни. Бари рядко говори за другите адвокати във фирмата и оставам с твърдото впечатление, че всеки съдебен екип е почти напълно независим. Освен това имам чувството, че да водиш дела под началството на Джонатан Лейк е твърде деликатна работа.

Всяка сутрин Бари пристига в кантората малко преди осем и аз съм принуден да го чакам на входа, докато получа собствен ключ. Очевидно мистър Лейк е много строг спрямо допускането на външни лица. Преди години е имало някаква сложна история с подслушване на телефоните му, докато водел тежък процес срещу една застрахователна компания. Бари ми я разправи, когато помолих за ключ. Каза, че за това ще трябват поне няколко седмици. И проверка с детектор на лъжата.

След като влезем, Бари ме настанява в библиотеката, дава нареждания и отива в кабинета си. През първите дни ме проверяваше на всеки два часа. Изкопирах всички документи по случая „Блек“. Без да му казвам, направих още едно копие и за личния си архив. Привечер на втория ден го изнесох грижливо скътано в новичкото дипломатическо куфарче, подарък от Принс.

Точно според указанията на Бари нахвърлях доста сурово писмо до „Грейт Бенефит“, в което изтъкнах всички съществени факти и многократните умишлени нарушения. Когато секретарката го преписа, излезе цели четири страници. Бари безмилостно окастри писмото и ми го върна в библиотеката. Той е много стегнат и се гордее със способността си за съсредоточаване.

На третия ден най-сетне събрах кураж да попитам секретарката му какво става с моето назначение. Тя беше много заета, но обеща да провери.

Същата вечер двамата с Бари си тръгнахме около девет. Бяхме привършили писмото до „Грейт Бенефит“ — истински шедьовър от три странички, който тепърва щеше да потегли с препоръчана поща и обратна разписка. Бари никога не говори за живота си извън фирмата. Предложих да вземем някъде по една бира и сандвич, но той тутакси ме отряза набързо.

Отскочих до „Йоги“ да хапна нещо. Заведението беше претъпкано с фиркани студенти и Принс лично обслужваше бара. Не изглеждаше много щастлив. Смених го и му препоръчах да изгони двама-трима от най-пияните. Идеята го възхити.

Но вместо да изхвърля досадници, той отпраши към любимата си маса, където адвокатът му Брузър Стоун пушеше цигара подир цигара и залагаше за резултата от някакъв боксов мач. В сутрешните вестници пак го бяха изтипосали и той пак се правеше на ни чул, ни видял. Преди две години ченгетата открили труп в една кофа за боклук зад някакъв бар с голи танцьорки. Покойникът се оказал местен бандит, притежател на значителна част от порнобизнеса в града, който не криел желанието си да навлезе и в танцовите сфери. Нагазил в чужда територия, объркал сделките и главата му хвръкнала. Брузър не би сторил подобно нещо, но ченгетата май са твърдо уверени, че знае кой го е извършил.

Напоследък той редовно виси в „Йоги“, пие като разпран и си шушука с Принс.

Слава богу, вече си имам истинска работа. Почти се бях престрашил да приплача на Брузър.

 

 

Днес е петък, четвъртият ми работен ден във фирмата на Лейк. Вече казах на няколко души за кого работя и всеки път изпитвам огромно удоволствие, като чуя как името се търкулва по езика ми. Звучи чудесно. Фирмата на Лейк. Никой не пита коя е. Споменеш ли името, хората веднага се сещат за величествения стар склад и знаят, че там е славният Джонатан Лейк със своята банда от кръвожадни адвокати.

Букър едва не се разплака от умиление. Купи бифтеци и бутилка безалкохолно вино. Шарлийн сготви и пирувахме до полунощ.

Тази сутрин нямах намерение да ставам преди седем, но внезапно някой започва да думка по вратата. Дръжката трескаво трака нагоре-надолу и мис Бърди подвиква:

— Руди! Руди!

Отключвам и тя нахълтва в квартирата.

— Руди. Буден ли си?

Тя стои сред кухничката и ме зяпа. Имам съвсем приличен вид — спортни гащета и тениска. Едва гледам, косата ми стърчи на всички страни. Че съм буден, буден съм, но нищо повече.

Слънцето едва изгрява, а мис Бърди вече има кал по престилката и обувките.

