Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Rainmaker, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Любомир Николов, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 36гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat(2009)
Издание:
Джон Гришам. Ударът
Издателство „Обсидиан“, София, 1995
Редактор: Кристин Василева
Художник: Кръстьо Кръстев
Технически редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN 954-8240-26-2
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Ударът (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Ударът.
Ударът | |
The Rainmaker | |
Автор | Джон Гришам |
---|---|
Първо издание | 1995 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | трилър |
Вид | роман |
„Ударът“ (на английски: The Rainmaker) е шестият роман на американския писател Джон Гришам и е публикуван през 1995 г.
Сюжет
Издания на български език
- 2002 г. – Издателство: „Обсидиан“. (ISBN 954-8240-26-2)
Филмова адаптация
През 1997 г. излиза едноименният филм на режисьора Франсис Форд Копола. Главните роли са изпълнени от Мат Деймън, Дани ДеВито, Джон Войт и Клеър Дейнс.
10
Под задружния натиск на четиримата си студенти Слут омеква и разрешава да посетим „Кипарисовите градини“ поотделно, вместо да се мъкнем накуп и да изтърпим ужасите на още един обяд. Един ден двамата с Букър се прокрадваме там по време на „Прекрасна Америка“ и сядаме най-отзад, докато мис Бърди ги агитира да пият витамини и да играят гимнастика. Най-сетне тя ни забелязва и настоява да излезем на сцената за официално представяне.
След края на програмата Букър се оттегля в най-далечния ъгъл да раздава на клиентите си съвети, които не би желал да се разчуят. Тъй като вече съм разговарял с Дот и съм прекарал с мис Бърди часове над нейното завещание, не ми остава нищо за правене. Третият ми клиент от предишното посещение, мистър Диуейн Дюис, лежи в болница и наскоро му пратих едно съвсем безполезно писмо с препоръки за някои ходове в малката му лична война срещу Дружеството на ветераните.
Завещанието на мис Бърди е недовършено и неподписано. Напоследък тя е много чувствителна на тая тема. Май не й се ще да го променя. Разправя, че отец Кенет Чандлър не се обаждал никакъв, тъй че можела и да не му остави състоянието си. Постарах се да я окуража.
Няколко пъти разговаряхме за парите й. Тя обича да изчаква, докато затъна до уши в тор и буци пръст, а от калния ми нос вземе да се стича пот — точно тогава надвисва отгоре и изтърсва ни в клин, ни в ръкав нещо като: „Може ли жената на Делбърт да заведе съдебен процес, ако не му оставя нищо?“ Или: „Защо да не раздам всичко още сега?“
Спирам, извличам се изпод цветята, забърсвам чело и се опитвам да измисля интелигентен отговор. Обикновено тя вече е загубила интерес и иска да знае защо не растат ония азалии отсреща.
Опитвал съм да засегна темата, докато пием кафе на дворчето, но това винаги я изнервя. Няма много вяра на адвокатите и е напълно права.
Успях да проверя някои факти. Наистина се е омъжила повторно за някой си Антъни Мърдайн. Бракът е траял почти пет години — до неговата смърт в Атланта преди четири години. Очевидно мистър Мърдайн е оставил солидно наследство и около него явно са се разиграли доста спорове, защото Областният съд в Де Калб, щата Джорджия, е обявил гледането на цялото дело при закрити врати. Тук вече опрях на камък. Мисля да поприказвам с някой от адвокатите, които са взели участие.
А на мис Бърди й се говори, заседава й се. Иска да покаже на другите старци колко е важна. Сядаме край една масичка до пианото, настрани от тълпата. Сгушваме се един до друг и опираме глави, сякаш не сме се виждали от хиляда години.
— Трябва да знам как да подходя към завещанието ви, мис Бърди — казвам аз. — Преди да го съставя, трябва да знам малко повече за парите.
Тя стрелва поглед наоколо, като че всички само нас слушат. Всъщност повечето от тия бедни души не биха ни чули дори и да си крещим. Привежда се ниско над масата и закрива устата си с длан.
— Добре де, нищо не е вложено в недвижим имот. Акции, кооперативни фондове, общински облигации.
Изненадвам се, че бъбри тъй небрежно за разните видове капиталовложения и очевидно добре ги познава. Май наистина има пари.
— Кой се разпорежда със средствата? — питам аз.
Въпросът е излишен. За завещанието няма никаква разлика кой управлява парите. Просто ме мъчи любопитство.
— Една фирма в Атланта.
— Адвокатска ли? — стряскам се аз.
— О, не. Не бих се доверила на адвокати. Финансова компания. Дала съм им парите на попечителство. Докато съм жива, получавам дивиденти, после всичко отива по завещанието. Така го уредихме пред съда.
— И какви са дивидентите? — питам аз, губейки самообладание.
— Е, това вече не ти влиза в работата, нали, Руди?
Така си е. Но макар че съм чукнат през пръстите, спазвам добрата стара адвокатска традиция да си прикрия задника.
— Мене ако питате, може и да е важно. Заради данъците.
— Че кога съм те молила да ми оправяш данъците? За тая работа си имам счетоводител. Просто те помолих да ми направиш ново завещание, ама като гледам, май не ти е по силите.
Отсреща Боско пристъпва към масата и се ухилва.
Мис Бърди любезно го отпраща да играе на дама. Невероятно е мила и приветлива с тия старци.