— Добро утро — казвам аз, полагайки отчаяни усилия да говоря любезно.

Тя се ухилва в сиво-жълтеникави тонове и чурулика:

— Събудих ли те?

— Не, тъкмо ставах.

— Добре. Чака ни работа.

— Работа ли? Ама…

— Да, Руди. Занемарил си тора и вече е крайно време да се размърдаш. Ако не побързаме, ще изгние.

Мигам, мъча се да фокусирам поглед и неуверено мънкам:

— Днес е петък.

— Не — отсича тя. — Събота е.

Няколко секунди се зяпаме мълчаливо, после поглеждам часовника — станало ми е навик още от първите дни при Лейк.

— Петък е, мис Бърди. Петък. Днес съм на работа.

— Събота е — упорито повтаря тя.

Продължаваме да се гледаме. Тя зяпа гащетата ми.

Аз съм се втренчил в калните й обувки.

— Вижте какво, мис Бърди — топло изричам аз. — Знам, че днес е петък и след час и половина трябва да бъда в кантората. През почивните дни ще се заемем с тора.

Залъгвам я, естествено. Утре сутрин смятам пак да съм на бюрото.

— Ще изгние.

— Нищо няма да му стане до утре.

Всъщност може ли тор да изгние? Не ми се вярва.

— Исках утре да се погрижим за розите.

— Ами защо не се погрижите за розите днес, докато съм в кантората, а утре ще оправим тора.

Тя обмисля предложението и изведнъж се превръща в окаяна старица. Раменете й провисват, върху лицето й се изписва дълбока печал. Трудно ми е да реша дали се смущава.

— Обещаваш ли? — смирено пита тя.

— Обещавам.

— Ти каза, че ще вършиш градинарската работа, ако сваля наема.

— Да, знам.

Как бих могъл да забравя? Напомня ми го по два пъти на ден.

— Добре тогава — казва тя, сякаш точно за това е дошла. После изприпква през прага и продължава надолу но стълбата, като си мърмори през цялото време. Аз бавно затварям вратата и се чудя но кое ли време ще дойде да ме вдигне утре.

Обличам се и подкарвам към кантората, където вече са паркирани пет-шест коли и някои кабинети светят. Още няма седем. Изчаквам, докато на паркинга се появява нова кола, и отмервам движенията си до секунда, тъй че да се озова пред входа едновременно с някакъв мъж на средна възраст. С едната си ръка той крепи куфарче и чаша кафе, докато с другата рови за ключове.

Изглежда, че появата ми го стряска. Кварталът не е от най-престъпните, но все пак се намира встрани от центъра и хората са наплашени.

— Добро утро — сърдечно поздравявам аз.

— Добрутро — смотолевя той. — Мога ли да ви помогна?

— Да, сър. Аз съм новият помощник на Бари Ланкастър и тъкмо идвам на работа.

— Име?

— Руди Бейлър.

За миг ръцете му застиват и той сбръчква вежди. Докато клати глава, долната му устна се подвива напред.

— Не ми говори нищо. Аз съм административен директор. Вечно узнавам последен.

— Нае ме преди четири дни, кълна се.

Той пъха ключа в ключалката и боязливо се озърта през рамо. Сигурно ме мисли за крадец или убиец. А пък аз изглеждам съвсем прилично — със сако и вратовръзка.

— Съжалявам, но мистър Лейк строго държи на мерките за безопасност. Извън работно време не допускаме никого, освен персонала. — Човекът направо се хвърля през вратата и преди да я затръшне под носа ми, подвиква отвътре: — Кажете на Бари да ми позвъни тая сутрин.

Нямам желание да вися като просяк на стъпалата, очаквайки следващия човек от персонала. Отскачам с колата до някакъв деликатесен магазин, където си взимам вестник, кафе и кифла. Убивам един час сред клюки и цигарен дим, после се завръщам на паркинга, където вече има доста коли. Хубави коли. Елегантни германски автомобили и други вносни машини. Старателно си подбирам място до един шевролет.

Жената на рецепцията вече ме е виждала няколко пъти да влизам и излизам, но се прави на разсеяна. Нямам намерение да я уведомявам, че съм служител като нея. Тя се обажда на Бари, който любезно разрешава да бъда допуснат в лабиринта.