— Ще изготвя завещанието както пожелаете, мис Бърди — строго казвам аз. — Трябва обаче сама да решите какво искате.
Тя изправя глава, въздъхва с дълбок драматизъм и решително стиска ченета.
— Нека помисля още малко.
— Добре. Но помнете едно. В сегашното завещание има доста неща, които не ви допадат. Ако случайно…
— Знам, знам — прекъсва ме тя, шарейки с пръсти по масата. — Недей да ме учиш. За двайсет години съм написала двайсет завещания. Тия работи ги знам наизуст.
Боско приплаква край кухнята и тя се втурва да го утеши. Слава богу, Букър привършва консултациите. Последният му клиент е старецът, с когото пропиля доста време миналия път. Човекът явно не е твърде доволен от преценката за неговите неразбории, а Букър опитва да се измъкне и по някое време го чувам да казва:
— Слушай, нали е безплатно? Какво повече искаш?
Поднасяме почитанията си на мис Бърди и спешно минаваме в отстъпление. Правните проблеми на гражданите от третата възраст са вече история. Само още няколко дни, и семестърът свършва.
След три години ненавист към Юридическия факултет внезапно сме пред прага на свободата. Веднъж чух някакъв адвокат да казва, че трябва да минат няколко години, докато болките и страданията на обучението избледнеят и човек остане само с добрите спомени, както се случва с повечето неща в живота. И май наистина изпитваше меланхолия, като си припомняше славните времена на правното образование.
Не мога да си представя в кой момент от живота бих се озърнал към тия три години, за да заявя, че в крайна сметка все пак са били приятни. Но нищо чудно някой ден да скърпя светли спомени за срещите с приятели, за разходките с Букър, за барманската работа в „Йоги“ и разни други неща, които в момента ми се изплъзват. Сигурен съм, че двамата с Букър има да се смеем, като се сетим за милите старци в „Кипарисовите градини“ и тяхното доверие към нас.
Някой ден може и да е весело.
Предлагам да пийнем по една бира в „Йоги“. Аз черпя. Часът е два и вали — идеален повод да пропилеем следобеда. Може да ни е за последно.
На Букър много му се иска, след час обаче трябва да е в кантората. Марвин Шанкъл го е впрегнал да работи по дело, което започва в понеделник. Ще трябва да прекара и двата почивни дни в библиотеката.
Шанкъл работи по седем дни в седмицата. Преди време неговата фирма първа е поела голяма част от съдебните спорове за граждански права в Мемфис и сега жъне богати плодове. Има двайсет и двама адвокати — все чернокожи, половината от тях жени — и всички се мъчат да устоят на жестокия график, наложен от Марвин Шанкъл. Секретарките работят на смени, тъй че в кантората да има поне три по всяко време на денонощието. Букър обожава Шанкъл и знам, че само след няколко седмици също ще свикне да работи в неделя.
Имам чувството, че съм гангстер, който обикаля предградията, оглежда клоновете на банките и обмисля къде ще е най-лесно да нанесе удара. Откривам търсената фирма в модерна четириетажна сграда от стъкло и метал. Намира се в източните квартали, на една от оживените улици, слизащи към центъра и реката на запад. Тук някога са се установили първите заселници.
Във фирмата работят четирима адвокати по на трийсет и няколко години. Всички са завършили Мемфиския университет. Чух, че били приятели още от факултета и отначало се пръснали по големите фирми из града, натоварването обаче не им харесало и пак се събрали, за да практикуват на спокойствие. Рекламата им заема цяла страница от деловия справочник, а според слуховете това струва четири хиляди на месец. Занимават се с всичко — от разводи до недвижими имоти и райониране, но, разбира се, най-едрият шрифт изтъква колко са опитни в делата за ТЕЛЕСНИ ПОВРЕДИ.
С каквото и да се занимава един юрист, почти винаги гледа да покаже, че е факир в тази област. Огромното мнозинство от адвокати не разполагат с богати клиенти, които да доят до второ пришествие, и затова единствената им надежда за по-сериозна печалба е да поемат дело за тежка телесна повреда или смърт. Най-често парите капват направо от небето. Хващаш някой пострадал при катастрофа, като гледаш другият шофьор да е виновен и да има застраховка. Човекът е лежал в болница със счупен крак, загубил е надници. Ако адвокатът го докопа преди застрахователите, жалбата може да се потули срещу петдесет хиляди долара. Адвокатът губи известно време да праща разни искове насам-натам, но рядко се стига до съд. Влага не повече от трийсет работни часа и получава хонорар около петнайсет хиляди. Това прави по петстотин долара на час.
Страхотна далавера, стига да ти се падне. Затова всички адвокати в Мемфис търсят телесни повреди под път и над път. Не ти трябва да имаш съдебен опит — в деветдесет и девет процента от случаите всичко завършва с гражданско споразумение. Номерът е само да заведеш делото.
Все ми е едно какво рекламират. Вълнува ме само дали ще ги уговоря да ме вземат на работа. Една-две минути седя в колата, а дъждът чука по предното стъкло. Бих предпочел да ме претрепят от бой, отколкото пак да влизам в приемни, да се усмихвам топло на секретарките, да бъбря като търговски пътник и да осъществявам най-новите си обходни маневри за стигане до шефовете.
Просто не е за вярване, че го правя.