Бари е на педали, защото към девет трябва да бъде в съда, щял да завежда там някакво дело за некачествена продукция. Твърдо съм решил да обсъдим въпроса за моето назначаване, но моментът не е от най-подходящите. Мога да изчакам ден-два. Докато тъпче разни папки и документи в тумбестото си куфарче, за момент ми хрумва идеята да отида да му помагам в съда.

Той обаче има други планове.

— Искам да се срещнеш със семейство Блек и да донесеш подписан договор. Още сега.

Думата „сега“ прозвучава тъй отсечено, че нямам и капка съмнение накъде ще се запътя.

— Ето договора — продължава той. — Снощи го подготвих. Хвърли му едно око. Трябва да го подпишат и тримата — Дот, Бъди и Дони Рей, след като вече е пълнолетен.

Кимвам самоуверено, макар че по-скоро бих предпочел да ме пребият, отколкото да прекарам утрото със семейство Блек. Надявах се да отлагам срещата с Дони Рей до безкрайност, но вече няма накъде.

— А след това? — питам аз.

— Ще бъда в съда цял ден. Обади ми се при съдията Андерсън.

Телефонът звъни и Бари нетърпеливо ми помахва, сякаш аудиенцията е приключила.

 

 

Мисълта да събера цялата фамилия Блек около кухненската маса за групово подписване на договор не е кой знае колко примамлива. Ще бъда принуден да седя и да гледам как Дот се прокрадва през задния двор към скапания форд, мърморейки на всяка крачка, а после как подмамва и увещава Бъди да се откъсне от котките и пиенето. Сигурно ще се наложи да го издърпа за ухото. А аз ще трябва да седя на тръни, докато тя се губи нейде из задните стаи, за да подготви Дони Рей, и после със затаен дъх да го очаквам кога ще се появи за среща с мен, неговия адвокат.

За да избегна поне част от всичко това, спирам на една бензиностанция и се обаждам на Дот. Срамота. Фирмата на Лейк разполага с най-модерната електронна апаратура, а аз съм принуден да звъня от уличен телефон. Слава богу, Дот вдига слушалката. Просто не мога да си представя как бих разговарял с Бъди. Не ми се вярва да има телефон във форда.

Както винаги Дот е изпълнена с подозрения, съгласява се обаче да ме приеме за няколко минути. Не й нареждам изрично да събере цялата фамилия, но подчертавам колко е важно да получа подпис от всекиго. И типично по адвокатски добавям, че страшно бързам. Към съда, то се знае. Съдиите само мене чакат.

Докато паркирам пред дома на семейство Блек, все същите съседски кучета ме посрещат с ръмжене иззад телената мрежа. Дот стои на отрупаната с вехтории веранда и държи само на сантиметри от устните си цигара с филтър, която лениво отпраща над главата й струйка дим към моравата в предния двор. Явно чака и пуши отдавна.

Най-старателно изписвам върху лицето си широка фалшива усмивка и се разтапям от любезност. Бръчиците около устата й само трепват едва доловимо. Повежда ме през задушния тесен хол, по протрития мокет с метнати тук-там малки чердженца, за да не се виждат дупките. Минаваме край продъненото канапе, над което виси колекция от стари снимки на тримата като щастливо семейство, и влизаме в кухнята, където не чака никой.

— Кафе? — пита тя и ми кимва да седна край кухненската маса.

— Не, благодаря. Само малко вода.

Тя налива в пластмасова чаша вода от чешмата и я слага пред мен, без изобщо да се сети за лед. Двамата бавно извръщаме глави към прозореца.

— Не мога да го накарам да влезе — казва тя.

В гласа й няма и следа от яд или разочарование. Навярно просто има дни, когато Бъди се съгласява да влезе, и други, в които отказва.

— Защо? — питам аз, сякаш постъпките му подлежат на обяснение.

Дот само свива рамене.

— Трябва ти и Дони Рей, нали?

— Да.

Тя се измъква от кухнята и ме оставя да седя с чашата блудкава вода, съзерцавайки Бъди. Всъщност той почти не се вижда, защото предното стъкло на колата не е мито от десетилетия, а върху капака се подвизава цяла орда мърляви котки. Нахлузил е някакъв каскет, вероятно вълнен с наушници, и в момента бавно надига шишето към устните си. Струва ми се, че е увито в кафяв книжен плик. Пие лениво, без особен ентусиазъм.

Чувам как Дот тихичко разговаря със сина си. Стъпките им прошумоляват из хола, после двамата влизат в кухнята. Изправям се за първата си среща с Дони Рей Блек.

Дори човек да не знае от какво боледува, веднага личи, че Дони Рей е с единия крак в гроба. Струва ми се ужасно изпит и съсухрен, с хлътнали бузи и бледа пергаментова кожа. Още преди болестта е бил дребен, а сега се е прегърбил от кръста нагоре и изглежда не по-висок от майка си. Косата и веждите му са гарвановочерни, в странен контраст с нездравата кожа. Той обаче се усмихва и ми протяга костелива ръка, а аз намирам кураж да я стисна.

Дот го подкрепя през кръста и внимателно му помага да се настани на стола. Облечен е с измачкани джинси и простичка бяла тениска, която провисва около костеливото му тяло.

— Много ми е приятно — казвам аз, отбягвайки да поглеждам хлътналите му очи.

— Мама разправя хубави неща за теб — отвръща той. Гласът му е хрипкав и немощен, но думите звучат ясно. Никога не съм подозирал, че Дот може да каже нещо добро за мен. Дони Рей подпира брадичката си в шепи, сякаш иначе главата му няма да се удържи изправена. — Казва, че ще съдиш ония негодници от „Грейт Бенефит“ и ще ги накараш да си платят.

Изрича го по-скоро с отчаяние, отколкото с гняв.

— Така е — потвърждавам аз. Отварям папката и вадя копие на писмото от Бари Х. до „Грейт Бенефит“. Подавам го на Дот, която стои права зад Дони Рей. — Изпратихме им това — обяснявам самоуверено като опитен адвокат. — Не очакваме задоволителен отговор, тъй че в близките дни започваме делото. Сигурно ще им поискаме поне милион.

Дот бегло поглежда писмото и го оставя на масата. Очаквах да ме обсипе с град от въпроси защо вече не съм подал иск. Боях се, че може да стигнем до скандал. Но тя само разтрива лекичко раменете на Дони Рей и разсеяно гледа през прозореца. Явно не иска да го разтревожи и ще си подбира думите.

Дони Рей седи с лице към прозореца.

— Татко ще дойде ли? — пита той.

— Каза, че не иска — отвръща майка му.

Вадя договора от папката и го подавам на Дот.

— Това трябва да се подпише, преди да заведем делото. Договор между вас като клиенти и моята правна фирма. С него ще бъдем упълномощени да защитаваме интересите ви.

Договорът е съвсем кратък, само две странички. Дот го поема боязливо.

— Какво пише?

— А, обичайните приказки. Стандартен адвокатски език. Вие ни наемате като юристи, ние водим делото, поемаме всички разходи и получаваме една трета от обезщетението.

— Че тогава за какво са тия две страници ситен текст? — пита тя, вадейки цигара от пакета върху масата.

— Да не си посмяла да я запалиш! — крясва Дони през рамо. После ме поглежда и добавя: — Нищо чудно, че умирам.

Тя без колебание пъхва цигарата между устните си и продължава да оглежда документа. Но не я пали.

— И непременно трябва да е подписано от трима ни, така ли?

— Точно така.

— Да, ама той рече, че няма да дойде.

— Ами тогава върви да му го занесеш — ядосано се обажда Дони Рей. — Просто вземи писалка, иди и го накарай да подпише проклетата хартия.

— Не бях помислила за това — казва тя.

— И друг път сме го правили.

Дони Рей привежда глава и се почесва по темето. Гневните думи са го изтощили.

— Може и да стане — изрича тя все още колебливо.

— Не се ослушвай, ами върви, дявол да го вземе! — отсича той и Дот започва да рови из чекмеджето за писалка. Дони Рей вдига глава и отново я подпира в шепи. Ръцете му са изтънели като клечки.

— Връщам се след минутка — казва Дот, сякаш трябва да отскочи до отсрещния магазин и се бои за детето. После бавно пресича тухленото дворче и нагазва в плевелите. Една от котките върху капака я забелязва и мигом изчезва под колата.

— Преди няколко месеца… — казва Дони Рей и млъква за дълго. Диша тежко, главата му се полюшва. — Преди няколко месеца трябваше да му заверим спесимен от подписа, а той не искаше да ходи никъде. Един нотариус се съгласи да дойде тук за двайсет долара, но като пристигна, баща ми отказа да влезе в къщата. Нямаше как, мама и нотариусът се отправиха към колата през буренаците. Виждаш ли оная оранжева котка отгоре?

— Аха.

— Наричаме я Стръвницата. Тя ни е нещо като охрана. Както и да е, щом нотариусът се пресегна да вземе документите от Бъди, който беше поркан както винаги и едвам гледаше, Стръвницата изведнъж рипна отгоре и го нападна. После трябваше да се изръсим шейсет долара за доктор. Плюс нов панталон. Виждал ли си някога човек с левкемия?

— Не. За пръв път ми е.

— Тежа по-малко от петдесет килограма. Преди единайсет месеца бях седемдесет и два. Открихме левкемията навреме, тъй че можеха да ме излекуват. Аз съм от късметлиите, дето имат еднояйчен близнак с пълна съвместимост на костния мозък. Присаждането щеше да ми спаси живота, но не можехме да си го позволим. Имахме застраховка, знаеш обаче какво стана. Всъщност сигурно всичко ти е известно, нали?

— Да. Напълно съм запознат с твоя случай, Дони Рей.

— Добре — казва той с облекчение.

Гледаме как Дот разпъжда котките. Отгоре Стръвницата се преструва на заспала. Явно не иска да си има работа с Дот Блек. Вратите са отворени и Дот пъхва договора навътре. През стъклото долита пискливият й глас.

— Знам, че ги смяташ за смахнати — казва Дони Рей, сякаш е прочел мислите ми. — Но са добри хора, просто животът ги е смачкал. Имай търпение.

— Чудесни хора са.

— Аз вече съм осемдесет на сто в гроба, разбираш ли? Осемдесет на сто. Ако ми бяха направили присаждането… по дяволите, само преди шест месеца щях да имам деветдесет на сто шанс да оздравея. Деветдесет на сто. Смешна работа, докторите все вадят разни числа, за да ни обяснят дали ще живеем или не. А сега вече е твърде късно.

Изведнъж той се задъхва и стиска юмруци, треперейки от глава до пети. Докато отчаяно гълта въздух, лицето му леко порозовява и за секунда се питам дали не трябва да помогна с нещо. Дони Рей се блъска с юмруци по гърдите и ме обзема нелепият страх, че тялото му ще се разпадне.

Най-сетне той си поема дъх и бързо подсмърква. Точно в този момент започвам да ненавиждам застрахователната компания „Грейт Бенефит“.

Вече не се боя да го гледам. Той е мой клиент и разчита на мен. Приемам го с всичките му добри и лоши страни.

След малко Дони вече диша що-годе нормално, а очите му са влажни и зачервени. Не знам дали плаче, или просто се опомня от пристъпа.

— Извинявай — прошепва той.

Стръвницата изсъсква толкова силно, че я чуваме чак в кухнята, и извръщаме глави тъкмо навреме, за да видим как хвърчи през въздуха и се бухва в плевелите. Очевидно бдителната котка е проявила прекалено жив интерес към договора и Дот е трябвало да я цапардоса. В момента говори нещо цветисто на съпруга си, който хлътва още по-ниско зад волана. Пресяга се, грабва листовете и яростно тръгва към нас, а котките се разбягват на всички страни.

— Осемдесет на сто в гроба, разбра ли? — дрезгаво казва Дони Рей. — Скоро няма да ме има. Ако изкараш нещо от делото, моля те, погрижи се за тях. Не им е бил сладък животът.

Трогнат съм дотолкова, че не намирам думи да отговоря.

Дот отваря вратата и хвърля договора на масата. Първият лист е леко смачкан в долния край, а върху втория има петно. Надявам се да не е котешки автограф.

— Готово — казва тя.

Край на мисията. Бъди наистина се е подписал с някаква абсолютно нечетлива драскулка. Посочвам с пръст в края на документа. Дони Рей и майка му също се подписват, с което договорът е сключен. Разговаряме още няколко минути и аз поглеждам часовника.

Когато ги напускам, Дот е седнала до Дони Рей, нежно го гали по ръката и обещава, че всичко ще се оправи.